Академия за вампири: Трансилвания

1.
Отдавна беше минало полунощ. Стригоите бяха се плъзнали из града и бавно, внимателно подбираха жертвите си. Избираха запустелите и тъмни улички, по които минаваха хора, за да минат по пряк път. Не че щяха да стигнат там на където бяха тръгнали.
В една такава уличка, осветена от счупена лампа, която от време на време се изключваше, вървеше младо момиче със стройно тяло. Зад кофите с буклук, прикрит от сенките, стоеше един от вестителите на смъртта. Очите му бяха кърваво червени, а острите му зъби бяха оголени. Той беше готов да нападне, но знаеше че трябва да има достатъчно търпение. Трябваше да изчака точното време.
Момичето мина на по-малко от метър от него. Дори не го усети. Съвсем тихo, недоловимо за човешките уши, той излезе от прикритието си. Търпение. Не можеше повече да чака. Тъкмо щеше да скочи, когато в гърба му се заби куршум. Беше неподготвен. Докато осъзнае какво става, момичето пред него се обърна и заби сребърен кол в сърцето му. Огнена болка обхвана тялото му. Това не можеше да е истина. Та тя беше човек, но притежаваше тяхната силата. Силата на пазачите. Бяха изминали едва няколко мига, но за него бяха като часове. Сетивата му бяха притъпени. Изведнъж болката спря за част от секундата. После всичко изчезна. Само тялото остана от стригоя. Душата му беше свободна.

Момичето издърпа кола от сърцето на стригоя. Видя болката изписана по лицето му, но не се поколеба. Знаеше, че това е правилно. Към нея идваха две високи фигури. Пазачи. Значи все пак я наблюдаваха. Е, поне щеше да се впише в досието й. Така лошите оценки избледняваха.
- Браво Джона. – поздрави я Юрий. До него стоеше Стан Алто. Джона погледна към него и се усмихна. – Това ми е работата.
Тя прибра кола в кобура на колана си. Остави пазачите да се оправят с трупа. Сега те трябваше да чистят след себе си. Алхимиците не бяха допуснати близо до града. Беше прекалено опасно.
- Джона. – подвикна Стан след нея. – Алберта те чака на кръстовището.
Без повече приказки момичето се обърна и тръгна към мястото.

Алберта, биологичната й майка, стоеше с още няколко пазача и им обясняваше нещо. Джона беше на няколко крачки, когато пазачите се разпръснаха. Алберта се обърна.
- А, ето те и теб.
- Викала си ме.
- Да. Искам да отидеш и да се отдъхнеш малко. От сутринта не си се спирала.
- Ами Лена?
- Юрий и още един пазач ще я пазят докато спи.
Е, поне тази нощ Стан щеше да остане с нея. Успокоила се, че приятелката й ще бъде в безопасност, Джона се отправи към хотела, в който бяха отседнали всички пазачи и морои. Алберта беше права, че има нужда от сън. Миналата нощ спеше неспокойно, после трябваше да изкара уморителните часове, в предоставената им база, а най-накрая да приложи всичко на практика. Това щеше да продължи само седмица, но определено можеше да изцеди силите ти докрай. Дори и дампирите се уморяваха, а тя беше птосто един човек.
Дори не пусна лампата, когато влесе в стаята. Махна кобура с кола от късите панталонки, събу кубинките и се хвърли върху леглото. Единствено отвори очи, когато усети как Стан обвива ръка около кръста й, когато легна. После топлото му тяло се допря до нея и тя забрави всичко. Затвори очи и потъна в тъмнина.

2.
Прзорецът на стаята беше отворен и шумът от минаващите коли свободно нахлуваше в хотелската стая. Но не това събуди Джона, а алармата на часовника. Тя протегна ръка, за да я изключи, но събори часовника. И все пак замря. Пискливия звук още оттекваше в стаята, когато момичето отвори очи. Обърна се и видя Стан. Той лежеше на една страна и я наблюдаваше.
- От кога си буден? – гласът й беше дрезгав и се губеше между отделните думи.
- Не дълго. Не натяквам, но само да спомена: ако до 5 минути не станеш ще закъснееш за часове.
- И ти не си станал още.
- На мен ми трябват точно 5 минути, а на теб – умножено по десет. – по лицето му играеше лека усмивка. Беше гол до кръста и малката татуировка с инициалите С.А. блестеше малко над сърцето му. Джона протегна ръка и я погали, след това я спусна малко по-надолу. Сърцето му биеше бавно и равномерно, а дишането му беше спокойно. Сега и по лицето на Джона имаше едва доловима усмивка. – Няма да ми отвлечеш вниманието по този начин. Ставай.
Стан се изправи и дръпна чаршафа заедно с него.
- Отивам да се взема душ. Като се върна да не те виждам тук.
Когато Дона не отговори той се обърна. Въздъхна. Очудваше се на способноста й да заспива, когато някой й говореше.
- Джона...
- Станала съм.
- Още съм на вратата и те виждам.
Джона отвори очи. Облегнат на касата на вратата Стан беше внушителен с ръста си и всичките мускули. Да го види такъв беше достатъчно за нея да се изправи и с нацупена физиономия да тръгне към часове.

По път към сградата Джона мислеше над последния въпрос, който Деирдре й беше задала на вчерашния сеанс. Разсъждаваше и над казаните думи

- Така и никога не ми каза какви чувства изпитваш към Алберта?
- Каквито би трябвало една дъщеря да изпитва към майка си.
- И какви са те?
Джона се замисли, но не успя да открие отговор на въпроса.
- Джона?
- Според теб как се чувствам?
- Аз не съм ти.
- Трябва да тръгвам имам допълнителни часове с Джейни.
- Докато се упражняваш с г-жа Кармак си помисли над това.
Вече вървеше към вратата на стаята, когато чу някой да вика зад нея. Беше Еди.
- Какво е станало с теб. Приличаш на....може би кокошка?
- Смешна си, няма що. Успах се. – Еди вдигна ръка като видя, че Джона отвори уста. – Не казвай и думичка. Ти най-малко можеш да ме съдиш.
Влязоха в стаята. Бяха прекъснали часа по логика, който им беше задължителен тази година. Елена спря даговори. Изгледа ги със злобен поглед. Елена беше морой на средна възраст. Много красива, но никой не я харесваше. Беше по-проклета и от Дявола.
- Обичайната заподозряна и още един пропадащ. – без грам внимание Еди и Джона заеха местата си на последните чинове. – Кой ви е казал да сядате?
- Че ни не сме питали. – класа се отпусна малко. В следващите няколко минути Елена и Джона щяха да се разменят хапливи коментари. След това или Джона щеше да затапи с някоя реплика, или да й писне и да напусне часа.
Този път си избра втория вариант. След десет минутен спор, няколко обиди и джавкане от страна на Елена, Джона си взе чантата и бавно, спокойно напусна час. Нямаше къде да бърза, затова се избра една дървена пейка извън сградата и седна на нея.
Сложи слушалките от MP4-ката и наду музиката така, че нищо друго да не чува. Извади книга от чантата си. „Птиците умират сами”. Беше й една от любимите. Обичаше да я чете, когато не знаеше какво да прави. Прилистваше лист по лист и скоро изгуби представа за времето. Или поне докато една сянка не закри слънцето.

3.
- Здрасти, Ал.
- Защо не си в час? – Алберта беше с разярено лице.
- Имам логика. Защо ми е да съм в час и да уча нещо напълно безполезно. – Джона отбеляза на коя страница е и прибра книгата в чантата си.
- Защото....трябва ли отново да ти обяснявам? – Алберта беше с няколко сантиметра по-висока, но можеше да накара всекиго да съжалява за нещо. Или почти всекиго. Джона я беше опознала за една година и беше научила всичките й номера и трикова. Алберта можеше да изпързаля всички други ученици и те веднага щяха да се затичат към клас, но дъщеря й....е, момичето можеше да се плаши от Алберта, само когато караше допълнителни часове с нея. Ударите й не бяха по-леки от тези на Стан въпреки дребния й ръст.
- Не. Може да не се хабиш. Разбрах те и първите сто пъти. А всъщност защо си тук?
- Да кажем, че Елена ме навести, а повярвай ми мразя, когато си изкарва всичко на мен. – Алберта и Джона вървяха към часа на Стан. – Но нищо не може да се направи за сега. Да не забравя. Искам си кубинките обратно.
- Някой ден...може би.
- Джона...
- Утре ще ти ги върна.
С тази реплика Джона влезе в стаята, където трябваше да кара часа. Вътре имаше още няколко ученика, а Стан проверяваше нещо на бюрото. Джона тъкмо го подминаваше...
- Къде мислиш, че се измъкваш? – той вдигна глава и остави химикалката да лежи пред него.
- Ами, към задния чин? – Въпросителната интонация можеше лесно да се долови в гласа й.
- Бързо се разчуват клюките. Какво е станало в часа?
- Мислвх, че вече не се обръща внимание на вечната кавга мейду мен и Елена.
- Да, но когато наречеш учителка „проклета кучка” се обръща внимание.
- Ааа, така било. И какво толкова? Просто й казах неща,които другите не смеят.
- Ако не се помириш с нея до края на учебната година, Елена ще те остави на изпит. Няма да се впише добре в досието ти.
- Че от кога на един пазач му е нужно да знае какво е „понятие”, „дума” или нещо от сорта?
- Предмета се учи, за да може да разсъждаваме логично в трудна ситуация. Разбери това.
- Разбирам го. И все пак не ми пука. – Джона остави разговора да виси във въздуха и отиде на чина си. Докато говореше със Стан и останалите ученици бяха влязли в стаята.
Джона зае мястото на чина си. Както винаги в първите минути учениците бяха проверени, а после Стан започна с новия урок. Теорията беше важна, но днес Джона не слушаше. Пак и пак се връщаше към въпроса на Деирдре и не можеше да отговори. Как всъщност се чувстваше към Алберта? Не беше нито ядосана, нито подскачаща до небесата от радост. Неосъзнателно се беше върнала назад във времето, в деня, когато Алберта нахлу в живота й и го промени напълно.

