Вида [фен фик по "Академия за вампири"]

Така, заедно с една приятелка решихме да започнем фен фик. Да си представим, че поредицата свършва с втора книга или поне ние сме се върнали там. Действието по-надолу ще се развива от началото на трета книга. Предполагам в процеса на писането му ще променим някои от събитията. Ще има нови герои, като започнем от главната героиня във фика ни. Тя няма да бъде Роуз, а Вида. Момиче дампир дъщеря на пазител и моройска принцеса. Променили сме и малко фактите. Кралските фамилии не са 12, а са 13 на брой. Мисля, че всичко друго си е същото. Решихме да поразчупим малко сюжета, а и се върнахме именно тук, защото и двете приключихме скоро 3тата книга и не бяхме съгласни с някои от развитията. Надяваме се, че фикът ще ви се хареса. За препоръки, мнения и коментари в темата за коментари.
И малко заглавието ни куца, но само това се хареса и на двете



Нов ден, нова вечер, нов живот.
Ето ме пред вратите на поредната Академия. „Внимавай в картинката момиченце”- строгият глас на баща ми прокънтя в главата ми- „Това, че си убила 3ма стригои нищо не означава, ако не знаеш как да се държиш.”
„А и тези ти убийства си бяха чист късмет.”- добави брат ми. Леле този дразнещо нахакан дампир ми бъркаше подкожно с дразнещите си забележки и коментари. Мда, чист късмет си беше, че носих сребърен кол и не се стигна дотам, че да убият мен.
Кретен- отбелязах по адрес на брат ми.
Подадох попълнения формуляр на пазителите пред портата и след някаква сферка по радиостанцията ме пуснаха вътре. Още щом пристъпих в двора се почувствах като затворник осъден на смърт. Пътеката към административната сграда ми се струваше като пътеката, която върви всеки един наказан със смъртна присъда към изпълнението ѝ. Защо, дявол да го вземе, трябваше отново да сменям обстановката. Тъкмо бях постигнала някакво що годе разбирателство с предишния директор. Добре нямаше кой знае какво разбирателство, ама въпреки всичко. Сега трябва да нагаждам тази към моя стил. Вървейки и самосъжалявайки се аз най-накрая стигнах пред входа на постройката, която се водеше административна. Уха, приличаше точно на някой средновековен затвор. Макар че Академия Св. Владимир бе сравнително скоро построена, явно бе спазила стила на подобните такива в Европа. Тук страшно много ми напомняше на Академията в България. Ако и директорката е такава маниачка, каквато беше онази, със сигурност, можеше да намерим общ език.
Бутнах вратата и с решителна крачка се запътих към директорския кабинет. Лесно се ориентирах- Брей- очудих си се мислено и ето, че пред мен се показа вратата със закачена на централно място табелка „Директор”. Почуках два пъти, изчаках да ми кажат „Влез” и натиснах дръжката. Зад масивното бюро, изпод очилата си ме гледаше морой.
- А, госпожице Милой- усмихна се жената. Косата ѝ бе посивяла, а чертите ѝ бяха особено остри и ме дразнеха в случая.
- А, директор Кирова- отвърнах саркастично аз. Усмивката ѝ веднага се стопи. Надали очакваше дъщерята на един от най-тачените пазители в Европа и последната принцеса от рода Милой да бъде такава.- Кой друг освен мен може да цъфне насред пустошта в Монтана. Може ли програмата и разпределението и да си ходя- усмихнах се престорено и зачаках да се развилне.
- Госпожице Милой- крясъкът не закъсня дори със секунда- Как си позволявате такова държание?!
- Какво ми има на държанието?!- попитах уж престорено- Просто искам по-бързо да се освободя от присъствието ви, така де, да ви освободя от моето собствено.
Директор Кирова почервеня цялата и започна някаква назидателна лекция относно държанието ми, която аз реших да пропусна.
- И разбрахме ли се?- попита тя накрая.
- Тъй вярно, сър- козирувах, докато взимах листите от ръцете ѝ.
- Вие сте безнадежден случай!- викна тя точно, когато затворих вратата под носа ѝ. Никак не ми беше до мъмренията на една злобна жена, която не изглежда да имаше вид на обичаща децата. Как е станала директор не ми е ясно.
Разгледах листите, които ми даде и се оказа, че имам самостоятелна стая, което беше супер. В една от предишните Академии се налагаше да деля стаята със съквартирантка, която не понасях. Взех куфарите, които бях оставила във фоайето и се запътих към онази част от кампуса, където се намираха общежитията на обучаващите се дампири. Препънах се на няколко пъти, заради тежките чанти, но не се оставих на едни куфари да ме повалят. Точно преди да вляза в сградата чух познат глас:
- Вида?!- мъжки тембър попита супер очуден.
- Ивашков.- отбелязах напълно спокойно и се обърнах- Каква приятна изненада да те видя- усмихнах му се и пуснах чантите си на земята.- Как си? И какво, по дяволите, правиш тук? Вмисъл не си ли при важните клечки в тения сектор?- не сдържах въпроса си и скочих на врата му.
Ейдриън стоеше изненадан и не можеше да повярва, че отново ме вижда. Дъщерята на любимата му „леля”. Всъщност Индира не му беше леля, но в кралските фамилии свободно боравеха с тези фамилиарни обръщения. След като се отърси от шока се засмя.
- Не е ли по-добре да питам какво, за Бога, не споменавай Дявола грешно е- „скастри” ме Ейдриън- правиш ти тук? Последно леля ми каза, че си някъде на Изток.
- Изгониха ме- повдигнах съвсем невинно рамене - Не се спогодих с колектива и може би съвсем леко счупих носа на един от преподавателите- усмихнах се ангелски и зачаках реакцията на „братовчед” си.
- Е, за Бога, та ти си била огън- подкачи ме флиртаджийската Ейдриън.
- И на нея ли скочи?!- обади се женски глас зад нас.
- А, малък дампир- развеселено се обърна към момичето Ейдриън.
- Ооо, тя ли е?- попитах супер развълнувано.
- За кое да е тя?- въпрос излезе от устата на непознатото момиче.
- Ти си Роуз, нали? Дъщерята на Джанин, фикс идеята на Ейдриън?- усмихнах ѝ се, а тя ме изгледа учудено. На бас, че си мислеше откъде знаех всичко това и коя съм.
- Моля?!- повдигна вежда- Откъде знаеш всичко това?- враждебна нотка се прокрадна в гласа ѝ.- И коя, за Бога, си ти?!- напълно забравила за Ейдриън тя ми се нахвърли с въпроси.
- Вида Милой- представих се.- Познавам майка ти, а този тук- кимнах към Ивашков- обича да се фука с любовните си завоевания, макар ти още да не се сред тях. Навил си е на пръстта, че трябва да те има.
Тя зяпна.
- Значи ти си дъщерята на Бранислав Костич и Индира Милой? Брей?! Представях си те друго яче- отбеляза докато ми отправи преценяващ поглед.
- И на мен ми е приятно- отвърнах ѝ с усмивка- А колкото до теб Ивашков ще се видим после имам багаж за разопаковане.- кимнах към него и взех чантите си.
- Чакай!- извика Роуз зад мен- Нека да ти помогна и започнем на чисто с представянето.- усмихна ми се.
- И аз какво?! Оставяте ме сам- театрално се разочарова Ейдриън.
- Вечерен час- каза му Роуз с въздишка.
- Ама аз не съм ученик- отбеляза той самодоволно.
- А и, Ивашков, още нещо- намесих се- От утре си, трябва да имам морой за практиката- ухилих му се.
- Ама... аз... но... Защо, мамка му?- погледна ме свирепо- Та тук има цели сгради пълни с морои! Милой, какво си направила?
- Ами „Св. Владимир” беше единствената академия, която си позволи да ме приеме седмица преди практиката. Но заради мен завършващите дампири са с един повече, затова и ти си включен в програмата.
- Значи отсега си знаеш разпределението- развеселено ме попита Роуз- Ти и Ейдриън, а?- подметна закачаливо
- О, не- побързах да отговоря- Ни най-малко.- поклатих глава- Опазаил ме Господ да бъда с него. Колкото и да го обичам, той е просто непоносим.
- Ей- възнегодува Ивашков и постави ръка пред сърцето си- Разби ми сърцето- избърса въображаемите си сълзи, а Роуз се засмя с глас на коментара ми и последвалата реакция на Ейдриън.
- Най-накрая някой да споделя мнението ми относно него- кимна към „братовчед” ми. Но изведнъж замръзна- Момент- вдигна ръка във въздуха- Значи той може да бъде разпределен към всеки един от нас?!- застина при констатацията си.
- Ооо, но това е чудесно- развесели се набързо Ейдриън- Обезателно ще говоря с Кирова ти да си ми пазител, малък дампир- каза ѝ замечтано.
- Аз бих предпочела да кроя такива планове насаме, ако не искам да се сдобия с перманентен очен грим. Тръгвай си, Ивашков- „наредих” му, а той с глуповата усмивка на лице се отдалечи от нас- Спокойно- обърнах се към момичето до мен, която, бас държа, вече си представяше как тя бе разплределена към него и трябва да търпи постоянните му флиртове- Двамата ще сме на практиката- усмихнах ѝ се окуражително- Надали след „сладкия” разговор с директорката ви тя ще ми даде да припаря, до който и да било морой освен Ейдриън- Тя ме погледна с бегла надежда, но сякаш се четеше и любопитство?- Всеки път ли назидателните ѝ лекции са толкова дълги?- попитах я.
- Определено си мисля, че ще те харесам- отбеляза и двете задърпахме куфарите ми към „девическия” етаж. За Бога, какво е това деление по полове? Дискриминация!- ядосах се наум. В предишната Академия имах изумителен съквартирант. Моята сродна душа. Ако имах мъжки еквавивалент определено щеше да е той.
- И аз така си мисля. Да де, и аз смятам, че ще те харесам- усмихнах ѝ се в отговор- От това, което чувам от Ивашков не му се връзваш много на флиртаджийските номера- само още няколко стъпала и сме пред стаята ми. Леле, ако сама не си бях събирала багажа бих предположила, че нося тухли.
Роуз се подсмихна и потвърди думите ми.
- Разбира се той не е впечатлен, че не се поддавам на чара му и дима на цигарите му, за които казва, че му придават сексапил- завърти очи накрая и поклати глава.
- Онези ароматните, нали? И като му кажеш, че не ги понасяш той започва нарочно да издишва дима срещу ти- допълних отвратена.
- Същите- съгласи се- Твоята стая- кимна към вратата в края на коридора- Моята е точно отсреща- засмя се.
- Е, явно ще се виждаме доста често, затова се надявам да се спогодим- усмихнах се лъчезарно- Благодаря за помощта- казах ѝ отваряйки вратата- а сега ме чака багаж- разочаровано допълних и понечих да я затворя, но тя се провикна след мен.
- Почакай- погледнах я с очакване- Сега се предполага да спя, затова утре ще се радвам да те пробвам за спаринг партньор.
- Значи ще се видим в салона- с удоволствие приех предизвикателството.- Хайде, Хатауей, време е за сън. Наспи се добре- смигнах ѝ.
- За теб се отнася същото, Милой- засмя и затвори вратата на стаята си, както аз направих с моята. Е, нека последната част от училищния ми живот да започне.