4.
---Преди година---

Джона тъкмо беше свършила училище и се прибираше. Пред входа на блока й имаше две червени коли. Изглеждаха доста скъпи. Дори не се замисли чии бяха тези коли.
Когато влезе у тях чу родителите си да говорят с някой. Беше жена с лек акцент. Още с отварянето на вратата всички в стаята млъкнаха. На масата бяха майка й, баща й и непозната жена. На диванчето седяха двама мъже с доста внушителен вид. Имаше още един мъж. Той беше далеч от онзи внушителен вид, но определено те караше да изпитваш респект към него. Непознатите бяха облечени в черни дрехи. Всички до един. Все едно щяха да ходят на погребение. Контрастираха странно със светлите стени и мебели в стаята.
- Да не би да прекъсвам нещо? – Джона влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Остави ученическата си чанта на един от столовете до барплота, а после съблече и якето си.
- Миличка, трябва да поговорим. - гласът на майка й трепереше и Джона чак сега забеляза потпухналото й лице и очи, червени от плач. Баща й беше с напълно неразгадаемо лице, а другите хора в стаята изглеждаха като вкаменени. Неподвижни. Дишащи статуи.
- Нещо станало ли е?
- Не, но ела насам. Трябва да поговорим.
В следващия половин час Джона изслуша родителите си търпеливо. Научи кои бяха хората в стаята, какво бяха в същност и самоличността на жената с едва доловимия акцент. Петнайсет години беше живяла в лъжа, но не се сърдеше на родителите си. Не знаеше защо. Ако това беше станало няколко месеца по-рано може би сега щеше да крещи и вика, да чупи предмети, да тряска врати. Сякаш беше очаквала това да стане всеки един момент.
Щом родителите й приключиха Джона просто стана от стола. Беше безмълвна. Не изпитваше нищо. Напълно осъзнаваше, случващото се, а когато чу собствения си глас, не можа да повярва, че тя казва това.
- Значи сега отивам да уча в тази Академия? Така ли е или грешно разбрах?
- Така е. – говореше Алберта. Гласът й беше равен и спокоен, но в гласа й можеше да се долови нотка несигурност. Не й отиваше. Тя изглеждаше като някой согурен в себе си и всичко, което прави. Здрава като скала. А може би това впечатление беше на основа на външния й вид. Къса подстрижка, атлетично тяло, но в същото време грациозно, и малките татуировки на врата й, които Джона видя.
- Тогава трябва да се приготвя.

Как се чувстваше тогава? Беше блокирала всички чувства или просто тогава не изпита такива? Не знаеше. Не искаше да знае. Миналият й живот, този сред хората, не струваше. Сега живееше толкова по-добре. Беше открила истински приятели, любовта на живота си и най-накрая можеше да каже, че е щастлива, че има това, което иска, от което се нуждае. Обратно в часа на Стан Джона се луташе из мъгливите спомени за онази нощ, но не можеше да се сети. Беше блокирала всичко. Не знаеше кога беше минало времето,но чу учениците си да се размърдват и да се приготвят да тръгват в следващия час. Когато стана от мястото си срещна погледа на Стан. Той гледаше право в нея. Беше загрижен. Джона не беше осъзнала, но той я беше наблюдавал целия час. Кой знаеше какво му се върти в главата в момента. Нямаше да каже нищо. Щеше да остави Джона сама да му каже, а този момент не беше далеч. Просто тя се нуждаеше от време. Да се завърнеш в родния си град и да си вършиш задълженията – това беше голямо изпитание за Джона и Стан го знаеше много добре. Когато започна да й обяснява теория и малко по малко да я въвежда в живота на пазачите, разбра много за нея. Тя беше чуплива. Вятъра можеше да я събори. Думите лесно я нараняваха. Но бавно с времето, Стан успя да я изправи на крака. Заслугата не беше само негова. Беше на всички около нея. Алберта не беше направила грешка като я взе в Академията. Наптотив. Тя даде на Джона втори шанс да живее така както заслужава.

5.
Следващите няколко дни минаха монотонно: редовни часове, след това допълнителни, практика, сън и всичко отначало. В последния ден от учебната седмица всички: дампири, морои и стригои бяха уморени. Едните физически, други психически. Дампирите бяха уморени от дългите смени, мороите се уморяваха бързо от слънцето, а стригоите имаха липса на свежа кръв. Измъчваше ги жажда и само чакаха враговете им да се завърнат в Академията и отново да можеха да си позволят забавление. И храна. Искаха да изгасят пожара, бушуващ в гърлата им и убиващ ги бавно малко по малко.
Джона вървеше към тренировачното поле. Музиката от слушалките гърмеше в ушите й. Всички други звуци бяха заглушени от божествения глас на Brent Smith* (*вокал на групата Shinedown). Учениците преминаваха покрай нея. Лицата им показваха отегчение. Както сигурно и нейното. Не беше усетила, че някой вървеше до нея. Беше Стан.
- От кога вървиш с мен?
- От скоро. – не погледна към нея. Беше се вгледал някъде напред. В пространството. Сякаш гледаше през материята. Джона познаваше този поглед – нещо беше станало. Сега колелцата в мозъка му се въртяха с бясна скорост.
- Станало ли е нещо?
- Незначително е. Няма място за тревога. – колкото и отвеян да изглеждаше, Стан успяваше да мисли за едно нещо и да следи разговор за напълно друго. Джона винаги се учудваше на тази му способност. Както и на много други.
- Нали знаеш, че може да ми кажеш?
- Знам, но това засяга само мен, а и както ти казах: незначително е. Няма време за това. Отивай да се преобличаш.
Вече бяха стигнали до полето. Там имаше и други ученици. Те също бяха принудени да карат допълнителни часове, заради лошото им представяне на доста от физическите тестове.
Когато Джона излезе на полето забеляза, че този път имаше повече пазачи от обикноввено. Включително и Алберта. Открития урок. Чак сега се сети. Мразеше този тип уроци. Не трябваше да допускаш грешки. Наблюдаваха те. Оценяваха те. Не им стигаше цялата бъркотия с практиката, а сега и този стрес. Или поне беше стрес за изоставащите. За една година Джона успя да научи всичко изпусната, че дори и да надмине съучениците си. И все пак имаше още какво да учи.
Наоколо имаше най-малко десетина пазачи. Всички до един познати. Още по-добре. Джона можеше да бъде зле с теория и някои други часове, но физически беше...е, личеше си, че е ученичка на Стан. Все пак той беше един от най-добрите в Академията и извън нея.
В началото на тренировката определено се усещаше напрежение, но с всяка изминала минута нещата се успокоиха. Стан беше забравил за всичко и се беше отдал на 100% на работата си. Гледащите пазачи стояха отстрани, наблюдаваха и оценяваха. Учениците даваха най-доброто от себе си, което не беше особено много. Джона от време на време се включваше, но в повечето време се рееше някъде далеч от тук. Не й беше нужно да наблюдава внимателно, затова оглеждаше околието. Повечето беше бетонни сгради, имаше няколко дървета и пейки. Никой освен Джона не беше забелязал госта. Един мъж стоеше на сянка под едно дърво. Беше скръстил ръце пред гърдите си и се беше подпрял на дървото. Гледаше съсредоточено,но не целенасочено. Очите им се срещнаха и Джона успя да види лицето му по-добре. Веднага направи асоциация със Стан, но Джона познаваше семейството му. Нямаше как да имат нещо общо. Мъжът беше просто някой непознат, приличащ на пазач Алто.