Ето я и новата глава. Дано ви хареса

Глава 2

- Home, sweet home!- припях си струпвайки чантите си до вратата. Не обичах да се местя, но се налагаше. Трудно свиквах към часовата зона, това ми беше най-големият проблем. Ама разни хора, разни идеали или в моя случай проблеми. Да се надяваме, че климатът тук беше подобен на този в Казаxстан, защото яко щях да ям попарата относно дрехите. Но поне откъм мазила бях наред. Защото повярвайте ми трудно е да си запазиш кожата подложенена на толкова много външни климатични условия. Имах от лосион против слънце +50 фактора, до крем против щипещия зимен студ. Не всеки знае къде ще бъде утре, трябва да съм подготвена за всичко. Дано прозорецът се отваря- помолих се наум и дръпнах завесите. Навън печеше слънце, което означаваше, че в Академията е настъпила нощта. Мисля, че е някъде към полунощ, макар в човешкия свят да е едва началото на деня. Завъртях дръжката на прозореца и за моя изненада той зейна. Ах, ето го първият плюс на стаята, а като добавим големината ѝ ставаха два. Обичах да се ширя. Не, че и със съквартирант не беше гот, ама обичах да си имам само мое кътче, особено с такава големина. След като се насладих на щипещия хлад отвън реших да започна да създавам обствена атмосфера тук. Отворих една от чантите и извадих ароматните свещи. Запалих една и из стаята започна да се носи приятен ванилов аромат, примесен с щипки канела. Обичах тази миризма, създаваше ми чувство за уют. Тупнах се по дупе в центъра на стаята върху приятния бежов килим. Това беше първият минус на стаята беше много едноцветна, но след като си извадя джунджуриите ще се получат нещата. Огледах стаята и автоматично реших, че леглото се залепя под прозореца, а бюрото го местя на неговото място. Гардеробът не ме бърка, ще си остане там. Фотойлът обаче отива до този прозорец, а този шкаф ето тук- посочих мястото и се засмях триумфално. След като приключих с мисленото пренареждане бе време да го осъществя. Нямаше всичко да се премести само с поглед, я. Първо навих килима и го изправих до стената, а след това преместих бюрото. Освободи се мястото до прозореца, за да сложа леглото. Бюрото го „материализирах” под картина, фотойла го сложих под прозореца, а шкафа, в последствие, реших да не го местя. Предполагам, че със суркането на мебелите може и да съм събудила съседа си под мен, ама ще се оправи има още колко време да заспи пак. Постлах килима наново и се заех да изваждам нещата си от куфарите. Да се надяваме, че гардеробът има рафтове, защото не съм голям фен на закачалките- помислих си отваряйки едната му врата. Оо, добре. Беше с идеално разпределение. Нямаше да ми се налага да си окачвам всичките неща на закачалки. Подредих внимателно дрехите, после сложих и обувките и доволна затворих гардероба. След това се заех с няколкото книги, които имах. Сантименталните ми спомени, като рамки за снимки, фигурки и всяко едно нещо, което ми носеше усмивки. Извадих и цветните си материали- имах една страхотна покривка за легло от съшити копринени парчета в различни цветове и възглавница в подобен десен. А чаршафите с овце допринасяха за това стаята да се нагоди към моя стил. След като сложих всичко по местата реших, че е време са си вземе душ. В крайна сметка съм на крака от доста време нужна ми е малко релаксация. Събух ботушите си, свалих си и дрехите и останах по бельо. Увих се в една хавлия и отидох в банята. Нагласих приятна температура на водата и оставих струята да ме обгърне. Беше ми хубаво. Чувствах се някак свободно и същевременно защитена. Не знам колко време се бях оставила на удоволствието причинено ми от приятната температура на водата, но реших, че е крайно време да изляза. Отново се загърнах с хавлията и боса шляпах по земята. Влязох в стаята си и почти веднага се облякох. Обух си топли чорапи, а след това поредния чифт ботуши с равна подметка. Вързах косата си и намазах лицето си с доста хидратиращ крем. Нямаше да се оставя да се сбръчкам още на 18. Погледнах навън и видях, че слънцето вече клонеше към залез. Скоро ще започне и денят в Академията. Засега не ми се спеше все още и реших, че ако се разходя малко няма да ми навреди. Да, обаче когато слязох във фоайето забелязах дежурният пазач, ами сега? Ако ме види ще трябва пак да се срещам с моята любима директор Кирова, затова реших да го избегна, като го изчакам да се разконцентрира. И, о Небеса, късмета ми се усмиха съвсем скоро и пазителят ми обърна гръб. Перфектна възможност да се измъкна. Открехнах една от вратите и се шмугнах набързо. В мой плюс беше това, че не изскърцаха. Както в Казахстан, така и тук времето бе хладно, даже студено, ако трябва да сме честни. Студеният повей на вятъра веднага ме шибна в лицето. Закрачих бодро и си помислих откъде мога да си намеря кафе. По това време никъде, но след като и останалата част на Академията се събудеше обезателно трябваше да мина през столовата. Минах покрай нашите спални помещения и се насочих към една сграда, която би трябвало да бъде гимнастическият салон. Чувствах се толкова погълната от момента, че въобще не забелязах, че някой върви зад мен, докато плътен мъжки тембър не извика след мен.
- И защо, ако мога да попитам се срещаме тук?
- Пазител Беликов?!- сепнах се аз. Дмитрий Беликов бе бивш ученик на баща ми. Изключително добър пазител. Двамата с татко бяха добри приятели макар че са учител и ученик. Не мога да кажа, че често идваше у нас след като завърши обучението си, но достатъчно да знаем, че той винаги е насреща за нас, както нашето семейство за него.
- Малката Милой.- поне за пред нас се бе научил да сваля маската си и да показва емоции. Усмихна ми се леко, но в погледа му се четеше неодобрение. Знаеше, че за да ме види тук съм загазила някъде другаде.
- Пълнолетната Милой- поправих го аз и поклатих глава. Защо все още в очите на околните бях малка. Та аз вече съм на 18 и се справям блестящо в обучението си за пазител. Дори татко не можа да го отрече, а с него винаги бяхме на нож относно това готова ли съм да ми поверят нечий друг живот.
- За мен винаги си оставаш малката Милой, Вида- обясни ми простичко, докато се приближаваше към мен. Когато се изправи пред мен ми се наложи да вдигна глава.
Погледнах го гневна и изсумтях.
- Но това не е честно.- тропнах с крак- Вече съм жена, о, пазителю Беликов- казах обръщението към него саркастично.
- Може и да си жена откъм външност, но отвътре си оставаш онова дете, което изкарваше баща си до лудост с постоянните си лудории.
- Не всички сме примерни като теб.- погледнах го отново. В погледа му този път се четеше веселие. Предполагам се радваше да ме види.- Между другото миналата година с татко се наложи да тренираме заедно и при всяка моя забележка относно нещо ми обесняваше как Дмитрий никога не се е оплаквал и трябва да взимам пример от него- поклатих недоволно глава.- Подронваш ми авторитета с тая твоя безупречност- боднах го с пръст в гърдите, а той се засмя.
- Вида, Вида- каза ми смирено- Как ще се оправя с две такива като вас.- допълни, а аз вдигнах изпитателно вежда. Моля. Две като нас ли?
- Да не би да си пиян и да ме виждаш двойно- попитах с голяма доза съмнение. Но веднага отхвърлих предположението. Беше повече от абсурдно Дмирий, примерния Дмитрий, с когото баща ми обичаше да се хвали- все пак си беше вярно, че Димка беше най-добрият му ученик- да бъде пиян.- Не, не си пиян.- отново приковах очи в неговите. Там се четеше мъничко вина. Беше се изпуснал за нещо и в случая реших да бъда добра и не задълбах. Обаче той сам ми каза.
- С теб и Роуз. Имате еднакво пиперлив език, с който човек трудно може да се оправи.
- Е- вдигнах рамене- На човек, може би, но за бог в професията като теб, надали ще се затрудни да превъзпита две ученички, както сам каза, с пиперлив език.- казах му самодоволно и очаквах реакцията му.
Той само се усмихна.
- Хайде, Милой- побутна ме.- Нека за малко ти затворя устата. Иди в залата ей там- посочи ми сградата, към която се бях запътила преди малко.- И се приготви. Искам да ги предупредя, че съм се заел с буйстваща ученичка и затова напускам пост.- потупа ме по рамото и се отдалечи от мен преди да мога да реагирам подобаващо. Тръгнах с бясна крачка към постройката и бутнах с всичка сила вратата. Тя зейна пред мен и се озовах в гимнастически салон. Брей. Явно ще пробваме бойни техники. Ще бъде интересно, отбелязох. И двамата бяхме ходили за известно време при един и същ учител. Хм, определено щеше да бъде забавно. Свалих палтото си и го метнах на една греда от шведската стена. Събух ботушите и по чорапи седнах на един от дюшеците. Добре, че предварително бях вързала косата си. Ако беше пусната определено щеше да ми пречи при битката. Малко след като се настаних на дюшека Дмитрий влезе. Както обикновено беше с кожения си дъстър и безумно много ми приличаше на каубой. Той последва примера ми и след секунди се озова пред мен подавайки ми ръка да се изправя. Но аз, както подобава на един непримерен ученик се възползвах от това и го дръпнах към мен. Повдигнах крак и съумях да го преобърна. Той явно не очакваше, че ще играя толкова нечестно. Притиснах ръката му към земята, но къде можеше моята сила да се бори срещу неговата. Той ме преобърна и сега аз бях притисната. Опитах се да направя, каквото и да било, но не можах да помръдна. Изведнъж вратата се отвори и той завъртя инстинктивно поглед натам. Аз се възползвах от разсейването му и с премерено движение го ударих в гърдите съборих го отново на дюшека и го пристинах с цялата си тежест.
- Признай се за победен, Беликов!- озъбих се на милиметри от лицето му и се засмях. За пореден път обаче се оказа, че трудно мога да се меря с него. Извъртя се така от хватката, че зае полу изправена поза и притисна лакът към гърлото ми. Просто искаше да ми покаже, че има надмощие в битка. Не ме нараняваше, освен че ми причиняваше лек дискомфорт, но не беше нещо, с което не съм свикнала- Добре, де, добре- извиках победена- А сега бъди добър и ме пусни- казах му и той отдръпна ръката си от мен. Изправи се и помогна на мен. Чак сега забелязох, че в залата има и още някой. Ама разбира се. Защо иначе вратата би се отворила?!
До вратата седеше Роуз и ме гледаше със странно изражение. Изненада, недоумение, неразбиране, и ревност?!
- Добро утро, Роуз- поздравих я с грейнало лице.- Явно стана свидетел на малката битка между мен и Дмирий.- усмихнах ѝ се, макар тя да продължаваше да ме гледа със същото странно изражение залепено на лицето ѝ. Местеше поглед между мен и него.
- Какво правиш толкова рано тук?- попитах. Усещах обаче, че на езика ѝ стои изречението от рода на: „Не е ли по правилно аз да попитам какво правиш ти тук, по дяволите?”. Но преди да получа отговор от нея Дмитрий се намеси. Явно усещаше, че може да се разрази нещо.
- Всъщност с Роуз имаме допълнителни тренировки- обясни ми с той, който гласеше „Време е да си вървиш”.
- Брей, случила си с учител- повдигнах одобрително вежди и кимнах, докато се обувах. Не исках и да оставам миг повече, защото се чувствах все едно съм осквернила нещо. Погледите, които Роуз ми хвърляше бяха неодобрителни.- Но може би е станал толкова добър, защото и той е случил на учител- говорих докато дърпах ципа на ботуша си- Познавам го още от ученик- кимнах към Дмитрий обличайки палтото си.- Той учеше в Академия, в която преподаваше баща ми. Оттам го познавам- обявих малко преди да напусна залата. Чак тогава лицето на Роуз се отпусна.
- Значи ти си онова малко момиче, което е побърквало неговия наставник- засмя се накрая и всякакви нотки от напрежението и ревността, които изпитваше се премахнаха от нея.
- Същата- обявих с гордост- Вида Милой- смигнах и на двамата преди да изляза- А, щях да забравя- провикнах се- Къде мога да намеря Ивашков?

Глава 3

След като ми обясниха къде мога да намеря Ейдриън тръгнах с бодра крачка натам. Беше доста рано и предположих, че другите ученици сега стават, а аз не бях лягала. Честно казано, аз не бях кой знае колко уморена. Нямах проблем със ставането рано, будуването или физическите тренировки в толкова „приятен” час. Всъщност тази с Дмитрий ми подейства страшно добре. Татко не преувеличавше като ми казваше, че Димка е бил най-добрият му ученик. Както го определяха повечето той наистина беше бог. Шапка му свалях. Идеалът ми за пазител, след баща ми разбира се. Колкото и да беше добър Дмитрий, татко си оставаше по-добър. И не го казвам само, защото ми е баща. И да ви кажа честно хич не съм пристрастна. След всичкия бой, който изядох, по време на тренировките, от него и всичките назидания и наказания дето понесох хич не съм пристрастна, по-скоро безпристрастна. Както и да е- завъртях очи и почуках на вратата на Ивашков. Отвътре обаче не се чу нищо. Почуках отново и отново никаква реакция. За трети път потропах:
- Хайде, Ивашков- провикнах се- време ти е да ставаш.
Отвътре се чу само едно провлачено Махай се!
- Ейдриън, стани и ми отвори вратата, ако искаш да продължиш да я имаш. Ще вляза с или без нея. Изборът е твой- казах му.
- Добре де- измрънка отново и след секунди вратата зейна пред мен. Влязох с усмивка.
- И аз се радвам да те видя- отговорих на смръщената му физиономия- О, я стига и без това ти е време да ставаш.
- Майната ти, Милой- просъска ми мятайки се на леглото.
- Стига де, Ейдриън, и без това цял ден си пиян.- опитах се да го обърна на шега, но явно той беше толкова крив, че реши да не ми отговаря.- Хайде- подканих го с ръка сядайки на канапето.- Твоят малък дампир е вече буден и даже има тренировки с Дмитрий.
- С кой?- най-накрая Ейдриън ме отрази- Дмитрий? Като пазител Дмитрий Беликов?
- Същият- обясних с въздишка.
- Познаваш го?- попита ме вече втрещен.
- Мда- кимнах му и преди да има възможността да ме бомбандира отново с въпрос казах- Беше ученик при татко. В Академията.
- Значи Беликов е учил при Бранислав. Интересно- отбеляза Ейдриън сядайки в леглото.- Кажи ми нещо за него? Някоя кирлива риза?- с опасен блясък в очите зачака да му отговоря.
Аз просто поклатих глава.
- Добре скелет в гардероба- перефразира се.
- Мне.
- Нещо? Каквото и да е?
- За нищо не мога да се сетя- повдигнах безразлично рамене- Защо толкова много са ти притрябвали кирливите ризи на Дмитрий.
- Не, просто питам- рече ми вяло.
- Хайде, Ейдриън, ставай- подканих го отново- пие ми се кафе. И на теб ще ти взема любимото ти- уиски с малко кафе- засмях се, а той направи кисела физиономия.
- Добре де- тюхна се.
- Йей- туко що си бях извоювала малка победа.- Голям си сладур като ми се сърдиш- развеселено добавих изчаквайки го да се наконти.
Двайсет минути по-късно Ейдриън вече беше готов.
- Ама ти си бил голяма мотка- оплаках се аз.
- Като искаш не-мотка иди при Беликов- озъби ми се.
- Ех, извинявай- вдигнах ръце в предпазен жест. Нещо бе много докачлив по отношение на Дмитрий.
Щом излязохме студеният вятър веднага ни шибна в лицата. Ейдриън вдигна яката на палтото си и бръкна в джоба си. Извади кутята с ароматни цигари. Запали една, дори на мен ми предложи, но аз веднага отказах.
- Е, Вида, как си иначе?- започна някакъв разговор.
- Изключително добре, ако изключим нуждата ми от кофеин точно сега.- усмихнах се чаравно.
Никак не исках още рано сутринта да се натъквам на някой бъдещ познат, но ето, че точно това ме чакаше.
- Много бързо смени Роуз, а Ейдриън- мъжки глас се обади зад нас. Инстинктивно и двамата с Ивашков се обърнахме. Пред нас стоеше висок и строен морой. Бас държа, че беше завършващ. Разрошената гарваново-черна коса и сините очи му придаваха несъмнен чар.
- Добро утро и на теб- поздравих го. Явно не очакваше да съм толкова директна. Наистина смяташе, че съм поредното завоевание на Ейдриън и задължително трябва да съм загубила ума и дума. Е, май той беше този, който бе същисан в случая.
- Спести си саркастичните коментари, Кристиан- каза му Ивашков и издиша ново кълбо дим.
- Вида Милой- представих му се още преди да е имал шанса да контрира забележката на Ейдриън.
- Кристиан Озера.
- Значи си кралски наследник. Как така Кралицата не ви е събрала всичките царедворци под един покрив не ми е ясно.- засмях се, а чернокосото момче само ме погледна.
- Ти май не знаеш кой съм?!- заключи той.
- Това, че съм прекалено възпитана, а и всъщност за мен няма значение за какъв те смятат останалите, не значи, че не знам- намигнах му.- А сега може ли да отидем да си взема кафе. Ще ви бъда страшно признателна.- ангелски ги погледнах. Двамата не казаха нищо просто ме последваха.
Щом отворих вратата на столовата настана гробно мълчание. Не, че преди това ще да е било кой знае колко шумно, но в момента, в който прекрачих прага на залата автоматично всички погледи се приковаха в мен и компанията ми. Мен не ме грееше особено. Прекосих столовата и си взех чаша с горещата ароматна напитка. Леле как обичах сутрин да ме будят с чаша кафе. Отпих глътка и притворих очи, изпадах в душевен екстаз. Кафето бе моят наркотик. След като си взех нужната доза отидох при двамата си кавалера.
- Е, красиви мои- разтеглих устни в усмивка- Гладни ли сте, жадни ли сте?
- Спи ни се- тросна ми се Ейдриън.
- Кафе- предложих му. Той неохотно протегна ръка и отпи от чашата. Кристиан просто поклати глава. Не след дълго разговорите и оживлението преди часовете отново започнаха.
- Ох, време е мъчението ми да започне- изтюхках. За мое щастие или мой ужас предстояха училищните занятия. Поне щяха да са малко. Колкото да се запозная с останалите и практиката започваше.
- Значи, всъщност, си ученичка тук?- попита Кристиан.
- Да, последна година.- обявих, а Озера само повдигна вежди.
- Как така Кирова се е съгласила да те приеме? Нали има само седмица преди практиката- звучеше изумен.
- Знаеш ли кой е Бранислав Костич?
Кристиан кимна леко.
- Предполага се, че е най-добрият пазител в източна Европа. Женен е за една от кралските фамилии. М, м, Моймил, не- започна да смънка под нос.
- Женен е за Индира Милой- Ейдриън реши да сложи край на страданието му.- Вида им е дъщеря.- кимна към мен.
Е, сега Кристиан беше впечатлен.
- Брей. И ти си от кралските фамилии, а?- подкачи ме.
- Не съм- отговорих и вирнах нос.- И никога няма да бъда. От майка ми са се отрекли още щом е казала, че го обича. Сега е просто обикновен морой.
- Да бе.- отвърна ми Кристиан и направи физиономия все едно се шегувах.- Затова ли си Милой, а не Костич.
- Затова. Смяташ ли, че някоя от кралските фамилии би се съгласила да има внуче дампир с тяхното име?!- недоумяващо му рекох.- Майка ми ми е дала името, защото смяташе, че би ми отворило повече врати в моройския свят. Хората, които знаят, че тя не поддържа връзка с родителите си се броят на пръстите на едната ми ръка. Връзката на родителите ми е против всички правила, но въпреки всичко „баба ми и дядо ми” не дават да се говори против нея. Не искат да хулят единствената им дъщеря.
Кристиан беше изненаден.
- Значи, ако се разбере истината и ти ще бъдеш отлъчена, както мен?
- Не, че сега не съм.- сведох поглед.- Но не ми и пука особено- рекох равно- Аз пък да не би да харесвам всички- усмихнах се и вече по-развеселено продължих.- Излях си душата, сега доволен ли си?
- Вече да- докато го изричаше лицето му грейна, а погледът му следеше някого зад мен. Обърнах се и видях русокосо момиче морой с болезнено зелени очи. Предполагам това беше принцеса Драгомир. Е, нека шоуто да започне. Явно за има няма час щях да се запозная с обкръжението на Ейдриън. Това, което бях разбрала от мама бе, че той бе дошъл тук по своя воля, за да упражняват елемента Дух, който и двамата с Василиса притежаваха. Роуз бе обектът на желанията му, а както Ейдриън бе споменал, а и самата тя ми беше казала, не отвръщаше особено внимание на флиртовете му. Кристиан би трябвало да бъде гаджето на Василиса, а Роуз всъщност нейна пазителка. Или поне бъдеща. И явно Дмитрий беше тук и се занимаваше с допълните тренировки на Роуз. Съвсем се обърках докато се обеснявах сама на себе си, но сега ще видим дали теорията ми ще се потвърди.
- Добро утро- усмихна се принцесата на Кристиан и го дари с целувка.- Ейдриън- поздрави „братовчед си”, а към мен се извърна с люпобитен поглед.
- Добро утро и на теб- поздравих я ведро- Вида Милой- протегнах ръка.
- Лиса Драгомир- представи ми се тя и се здрависахме.
- Приятно ми е- продължих аз, а любопитството в нея не угасваше.- Преместиха ме днес. Последна година съм- дообясних ѝ.
- Аха- кимна тя.- Името ти...- искаше да каже нещо, но прехапа устна. Най-вероятно предполагаше, че съм дъщеря на кървава курва.
- Нося името на кралска фамилия, знам- кимнах, а Ейдриън завъртя очи. Надали искаше да слуша тази история за втори път в рамките на няколко минути. И за Кристиан се отнасяше същото.
- Тя е дъщеря на Бранислав Костич и Индира Милой- каза някой зад мен.
- А Роуз- обърнах се с усмивка към нея.- За втори път се виждаме днес- лъчезарно ѝ рекох, а Лиса ѝ хвърли бърз и очуден поглед.
- Вече се познавате?!
- Да, засякохме се снощи. Малко след вечерния час- отбеляза отхапвайки от донъта си.- Стаята ѝ е срещу моята.- обясни.
- И сутринта се видяхме на допълнителните тренировки- добавих, а лицето на Роуз се изкриви във физиономията, с която ме гледаше тогава.
- Каква ти е програмата- Ейдриън долови настроението на Роуз и реши да смени темата.
- О, честно казано, не знам- повдигнах рамене.- Нямат ли всички завършващи една?
- Предлагам да дойдеш с мен- каза ми Роуз ставайки от масата.
- А мен за какво ме събуди в случая?- Ейдриън ме попита недоволно.
- Скъпата ни директор Кирова трябва да прати някой да те извика в кабинета ѝ до минути. Все пак ще ти обяви, че моя милост- посочих се- Ще ти бъде назначена за пазител по време на практиката. Първо ще ти поднесе хиляди извинения, а после ще ти връчи лист с програмата ти, която предполагам ще се препокрива или с тази на Лиса или тази на Кристиан.- завърших триумфално своята реч и един от отговорниците на етажа се приближи до нашата маса.
- Господин Ивашков- кимна към Ейдриън- Директор Кирова би желала да ви види насаме в кабинета си- обясни му жената.
- Да идвам- каза ѝ и ме погледна.- Брей- ти да не си била гадателка. Хм, наистина бях нещо подобно. Имах силно развито шесто чувство, както ми беше обяснила веднъж баба ми. Не, че работи винаги, но горе долу си имах понятие.
- Нещо такова- смънках под нос- Хайде- побутнах го- Не карай Зверила да те чака- казах му, а останалите на масата, включително и Ейдриън се засмяха.
- Тръгвай и ти, Вида. Роуз става нетърпелива- посъветва ме Лиса.
- Готова съм- усмихна се и на двете момичета.
- Беше ми приятно Кристиан. Ще се радвам някой ден да бъдем отлъчени заедно.- засмях се на шегата си.- Беше ми приятно, Лиса- обърнах се към принцесата.- Надявам се да се видим скоро. Е, Роуз, къде отиваме сега?- попитах я кипяща от вълнение.