6.
Почти всички стояха на една маса за вечеря: Лена, Джона, Еди, Джейни, Стан, Юрий и Камерън.
Всички бяха въодушевени, че утре се връщаха обратно в Академията. Дори и Джона беше спряла да мисли по въпроса. Тя се смееше на шегите и наистина се забавляваше. Хвърли кратък поглед към Стан. Той беше замислен. Гледаше в чинията си и човъркаше храната си. Очите му бяха станали черни. Имаше тъмни кръгове под тях. Явно нещата не бяха толкова незначителни. Помисли си Джона. Не беше го виждала такъв до сега. Имаше чувството, че той ще се разпадне всеки момент. Но отново не повдигна темата.
- Ей, чухте ли за ваканцията? – Еди не беше спрял да говори от известно време.
- Каква ваканция? – Джона се учуди, че нищо не е чула. Попринцип всички новини и клюки се разнасяха със скороста на светлината.
- За едноседмичната ваканция. След двете седмици учене Академията ще празнува 100 години от създаването си. Щяло да бъде грандиозно. Смята се, че и кралицата щяла да идва. Обмисля се и маскен бал или нещо тип 19 век. – Сега вече и Стан следеше разговора. – Щяло да има много гости. Повечето ще са кралските фамилии, но се очаква да дойдат и някои от по-влиятелните морои. Ще бъде незабравимо.
- Аз защо не съм чула такова нещо? – Джона беше озадачена. Имаше пряк контакт с Алберта почти целодневно, а не беше чула за това събитие.
- Все още се пази в тайна. Ще се каже на учениците веднага щом се върнем в Академията.
Този разговор продължи още известно време. Момичетата обсъждаха с какво ще са облечени,а другите – кои ще са на смяна и колко трудно ще бъде.

Скоро слънцето залезе. Беше време за всички да се стягат за връщане към желаното. Автобуси извозваха учениците към полетата извен града, където бяха самолетите, принадлежащи на Академията. Между автобусите се движеше поне по една черна кола пълна с пазачи. След като и последният самолет беше във въздуха, дампирите са качиха по колите и тръгнаха към Академията. Бяха открили кратък път към Трансилвания, който щеше да им отнеме не повече от четири часа, ако караха малко по-бързо. Естествено учениците щяха да пристигнат по-рано, но имаше кой да ги посрещне.
Джона стоеше на задната седалка на една от колите. Караше Юрий, а до него беше Стан. Говореха за някой, но Джона така и не вникна в разговора. Беше уморена и затвори очи за малко.
Не беше спала много. Не повече от час, защото когато се събуди видя табелката „Добре дошли в Трансилвания”, осветена от фаровете на колата. Луната беше толкова тънка, че едва се виждаше. Стан и Юрий говореха тихо, но доловимо. Сега Джона различаваше думите им по-ясно.
- Сигурен ли си, че е той?
- Да, Юрий. Познах го веднага. Въобще не се е променил. А този лукав поглед....мисля, че пак е намислил нещо.
- Да кажем на Алберта?
- Не. Трябва сам да се оправя с това.
Повече не казаха дума за това. Минаха на по-обикновен разговор, далеч от този, който водеха преди малко. Джона отнове се унеси и следващия път, когато се събуди вече беше пред огромните железни врати на Академия „Свети Владимир”.

7.
Джона се събуди в собствената си стая. Плътното перде на прозореца до леглото й беше спуснато. Отвън нахлуваше съвсем малко светлина. Още преди да успее да се надигне алармата на часовника се включи. Беше малко след 7 вечерта или по вампирски време: имаше 30 минути до започване на първия час. Бойни изкуства заедно с Юрий. Поне щеше да се разсъни. Навлече черен потник и къси черни панталони, а се взе резервни дрехи за после.
Вървеше към салона, когато мина покрай Елена. Нито я погледна, нито я поздрави. Веднага щом видя гърба й я прокълна и негласно показа само с устни някои други думи. После забеляза, че Алберта я наблюдаваше. Вдигна рамене, направи гримаса нищо-не-съм-направила, а после влезе във физкултурния салон. Имаше още няколко минути, но въпреки това всички ученици бяха готови всеки момент да се бият. Оставаше само Юрий да се появи, което беше точно, когато звънеца удари.
Разпределиха се по двойки и загряха. Джона беше заедно с едно момиче на име Габриел. Всеки път я поваляше на земята и към края я остаи да я повали поне веднъж. Останалата част от часа прекараха в упражняване на нови техники.
Следващия час беше Теория и лична защита със Стан. Този път Джона реши, че вече е крайно време да чуе нещо от уроците.
- Не забравяйте: противникът ви може да е много по-силен от вас, но силата не е най-важна. Трябва да знете как да изхитрите врага си, да научите слабите му места и да прецените как да действате. Ако сте няколко пазача: трябва да се съобразявате и да познавате добре движенията на другите. Това ще ви спаси. Никога не действайте необмислено. Дори и в най-ненадежната ситуация.
Горе долу Стан се въртеше окло това до края на часа. След като би звънеца за свършване, някои дампири не побързаха. Включително и Джона. Днес вместо още един час тренировка щяха да имат логика. Така беше през седмица, но поне само за тази година.
На вратата на стаята по логика стояха Лена, Камерън и Еди. Обсъждаха почивката. Отново.
- Джона! – Лена се хвърли върху врата на приятелката си. – Най-накрая приличаш на човек, или поне като изключим изражението ти тип ще-убия-Елена.
Джона се засмя. – Днес ще я изтърпя изтърпя. Ще правим тест, или поне аз ще симулирам, че правя тест.
- Значи може да излезеш по-рано от часа? – Джона кимна с глава. – Супер. Някои няма да караме следващия час. Ще изпитват тези, които нямат оценки, а аз нямам проблем с това.
- Това е моето момиче. – Камерън целуна бузата на Лена. Чу се вече дразнещия звънец и Джона и Еди влязоха в час.
Петнайсет минути след това Джона предаде празен лист и излезе от стаята. Лена беше на една пейка близо до църквата в Академията. Дори и само на светлината на една лампа Лена четеше книга. Толкова типично за нея.
- Нова книга? – Лена вдигна глава
- Мислех,че ще правите тест. Още съм на първа глава.
Джона вдигна рамене и седна на пейкат. – Правихме тест или по-скоро другите правиха. Бяха много тъпи въпроси. Не ги написах.
- И Джона е отново тук. – Лена беше затворила книгата и я прибираше в чантата си. – Готова ли си?
- За какво?
- Да се помотаем и да се насладим на нощта. Вече съм във ваканционно настроение и не ми се карат часове.
- Добре. – Станаха от пейката и следващия половин час се разхождаха из малката горичка, която влизаше в територията на Академията. Наоколо светеха достатъчно лампи, колкото да не се изгубят. Говореха за всичко, дошло им на ум, включително и за бала, който щеше да бъде още първата вечер във ваканционното селище. Беше решено – маскен бал. Всички бяха в еуфория и само чакаха седмицата да свърши. Нищо, че тъкмо се бяха върнали.

8.
До края на седмицата всичко беше почти също. Часове, шумни обяди, допълнителни часове, после сън и отново. Но петъка беше различен. Охраната в училището беше повече от обикновено. Някои пазачи караха двойни смени, други редовни, трети преподаваха или подготвяха заминаването след края на часовете. Очакваше се, че учениците ще се отпъснат, мислейки само за почивката, но те дадоха всичко от себе си. След като би и последния звънец всички бяха поведени към огромната поляна зад сградата на Академията, където често се водеха часове. Частните самолети беха готови и гигантите само чакаха учениците. Във всеки един самолет се качиха по десетина пазача, а останалите отново бяха с черните коли. Джона отнове беше със Стан и Юрий. И пак нямаше място за притеснения. Миналата вечер във селището бяха пристигнали повечето гости, а пазачи бяха плъзнали по улиците. Бяха поставени и магическите кръгове, за да пазят Стригоите настрана.

Както се очакваше имаше много кралски семейства. Кралицата също се мяркаше от време на време. Виждаха се и влиятелни личности.
Семействата на много ученици-дампири също бяха дошли. Града беше украсен, а сградат, в която щеше да се проведе бала беше подготвена още преди ден. Всичко беше съвършено. Хората се разхождаха из градчето спокойно. Влизаха и излизаха от различни сувенирни магазина, тийнейджърите целия ден обикаляха заведенията за бързо хранене. Момчетата играеха футбол, а момичетата разглеждаха малкото магазини за дрехи и козметика. Купуваха тонове грим, за да могат да решат с какъв цвят сенки и червила щяха да подхождат най-добре на костюмите им. Същото правеха и много от жените. Искаха да бъдат най-красивите на бала. Няколко часа преди бала градчето затихнаха. Останаха мъжете, момчетата от Академията и пазачите, обикалящи и бдящи.

В хотел, стил неокласицизъм, бяха настанени всички гости. Сградата имаше прави очертания, висока четири етажа, беше шедьовър. Пред входа имаше две огромни колони, поне десетина стъпала водеха до вратите. Вътре всичко беше стилно. Изпипано до всеки детайл. Красиви жени се разхождаха на високи токчета и ослепителни рокли. Говореха за най-обикновени неща и се забавляваха искрено.
В друг хотел на една пресечка бяха настанени учениците. Той беше в напълно различен стил –бароков. Вътрешно отново беше просто съвършенство. И тук се усещаше кипящ живот. Момичетата притичваха от стая в стая и вземаха неща на заем. Момчетата се разхождаха по коридорите или стояха пред стаите на момичетата и чакаха като истински кавалери. Не посмяваха да заговорят някоядокато не е готова. Най-малкото получаваха изблик на истерия или шамар. Затова стояха търпеливи.
На един от етажите вървяха Джона, Еди, Лена и Камерън. Момчетата бяха облечени в смокинги, а момичетата блестяха до тях. Лена естествено придружаваше Камерън, а Джона беше дама на Еди. Искаше й се Стан да не беше на смяна, но всички пазачи трябваше да са нащрек, ако нещо се обърка. Лена носеше снежно бяла рокля малко над коленете. Под гърдите й минаваше черна копринена лента. Косата й беше накъдрена, а диамантена огърлица обгръщаше нежния й врат. Носеше маска във същич цвят като роклята. Джона беше пълната й противоположност. Роклята й беше черна, тип балон, спускаща се до земята. Лилава дантела блеше вплетена в бюстието. Косата й беше изправена и лилави изкуствени кичури бяха вградени най-отдолу. Черните й нокти контрастираха със светлата й кожа, а на врата си носеше колие с лилав скъпоценен камък подарък от Лена и Камерън. Без мороите да знаеха всички ученици дампири носеха сребърен кол със себе си. Студеният метал се докосваше до бедрото на Джона, прикрит от роклята. Маската й прикриваше половината лице. Имаше малки камъчета, отразяващи светлината в тъмно лилаво.
Щяха да бъдат откарани до балната зала с една от черните коли, която вече чакаше пред хотела. След тях тръгнаха и други.

9.
Останаха удивени щом слязоха от колата. Пред тях стоеше сграда с огромни размери в стил неоготика. Напомняше Уестминстърския дворец, но не беше с такава височина. Периметъра беше осветен достатъчно, че да придаде мистериозност на събитието. Джона не се сещаше дали беше виждала толкова много пазачи на едно място. Сигърно бяха двойно повече от всички гости взети заедно. Включително и учениците.
Тръгнаха към главния вход. Там ги посрещнаха двама сервитьора и им подадоха по чаша шампанско. Във въздуха се чувашенежен виенски вал, а вътре имаше много двойки, които танцуваха. Повечето кралски морои. В далечния край на залата имаше дванйсет стола. Този по средата беше по-нависоко и много по богато украсен. Там щеше да стои кралицата, а на другите столове – представителите на останалите единайсет кралски фамилии. Сред всички се виждаха пазачи, облечени в типичните си дрехи за смяна. На много от тях се виждаха емблемите на отделните семейства. На няколко пъти Джона видя Алберта и Стан, но бързо ги изгуби от поглед.
Изведнъж пред тях застана мъж морой на средна възраст. Поклони се и целуна ръката на Лена.
- Прекрасна си, скъпа моя.
- Благодаря, чичо Айвън. – Джона се отпусна. Не беше познала чичото на Лена. Трябваше да се досети по жестовете му. – И ти изглеждаш много хубаво.
- Както всички останали мъже тук.
Към тях се приближи и лелята на Лена – Оксана. Прелестна както винаги. Носеше златна рокля и чисто злато висеше от ушите й и лежеше по врата й. Джона и Еди оставиха Камерън, Лена и чичо и леля й да си поговорят. Не дълго след това музиката беше намалена. Беше едва доловима. Всички се разделиха на две половини. Беше ред на кралицата и кралските фамилии да заемат местата си. Първа беше тя – Татяна Ивашков. Беше малко над петдесет, но все още изглеждаше зашеметяващо. От двете й страни и малко по-назад имаше двама пазача. След нея се изредиха и другите фамилии – Вода, Зеклос, Дашков и т.н. Предпоследен беше Айвън Драгомир, а след него – представителят на сем. Бадика. Всички до един, освен кралицата, бяха мъже.
След като заеха местата си и изказаха по няколко думи, дойде редът на директорката на Академията да говори. Беше кратка реч, изпълнена с много поуки, отправени главно към учениците. След като кирова свърши помоли Алберта да каже нещо. Джона стоеше и наблюдаваше майка си. Толкова крехка, изпълнена с толкова много сила и непоколебимост. Беше си заслужила ранга в йерархията на пазачите. Беше точно след Артър Шонбърг. Но за разлика от него, тя беше взела решения да работи в една от Академиите. Не съжаляваше за това. Найната реч беше една от кратките и от най-добрите за вечерта. След това музиката отново беше пусната и дансига - запълнен. Определено всички се забавляваха. Дори и тези, на които не се нравеха този тип събития.

Няколко часа след започването всичко беше в разгара си. Но пазачите бяха станали нервни изведнъж. Дампирите го усетиха, но не и мороите. Първото нещо, което премина през главата на Джона беше Стригой. Не, че имаше какво друга да е. Иначе пазачите не биха имали основание да бъдат нервни. Джона тъкмо беше спряла да танцува с Еди и стояха на терасата, когато Лена се отправи към тях.
- Джо, ще дойдеш ли с мен до хотела?
- Да. Защо?
- Стана ми студено, а изгубих някакъде Камерън.
- Ще ти дам сакото си. – Еди тъкмо щеше да го свали, когато лена направи гримаса.
- Не е лично Еди, но бих предпочела нещо по-женско.
И тримата се засмяха.
- Отивай и се забавлявай, а аз ще взема една от колите и ще отида до хотела.
- Сигурна ли си? Не искам да си сама.
- Няма де е сама. Аз отивам с нея.
- Благодаря ви толкова много, приятели. – Лена целуна и двамата по бузите и се върна обратно в залата.
- Сега ще ни трябва само ключ. – Еди гледаше към Джона. Тя надигаше роклята си и сребърния кол на бедрото й се пказа.
- Какво? Да не мислиш, че само кола нося? – Джона издърна две ключета за една от колите.
- Това вече ме учудва. - Без повече приказки двамата се отправиха към колите, спряии зад сградата.

Отне им малко време да намерят колата, тъй като всички бяха черни и подобен външен вид. Но все пак успяха. Еди остави Джона да кара, но след това силно съжаляваше, ако знаеше, че Джона обичаше високи скорости нямаше да й даде да пипне волана. И все пак можеше да стои на краката си, когато слезе от колата.
- Ти остани тук, а аз ще се кача да стаята ни да взема яке.
- Намаш проблеми. И без това едва си усещам тялото.
Джона изкачи стъпалата и влезе в хотела. Еди реши да пообиколи малко колата и да възвърне кръвта в крайниците си. Наоколо беше напълно тихо и спокойно. Единственото осветление беше от фоайето на хотела. Знаеше, че джона може да се забави малко, затова се въоръжи с търпение. Беше с гръб към хотела, когато чу стъпки зад себе си.
- Помислих, че няма.. – следващото което усети беше нечий юмрък в лицето ди. Доста силен юмрук. Падна на земята и удраи главата си. След това игуби съзнание. Не успя да види лицето на човека, защото той стоеше към светлината. После мистеризония човек се скри в сенките да наблюдава. Видя Джона да излиза от хотела. После да се затичва към приятеля си. Носеше яке в ръцте си. Беше време да атакува. Нападна я в гръб преди тя да осъзнае какво става. Запуши устата й с кърпа, напоена с някаква течност. Погледа й започна да се замъглява. Света се размазваше пред очите й и се въртеше. В ноздрите й се разливаше лютива миризма. Някой я стискаше прекалено силно и тя не можеше да се измъкне. Изпусна якето и мсекунди след това изпадна в безсъзнание.

10.
Още преди да отвори очи Джона усети влажния въздух, тежкия мирис на старо. Размърда се. Лежеше на скърцащо легло със ръждясали метални рамнки и разпокъсан мръснобял чаршаф. Зрението й беше още замъглено и не фокусираше много добре, но разпонаваше предметите в стаята. Точно срещу леглото имаше тежка метална врата, образуваща ъгъл с една от стените. Отгоре минаваха дебели тръби с изгнила изолация. Самите стени бяха напукани и на места оголени до тухли. Нито един прозорец. Все още беше облечена с роклята за бала. Седна в леглото, а след това се и изправи. Голяма грешка. Черни петна заиграха пред очите й и замалко щеше да падне. Но малко след това всичко си дойде на мястото. Джона огледа стаята. Забеляза малка черна купчинка до вратата – дрехи. И бяха нейни. Беше ги взела на ваканцията. Черна тениска и тъмно сини дънки. До тях стояха чифт кубинки. Те принадлежаха на Алберта, но Джона често ги носеше. Бавно се преоблече. Бюстието на роклята я задушаваше. Едва вършеше нещата кординирано.
Още веднъж огледа стаята. Нито един изход освен вратата. Ключалката беше много стара. Ако беше някоя от по-новите може би щеше да успее да я отвори. Не беше нужно да пробва. Беше сигурно, че е заключена. Все още не се чувстваше добре. Имаше нужда да легне, затова отиде на леглото. Легна по гръб и затвори очи. Трябваше да поспи малко, а после на свежа глава да помисли.