С удоволствие ще чуем коментарите ви. Надяваме се, че все още историята буди интерес у вас (:

И ние, аз, отново сме тук. Новата глава е налице, с която междудругото доста се затруднихме. Дмитрий отказа да ни сътрудничи относно края на главата. Но след подкупи и заплахи и подобни ще ни разкрие всичко в следващата глава
Дано главата ви хареса. И разбира се с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 4

Оказа се, че първо имаме тренировки. За начало загряхме с някакви упражение и след това ни разделиха по двойки. Паднах се с някакво момче. Мисля, че беше Райън.
- Е, новата, да те видим- каза ми ехидно и замахна. Аз обаче ловко се измъкнах.
- Новата си има име, стария- сопнах му се и се извъртях, така че да мога да го ударя с крак. Той се отдръпна, но не достатъчно бързо и успях да го халосам поне малко. Не успя да запази равновесие и аз го ритнах под коленете. Не зная дали беше по правилата, ама при битка със стригоите надали на някой ще му пука къде удрям. Той естествено залитна назад и падна по гръб. Аз притиснах лакът към гърлото му и с коляно го придържах. Точно, както Дмитрий постъпи с мен сутринта.
- Туш.- погледнах с изкрящ поглед. Обичах да наритвам самодоволните задници на момчета. Този бе явно непрадпазлив, което показваше, че ме е подценил.
Някой около мен изръкопляска, а аз се изправих подавайки ръка на Райън.
- Брей!- оказа се Роуз.
- Това си беше чист късмет!- разгневено ми каза Райън заставайки пред мен. От очите му хвърчаха светкавици и усещах, че едва сдържаше гнева си. Аз просто вдигнах косата си и се завъртях.
- Щом казваш- засмях се, докато той се пулеше.
- Ама... вие сте откачени- викна на мен и Роуз и се изстреля от нас все едно сме прокажени.
- Не понася това, че момичетата се справят по-добре от него- осведоми ме тя. Направи същото със своята коса. На врата ѝ бяха татуирани две мълнии.
- Реальную отдачу от обучения с Беликов. Два? Споукан не так ли?- казах ѝ с възхитен поглед.
- Моля?!- тя повдигна вежда.
- Наистина има полза от тренировките с Беликов. Две? Споукан, нали?- повторих констатацията си.
Тя кимна.
- Просто първия път заговори на руски, мисля.
- Извинявай. Понякога го правя несъзнателно.- поклатих глава. С тоя руски ставах ужасна. Но мама ме бе научила на него, а татко на сръбски. И понеже бях родена в Америка знаех и английски съответно. Тук таме някоя дума на български да улуча и толкова.- Както със сръбския. Това да си дъщеря на славяни си има и своите странични ефекти- засмях се.
- Вие двете- провикна се треньорът- Хайде или изхвърчате- погледна ни строго, а аз се ухилих.
- Хатауей, сега е моментът да ми покажеш колко си добра- казах ѝ.
- Е, Милой, дай най-доброто от себе си- усмихна ми се. Сви ръцете си в юмруци и замахна към мен. Аз направих шпагат и буквално се смалих на половина. Роуз ме пропусна и леко се олюля тъй като ръката ѝ не срещна никаква опора. Завъртях се и опитах да я поваля, както направих с Райън, но тя се оказа по-предпазлива и подскочи. Беше време и аз да стана и затова последвах примера ѝ и подскочих. Още преди да стъпя на крака, тя ме събори. И ме затисна с тялото си. Дишаше тежко и лицето ѝ беше на милиметри от моето.
- Признавам пластична си- усмиха ми се.
- А аз признавам, че си добър боец.- върнах ѝ комплимента- Между другото в момента съм убедена, че печелим всички мъжки погледи в залата.
- И аз си мисля така. Да сменим позата- каза ми Роуз и отслави хватката си. Сега аз се озовах отгоре.
- Може ли още малко да ги поздразним- погледнах я мило.
- Хмм, навита съм.- Ооо, това момиче ми харесваше. Връзваше ми се на номерата, което беше добре. Доближих лице към нейното и дишах все по-учестено. Устните ми бяха над нейните и вече чувах как момчета спират да дишат. Цялата зала барабар с тренера ни зяпаха втренчено. Точно преди да допра устни в нейните се засмях. Наклоних се настрани и тялото ми падна до нейното. Двете се превивахме от смях преди строгия поглед на Дмитрий да срещне нашите. Подаде ръка и на двете и ни изведе от часа. С Роуз все още се смеехме.
- С какво можем да ти помогнем днес- съвсем ведро рекох на Дмитрий и му се усмихнах.
- Какво ви става?
- Абсолютно нищо- повдигнах рамене.
- Какъв беше този цирк, който направихте вътре.- В погледа му имаше нещо, което не можех да разбера. Хем се ядосваше, че сме постъпили така, хем и нещо друго. Погледнах към Роуз за подкрепа. Обаче нейните очи бяха приковани в тези на Дмитрий. В тях се четеше желание?! Какво, по дяволите, става тук?! Реших да не повдигам темата и само казах:
- Никакъв. Просто двете с Роуз обменяхме бойни техники.- момичето до мен само кимна.
- Вида, обещай ми, че повече няма да има такива неща. Тук слуховете се но...
- Слухове като слухове- прекъснах го припряно- Мога да се оправя с това.
- Той е прав- намеси се Роуз, а аз само я погледнах въпросително.
- Тук са доста податливи на слуховете и правят заключения за теб относно тях.
Преди да мога да отговоря звънецът би и Дмитрий ни командирова да се преоблечем. Не ми беше приятно, че двамата ми държаха назидателна лекция, ама такъв беше животът.
След тренировките последваха не дотам приятните часове по теория. Не стана нищо кой знае какво. Честно казано си мислех, че са безполезни, но всичко с времето си, нали? Кармична предопределеност. Все някога това, което научех тук щеше да ми потрябва, затова реших, че поне трябва да си направя труда да го чуя. Два скучни часа теория, а после и езикова култура. Тия хора гавреха ли се с мен. За Бога, та аз знаех перфектно 3 езика не ми трябваха повече. Особено пък немски. Хитлер може да си го вземе тъпия език и да си го завре отзад.
Най-накрая скучните часове отминаха и с това дойде обядът. Не бях кой знае колко гладна, просто исках малко почивка. Главата ми вече беше препушила. Двете с Роуз решително влязохме в столовата, аз реших да седна на една маса и да я изчакам, докато тя си вземе нещо за ядене.
- Искаш ли нещо?
- Кафе?- с весел поглед ѝ казах.
- С мляко или?
- Чисто- казах ѝ сядайки на масата от сутринта.
- Ех, какви красиви девойки ни изпращат от другите академии- някой констатира зад мен и сложи ръка на рамото ми.
- Ако искаш да продължиш да имаш ръка ще я разкараш. Веднага!
- Освен красиви и с характер- засмя се противният глас.- Джеси Зеклос- представи ми се и отдръпна ръката си от мен. Седна обаче срещу ми и подпря брадичка на дланта си.
- Разкарай се от тук, ако обичаш- просъсках. Брей, много съм зла. По принцип обичах да ми обръщат внимание, особено момчетата, но имаше нещо в този, което хич не ми се нравеше. Устатата му се отвори, предполагам искаше да каже нещо, но нямаше този шанс, тъй като Лиса и Кристиан дойдоха при мен.
- Довиждане, Зеклос- каза му Кристиан и Джеси моменталически се изпари. Явно тук наистина разчитаха само на слуховете и клюките. Щом се бе разбрало, че родителите на Кристиан са станали стригои моментално моройските кралски фамилии прекъснаха връзки с тях. Той и леля му Таша, ако не се лъжа бяха приети като потенциални стригои. Нещо, което беше пълна глупост. Ама кралските наследници не се славят кой знае с колко мозък. Освен мама никой друг не поддръжаше връзка с Таша. Но тъй като и двете бяха отлъчени, заради консерватизма на малоумните подлизурковци на Татяна.
- Благодаря- кимнах му точно, когато Роуз постави таблата с храната пред себе си.- Кафето ти- подаде ми го.
Приятният аромат, който се понесе от чашата беше наистана вълшебен. Стон на наслада се откъсна от устните ми и с това привлякох всички погледи.
- Какво?- съвсем невинно премигах срещу им.
- Нищо- казаха и тримата почти едновременно.
- Всеки човек си има мании. Моята е кафето- отговорих им простичко и някой в далечината ми помаха. Аз изсъсках раздразнено и поклатих глава. Роуз ме погледна втренчено.
- Джеси Зеклос?- „одобрението” се стелеше на талази.
- Не питай. Реши, че е добре дошъл при мен и започна с тъпите си и клиширани фрази за свалки. Лиса и Кристиан обаче му счупиха хатъра- погледнах с благодарен поглед към тях.- Предполагам, че щеше да ми се наложи да го ударя, ако продължаваше да ми говори.- нещастно казах.- Не ми се иска да виждам Кирова за втори път днес.
- Ама май ще ти се наложи.
- Ейдриън- проплаках- Какво си направил?
- Нищо- той повдигна ръце в предпазен жест, сядайки до мен.- Между другото Кристиан с еднаква програма сме- отбеляза той- И на мен не ми се нрави кой знае колко спокойно- вметна щом видя оклюмалото изражение на тъмнокосото момче. Лиса само бутна Кристиан леко, а Ейдриън изгледа с укор.- Извинявай, мамо- додаде той. Сега аз го бутнах.
- Бъди учтив, мамка му.- сопнах му се.
- И това ми го казва Вида, Поразяващата уста- изумено ме погледна.
- Престани понаша као шупак! Стига си се държал като задник!- викнах насреща му и всички на масата ме погледна странно.
- Английски, за Бога, в Америка си все пак.
- И аз на какъв говорех досега?- повдигнах вежда. Какво им ставаше на всички днес, че ме коригираха.
- Сръбски- уведоми ме Ейдриън със задоволство в гласа.
- Осудити! По дяволите!- изпсувах.
- Не псувай! Дори и на сръбски знам, че го правиш. Личи си по изражението на лицето ти.
- Научи ме!- обади се изведнъж Роуз. Беше превъзбудена. Осъзнаваше нещо, което на мен не ми беше известно, но усещах, че скоро ще хвърли светлина по въпроса.
- Ъ?- отдели се от устните ми.
- Научи ме да псувам на руски. Дмирий отказва- каза ми разочаровано, а нещо в Ейдриън се стегна. Какво, по дяволите ставаше тук? Не спирах да си задавам шибания въпрос. А бях стояла с тях в една стая не повече от минути. Реших отново да изтласкам агентската си натура настрани и да отговоря на жадния въпрос на Роуз.
- Не я учи на нищо! И без това се изразява твърде цветисто!- Дмитрий ме застъпи да ѝ откажа. Всички на масата дори отдалите се на себе си Лиса и Кристиан се обърнаха.
- Ах, мой милый опекун Беликов! Что обязаны честь?/ О, моят любим пазител Беликов! На какво дължим честта?/- отбелязох на руски. И с това си спечелих гневни изражения от страна на съучениците си. Явно ги дразнеше, че не разбират разговора ни.
- Не учить что-нибудь!/ Не я учи на нищо!/- отговори ми той, повтаряйки се.
- Я понимаю, с первого раза. /Разбрах и от първия път./- Чудех си се как не съм го забравила.Руския, имах впредвид. Но като малка и двамата ми говореха на различни езици. То искаш не искаш свикваш.
- Я хочу говорить на некоторое время. С утра у нас не было шансов. /Искам да си поговорим за малко. Сутринта нямахме шанс./- каза ми Дмитрий.
- У меня есть часы, вы не сможете в дальнейшем? /Имам часове, не може ли по-късно?/- Не, че не ми се искаше да изклинча, ама сериозния тон, който използва хич не ми хареса. Плюс и забележката на Ейдриън, че Кирова ще ме привиква пак.
- Они освободили. /Освободих те./- Нямаше как да откажа. Преглътнах и се обърнах към приятелите си. Всички ме гледаха с поглед жаден за информация. Докато отделях внимание на всяко едно от лицата видях Роуз. Погледът ѝ бе впит в този на Дмитрий. Отново! Или аз полудявах или нещо наистина ставаше. Да се надяваме, че е второто, защото съм още млада да се затварям по такива места.
- Любими мои- заговорих на английски- Моя милост се оттегля на лична аудиенция с пазителя Беликов- заговорих като една от поредните безмозъчни кукли на кралицата.- Ще трябва да се лиша от вашето...
- Просто тръгвай, ясно?- изгони ме Кристиан.- В малко повече ми идва и умението ти да бъдеш принцеса- поклати „ужасено” глава, а аз се засмях.
- Учудващо лесно е. Трябва да пробваш и ти някой път- намигнах му и станах от масата. Приближих се до Ейдриън и прошепнах.
- А с теб ще се видя по-късно.- допълних и го целунах по бузата. И той и Дмитрий се стегнаха- Чао, Роуз. Лиса- помахах и на двете
- Вида- Беликов ме повика. Бас държа, че вече се измаряше от мен.
- Идвам, о, невероятни пазителю Беликов- направих реверанс в края на изречението и се затичах след Дмирий, а цялата маса се засмя на безплатното ми представление.
Двамата с него излязохме на двора и започнахме да вървим безцелно.
- Трябва да поговорим за теб.