Беше в кабинета на Стан и седеше на първия чин. Стаята беше празна, а навън – тъмно. Гробната тишина беше прекъсната от отварянето на вратата. Вътре влезе Соня Карп. Една от учителките в Академията и добра приятелка на Джона.
- Соня...
- Къде си?
- Как така...Ооо, духовен сън. Ами,..всъшност не знам. В някаква стая.
- Добре ли си?
- Главата започва да ме боли, имам гаден вкус в устата и ме упоиха, за да ме довлекат до тук. Била съм и по-добре.
- Кой го направи?
- Не знам. Така и не го видях. Нападна ме в гръб, а още не е идвал. Хей, как е Еди?
- С лед на главата в другата стая. Ще се оправи. Имали някакъв прозорец в стаята?
- Не нищо друго освен мръсотия и влага.
- Каквото и да става бъди спокойна. Алберта и Стан работят по въпроса. Скоро ще си при нас. – Соня прегърна Джона.
- Кажи на Лена да не се притеснява.
Соня кимна с глава. Каза й, че пак ще се върне и след това напусна съня. Обратно в стаята Джона спеше.

Стресна се, когато старата врата се отвори с оглушителен звук. Изправи се прекалено бързо. Отново. И пак всичко потъна в тъмнина за миг. Когато се разсея тази тъмнина, Джона не можа да повярва. Първата мисъл беше: Това е Стан, но после забеляза по-острите черти и малко по-тъмната коса. На вратата стоеше същият човек, който ги наблюдаваше по време на практиката. Онзи непознат, толкова приличащ на Стан.
- Радвам се, че си будна, Джона.

11.
- От къде знаеш името ми? – гласът й трепереше. Този мъж всяваше толкова страх и респект, колкото и любимият й.
- Значи не ме познаваш. – Джона поклати глава. Не беше мръднала от мястото си, а мъжа се беше приближил и сядаше на леглото, докато говореше. – Стан никога ли не е говорил за мен?
Джона отново поклати глава. Не разбираше защо стан беше замесен. Какво беше общото между тях?
- Добре. Тогава нека те просветля. Казвам се Донаван Алто и съм по-големия брат на Стан.
Това обясняваше приликата. - Стан няма брат. – Джона беше объркана.
- Значи наистина съм мъртъв за него. Искаш ли да разбереш защо нищо не ти е казал?
Джона не беше сигурна. Искаше ли да разбере? Не знаеше. Мислите й бяха напълно объркани, затова остана мълчалива.
- Мълчанието е знак за съгласие. Добре, ето как започна всичко.

----Преди две години----
- Донаван, Хилбърт спрете да говорите за работа на масата. Събрали сме се да вечеряме не да обсъждаме стратегии. – семейство Алто седеше на масата в имението си. Преди няколко дни Беше възложена задача на Донаван да открие сериен изнасилвач-дампир. Сега той обсъждаше различни варианти с баща си.
- Права си, скъпа. Ще го оставим за после. Е, Стан как върви работата в Академията?
- Като по мед и масло. За сега всичко е наред.
Родителите му го разпитваха още малко за това. Всичко беше ново за Стан. До сега той бе пазил един от синовете не сем. Дроздов, но после реши, че иска да работи в Академията. Разговорът им беше прекъснат от звъненето на телефона на Донаван.
- Извинете ме. Спешно е. – Той стана и излезе от стаята. След няколко минути се провикна от другата стая, че се налага да излезе. Имаха нови следи за престъпника. Това беше петата му жертва в рамките на два месеца. Не беше оставил и една следа. Нападал жертвите в гръб. Те нищо не виждали. Носел маска. Всичко това наведе пазачите на една мисъл: той беше един от тях. Пазач. Отне им месец да разрешат случая. Само една единствена издънка беше достатъчна. Донаван допусна една малка грешка и беше разпознат. Семейството му се отдалечи от него, а той беше осъден на двайсет години затвор. След година успял да избяга. В училище бил най-добрия. Можел да се измъкне от всяка една ситуация, независимо дали бил затънал до ушите или само до глезените. Така и не го открили. Сега две години по-късно решил, че иска да съсипе семейството си като започне от брат си. Никой от тях не му помогна, когато той имаше най-голяма нужда от тях.

- Сега разбираш ли защо си тук?
Сърцето на Джона бумтеше в ушите й. Беше се качило чак в гърлото й. Имаше чувство, че ако се изкашля то ще изскочи.
- Така след малко ще ти донеса вода и храна. Искам да създам добро впечатление преди да те съсипя, а заедно с теб и брат ми. - Донаван стана от леглото с лукава усмивка, играеща по лицето му. Той спази думата си за храна и вода. Когато се върна завари Джона в същата поза, в която я беше оставил, със същото изражение. Единствената й мисъл беше, че щом той си тръгне втория път трябва да заспи. И да се моли Соня да я навести.

12.
Нямаше късмет. Соня не нахлу във сънищата й. Джона не беше сигурна дали въобще сънува щом се събуди. Тясната стая й се видя още по-тясна, а и се струваше, че и влагата е станала повече. Не знаеше какво времето. Съня я беше обуркал. Дали е минал ден, два? Или само няколко часа? Нямаше по какво да сеориентира. В момента седеше на края на старото легло и мислите й се рееха някъде много далеч от тук. Или пък близко. Дори не знаеше къде е това „тук”. Соня я беше попитала къде е. Джона можеше да опише стаята, така беше, но все още ли се намираше в очертанията на областа Трансилвания. Дали не беше въобще извън Румъния? Или пък дали не е близо да градчето, където беше бала? Всичките тези мисли я объркваха още повече.
Беше се втренчила в тръбите, минаващи на няколко сантиметра от тавана. Първо не можа да разбере подредбата на думите, които се появиха в главата й. Но се успокои и се опита да ги подреди правилно. Снимки започнаха да изскачат от погледа й. Къде беше ги виждала? От кой текст се появяваха пасажите в главата й. Някоя книга? Не, каза си Джона. Никога не бе чела киига, в която се описваше такава стая. Даваше най-доброто от себе си, за да се сети. И изведнъж й просветна. История. Беше чела за историята на Трансилвания и Румъния като цяло. В един от учебниците беше виждала такава стая. Само, че в малко по-добро състояние. С какво бяха свързани тези стаи. Мислите й започнаха се объркват отново. Беше права за въздуха. Ставаше по-влажен и Джона имаше чувството, че дробовете й се пълнят с вода вместо с въздух. Бавно малко по малко. Започна да кашля. Ставаше й горещо.
Вратата се отвори и на входа застана Донаван. В ръцете си носеше чаша с вода. Гласът му се чуваше много отдалече. Клепачите на Джона натежаха, но тя бе в състояние да осъзнае всичко случващо се. Сега тя лежеше назад и следеше мъжа. Донаван оставяше чашата на няколко крачки от леглото. Той се приближи до леглото и леко я повдигна. Прошепна нещо в ухото й. Джона не го разбра. Беше на немски, а тя още беше на основните неща в ученето му. Но тона му не й харесваше. Лукав. Злобен. Изпълнен с удоволствие и желание. Тялото й беше като пластелин. Мислеше ясно, но мускулите й не се подчиняваха. Какво ставаше с нея? Не. Не можеше да се остави един луд да я командва. Трябваше да предприеме действия, но как след като беше толкова слаба. Досега не разбираше какво става. Мислеше се, че Донаван е решил да я освободи. Но защо смяташе така? Защо беше толкова наивна и глупава? Беше чула разказа му. Не се ли включи още тогава една малка лампичка в главата й? Защо не беше направила опит да избяга тогава?
Ръцете му се движиха към ципа на панталонките й. Тя ли беше поредната му жертва? По дяволите, защо продължаваше да се измъчва с тези глупави въпроси след като вече знаеше отговора? Знаеше какво ще последва, тялото й я беше предало. Беше като парализирана. Но мозъка й не издаваше багажа. Осъзнаваше какво става, а не можеше да издаде и звук. Усети сълзите, стичащи се по лицето й. Толкова горещи. Имаше чувството, че оставяха червени следи от изгаряне по лицето й. Усещаше и Донаван върху себе си. Тежкото му тяло я беше притиснало към леглото. Едната й ръка можеше да докосне пода, а другата лжеше неподвижна на леглото. Изгуби пълна представа за времето. Стисна очи и отави сълзите да падат. Все някога това щеше да свърши, а ума й да го блокира в някой затънтен слой на мозъка й и да го заключи завинаги. Усети как тежеста на гърдите й намаля, а после стаята остана празна. Отново беше сама и нещо я подтикваше да заспи.

13.
Беше в собствената си стая. Пак в Академията. Соня беше седнала отгоре на бюрото й, а Джона стеше пред огледалото.
- Можа ли да научеш къде си? Кой е нападателя?
Джона кимна безсилно с глава и тихо изрече името. По лицето й отново се стекоха сълзи. Соня скочи от бюрото и прегърна силно момичето.
- Какво е станало, Джо?
Бавно с трепереш глас Джона разказа. Имаше чувството, че всеки момент ще се срине на земята и няма да бъде способна да стане отново. Ръцете около нея се стегнаха още малко. С мили думи Соня се опитваше да я успокои, но напълно напразно. Момичето цялото се тресеше, едва стоеше на краката си. След известо време, Джона надигна глава от рамото на прителката си.
- Не мога да се сетя къде точно съм, но може би вие ще разберете.
- Казвай.
- Виждала съм това място и преди. Мисля, че в учебници по история. Не помня с какво беше свързано. Помниш ли как ти описах саята?
- Да. Трябва да им кажа веднага.
- Добре.
Соня тръгна да се отдалечава, но за малко се обърна:
- Дръж се момиче. Не се предавай и не ни разочаровай.
Соня хвърли окуражаваща усмивка и изчезна зад вратата. Джона имаше чувството, че ако я последва ще се озове в добре познатите коридори на Академията и ше види съучениците и най-близките си хора. Само, че преди да направи и крачка се събуди.
Главата й бумтеше. Сякаш някой удряше метален барабан точно до ухото й. Съвсем леко се изправи. Все още си спомняше отвратителното замъгляване, когато станеше рязко, а сега най-малко й бе до това. Чашата още стоеше на няколко крачки от леглото. Беше толкова жадна. Гърлото й я дереше, когато преглъщаше. За миг се огледа наоколо. Не разбра защо го направи. Погледа й попадна на друга чаша. В нея преди имаше вода. Беше я изпила. Тъкмо извръщаше поглед, когато забеляза нещо на дъното й. Повдигна чашата. Имаше нещо неразтворено. Някакво вещество. Сега всичко й се доизясни. Ето затова не можеше да помръдне тялото си, но разсъждаваше напълно ясно. Донаван я беше упоил. Отново погледна към другата чаша. Нямаше да я изиграе отново. Стана от леглото. Тялото й протестираше. Но на Джона не й пукаше. Наведе се и вдигна чашата. Отиде в най-тъмния ъгъл на стаичката и изля водата. След това върна чашата там, от където я беше взела. Отново легна на леглото и зачака Донаван.

Е, не чака дълго. Вратата на стаята се отвори с пронизителен звук. Донаван я остави незатворена. Приближи се към леглото. Щом се наведе достатъчно, Джона се извъртя и го удари в лицето. Той се хвана за носа и преди да осъзнае момичето вече беше излязло от стаята. Не беше в добра форма и не познаваше мястото, но ако успееше да разиграва Донаван достатъчно дълго, можеше да успее да намери изход. Коридорите бяха едва осветени. Тук влагата не беше толкова много, но пак се усещаше нотката й. Джона не чу Донаван да е излязъл от стаята. Всъщност тя не чуваше нищо друго освен тежкото си дишане и препускащо сърце. Това не беше от страх, а от умора. Не беше яла от незнайно време, а водата в тялото й беше значително намаляла.
След известно време спря. Не беше ли минавала от тук? Дали не се въртеше в кръг? И къде за бога изчезна Донаван? Напълно обърка посоките. От къде беше дошла? В коя посока бягаше? Обърна се и видя най-големия си кошмар. Донаван стоеше пред нея с величествения си ръст. Тя нямаше време да разсъждава. Не трябваше да се колебае. Нямаше никакво оръжие, а силите й я напускаха бавно. Затова просто тръгна да бяга отново. Но преди да успее да набере преднина, тежката ръка на Донаван я сграбчи, а после заби спринцовка в ръката на Джона. За секунди всичко се завъртя, а после за пореден път тъмнината я обгърна.

14.
Джона се събуди от силното удряне на металната врата в стената. Мазилка падна на земята. Преди да успее да разбере какво става някой я беше прегърнал. Започна да се бори, но човека се отдръпна. Или по-скоро дампира. Чак сега погледна по-трезво. Пред нея стоеше Алберта. Цялата трепереше и повтаряше името на дъщеря си. За пръв път я виждаше такава. Винаги я беше мислела за корав човек. Някой, който не се поддаваше на чувствата.
На вратата сна стаичката стоеше още някой. Стан. Очите на Джона се напълниха със сълзи, които не можа да прикрие. Алберта се отдръпна, а мястото й беше веднага заето от Стан. Той я притисна силно към себе си и взе на ръце. Тъкмо щеше да протестира, когато усети, че цялото й тяло беше изтръпнало, а очите й бяха притворени. Някакво странно чувство надделя в нея. Нещо смесено между облекчение, че ще се прибере в Академията и страх от това, което ще последва. Усещаше топлината на тялото на любимия си, чуваше приглушени гласове идващи от всички страни, виждаше размазаните фигури на пазачите, претърсващи стая по стая. Бавно затвори очи и се успокои. Най-накрая щеше да се прибере в къщи.

Така и не беше осъзнала, че това е само сън докато някой не я разтресе и се опита да я извади от унеса й. За нейно нещастие Донаван я гледаше от високо. Джона усещаше пружините на старото легло да опират в гърба й. Мъжът се наведе бавно и я взе на ръце. Отнесе я в по-нормална стая. Без да дава някакви признаци, че е в съзнание, Джона огледа коридора, по който беше пренесена. Тъкмо преди Донаван да затвори вратата зад гърба си, Джона видя стълбище, а отгоре се промъкваше тънък сноп светлина. Значи беше ден. Леко мъжът остави момичето на някакъв диван. Беше много по-мек и удобен от онава пружинено мъчилище. Джона усети възглавницата под главата си. Толкова беше пухкава. За миг си помисли, че може да остане така завинаги. Но само за миг тази идея се промъкна в мислите й. Тя си напомни, че трябва да избяга от тук, ако трябва с цената на живота си. Отдавна беше разбрала, че Донаван и Стан ги дели голяма пропаст. Не трябваше да вярвя на похитителя си колкото и съблазнително да говореше и да приличаше на Стан.
Джона не чу ключалката на вратата да щраква. Дали беше заключил вратата? А защо не чу и вратата на стълбището да се затваря?

15.
Разхождаше из гора. Носеше черен клин над коляното и тъмно червен потник с черен череп отпред. По ръцете й дрънкаха метални гривни. А кубинките на Алберта тежаха на краката й. Стигна до края на гората. Пред нея имаше река с тъмно синя вода. През самата река имеше мост, а на него стеше Соня и хвърляше малки цветчета по водата. Бажно следваха течениято на реката. Косата на Соня хвърляше червеникави отблясъци. Слънцето напичаше и приятно затопляше, а синигери прилитаха и пееха песничките си.
Джона наближи Сона и присъедини към нея и започна и тя да хвърля разноцветни цветчета в реката. Поседяха малко така, когато Джона наруши тишината.
- Объркала съм се.
- За кое?
- За стаята. Да, виждала съм такава, но не в учебниците по история. Там има подобни. В тях са се крили войниците по време на война. Намрима се в някава къща или постройка е по-добре да кайа. Донаван ме премести в друга стая. В коридора имаше някакви стълби, а от там се процеждаше светлина.
- Как изглежда стаята?
- Единственото, което знам е, че има диван. Нямах възможността да огледам. Бързо се онесох.
- Ще го спомена после. Помниш ли това място, Джо?
- Как да не помня. Все пак това е мястото, където за пръв път се събрахме цялата компания. От тогава сме неразделни.
- И за пръв и последен, за сега, път успя да нванеш Стан неподготвен и да го повалиш на земята. – Соня се беше усмихнала и гледаше в далечината.
- Всички ли са добре?
- Горе-долу. Имаме нужда от повече сън и по-малко работата. Но за това ще има време след като те върнем обратно в Академията.
Повече никой нищо не кза. Просто стояха и наблюдаваха спокойната вода и хубавия ден. Бавно малко по малко картината започна да избледнява и Джона се върна в реалността.

В стаята, в която се намираше нямаше влага, мирис на мухъл и разрушаващи се стени. Тя лежеше на двоен диван, а заедно с други две канапета се ограждаше пространство, в което имаше малка дървена масичка. Върху нея имаше чиния, покрита с капак. Джона го надигна и вътре видя лазаня, от която все още излизаше пара. Припомни се ужасния ефект от последното нещо, което поее в уста, но стамаха й така стържеше, че Джона не устоя и изяде ястието. Беше толкова вкусно. Чуваше стъпки точно над главата си, както и още нещо. Беше телевизор. Различаваше говора. Е, поне сега знаеше, че е близо до цивилизация. Ако решеше да избяга все щеше да има някой да й помогне.