И ние сме отново тук. По-скоро колежката е тук Тази глава е изцяло нейно дело. Вчера я хвана музата и докато не я изписа не се спря. Лично аз имах друго впредвид, но Дмитрий и тя си знаят работата Реших да не им преча и резултата е това. Главата имам впредвид. Лично на мен страшно много ми хареса и не бях очаквала такова развитие. Шашнаха ме ;D И с удоволствие си я прочетох. Смятах да ви я пусна в края на седмицата, но Ви(колежката) ме накара я пусна днес.
Е, дано ви хареса, така както се хареса на мен. И разбира се с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 5

- Трябва да поговорим за теб.- каза ми съвсем спокойно Дмитрий, а аз се сепнах и се подхлъзнах на тънкия лед, който бе покрил земята. Очаквах да падна, но пазителят до мен ме хвана. „Моля?!” Същисах се наум. Очаквах да говорим за всичко друго, но не и за мен. Не знам, някак странно ми беше. Бих приела да говорим за татко или за мама, дори за брат ми, но за мен? Всъщност да си говорим за мен беше най-логично нещо в случая, но аз се изненадах.- Добре ли си?- попита ме със загрижен поглед.
- В цветущо здраве съм- усмихнах се.- Така, защо искаш да говорим за мен?- казах „мен” като мръсна дума и сбръчках нос.
- Сладка си когато се цупиш- осведоми ме мъжът.
- Не се цупя- тръшнах се- Просто мисля.
- Щом казваш- засмя се и продължи- Трябва да поговорим. И искам да започнем от предишната Академия.
Аз кимах на всяко негово изречение, докато не ми хвърли Бомбата с главно „Б”
- Алексей Илич.- Изтръпнах и се заковах на място. Хвърлих му изплашен поглед и едва си поемах въздух. Сърцето ми заби лудешки, а аз дишах на пресекулки. Алексей Илич?! Как се беше разбрало. И аз, и татко се бяхме постарали това да не споменава.
- Как-какво за него- заекнах. Очите ми се напълниха със сълзи, но аз устоях и успях да овладея емоциите си.
- Хвали се наляво и надясно, че е прекарал дъщерята на Индира Милой и внучката на един от съветниците на Кралицата. Дядо ти. Моройския.- рече ми горчиво и аз стиснах ръце в юмруци. Това арогантно копеле. Агх! Ядосах се! Първоначално щом чух името му се стреснах, но сега бях бясна. Не стига, че не бях осветлила директорката какво се случи, ами...
- Ще. Го. Убия!- изсъсках. Предполагах, че погледът ми бе поне на масов убиец, ако не на сериен.- Не ме е прекарал- потресено отговорих.- Задето му счупих носа, нали?- просветлението ме озари- Затова ги разправя такива- говорех уверено в правотата си, но и същевременно бясно.- Каква е цялата история?- предположих, че не може да е само това. Той щеше да се измъкне чист от цялата тая работа или поне донякъде, а мен щеше да изкара ненормална.
- Била си неговата държанка един вид или приятели с облаги се казваше? Не, не няма значение- каза си сам на себе си и поклати глава.- Казва, че си била изключително добра в леглото. Неговата палава ученичка, но един ден си откачила понеже си го видяла да си говори с една от пазителките и за това си го нападнала.
- Аз?! Ревнувала съм го?!- втрещено извиках.- Не, не, не, за Бога!- клатех отрицателно глава и нареждах през стиснати зъби. Да съм ревнувала онова арогантно копеле, което се наричаше мой наставник.- И сега разправя всичките тези глупости, така ли?- невярващо погледнах към Дмитрий. Ако видя Алексей отново със сигурност ще му избода очите.
Беликов само кимна.
- А вярват ли му? Вярват ли, че е съм правила секс с него?- не обичах да казвам спала, защото това обезсмисляше значението. Пък и защо да завоалирвам думата секс. Да не би това да го правиш е нещо лошо?
- Отчасти. От славата, която ти се носи.- притеснено ми рече, но въпреки това ме гледаше право в очите.- Отстранен е дисциплинарно. Комисията, тук, обаче иска да чуе твоето мнение по въпроса. Аз и Албърта отхвърлиме твърдението. Но има някои други, които се съмняват в правотата ти.
- Не съм курва!- креснах насреща му, а той ми каза да се успокоя. Нервите, в този случай, били излишни, тъй като историята, която си е съчинил Алексей била абсурдна и аз съм щяла да докажа това.- Тъпото копеле- поклатих глава- Мразя го! Разбираш ли? Мразя го! Да гори в Ада, дано.
- Това са силни думи, Вида!
- Нека му е! Дори това ще му е малко! Ако не беше на другия край на света със сигурност бих попалувала с него, но не по този начин, по който му се иска. Бих го счупила от бой!- дори не усетих, че съм тропнала с крак. Дмитрий се засмя на реакцията ми, но остана сериозен.
- Затова те освободих от часовете- додаде.- Ще се явиш пред Комисията и ще дадеш своята гледна точка по случая.
- О- казах разбиращо. Значи за всяко нещо наистина си има причина, както ми бе казал Чочо. Беше пазител в Академията в България. Пич от класа. Макар че не беше в първа младост се държеше с нас все едно е на годините ни. Беше ни забранил да му казваме пазител Димитров. Държеше да се обръщаме към него по малко име. Ех, липсват ми онези времена.- Готова съм по всяко време да кажа на тази комисия, че не съм правила секс с онзи индивид- погнусено отвърнах.
- Всъщност трябваше да бъдем там преди 5 минути.
- Мамка му!- изругах не обичах да закъснявам, макар че често ми се случваше. Опитвах се да бъда точна, ама това време толкова бързо вървеше, че едва го настигах.
- Нищо- каза ми Дмитрий- Ще те оправдая пред Комисията- намигна ми. Ако не бях толкова бясна на Алексей със сигурност щеше да имам подобаваща реакция, но уви исках да му причиня такава болка, непозната досега, че не успях даже да се усмихна на коментара на Беликов.
Поведе ме към същата тази сграда, от която си бях взела разпределението. Предполагам бяхме навън от половин час, но на мен не ми бе студено. Бузите ми сигурно са розови, но не от щипещия студ, а от гняв. Още не можех да асимилирам информацията, която Беликов ми беше споделил. Не можех, не исках да повярвам, че Алексей Илич би паднал толкова ниско. Явно е искал да замаже положението, но хич не се е получило. Унесена в мисли, стискайки юмруци Дмитрий най-накрая ме спря пред огромни двойни врати. Бяха тъмни и дървени, някак зловещи.
- Е, това е- оповести ми.- Вътре са! Говори бавно и уверено. Не се ядосвай, не викай и моля те не псувай!
Сбръчках нос. Поех си дълбоко въздух и кимнах.
Сега целият свят или поне моят свят щеше да научи истината за това какво се случи в Казахстан.
Дмитрий отвори врата пред мен и със забърна крачка отиде в края на помещението. Присъедини се към група правостоящи пазители.
- А, госпожице Милой- с престорено удоволствие ме приветсва мъжът седнал на масата.- Моля, заповядайте!- посочи ми единствения стол от този край на на масата. Почувствах се уязвима. Насреща ми, внушително изправили стойки стояха две жени и един мъж. За едната предполагах, че е Албърта, а другата си нямах и на представа коя е. Поне не беше директор Кирова.
- Както предполагам сте разбрали, случаят с вашия бивш наставник достигна до нашите уши- говореше ми делово. Аз кимнах, понеже буца бе застанала на гърлото ми. В продължение на няколко минути непознатият за мен мъж, преповтори нещата, които Дмитрий ми бе казал. Гледната точка на Алексей, мненията, които е предизвикало това у тях и още и още. Не спираше да ми обеснява някакви небивалици излезли от устата на онова руско изчадие. След като най-накрая свърши своята „реч”, реши, че е време и аз да изложа мнението си.
- Е, госпожице Милой, смятам, че е редно и вие да ни обясните какво всъщност се случи в Казахстан.
За пореден път предглътнах и се почувствах несигурна. Какво да им кажа? Погледнах към Дмитрий за подкрепа. Виждах в погледа му, че иска да разкажа цялата истина. „Щом така смяташ”- казах му наум и започнах.
- Всичко това, което Алексей...
- Пазител Илич- поправи ме мъжът, който ми даде думата.
- Не, не е пазител Илич- поклатих глава. Бях готова да кажа, че е едно долно, продажно копеле, но се спрях. Не псувай! припомних си думите на Беликов. Реших безгласно да се съглася да казвам пазител Илич, защото не искам да си навличам гнева на академията още първия ден.- Та всичко, което пазител Илич- казах името му като псувня.- разказва е една долна измислица. Аз никога не съм правила секс с него, а и никога не бих. Първо това е грешно. Все пак той беше мой наставник- оглеждах всеки един в стаята, докато говорех. При последното ми изречение Дмитрий се стегна. Предположих, че е понеже го е яд на Алексей.- Второ не искам, не ми харесва, не ме привлича. И трето, което е най-важно не бих посрамила себе си и семейството си. За мен пазител Илич бе добър учител, но ужасен човек. Бих желала името ми да се свързва с неговото, само когато се цитират учениците, които е имал. Не знам какво ви е казал и как ви е омаял, че да повярвате на такова нещо, но аз със сигурност не съм правила секс с него. Той не ме е виждал гола, нито аз него. За което всъщност се радвам.
- Хм, на кого ли да повярваме?- ехидно ми рече пазителят срещу ми.- На един утвърден пазител или на ученичка с лоша слава.
- Кой е казал че съм приключила, пазителю- съвсем спокойно му рекох. Той се ядоса на дързостта ми. Не му харесваше, че го бях прекъснала. Смръщи се, но ме остави да продължа.- Да, аз наистина се сбих с пазител Илич и да, счупих му носа, но това не е, защото съм го ревнувала. Пазител Илич беше женкар. Броеше се за един от съблазнителите в Академията и повечето от съученичките ми му се слагаха. Е, за разлика от тях аз не проявявах интерес към него. Това го ядоса. В часовете се държеше, както се предполага да се държи един учител, но извън тях той се опитваше да ме вкара в леглото си. Накрая ме заплаши, че ще ме- млъкнах. Поех си дълбоко въздух, примижах с очи и продължих.- Заплаши, че ще ме изнасили- разнесоха се потресени възклицания.- Беше пил и ме нападна в една от съблекалните. Изгаси цигарата си в бедрото ми, ако искате мога да ви покажа белега.
- Не е нужно- каза ми Албърта. Сега я познах. Стоеше от лявата страна на пазителя, който ме изтезаваше
- Опита се, но не успя. Аз се сбих с него и резултатът е това. Счупен нос и секс скандал. Това се случи. Моята история е истинската, а не неговата. Но аз не мога да ви насиля да ми повярвате. Той ви е колега и предполагам неговото мнение ще се зачете, макар че е дисциплинарно отстранен. Поне се надявам да остана тук и да започна практиката си. Но ще ви разбера, ако не зачетете гледната ми точка и ме отстраните.
- Това няма да е нужно, нали Емил?- жената, която стоеше от негово дясно го стрелкаше с очи.
- Н-не.- заекна той.
- Смятам, че това фиаско намери своя край, нали?- попита Албърта и всички в залата се съгласиха.- Госпожице Милой, свободна сте да се върнете на занятия. Обучението ви в академията няма да бъде прекъснато, а относно господин Илич, лично ние ще се погрижим- каза ми успокоително и ме пусна да си вървя.
Аз буквално се изстрелях от стаята и побързах да намеря Ейдриън. Чувствах се гадно. Досега не бях разказвала това на никой, дори и на татко. Но ето, че сега щеше да разбере. Вървейки засилена малко ми остана да се блъсна в някого.
- Намали малко скоростта, Милой- шеговито започна Ивашков.
Аз го погледнах и той се смръщи. Хвърли угарката си на земята и я стъпка с крак.
- Ей, добре ли си?- попита предпазливо.
Кимнах, но въпреки това скочих на врата му.
- Никога повече не ми говори за Алексей- казах му, а той изкриви лице в странна гримаса. Не разбираше какво му говоря, но уви ръце около мен.
- Няма, обещавам. Какво стана с Беликов?
- Нищо, което да си заслужава вниманието. Просто знай, че не съм спала с Илич. Става, нали?- измъкнах се от прегръдката му и се усмихнах.
- Знам. Бях сигурен, че са просто слухове.
- Моля?!- бях втрещена за пореден път днес. Какво, по дяволите, става?! В тази Академията клюките се носеха за секунди.
- Мхм.- кимна Ейдриън и ме поведе на някъде.- Роуз и Лиса искат да говорят с теб.
О, Божичко! завайках се наум. Писна ми от разговори! Но никой не ме пита...

Хм, да се надяваме, че и тази глава ще ви хареса. Отново и за самите нас беше изненадващо, но героите си имат собствено мнение и виждане по въпроса.
Разбира се с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 6

Да му се невидят и разговорите, да му се невиди и чудото. Какво им стана на всички да ме привикват на четири очи?! Мене това хич не ми се нрави, ако трябва да съм честна. Много от рано започнаха да ме привикват. Един разговор мина остана още един. С Дмитрий и комисията се справих, ама с Роуз и Лиса не е сигурно. Нахъсах се мислено и оставих Ейдриън да ме заведе при тях. Не бях разбрала колко време е минало, докато не осъзнах, че ме води към столовата. Явно беше време за вечеря. Дотолкова съм се улисала с Дмитрий и после с Комисията, че съм пропуснала втората част от часовете. Не е било, както си мислех за по половин час работа. Е, поне се надявах учителите да нямат проблем с това. С това, че съм пропуснала надали, но с мен определено. Щом Едйриън знаеше, значи вече цялото училище е разбрало. И сега щеше да се започне с разпъването ми на кръст. Но такъв е животът, нали?
- Как си?- попита ме изведнъж Ейдриън и стреснато извъртях поглед към него. За пореден път се бях отнесла в мислите си.
- Добре съм- излъгах безочливо. Всъщност никак не бях добре. Чувствах се гадно. Чусвтвах се евтина, използвана и най-вече уязвима. Не обичах да си припомням такива моменти.
- Може да си всичко, но определено като лъжкиня не те бива- уведоми ме Ивашков със закачлива нотка в гласа.
Нправих гримаса при коменатара му и свих към общежитията.
- Хей, къде отиваш?- повдигна вежда мороят с мен.
- Към стаята си.- обясних съвсем спокойно и го погледнах странно.
- Хм, а не смяташ ли, че е време за вечеря- засмя се на физиономията ми Ейдриън.
- Само за малко, искам да...- той ме прекъсна преди да успея да довърша.
- Малко, малко, ама ще стане пак един час.
- Ааа, да си имаме уважението. Твоето малко е един час, не моето. Като ти казвам малко имам предвид 5- 10 минутки.
- Нека после.- „тръшна” ми се той- Не искам да липсвам прекалено много на моя малък дампир- засмя ми се.
- Ех, любов, любов- каза му „замечтано”.
- Престани.- усети, че го иронизирам.
- Защооо?- придобих блондинско изражение.- Но нали тя е твоята сродна душа, и се поддава на чара ти- мигах на парцали и продължавах да го дразня. „Ррр”-ках, колкото е възможно повече. Исках гласът ми да звучи хем секси, хем ужасно дразнещо. И всъщност се оказах права. Ейдриън въздъхна.
- Добре, добре. Отиваме!- повдигна ръце- Предавам се, ако спреш да се дразниш!- усмихна ми се и ме остави да водя към моята стая.

Двайсет минути по-късно...

- Вида!- припираше ме Ейдриън. Стоеше пред стълбището и ме чакаше да сляза. Закъснявахме за вечеря, но на мен не ми пречеше.
- Идвам де- усмихнах му се слизайки. Ръката ми се плъзгаше по парапета.- Това, че се въртиш в кръг и ме гледаш убийствено няма да ми помогне да слизам по-бързо- отвърнах му. Съвсем леко ми се олюля свят, но се хванах за парапета и се одържах. Недоспиването и недохранването си казваха думата. От 72 часа бях само на кафе и да ми се събираха 3 часа сън. Но все пак бях пазител трябваше да съм свикнала на тежки полеви условия.
- Излизам отвън- каза ми Ейдриън, преди да загубя равновесие. Причерня ми и земята под мен загуби твърдост. Свлякох се на пода виждайки размазаното очертание на Ейдриън пред мен.
- Вида?- загрижения глас на Ивашков зашептя до ухото ми- Вида, чуваш ли ме?- истерични нотки започваха да се прокрадват в гласа му.
- Помогни ми да седна- примолих му се. Чувствах се слаба и виждах размазано, но това не ми пречеше да стоя на пода. Той ме повдигна съвсем леко и ме сложи да седна на първото стъпало.
- Как си?- попита ме.
Аз не отговорих, просто свих колене към гърдите си и положих главата си отгоре. Продължавах да не мога да фокусирам света около мен и започна да ми се гади от това.
- Горе долу.- прошепнах.
- Ще повикам доктор Оленски- каза ми и се изправи.
- Не, недей! Добре съм- противопоставих му се и се изправих рязко. Отново ми се зави свят, но се хванах за него и се одържах права.- Просто не съм яла.
- Вида- поклати глава.- Хайде отиваме на вечеря- нареди ми и ме хвана под ръка. Преплетох пръсти с неговите и се осланях на надеждата, че ако тръгна да падам отново той ще ме задържи.- Откога не си яла?
Аз го погледнах и замълнах.
- Приблизитено 72 часа, последно си спомням, че ядох шоколад на летището в Прага. А в Прага бях във вторник.
- Сега сме петък, за Бога- поклати неодобрително глава.- Как ще успееш да ми бъдеш пазител като не ядеш. А и предполагам и не спиш. Колкото и фон дьо тен да сложиш аурата ти винаги те издава.
- Не съм усетила умората, а и постоянно ми се привиждат сенки. И глас, който ми шепне опастност. Вече съвсем полудявам- поклатих глава, а Ейдриън отвори врата пред нас. Автоматично всички се обърнаха към нас. Вече ми писна да ме гледат толкова преценяващо. Но все пак тепърва започваше. Все пак историята за Алексей се разбра.
Само една маса в края на залата не шушукаше по наш адрес. Роуз, Лиса и Кристиан гледаха право напред. И в погледите на тримата се четеше въпрос. Въпрос, какво по дяволите е станало. Всички други ученици забелязваха само как ръката на Ейдриън е околко моята и как съм отпуснала глава на рамото му. Приятелите ми, ако мога да ги нарека така, забелязваха, че нещо не е наред с мен. Предполагам, че бях прекелено бяла и торбичките под очите ми си личаха. Двамата с Ейдриън седнахме и още преди някой да е имал възможността да каже каквото и да било той започна:
- Свлече се на стълбите.- обясни им.- Не е яла или спала от вторник.- Лиса, както и всички останали придобиха същисано изражение.
- Нищо ми няма- обадих се аз- Ейдриън преувеличава. Напълно наред съм.
- Да предполагам, затова просто ей така си падна. За забавление, нали?- очите му ме стрелкаха. Никога не го бях виждала толкова загрижен за някой. Обикновено си беше надянал маската на безразличието и пускаше непринудени саркастични забележки или беше страшно флиртаджийската настроен.
- Абсолютно наред съм си- казах им- Даже отивам да си взема нещо за хапване- очите ми светнаха. Изправих се и понeчих да направя крачка, но светът пак се обагри в черно.
Свих се на две и очаквах да срещна пода преди две ръце да ме задържат.
- Иди ги разправяй тези на някой друг!- скастри ме Роуз- Сядай!- суровия ѝ поглед се срещна с моя.- Оставям те при Лиса и Кристиан, а Ейдриън идва с мен!- обяви ми тя.
- Ама- опитах се да възразя, а тя просто ме погледна.
Лиса ме гледаше супер загрижено. Чак се почувствах неудобно.
- Напълно добре съм- уверих я.
- Чух, че си страшна в боя- обади се Кристиан- ама в лъжите си пълна аматьорка- засмя се весело.
- Благодаря ти- саркастично му рекох.
- Стига де!- скара му се Лиса.
- Ти стига- погледнах я укорително.- Държите се с мен все едно, че съм смъртно болна, а на мен нищо ми няма- тръшнах се.
- Не е вярно- възпротиви ми се Лиса и топлия ѝ поглед ме накара да проумея, че на нея ѝ пукаше за мен. На всички тях действително им пукаше за мен. За момичето, което познаваха от няколко дни.
- За укрепване на силите- усмихна се Роуз и тупна таблата пред мен.
- Благодаря- погледнах първо нея, а после и всички останали- Благодаря ви- засмях се най-чистосърдечно и погледнах таблата си. Лелеле тая всичката храна за мен ли беше?!
- Аз това не мога да го изям- обясних им.
- Да ги нямаме такива- каза ми Роуз- Започвай- почувствах се като малко дете, но нямах друг избор.
Задъвках сандвича. След него донъта и накрая ябълката.
- Кожата ти започва отново на прилича на човешка, а не като на мъртвец- подхвърли небрежно Кристиан, а Лиса му хвърли укорителен поглед.
- Прав е- отвърнах отхапвайки от туикса си.
- С Ейдриън решихме тази вечер да си под негово наблюдение- с авторитет ми бе съобщено.
- Моля?!- малко ми остана да се задавя с десертчето.
- Не се опитвай да изклинчиш!- допълни Роуз.- Ако продължи да ти прималява те водим при доктор Оленски.
- Добре- съгласих се неохотно аз.
След като вечерята приключи, останахме още малко в столовата и си побъбрихме. Да основно аз, Лиса и Роуз, а Ейдриън и Кристиан ме гледаха все е едно съм раково болна. Решихме да пробваме ораторските умения на Ивашков, за да ни издейства малко отпуска в мола в Мисула, но надали Кирова би се навила. Приключили вече с разговорите беше време да се разотиваме по стаите. Хич не ми щеше да прекарам вечерта при Ейдриън, не за нещо друго, просто смятах, че ще му бъде некомфортно. Опитах се да се възпротивя, но строгият поглед на Роуз се срещна с моя и нямах особен избор. Отново впела пръсти в тези на Ейдриън двамата тръгнахме към стаята, по-скоро апартамента, който обитаваше.
- Може ли да минем през моята стая- примолих му се.
- Вида, вече просрочихме вечерния ти час, а и ако някой ни хване ще трябва да се прибираш сама в стаята си, а това както добре знаем не можеш- обясни ми с авторитет Ейдриън.
- Ама аз исках да си взема душ и ми трябва поне чиста блуза и бельо- изхленчих.
- Това да ти е проблема- засмя се той- Мога да ти дам неотворени Армани и риза.
Понечих да споря, но и той както, и Роуз ме прекърши само с поглед.
- Е, явно още от тази вечер започва съквартирантството ни- каза ми отваряйки вратата.
- Банята е за мен- отговорих му още преди да е успял да затвори- Ще се радвам, ако ми дадеш хавлия и знам ли Армани-то, което ми обеща.
- Хавлия си вземи оттам- посочи един шкаф в банята- А като излезеш всичко ще те чака на леглото.
Кимнах и влязох в банята. Действително се чувствах страшно добре. След енергийната бомба, която бях изгълтала на вечеря всичко си дойде по местата или поне аз така си мислех. Съблякох се напълно и се оставих на горещата струя вода да ме облее. Ах, обожавах да си взимам душ. Повечето жени харесваха ваните, но за мен не бяха нищо особено. Просто седиш и се киснеш в собствената си мръсотия, отблъскващо е. Потреперих леко. Водата бе захладняла, което ми говореше, че или канализацията им не струва или стоя прекалено дълго. Оказа се, че е първото, защото и самата струя отслабна и постепенно спря. „Е, явно е време за сън”- поклатих недоволно глава и излязох. Увих тяло в меката хавлия и взех дрехите си. Излизайки от банята ги струпах на един стол.
- Ейдриън, водата спря- отбелязах нахлузвайки боксерките. Брей, кой да знае, че били толкова удобни. Бяха черни и изключително добре ми седяха, ако мога сама да се похваля. Облякох и ризата и копче по копче я закопчах цялата. Обаче реших, че ще се задуша и откопчах най-горните две копчета.
- Хм, секси си, Милой- констатира Ейдриън- Кой да знае, че дрехите ми така ти отиват.
- Млъквай, Ивашков, време е за сън.- потупвайки главата си се запътих към дивана.
- Хей, къде отиваш?- недоумящо ми рече.
- Да спя? - още по-учудено му казах и аз.
- На дивана?!- повдигна вежда.- Винаги си добре дошла в леглото ми- напълно спокойно ме усведоми. Не влагаше нищо сексуално в изказването си, което лично ме очуди, след като подметна колко секси съм в неговите дрехи.
- Е, щом е така- повдигнах рамене. Отместих покривката от леглото и се шмугнах под завивката. Ах, обичах памучни чаршафи.- Знаеш ли, очаквах да спиш с копринени пижами в стил Хю Хефнър и чаршафите ти да са от черен сатен. В леглото ти можеше да се намира някоя и друга секс бомба- засмях се сама на констатацията си.
- Не обичам пижами, спя в черни, но за сметка на това памучни чаршафи. И в момента в леглото ми стои една сексбомба. Не си далече от истината- пошегува се и той.
- Както и да е- завъртях очи и се обърнах с гръб към него.- Лека нощ, Ивашков.
- Подобно, Милой.