16.
Беше й омръзнало да бъде в безсъзнание или да спи. Знаеше, че това е единственият начин да се свърже със Соня, но всичко си има граници. Беше чула Донаван да ходи на горния етаж. Все още не беше слизал долу, а и това й даваше време да помисли как да се измъкне от тук. Джона беше скръстила крака на дивана и гледаше в една точка. Сякаш очакваше отговора да се изпише на стената. Сети се за часовете си по логика, но не бяха вземали нищо, свързано с това как да избягаш от подземие без напълно луд и удивително добър пазач да те хване. Още повече, че този вече бивш пазач е издирван от не малко хора. От далеч си личеше, че е хитър и може да предвиди хода на жертвите си.
Джона не беше помръднала от доста дълго време. Тишината я изнервяше, а стомахът й сигурно се чуваше и извън постройката. Той нарочно ли я мъчеше? Както си седеше така реше, че няма да измисли кой знае колко добър план, а и понякога спонтанността беше най-добрия избор. Беше повече да обмисля въпроса стана и тръгна към вратата. За нейно учудване и предимство, тя дори не изскърца както миналата тежка метална врата. Започна бавно и предпазливо да изкачва стълбите. Преди би се страхувала. Сега беше бясна, че не действа. Защо се оставяше на някой друг да й свърши работата след като и сама можеше?
Бутна силно вратата над стълбите. Беше заключена. Но Джона не чу ключалка миналата вечер? Е, нямаше сега да разсъждава на това. Отдалечи се малко и използва най-силният ритник, който можеше да си позволи сега. Не беше толкова трудно. Каза си Джона. Вратата почти не й създаде проблем. Вече беше сигурна, че Донаван я е чул. Беше само въпрос на време отново да я упои и да я превърне в парцалена кукла, която можеше да подмята колкото си иска и да прави с нея каквото пожелае. Тишината в къщата беше направо страховита. Пердетата бяха отдръпнати от прозорците. Единственото, което Джона можеше да улови с поглед беше луната. Пълнолуние. Тогава винаги имаше късмет. Дано и този път беше така. Щом щеше да се изправи лице в лице с противник като Донаван, Джона се нуждаеше от оръжие. Нямаше време да претършува къщата до основи за кола си, затова й се стори, че и нож ще сърши добра работа. Вече беше научила, че кухнята е наляво и без да се колебае тръгна натам. На кухненския плот стояха няколко малки ножа. Бяха достатъчни, само за да забавят опонента. Момичето се нуждаеше от нещо по-смъртоносно. Започна да преобръща всички шкафчета. В една от тях намери истинските ножови. Имеше няколко големи и един касапски. Реши, че големите ножове ще й помогна повече. Стискаше пластмасовата дръжка, докато приближаваше високата входна врата. Знаеше, че Донаван я наблюдава и само чака Джона да направи някоя грешка. Тя със сигурност щеше да е скоро, но момичето се надяваше поне да успее да се измъкне от този ад преди това.
Без повече колебание дали е правилно или не, Джона излезе от къщата. Не се обърна назад, но пък се закова на място. Единственото нещо пред нея беше обширна гора. Отвсякъде я обграждаха дървета. Нямаше дори една нормална пътечка.
Завъртя се в кръг и избра посока. Имаше два варианта: да стигне до някой път или да навлезе по-навътре из гората и да се загуби. И двата бяха наистина желани сега.
Не знаеше колко време вървеше, но нешо я глождеше. До сега дори не видя и следа от Донаван. Със сигурност той не би я оставил да си тръгне просто така. Беше спряла да мисли за посока и дали не се върти в кръг. Просто вървеше и мислеше къде всъщност е похитителя й.
Скоро получи и отговора си. Чуваше насмешливия му, изпълнен с лукавост, глас от всички страни, но някак отдалеч. Можеше да е някуде зад нея, пред нея или дори да върви успоредно с нея. Джона не знаеше, но вече беше избрала този път и щеше да го извърви независимо от края му.

17.
Гласът на Донаван продължаваше да ехти от всички страни и да се забива като кол в сърцето на Джона. Но това не я спираше продължаваше да върви напред и нито за миг не погледна назад. Не знаеше от колко време следва тази посока, но с всеки изминал метър й се струваше че чува и друго освен онзи глас, собствените си стъпки, дишането си. Клоните от надвисналите дървета се заплитаха в косата й и я скубеха, погалваха ръцете й и оставяха тънки червени линийки като от някои от тях се стичаше по малко кръв. Джона беше почти на ръба на пропастта. Наблягаше я умора, обезводняваше се от тежкия, горещ, задушен въздух, а и скоро не беше дори и помирисвала храна.
Забави ход и сякаш гласът изведнъж се приближи. Донаван беше на няколко крачки от нея. Можеше ясно да я види през старите, масивни дървета. Беше я следял през цялото време, още откакто излезе от къщата. Тий нямаше да я пусне да си отиде, дори не беше сигурен дали ще я остави жива още дълго време. Но му беше станало скучно, затова реши, че иска да си поиграее на котка и мишка. Той щеше да бъде този с предимството. За пръв път от дълго време всичко щеше да бъде под негов контрол. Джона нямаше да може да се измъкне сама, а и сега, когато беше доста далеч от къщата, щеше да бъде трудно за пазачите да открият на време.
Донаван не беше глупав. Знаеше, че момичето няма да се откаже лесно, колкото и в трудна ситуация да се намираше. Специално беше оставил ножовете в кухнята. Джона щеше да се нуждае от оръжие, но тези метални играчки нямаше да й помогнат. В дясната си ръка Донаван държеше зареден пистолет 38 калибър. Всичко щеше да стане бързо, а момичето дари нямаше да разбере от къде й е дошло.
Също като нея и той бе дочул други звуци. Беше ги доловил още когато навлязоха в гората. Осъзнаваше, че няма да успее да я манипулира дълго време и това го дразнеше. В началото беше започнал всичко, само заради брат си. Искаше да го види съкрушен, пречупен. Сега искаше момичето и щеше да направи всичко възможно, за да я получи. Независимо дали трябваше да убива хора, да ги изтезава или пък да стои настрана и да изучава.
Непознатите щумове скоро се засилиха. Досега Донаван не се беше интересувал от тях, но вече ги разпозна. Пазачи. Значи вече бяха тук. Добре. Нещата ставаха все по-вълнуващи и все по-опасни. Адреналина се покачваше, опасността да бъде хванат го изгаряше отвътре по някакъв странно приятен начин.

18.
Колкото повече вървеше, толкова по-добре се чуваше шум от нечии обувки. От време на време Джона чуваше гласове. Идваха от всяка една страна на гората и тя не можеше да се ориентира накъде да върви. Отдавна беше изгубила представа за времето.
Скоро се чуха ясни стъпки зад гърба й. Тя знеше, че който е зад нея е осъзнал, че Джона го чува. И все пак щеше да използва метода на изненадата. Вървящият зад нея ускори крачка. Стъпките й бяха познати – тежки и решителни, но в момента не се доверяваше на всичко чуто и не се обърна. Преследвачът й беше скъсил разстоянието и на Джона се отдаде идеална възможност да нападне. С рязко и добре отренирано движение тя се обърна готова за бой. Само дето не беше преценила силите на противника си, който я притисна в най-близкото дърво. Нощта прикриваше лицето му прекалено добре, но чертите му се различаваха. Косато му беше разрошена, масивно тяло. Дампир. В едната си ръка държеше пистолет, който се опираше в бедрото на момичето. Джона започна да се бори, но мъсът я притисна по-силно в дървото, наведе се и й прошепна нещо. Това я накара да спре.
Този глас. Толкова мек и нежен. Толкова примамлив. Толкова принадлежащ на любимия й. Джона бързо се отпусна и остави в прегръдките на Стан. Беше го сбъркала със брат му. Онзи луд дампир, готов на всичко да прекърши единственото си семейство и да се наслаждава на това.
Из гората се чуха нови и повече стъпки. Още пазачи. Слава богу. Някъде в далечината беше форсирана кола, а изстрелите оттекваха в пространството. Докато Джона успее да разбере какво става около нея и Стан вече имаше над десетина пазача. Позна единствено Юрий.
- Хайде, да вървим. – стан все още шептеше в ухото й толкова успокоително. Сложа ръка на кръста й и я поведе из гората.
Не след дълго излязоха пред къщата. Из нея се разхождаха пазачи и всички лампи бяха пуснати. Наоколо бяха спряни онези толкова познати черни коли. Тъкмо преди да обърне гръб на къщата и да влезе в една от тях Джона забеляза табелка пред входната врата: „Добре дошли.” , а под поздрава имаше друга табелка с надпис на собственика: семейство Алто.
Джона не посмя да попита Стан. Не сега.

През целия път Стан беше съсредоточен в пътя. След по-малко от час вече бяха пред железните врати на Академията. Седнали на стълбите пред главната сграда бяха приятелите на Джона и семейството й. Бяха чакали да се пребере.
Джона и Стан се присъединиха към тях. Никой не отвори дума за станалото. Подхванаха своите си разговори. После дълго време щеше да мине докато нещата се изгладят.
- Деирдре, беше ме питала как се чувствам към Алберта? – Деирдре кимна – Нямам думи да опиша. Наистина. Тя ми даде всичко, за което някога бях мечтала и не знам как ще й се отблагодаря.
Джона стоеше в прегръдките на възлюбения си докато казваше това и гледаше към майка си. Алберта се почувства неловко, но поне сега беше сигурна на 100%, че преди година е взела правилното решение.
След това се оставиха на течението. После гледаха как слънцето изгрява, а небето се оцвети в различни цветове. Много рядко имаха такива моменти, но пък вихаги ги запазваха в сърцата си и ги носеха в себе си винаги.
- Само не разбрах какво стана с Донаван? – Джона винаги разваляше тези моменти.
- Избяга, но ще го хванат. Спокойно. – Стан въздъхна. Познаваше брат си. Хитър като пустинна лисица. Трудно щеше пазачите да го открият, а още по-трудно да го хванат. Но поне щеше да залъгва приятелите и себе си, че всичко щеше да е наред, а накрая тази лъжа можеше да се окаже истината.