Практиката наближава, а и доста други неща^^ Искрено се надяваме да не забавяме толкова дълго следващата глава. Дано ви хареса и разбира се с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 7

След „припадъка” всички, а под всички се разбира Роуз, Лиса, Кристиан и Ейдриън ме гледаха под лупа. Постоянно ме следяха какво ям, кога спя. Чувствах се като малко дете, но ѝ се радвах. Въпреки че се познаваме от скоро, с изключение на Ивашков, на всички им пукаше за мен. Обаче в случая се тревожеха напразно. Аз си бях напълно наред. Просто бях ненаспана и недохранена, ама те отказаха всякакви възражения относно това. Първата вечер бях спала при Ейдриън, а останалите две прекарах с Роуз. Веднъж в моята и веднъж в нейната стая. Боксерките на Ивашков си ги приватизирах. Стояха ми перфектно.
- Знаеш ли, че ще има бал довечера? Преди да обяват разпределението за практиката?- поде Роуз вървейки към общежитията.
- Наистина- повдигнах развълнувано вежди. Обичах партита. Тя просто кимна.- А с какво се предполага да бъдем облечени?
- Хм, води се бал с маски.- усмихна ми се.- И заради ограничеността ми откъм нещо по-специално ще се облека като пазител- обясни ми просто.
- В никакъв случай- прекъснах я аз.- Ще ти ослужа с нещо. Нека се насладим на живота си преди да го заебем, заради нечия друга сигурност- Тя ме погледна странно- Не, че не искам да съм пазител. Просто искам да се насладя на нещата от живота сега, докато мога. Защото, когато станем пазители надали ще присъстваме на такива мероприятия.- говорех ѝ.
- Да, ама- опита се да противоречи, а аз просто поклатих глава- Съгласна съм- каза ми, а аз се изненадах
- Хайде- хванах я за ръка.- Време е за красота.- Малко преди да стигнем до нашата сграда видяхме Лиса и Кристиан.
- Кой, ако не моята любима двойка влюбени гълъбчета- усмихнах се им се. Кристиан изпуфка, а Лиса отговори на усмивката им.
- За къде сте се разбързали така?- попита тя видимо заинтересована.
- Подготовка- обявих с въодушевление.- Чак сега разбрах за маскения бал.- допълних, а Озера доби мрачно изражение.
- Имаме още няколко месеца докато завършим и ни удари силата на реалността и животът извън академията. След това животът на някой като вас- гледах единствено към Кристиан- ще бъде поверен в ръцете ни и нещо толкова обикновено като едно тържество за нас ще бъде забранено. Ще трябва да седим в сенките незабелязвани и да гледаме как животът тече около нас- завърших. Роуз обаче побърза да смени темата, тъй като не очакваше толкова бурна реакция от моя страна.
- Тъй като с теб не носим еднакъв размер- каза на Лиса- Вида предложи да ми заеме някоя от роклите си.- очите ѝ светнаха. Явно и тя, както всяка жена, всъщност, обичаше да се гласи.
Лиса се разочарова. Най-вероятно, защото самата тя не може да услужи на най-добрата си приятелка.
- Ела с нас- поканих я.- Въпреки че нямам нужните дрехи, козметиката винаги ми е под ръка.- Лиса се въодушеви, но после погледна към Кристиан и помръкна леко. Искаше ѝ се да дойде но бе излязла с...
- Върви- прекъсна мислите ми Озера.- Хайде, тръгвай. Чета го в очите ти.- подкани я.
- Благодаря ти- целуна го щастливо и се присъедини към нас.
- Ще се видим на бала, Озера.
- Ще го чакам с нетърпение, Милой- отвърна ми Кристиан.
- Да те и аз те обичам- засмях се и задърпах Лиса и Роуз към общежитията.- Е, дарлинг, предполагам ще бъдеш принцеса?- попитах Лиса.
Тя се усмихна.
- А вие ще сте пазители? В рокли?-върна ми въпроса.
- Неее- казах клатейки глава.- Ще бъдем кралици.- избухнах в смях, заради гримасата, която Роуз направи.
- Не я слушай- прошепна на приятелката си- Надруса се с кафе. Ще бъдем просто хора с рокли.
Аз завъртях очи и сдържах коментара си.
- Е, добре дошли, в моето царство- отворих вратата на стаята си и ги поканих вътре.

След няколко часа...
Започна плеърът. Имах няколко диска и единият очевидно беше на Бионсе. Имаше готини песни, ама аз и не бях кой знае какъв меломан. Пусках си музика, когато имах време само и единствено за мен, а това беше рядкост. Поне в последно време. Но сега отново можех да си се порадвам сама на себе си и да си се поглезя. След дългото избиране на рокли, лакове, червила и всевъзможни разкрасителни продукти всяка една от нас трите се бе оттеглила в стаята и се отдаваше на приготовления.
Имаше още час и малко до предполагаемия бал. Аз все още бях по бельо и си припявах. Туко що бях лакирала ноктите на краката си в червено. Сега чаках да изсъхнат. Ръцете ми вече бяха готови. Хавлията я бях увила около мократа си коса и чаках лакът ми да изсъхне, за да я оформя.
Хмм, този лак определено ми харесва. За отрицателно време бе готов. Е, явно е време да се заема с косата си. Затърсих пяната си, което ми отне учудващо много време. С това спане насам-натам започнах да си губя нещата. Накрая се оказа, че е под възглавницата, което не можах да проумея. Както и да е, завъртях очи. Изсипах доволно количество от консистенцията в ръката и започнах да мачкам косата си, докато не я начупих достатъчно, за да се одобря. Определено се харесвах. Унесена в песните дори не разбрах, че някой чука, докато не се заблъска по вратата.
- Дааам- отвърнах с усмивка.- Ейдриън?- повдигнах вежда. Огледах го внимателно. Косата му беше разрошена тип „сега се събуждам”, което предполагам е нарочно направено. Беше се облякъл в черно. Армани или Бос, което и от двете да беше го правеше страшно стилен. А, за да вкара малко цвят бе избрал отровно зелена вратовръзка. Макар и по някакъв странен начин тя подчертаваше очите му.
Явно и той не си губеше времето и ме оглеждаше отгоре до долу.
- Стриптизьорка, предполагам- каза ми.- Обичам черно бельо.
- Забелязох-отвърнах- Да вземеш да влезеш ли? Няма да съм много очарована, ако някой от пазителите ме хване да ти се предлагам- завъртях очи.
- От рано започваш със свалките, Милой.- палавост се носеше на талази.
- Ще ти се, Ивашков.- присвих очи- Защо си тук. Не е ли рано?
- Ооо, балът започна преди 15 минути, ако не и повече- отвърна ми безгрижно и се просна на леглото ми. Сложи ръце зад врата си и се загледа в тавана.
- Моля?!- недоумяваща рекох.- Леле, добре момент.- отидох пред гардероба и свалих роклята си от закачалката. Беше къса, с тънки презрамки и деколте, което оформяше гърдите ми невероятно. Червените пайети, определено, проблясваха под светлината на лампата. Чувствах се като слънце. Панделката, която минаваше под гърдите ми допълнително увеличаваше размера им. А, вълните черна дантела и тафта се подаваха изключително нежно и закачаливо. Мога с ръка на сърцето да заявя, че това беше една от любимите ми рокли.
Облякох я бързо и обух високите токчета. Черни, леко отворени, колкото да се виждат, първите два лакирани в червено, пръсти. Застанах пред огледалото, за да си сложа червило и спирала. Макар да разполагах с почти всякакъв тип грим, аз залагах на естествената красота. За мен спиралата и червилото бяха съвсем малък щрих към цялостната картина.
Внимателно нанесох цвят и по двете устни, сложих спирала на миглите и се парфюмирах. Обаче понеже майка ми беше решила, че на мен не ми подхождал парфюм с пръскало моят се нанасяше с дълга пръчица. Внимателно сложих зад ушите си, а после и между гърдите си. В огледалото виждах съсредеточения поглед на Ейдриън. Следеше с поглед всяко едно мое движение със зяпнала уста.
- Кой да знае, че да гледаш как едно момиче се гласи може да бъде толкова... възбуждащо- каза и подръпна вратовръзката си.
- Стига си ме ласкал, Ейдриън. Няма да се вържа- казах му, а после го подканих- Хайде, ставай. Не искам да закъснявам.
Отворих вратата и зачаках.
- Ама това се предполагаше аз да го кажа- отвърна ми начумерено излизайки. Затворих зад него и пъхнах червилото си в джоба му.
- Ей...- понечи да каже нещо, но аз поставих пръст на устните му.
- Няма да ти стане нищо- изкриви устни в лека усмивка и ми подаде ръка. Аз я приех и тъкмо бяхме готови, за да тръгнем, когато вратата срещу моята се отвори и на прага и стоеше Роуз.
- Закъснях ли?- попита ме, докато Ивашков плъзгаше поглед и по нея.
Роклята, която бяхме избрали за нея беше с рози. Самата тя не беше очарована, но под напористите ни коментари, забележки и препоръки нямаше как да откаже. Смяташе, че с Лиса сме избрали роклята, за да я дразним. Но напротив дрехата я описваше перфектно и Ейдриън доказваше, че облечена така че да оставя мъжете без дъх. Камъните по деколтето и проблясваха и я правеха леко загадъчна. Розите подчертаваха тена и, а коланчето завършваше композицията. Както мен и тя беше на сандали с висок ток, в тон с роклята.
- Брей!- въздъхна Ивашков- Кой да предполага, че ще вървя с две разбивачки на сърца под ръка- каза замечтано подавайки ръка на Роуз. Тя по чудо я прие без да се оплаква.
- Много ли закъсняхме- момичето наклони глава към мен и прикова очи в моите.
- Да се надяваме, че не. Ейдриън?- погледнах към него.
- Само с половин час.- повдигна рамене- Ще бъдем модерно закъснели- обясни ни излизайки на зимния хлад навън. Двете с Роуз потръпнахме, защото бяхме с голи рамене и боси крака, но трай бабо за хубост. Благодарение на Ейдриън се отървахме от падане на земята. Оказа се, че токчетата не са кой знае колко удачни за леда.- Та-ра-та-да- отваряйки вратата на един от салоните Ивашков се опита да вкара помпозност.
Наистина беше окрасен и се бяха опитали да вкарат някоя и друга по-свежа нотка, но не беше кой знае колко сполучливо. Въпреки всичко ми беше хубаво. Малко отпускане на нервите преди практиката. С Ейдриън на главата надали щеше да ми е лесно.
Още щом влязохме нечий глас прокънтя в залата.
- Моля учениците от горните курсове да заповядат в дясно от сцената. Поради непредвидени обстоятелства разпределението на практиката на завършващите ще се обяви тази вечер.
Чуха едновременно развълнувани и разочаровани възклицания. Някои се опитаха да възразят, но нямаше време.
- Завършващите морои ето тук, а дампирите ето там- обясняваше Стан Алто. Пазител. Голям особняк и, лично аз, хич не го харесвах. След като ни отне завидно дълго време да се организираме и подредим по начина, по който той желаеше, най-накрая започна да ни обяснява нещо, което аз игнорирах. Всичката информация, която ни „споделяше” я бях прочела от листовките, които ми бяха раздадени с постъпването ми тук. Или пък я бях слушала от баща ми.
Предполагам някои бяха пропуснали да си набавят информацията сами, защото гледаха Алто в устата. През цялото време, докато пазителят говореше, аз обхождах с поглед съучениците ми. Конта, Бадика, Зеклос, Озера, Драгомир... изреждах имената на кралските наследници наум.
Стан Особняка, както го наричах, отсъпи място на Албърта и тя каза набързо няколко думи относно връзката на пазителя с поверения му морой преди да започне да чете имената ни от списъка пред себе си.
- Вида Милой- бе първото прочетено име и аз цялата замръзнах.

Мисля, че сравнително скоро ние се появихме с нова глава (: Дано ви хареса и разбира се с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 8

- Вида Милой- бе първото прочетено име и аз цялата замръзнах.
Е, сега, ако ми се падне Зеклос, а не Ейдриън умирам права. Но поне красива.
- Ейдриън Ивашков- продължи гласът и аз въздъхнах. Чуха се възклицания, но не ми пукаше. Разпределението ми беше точно, каквото го бях очаквала. Нямаше неприятни изненади и бях благодарна затова. Щеше да ми дойде на нагорнище да охранявам Джеси Зеклос или закръгления му приятел- Ралф някой си. Потръпнах при мисълта, че имаше такава възможност. С наперена крачка се качих на сцената и се здрависах с моя „приятел” Стан. Той ми подаде голям, кафяв плик. Вътре трябваше да се намира цялата налична информация за мороя, когото щях да охранявам.
- Е, госпожице Милой, успех- прошепна ми не толкова мило той и аз поех плика от ръцете му.
Изтеглих се настрани от сцената и отворих харниената „торба”. Вътре се намираше снимка на Ейдриън и историята на живота му. Къде е роден, живял, учил. Пороци, наказния, дарби. Абсолютно всичко, което бе известно за него стоеше в този плик.
- Еди Кастлай- чух нечие име да се казва. Имах представа кой е, но не го познавах лично. Макар с Роуз да бяха големи дружки така и не ни се отдаде възможност да се запознаем.- Василиса Драгомир- бе съобщено кратко и сърцето ми пропусна удар. Ама... Ама това беше невъзможно, нали? Предполагаше се, че Лиса трябваше да бъде разпределението на Роуз. И като заговорих за нея я затърсих с поглед из тълпата. Видях Еди да пристъпя бавно към сцената с пребледняло лице и очи, които казваха „Не знаех, не знаех!”
Роуз се бе вцепенила. Сигурно асимилираше факта, че туко що бяха прочели името на най-добрата и приятелка и предполагаем поворен морой с нечие друго име.
Веднага щом Еди се качи на сцената при Албърта аз започнах да си проправям път из тълпата от дампири и морои. Сръчках няколко човека, един от които беше моят „голям” приятел Джеси, но хич, ама хич не ми дремеше. Той смънка нещо под нос, тъй като не посмя на глас. От очите ми хвърчаха ядрени бомби.
- Ей, Роуз- поставих ръка на рамото ми, а тя едва ме отрази.
- Сънувам, нали? Не прочетоха туко що името на Лиса.
Аз просто поклатих глава.
- Съжалявам.- прошепнах и смирено.
- Роузмари Хатауей- извиси се гласът на Албърта, но Роуз не помръдна.- Роузмари Хатауей.- повтори се.
- Хайде, Роуз, ти си- изкарах я от транса и и я забутах по посока на сцената. Тя се стресна и тръгна с празен поглед натам.
- Ти си разпределена с Кристиан Озера.
Чу се едно „Мамка му!” някъде зад мен, но аз не обърнах внимание. Следях Роуз с очи. Тя вървеше механично, усещах, че започна да осъзнава какво точно става. Започваше да се ядосва, а това хич не беше на добре.
За пореден път разбутах „публиката”, за да мога да стигна до нея.
- Ще. Ги. Убия.- просъска слизайки от палтформата.- Ще... ще...
- Нервите няма да помогнат- казах и дръпайки я навън.
- Не разбираш ли, че трябваше да съм разпределена с Лиса- извика насреща ми.
- Не ми викай- предупредих я.
- Какво не ми викай- продължи тя.- Цял живот се обучавам, за да бъда годна за неин пазител, а сега какво?! Някой друг я получава?! Предполагаше, че това ще е подготовката ни за реалния свят?!- продължаваше, да вика ли вика.
- Млъкни!- креснах аз насреща и.- За Бога, млъкни! Не се оплаквай! За да те разпределят така значи е имало причина! Не викай, не крещи...- повдигнах драматично ръце.
Роуз понечи да отвори уста, но я спрях с поглед.
- Не си и помисляй да им вдигаш и на тях скандал, защото обещавам ти, че лично аз ще те набия!
- Как са моите две красиви дами?- Ейдриън попита ведро, излизайки от салона. Явно не беше станал свидетел на „задушевния” ни разговор с Роуз.
- Е, Милой- погледна ме- Явно от утре официално ще ми бъдеш съквартирантка- засмя ми се той, а Роуз изтюхка.
Завъртях очи към нея и прекъснах гневните и мисли и действия още в зародиш.
Ейдриън прочел грешно реакцията ми се обади:
- Какво?! Не се ли радваш? Заради теб съм принуден да участвам, а ти си недоволна?
- Не е това- отрицателно кимнах с глава и му се усмихнах- Напротив изключително доволна съм от това, че ти си моето разпределение- приближих се към него и го целунах по бузата.
- Да, само ти...- промърмори Роуз под нос, а Ивашков ме избута от себе си.
- Хей, какво е станало?- повдигна вежда мороят.
- Да не би да проспа разпределението?!- насмешливо му рече неговият малък дампир.
- Спри!- изсъсках и. Тя ме погледна свирепо.
- Какво спри?!
- Не вярваш ли, че мога да те просна още тук и сега?- ето, че и аз можех да бъда арогантна.- Ще ми бъде приятно даже, защото вече ме побъркваш с постоянното си мрънкотене. Примири се, за Бога. Покажи, че каквото ѝ да ти подхвърлят ти можеш да се справиш с него като зрял човек- натъртих на последните две думи- а няма да хленчиш като малко дете, каквото явно си- бях язвителна, но не ми пукаше. Можех да търпя всичко, но не и такива инфантилни прояви.
- Гледай си работата- не ми остана длъжна Роуз- Ще се държа, както си искам. Това, че си на 18 и си убила трима стригои не ти дава право да се държиш като истинка кучка.
- Може и да съм кучка, но няма да хленча, защото не е станало на моята.
Хатауей присви очи на среща ми, докато Ейдриън стоеше онемял.
- А и не можеш да ме проснеш- направи въздушни кавички на думата- не си мисли, че си голяма работа- продължи детински да се заяжда.
- Искаш ли да пробваме? Дори и с рокля, и с токчета ще те надвия.- говорех твърдо и без колебания. Нямаше място за съмнения. И да беше, и да не беше по-добра от мен, нямаше да издавам никакви признаци на слабост или несигурност. Бях почти сигурна, че не може да ми се опре, макар че и се носеше слава на изкусен боец. Аз не се различавах кой знае колко от нея. Ако не знаех кои са нейните и кои са моите родители бих предположила, че сме сестри. Имахме толкова допирни точки. Една, от които беше, че никога, ама никога, не можехме да паднем по гръб, образно казано. Дефакто можехме да стоим тук, навън, цяла вечер и да се дращим като котки коя е по-по-най.
Роуз изпъшка и промърмори нещо от сорта на: „Упорита кучка, кой вятър те довя тук да ми тровиш живота?!”
- Виж, имам предложение- започнах мирните действия аз.
Приятелката ми, или поне аз я смятах за такава, ме изгледа отгоре до долу с поглед „Ти наред ли си с главата?” Не каза нищо, а просто кимна.
- Оставиш си с това разпределение- тя изтюхка- и няма да мрънкаш на пазителите, Лиса, Кристиан, Ейдриън или, който и да било друг освен мен, ясно ли е? Пред тях ще се правиш на супер непукиста относно това кой ти се е паднал на практиката. Да, ще съжаляваш, че с Лиса не сте заедно, но няма да вгорчаваш живота на всички и особено на Кристиан, защото сте вързани един за друг. А пред мен ще можеш да недоволстваш, колкото си искаш. Дори от време на време ще ти позволявам да ме ступваш.
Сега Ейдриън ме гледаше с погледа крещящ: „Луда! Моля, добри хора от психиатрията, елате и си я приберете!”
Роуз само повдигна вежда и се засмя.
- Хей, не съм казала, че идеята ми е блестяща, но е много по-добра от това да се държиш незряло, не мислиш ли?
- Хм, ще си помисля по въпроса.- лаконично ми рече.
- Офертата ми важи точно още 10 секунди, които започват да текат от сега. 10- 9- 8- 7- броях и гледах как Роуз размишлява относно това, което ѝ предложих.- 4- 3- 2...
- Добре, добре- вдигна ръце в предпазен жест, с който май ми казваше да се успокоя.
- Добре, какво?- направих се на неразбрала.
- Добре, съгласна съм- отговори ми уверено, а аз прихнах.
Лицето и придоби обидено изражение.
- Не ми се смей.- скастри ме тя.
- Ще си се смея, колкото си искам- троснато и рекох- Все пак доброволно ти се предлоших за отдушник.
Сега Роуз започна да се смее.
- Ама, вие двете, сте абсолютно откачили- поклати глава Ейдриън- Едната се тръшка като малко дете, другата става психоаналитик на свободна практика. Боже, помогни им- вдигна драматично ръце към небето и се завайка.
- Както и да е- завъртяхме очи.
- Роуз?- подадох ръка към нея и тя с удоволствие мушна лакът под моя.
- Не ми изземай ролята в нашата тройка, Вида.- Ейдриън закачливо се обади и се опита да раздели мен и Роуз.
- Тц.- изцъка с език дампирът до мен- Тази вечер не си поканен.
- Ама- имаше поглед на малко дете, чиято майка му е отказала да му купи така желаните лакомства.- Ама, не е честно!- тропна с крак, а аз едва се сдържах да не се разсмея.
- Животът не е честен, Ивашков!- обърна се към него Роуз- Както виждаш или пък чуваш, а бе дреме ми как си го разбрал, аз съм разпределена на практиката с Кристиан, а се очакваше да е с Лиса!
Ейдриън само я погледна малко... странно и гласът му прокънтя в главата ми Само ти си очаквала така!
- Ивашков?!- повдигнах вежда и отправих поглед към него.
- Какво?- очуди се той
- Каза ли нещо?
- Не.- рече ми кратко и аз реших, че съм си въобразила.
- Е, мой любими морое, предполагам вече трябва да се разотиваме по стаите, нали? Утре в ранни зори очаквай преки включвания от моя страна. Аз и моят куфар ще се радваме да гостуваме в скромната ти „хасиенда”.
- Ку-ку- каза ми Ейдриън и завъртя ръка в онзи жест, с който малките деца се опитваха да покажат, че някой не е много добре с главата.
- Да, да, знам. Каза ми го вече.
Мороят целуна Роуз, по бузата не си мислете друго. Надали тя щеше да му позволи целувка на някоя друга част от лицето или тялото си. Даже съм очудена как той успя да си открадне и тази целувка. После целуна и мен и ни изпрати да си ходим по стаите. Но, за да стигнем до общижитията се налагаше от малката закрита веранда, на която бяхме излязли, да минем отново през салона.
С Роуз вървяхме наперено напред, а Ейдриън се носеше зад нас като пазител. Отворихме вратата на залата и забелязохме по-малките ученици да танцуват, а по-големите разделени на групички.
На една от масите седяха Кристиан, Лиса и Еди. Този, който бе иззел, един вид, мястото на Роуз. Явно негласно всички се бяхме разбрали да отидем при тях.
- Приятно ми е- подадох ръка към Еди- Вида Милой.
- И не мен- отвърна с усмивка- Еди Кастлайл.
- Къде избяга, Роуз?- леко раздразнено я попита Лиса, докато Кристиан гледаше с незаинтересуван поглед.
- Прималя ѝ- безсрамно излъгах аз преди някой да е успял да каже каквото и да било.
- Аз.. да...- запелтечи Роуз- Да наистина ми стана лошо. Прекалено много хора на прекалено малко място.
Лиса я погледна съчувствено и съжали, че я нападнала така.
- А аз реших, че си се разбесняла, затова, че си с Кристиан на практиката.
Хатауей понечи да направи физиономия, а аз съвсем леко я сръчках с токчето си в кокалчето.
- Напротив, даже се радвам- започна бързо тя- Щом не мога да бъда с теб, то поне да е с Кристиан.- усмихна се.
Лиса въздъхна.
Е, явно бяхме нацелили правилния тон на разговора и всички бяха доволни.
- Млади принцове- погледнах Кристиан и Ейдриън- И млади принцеси- кимнах към Лиса- Ние вашите бъдещи пазители- посочих с ръка себе си, Роуз и Еди- Се нуждаем от незабавна почивка. Или поне аз, защото тези токчета ме убиват.
- И мен- обади се Хатауей.
- И мен щяха, ако носех- каза Еди и всички се засмяхме.
- Та, да се върна на темата. Аз се оттеглям за последна вечер в скромната си спалня. Съжалявам, момчета, но няма поканени- смигнах на мъжката половина от компанията ни.- Беше ми приятно да си побъбря с всички вас. Лека нощ и дано сънувате хубави неща, тоест мен- отново масата ни се засмя, а аз се поклоних леко преди да тръгна.
- Смятам да придружа Вида в начинанието и- усмихна се Роуз и си взе кратко с чао с мороите.
- Хей и аз идвам с вас- провикна се Еди- Нали не смятате, че ще ви оставя да се прибирате така? Смисъл не, че нещо ви има. Напротив, просто се притеснявам за сигурността ви.
- Ех, джентълмен- изпъшках- Видя ли, Ейдриън, така се прави.
Ивашков направи физиономия.
- Да, да, щом казваш. Заминавай да спиш, защото утре не те искам крива, мила ми пазителко.- извика след мен, а аз просто се усмихнах.
Явно практиката най-накрая започваше.

Дано ви хареса и разбира се с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 9

- Лека нощ, Еди- изчуруликахме двете с Роуз и целунахме Еди по бузите. Той не очакваше такава реакция от наша страна, затова се изчерви леко.
- Лека нощ и на вас- пожела ни преди да затворим вратите на стаите си. Кавалерът ни държеше да се увери, че ни е прибрал по стаите невредими.
Щом затворих вратата след себе си побързах да сваля високите токчета и седнах на килима. Придърпах една възглавница от леглото и легнах отгоре и. Обичах да лежа по земята. Майка ми се опитваше да изкорени този навик от мен, но аз съм упорито магаре и не се давам.
Отнесена в мисли, за пореден път, на вратата се почука.
- Влез!- кратко и ясно извиках- Отключено е!- допълних и някой внимателно заотврая.
Аз наклоних колена, за да мога да видя кой точно имаше честта да дойде в моя скромен дом.
- Дмитрий?!- повдигнах учудено вежди.
- Вида- кимна ми за поздрав и застана пред мен. Както бях легнала на пода той изглеждаше още по-висок, а аз още по дребна.
- Знаеш, че мразя така- казах му леко намръщено и станах от земята.
Дмитрий се засмя на коментара ми и ме изчака да се изправя и да оправя роклята си.
- Не ти ли липсва нещо- побърза да вземе думата преди отново да съм направила някой коментар. Или поне така реших аз. Надали му беше приятно, след разботно време, да се занимава с устата дъщеря на наставника си от училище.
- Хм, освен още височина, надали- поклатих глава- Защо? Трябва ли?- попитах и започнах да изследвам стаята с очи. Да видим, за да ме пита, значи нещо ми лиспва. Но аз не носих нищо на „бала”, затова се предполага, че е нещо, което съм забравила на тренировка или нещо което са ми дали тази вечер. Погледнах малката масичка, която бях оставила до вратата. До нея стояха захвърлени обувките ми и отгоре и се мъдреше кафевият плик с информацията за Ейдриън, а колът беше... Момент! Не ми бяха дали кол.
- Сребърният кол!- възкликнах- Не беше в плика. Него съм забравила, нали?- зададох въпроса и запремигах насреща му.
Дмитрий не отговори гласно, а само ми го подаде. За практиката колът беше затъпен. Все пак не се знаеше с каква сила можем да замахнем към „стригоя” срещу нас и туко виж сме наръгали някой от пазителите поел ролята на врага.
- Поне бързо се сетих- усмихнах се, а той поклати.
- Да, доста бързо- иронично ми каза- След като ти го донесох.
Аз само се смръщих и побързах да го изпратя. Не исках да скапва хубавото ми настроение. Чувствах се супер превъзбудена, заради предстоящата практика и хич не исках да унивам.
- Е, пазителю Беликов, мисля, че вечерният час одавна го просрочихме и е време да се насоча към леглото, нали така?- невинно наклоних глава на една срана.- Все пак не искам да нарушавам училищните правила и норми.- започнах да му лазя по нервите и той, както предполага на един ментор ми пожела лека нощ и напусна стаята.
Аз се заех с опаковането на багажа ми, бърз душ и след това просване по очи на леглото. Бях страшно уморена. Носенето на високи токчета хич не ми се отразяваше цветущо, а за утре сутрин трябваше да бъда свежа като краставичка. Както и да- прозях- утре... и се пренесох в страната на сънищата.

Най-после сутринта на практиката...