19.
През следващите няколко дни обстановката беше горе-долу нормално. От време на време настроенията на Джона се променяха и дразнеха хората около себе си, но всички я разбираха. Часовете минаваха както обикновено, а учениците споделяха нови и нови клюки за станалото. Всички измислени и забравени до края на деня.
Седмицата мина бавно, след нея още една и още една. Почти месец не се спомена нищо около издирването на Донаван. Не че щеше да бъде хванат. Стан не вярваше в това. Прекалено добре познаваше брат си. Но и отлично знаеше, той няма да се откаже. Затова хвърляше поглед към Джона всеки път, когато имаше възможност. Оглеждаше и околията. Не знаеше от къде ще се появи брат му. Този път обаче нямаше да позволи нещата да стигнат толкова далеч. Сега беше времето да подложи сетивата си на изпитание.
Или поне през уикенда. Алберта беше дала разрешение на Стан да изведе Джона извън Академията за една нощ. С тях щяха да отидат Джейни и Юрий. Нито един от двамата пазачи не беше достатъчно смел да изведат и Лена, и Кристиян. Ако нещо им се случеше нещата щяха да станат доста грозни.

Малко преди слънцето да залезе в събота, Стан, Юрий и двете момичета тръгнаха с една от черните коли.
Щяха да се отбият в тяхния клуб в най-близкото градче. Всеки път щом някой имаше почивен ден отиваше дотам и цяла вечер се забавляваше. Повечето клиенти, а и самият собственик бяха морои. Не че и дампирите бяха в недостиг. Клуба беше доста мрачен и на два етажа. На горния бяха хората, смесени с морои и се забавляваха като често хората си тръгваха с по-малко налична кръв във вените си.
В подземията пък имаше още един дансинг. Там вече ходеха само дампирите и рядко някой друг морой. На няколко пъти хора слизаха надолу, само дето повече не излязоха над земята. На малцина хора това беше известно, а други се правеха, че не знаеха.
Стан спря колата на една пресечка от клуба. Нощта беше необичайно топла. Нещо във въздуха навяваше на Джона неприятни спомени от затвора, в който Донаван я беше затворил. Кожените й дрехи залепваха неприятно по кожата й сякаш искаха да спрат въздуха й, да изцедят малкото контрол останал в нея.
Клубът отново беше пълен. Музиката гърмеше в ушите, а цялата сграда се тресеше от дицибелите. Четиримата слязоха на долния етаж. Атмосферата там беше по-спокойна, а и познаваха повечето дампири, идващи редовно. Тук музиката също беше наистина висока. Едва можеше да чуеш дори собственото си сърце. От тонколоните звучеше албум на Avanged Sevenfold, който правеше вече така задименото и тъмно място, доста по-страховито отколкото би трябвало да бъде. Рей беше зад бара и още щом влязоха, бяха забелязани. Стан поведе приятелите си към една от най-скътаните маси. Това щеше да му даде възможност да вижда всичко и всички. Преди да седнат обичайните напитки бяха донесени. Поне за малко щяха да се откъснат от цялата дандания в Академията и да посветят малко време на себе си.

Час по-късно всички се забавляваха. Включително и Джона. Юрий и Джейни бяха станали да танцуват, а Стан и Джона си говореха на масата и искрено се наслаждаваха на компанията си. Телефона на Джона започна да вибрира в чантата й.
- Сигурно е Алберта. – пак нямаше добър обхват. Нещо напълно типично. Беше си наистина дразнещо. – Стан, отивам до горе, за да хвана обхват. Връщам се след малко. Джона остави любимия си на масата и тръгна към изхода. Телефонът й още звънеше, но щеше да вдигне като излезе.
На вратата тъкмо се появиха няколко от редовните клиенти и пропуснаха момичето да мине първо.
- Ало... – гаден шум пукаше в лушалката и нищо не се чуваше. – Ало.
- Как си, Джона? – тя замръзна на място. Дали наистина го чуваше? Този глас. Не си ли го представяше просто? Сигурно умът й си играеше с нея. От телефона се чу лукавия мъжки смях. – Забавляваш ли си с брат ми и скъпоценните си дружки?
Джона имеше чувството, че гласът не идва само от слушалката. Опита се да преглътне оформилата се буца в гърлото й и да говори стс спокоен глас.
- Какво искаш? – в момента тя се нуждаеше от колкото се може повече кураж. Не трябваше да се пречупва.
- Мисля, че много добре знаеш. Как си? Хареса ли ти семейната ни вила? Любимото място на Стани.
- Защо му се подиграваш?
- Не ми се подигравам. Той е по-малкото ми братче. Да не би да те е страх, че стоиш на едно място?
За да докаже не само на себе си, но и на Донаван, че не е страхливка, а истински пазач, Джона тръгна напред.
- Грешна посока.
Джона не успя да реагира достатъчно бързо на тези думи и сега стоеше пред най-големия си истински кошмар. Донаван стоеше пред нея от плът и кръв и гледаше хитро. По лицето му играеше примамлива усмивка.

20.
- Джона, забравила си първият и най-важен урок. – момичето го погледна неразбиращо – Не се колебай.
Донаван замахна към нея, но Джона блокира удра му толкова бързо, колкото гневът я изпълни.
- Кой е казал, че се колебая.
Джона не мислеше. Точно както в къщата. Беше като робот. Вършеше всичко машинално. Блокираше ударите, нанасяше свои и понасяше доста тежки юмруци. Донаван беше много по-силен, но Джона нямаше да се предаде. Нямаше да избяга като миналия път. Щеше да се бори и бие с нокти и зъби. Щеше да изпълни дълга си като пазач. Да защитава другите и себе си. Започваше да се уморява, но яростта и огъня в нея я караха отнова да става на крака и да се бие. Мъжът пропусна удар и тежката му ръка се заби в стената. Малко от мазилката се отрони, а кръв започна да тече от кокалчетата на ръката му. Но това не го спря. Ударите му можеха да бъдет дори смъртоносни, ако Джона не се беше научила да преценява и да блокира. Неща, за които беше длъжна на Стан. И тогава се сети. Стан можеше да й помогне. Трябваше да намери телефона си. Видя малката черна кутийка да лежи на пода на няколко крачки от мястото къде се намираше сега. Нямаше как да го стигне.
Този миг разсейване беше грешка. Коравият удар на Донаван се стовари върху гърба й. Джона имаше чувството, че гръбнакът й е счупен. От гърлото й се изтръгна оглушителен писък. Тя се извъртя по гръб. Над нея беше Донаван с приготвен пистолет в ръка, насочен към главата на момичето.
- Кажи сбогом, Джона.
Чу се пронизителния звук от изстрел. След това още един. Бяха почти едновременни. Джона се сви и затвори очи. Не усети нова болка, само тази в гърба си. Чу как някой падна на земята, а друг викаше името й.
Отвори бавно очи и плашливо се огледа. На няколко метра стоеше Рей с пушка в ръката, а до нея, лежащ по лице в локва кръв, беше трупът на Донаван. Куршумът беше пронизал леденото му сърце.
Рей се приближи и й подаде ръка. Момичето бавно изправи скованото си тяло. Шумът в коридора се засили. Идваха и други.
- Джона. – Гласът на Стан надвика цялата тълпа. Той се приближи до нея и я прегърна силно. Погледна към лежащия на пода труп. Беше му брат, бяха израстнали заедно, но в момента не изпита нищо. Съвсем нищичко. Сякаш мъртвецът беше напълно непознат. Какъвто наистина се оказа. Стан беше прекарал детството си с един чужденец до себе си.
Крехкото момиче вече не се страхуваше. Този път всичко вече приключило. И то наистина. А тя беше намерила силите да се изправи на крака и да продължи. В насъбралата се тълпа Джона виждаше Юрий и Джейни. И двамата имаха одобрително изражение, а в очите им се четеше гордостта, която изпитваха в момента. Всички знаеха, че Джона е като скала. Не се прекланяше пред вятъра, но напоследък беше започнала да се рони. Сега отново беше непреклонна, защото се беше изправила срещу най-силният ураган и остана цяла, непокътната. Поне психически.

Няколко от пазачите говореха по телефоните си, други стояха при трупа, а трети – е, те просто наблюдаваха безучастно. Беше пусната едва доловима музика с бавно темпо колкото за фон. Осветлението беше усилено и всичко се виждаше. Наоколо се разхождаха дампири и разпитваха. Това продължи към пет часа и си беше наистина уморително. След това всички бяха пуснати да си вървят, а трупа на Донаван отнесен.
Донаван прегърна Джона пръз кръста, а Джейни беше сплела пръстите си с тези на Юрий и вървяха към колата.
- Най-накрая всичко приключи. – Джейни се проаина. Едва държеше очите си отворени.
- Да. Това беше последната ми среща с този неестествен индивид.
- Винаги го обръщаш на шега нали? – по лицето на Стан грееше усмивка.
- Винаги. Само нека забързане малко ход, че скоро ще заспа права.
Всички, освен Джона, се засмяха и забързаха към колата. Джейни си мислеше само за топлото легло. Джона благодареше, че утре е неделя. Юрий си мислеше негови си работи, а Стан се радваше, че животът му е отново в пълен ред и спокойно можеше да се наслади на любовта си, приятелите и работата си. Трите неща, за които живееше.