- Видаааа- тропаше се по вратата.
- Остави ме- прошепнах преди да осъзная, че днес беше Денят. Денят, в който започваше практиката. А аз чаках този ден откакто бях започнала обучението си. Скоро щеше да имам разрешително да убивам.- Идвам!- извиках по посока на вратата и сложих първата дреха, която се изпречи пред погледа ми. Оказа се ризата на Ейдриън, хм определено щеше да има коментари относно облеклото ми.
- Да?- отворих вратата и се усмихнах.- Ейдриън?- веждата ми се надигна учудено нагоре.
- Хайде, пазител Милой- използваше думата „пазител” определено ми харесваше- Готова ли си да заповядаш в бърлогата на звяра- засмя избутвайки ме от вратата, за да може да влезе.
- Ейдриън, за Бога, има още- погледнах часовника на нощното ми шкафче. Показваше още 2 часа, докато всички станат за закуска и дампирите отидеха при мороите, които щяха да охраняват.
- Ризата ми, между другото ти отива- усмихна ми се лукаво, а аз направих гримаса.- Ще се радвам, ако това бъде униформата ти, но предполагам Беликов и Кирова няма да са очаровани- сега той направи физиономия.
- Важното е на теб да ти харесва- погалих врата му и го бутнах на леглото преди да се закикотя неистово на жадния поглед на Ивашков.
Той ме погледна обидено и изсумтя, докато свалях ризата му.
Бях сменила черното бельо от снощи с такова с рози. И за по-голяма закачка между двете чашки на сутиена ми се мъдреше розовото цвете. Хвърлих ризата на Ейдриън върху куфара си и обух скини джинса, който предвидливо бях оставила на стола. Набързо сложих блузата и чорапите. После обух и ботушите си. Намазах се със защита и хидратиращ крем преди да облека жилетката. Честно казано не обичах да нося зимни палта и затова я карах на жилетки. А тази беше любимата ми. Вълнена, цветна и дълга почти до коленете. Стоеше ми перфектно.
- Доста бързо се спретна- отбеляза Ейдриън.
- Еми, аз не съм ти- изплезих му се по детински, докато прибирах ризата му в една от чантите. След това сложих сака на рамо и задърпах куфара след себе си. Ивашков реши да ми помогне и взе багажът, който бе провесен на рамото ми.
- Е, Милой, ще бъде забавно- каза ми затваряйки вратата на вече бившата ми стая.
- Оо, определено- намигнах му.
По пътя към неговата стая не спряхме да се закачаме. Бяхме точно като деца и сега беше моментът, в който Бранислав Костич трябваше да се обади. И позвъняването не закъсня.
Ейдриън измъкна телефона си от вътрешния джоб на палтото си и вдигна.
- Ало?- въпрос бе изписан по лицето му- А, пазител Костич- засмя се- Да... Аха... Напълно съм съгласен- подръпна яката си- Няма никакъв проблем. Веднага ви я давам- протегна ръка към мен и въздъхна облекчено. Не знам защо, но татко внушаваше неистов страх у приятелите ми дори по телефона.
- Кажи, тате- усмихнах се и последвах Ивашков.
- Значи, най-накрая дойде денят на практиката, а?- засмя се баща ми- Исках да проверя как минава. Към кой те разпределиха?- попита ме уж невинно.
- Нима не знаеш?- щом той се правеше на ударен с правата лопата нека и аз участвам. Да не се чувства сам.- Ами Джеси Зеклос- сега да те видя старче.
- Зеклос?!- изкрещя татко по телефона.
- Спокойно, Бранислав- чу се и майка ми- Сигурно е някаква грешка. Нали говорих с Даниела и Кирова, всичко беше уредено. А пък и ти говори с Албърта. Сигурно е някаква грешка.
Леле, мамо, ако знаеш колко си права- помислих си и се усмихнах лукаво. Ейдриън забеляза и направи смръщена физиономия.
- И аз не съм във възторг, тате, но това ми съобщиха снощи и сега Ивашков ми помага да намеря стаята на онзи.. хм, помияр- последното го прошепнах, защото хич не ми се искаше директорката да ме привиква понеже обиждам кралските потомци.
Татко изпуфтя.
- Спокойно де, старче- развеселено му рекох- С Ейдриън съм, не се притеснявай и не убивай наред.
- Вида!- изкрещя ми татко по телефона- Защо ме излъга?
- А ти защо ме пита като знаеше какво ще ти кажа? Реших, че ако не е очакваното ще успея да се изненадам- сбърчих нос.- Спри да ми въртиш очи!- секнах го.
- И откъде разбра?
- Защото от теб се научих да ги въртя- изплезих се.
- Не се плези, момиченце!- чух „заканителния” глас на баща ми.
- Мамка му, значи!- изпуфтях.
- Вида!
- Бранислав!
- Индира!- обади се и майка ми.
- Ейдриън- допълни и Ивашков- Какво не си ли изреждахме имената?!- отвърна на заплашителния ми поглед в негова посока. Къде се обаждаше насред „войната”.
- Както и да е- казахме с татко в един глас.
- Миличка, харесаха ли ти роклите?- явно бяха се разменили.
- Мхм- усмихнах се- И не само на мен.
- Достатъчно, Костич- извика татко. Това определено беше насочено към мен и коментарите ми.
- Стоят ми страхотно- въодушевих се.
- Искам да ти пожелая само късмет. Целувам те! И нямам търпение да се видим, малка моя- изгука майка ми.
- И аз те обичам, мамо!
- Предай поздрави на Ейдриън.
- Непременно- отвърнах преди да и затворя.- Имаш поздрави от любимата си „леля”.
Той се усмихна глупаво.
- Нали осъзнаваш, че с мама нямате никаква кръвна връзка?- и повдигнах вежда. Изключително се въодушевяваше от факта, че „леля” му е със смесни корени и е женена за сърбин, при това пазител.
- Това не ми пречи да я обичам- заяви ми.
- Да, да. Щом казваш.- понякога беше такъв глупак. Като някоя заблудено малко кученце. Поклатих глава. Но за сметка на това беше голям образ и един от най-любимите ми приятели.
- Убих човек!
- Къде ще копаем?- попита ме и аз се засмях.
- Мой любимый взрослый морой /Мой любими пораснали морое/- поклатих глава.
- Meine liebe Bewahrerin /Моя любима пазителке/- аз повдигнах вежда.- Не само ти имаш някакви езикови познания. И аз съм влагал някога усилия- усмихна ми се чаровно и кучешките му зъби излязоха на показ. Беше някак сладко, когато се опитваха да скрият същността си прикривайки зъбите си. А показвайки ги бяха безценни. Имаше нещо впечатляващо в тях или... нещо сбъркано в мен.
- Као кажеш- хм, щом щяхме да сме полиглоти, нека...
- Para que lo sepas. /Само толкова ли можеш?/
- Hvilke stjernetegn er du? /Коя зодия си?/- това беше единственото изречение, което знаех на датски. Един от пазителите в предната академия беше живял в Дания и аз успях да изврънкам само това. Надявам се и на Ейдриън му се изчерпваха възможностите, както на мен, защото следващото изречение, което знам не е никак цензурно. И дано не рабереше какво казах.
- Печелиш, мамка му- изтюхка и ми отвори вратата към стаята си.
Брей!
Беше изчистил и даже ароматизирал. Не, че аромата на цигари можеше да се премахне. Важно, обаче, беше усилието.
- Направил си това за мен?- колкото и нехаен да беше, понякога, това беше супер джентълменския жест.
- И за себе си. Нямаше да мога да издържа да се нанесеш при мен и да започнеш да ми мрънкаш колко е разхвърляно. Всичко приемам без женски хленчове относно подредба.
- Не се тревожи- вдигнах ръка- Не съм фен на домакинската работа. Убедена съм, че след дипломирането ще съм пазител на някоя кралска особа с прислуга, тъй че...
- Ех, да могат да те чуят Бранислав и Индира. Ще са във възторг- обяви ми и се засмя.
Не отвърнах нищо, а просто струпах чантите си до вратата.
- Ейдриън, дали би имал желанието да дойдеш с мен за кафе? Тъй като през следващите шест седмици ще сме вързани един за друг нека се разберем от сега. При всяко мое предложение ще казваш: „Да, Вида, за мен ще е удоволствие!” Кимни, ако си разбрал.- изстрелях набързо.
- Ами, ако ми кажеш: „Ейдриън, свали си дрехите! Искам да бъдеш мой роб за нощта?”, пак ли трябва да се съглася.
Ето го Ивашков, който познавам.
- Надали ще имаш против да ми бъдеш роб.- усмихнах се лукаво.
- Права си- изръмжа ми леко- Сам ще ти купя камшика- „замисли” се преди да допълни.
- А сега, какво трябва да кажеш?
- Хайде за кафе.- отвърна посърнало.
- След това отиваме при твоя малък дампир. Може би ще имаш честта да я свариш по бельо?
- Знаех си, че с теб ще се разбираме!
- Цигара?- предложи ми щом излязохме навън.
- Ще ти откажа- бутнах протегнатата му към мен ръка.
Той само повдигна рамене и запали. Дръпна няколко пъти и издиша блажено.
- Наркоман- смънках под нос.
- Убийца.- не ми остана длъжен.
- Определено ще си изкарате яко двамата- обади се някой зад нас.
- И ти и Роуз също- отвърнах аз- Не се притеснявай.- изсладних гласа си.
- Къде отиваш в толкова ранен час?- попита го Ейдриън.
- Ами...- започна Кристиан, но аз спрях да го слушам. Нещо се размърда. Беше черно, беше бързо и определено беше „стригой”.
- На земята и двамата! Веднага!- извиках, а двамата мъже не почакаха втора покана. Ето я и първата битка, Милой!

Много интересно предтавяне и виждане ,определено е интересно въпреки че идеята да има 3 човек някак не ми допада ,всмисъл това че си сменила името на Роуз някак мен лично ме обърква,но иначе става . Хареса ми ;)

Едит от nessa:
Коментарите в специалната тема!

Много ми харесва, продължавайте в същия дух, нямам търпение за следващата глава!


Едит от nessa:
Коментарите в специалната тема!

Е, след доста дълга пауза, за която се извиняваме, отново сме тук с новата глава. Наистина се надяваме, че въпреки "мълчанието" ще ви хареса и разбира се с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 10

Докато им извикам и двамата бяха на земята. Честно казано бях изумена. За нас, дампирите, беше ясно, че ни обучават да следваме нечии заповеди - все пак трябваше да бъдем сянката, направлявана от самите морои, и бяхме длъжни да се вслушваме в тях. А за мороите? Хм, бях изненадана, че и тях ги учат на „ред и дисциплина”, както обичаше да се изразява баща ми.
А колкото до битката...
„Стригоят” се хвърли с пълна сила към мен. Аз успях да се наведа и пропуснах обсега на ръцете му, но за сметка на това не бях подготвена за ритника, който се озова право в рамото ми. Ауч! Това наистина болеше! Ала сега не беше времето да се жалвам. Адреналинът бушуваше лудо в кръвта ми и аз трябваше да измисля как да надвия лошия. Всъщност не бях видяла лицето му, а само, че е много, много висок. Докато си го помисля „стргоят” се обърна с лице към мен и...
Мамка му, Дмитрий!
Мамка му, мамка му, мамка му! Хич не беше на добре че имах да спасявам двама морои от Дмитрий. Ако трябва да бъдем честни здравата съм я закъсала, но нека не се жалвам предварително, току-виж съм го направила на пух и прах. Което беше малко вероятно...
Изкривих лицето си в странна физиономия и с отработено движение изпратих ритник в слънчевият сплит на Дмитрий... или поне там се целих. Успях да ударя съвсем леко част от корема му и както се виждаше не бях успяла да нанеса някакви трайни поражения.”Да си имам и чудния късмет, значи!”- просъсках мислено и продължавах да търся пролука между ръцете на Дмитрий. Доста неуспешно обаче. Поне хубавото беше, че двамата ми подопечени не се мяркаха наблизо или поне толкова близо, че да ми пречат в битката.
Дмитрий се засили и с отмерено движение ме прати в близкото дърво. Нещо изпука, но аз не обърнах внимание. Бях изцяло погълната от опитите си да поваля противника си. Наново се засилих към него, но го пропуснах. Повторих го още няколко пъти, но Дмитрий все така умело избягваше атаките. Поне и аз що годе добре се справях в защита. Боят ни малко приличаше на танц. Следвахме стъпките на другия и грациозно и ловко се въртяхме, оттласквахме и подскачахме, ако беше нужно.
Обаче се разсеях. За една нищожна и мижава секунда отместих поглед от него и сега наставникът ми летеше към мен с изпънат юмрук... Който след миг се стовари в лицето. Да се надяваме, че не там се е целил, а е било случайно, понеже се опитах да отреагирам и подскочих. Незнайно защо обаче. Не бях Спайдърмен, че да протегна ръка и да „залепна” за отсрещната страна на сградата.
Опипах окото си, докато се опитвах да го изритам в капачката на коляното му. „Добре!” помислих си. Поне не кървях, макар че болеше адски много.
Съсредоточена в жалките си опите едва забелязах зараждащата се светлина зад Дмитрий. Не ми беше нужно повече от секунда или две да осъзная какво точно ставаше.
- Да не си посмял!- изсъсках безжалостно. Глупавият морой щеше да запрати огнената сфера към Дмитрий с цел да ми помогне... Но нали се сещате как това никак нямаше да е полезно за мен. Все пак се очаква сама да водя битките си и да защитавам мороя, който ще ми поверят, а не обратната.
Макар че Кристиан ми помогна. Не по начина, по който той си мислеше, но въпреки всичко за мен беше окей. Тъй като Беликов реши да провери защо проговорих, съвсем леко се извърна назад и аз имах идеалната възможност да заобиколя „клетката”, която ръцете му бяха образували. Нито за миг не се поколебах и „забих” кола си в сърцето му.
- Никога не се разсейвай!- казах ликуваща. Предполагам, че бях мръсна, раздърпана и още кой знае колко зле, но усмивката не искаше да слезе от лицето ми. Бях спечелила първата си битка от практиката. И не с някакъв си случаен пазител, а с един от най-добрите. Бях толкова горда, че имаше възможност всеки момент крилата ми да пораснат дотолкова, че да полетя.
Дмитрий само ме погледна и в очите му се четяха толкова много емоции, че нямаше нужда да пророни и дума, за да ми каже колко много се гордее с мен. Или, че съм го изтощила, и то много.
И въпреки всичко аз продължавах да бъда с тази глуповата усмивка на лице и със светнал поглед. Мамка му! Аз наистина съм добра и го показах!
Чух тихи аплодисменти зад мен.
- Брей! Ти наистина си била огън- усмихна ми се Кристиан. Нямах сили дори да кажа нещо, а само кимнах. Бях изпаднала в еуфория. Чувствах се сякаш бях на облак.
- Уау!- успя да извика Ейдриън и се засмя.- Боже, невероятна си!- продължаваше да ме ласкае и се опита да ме прегърне преди да извикам.
- Боли, мамка му! Пусни ме!
- Мда, дори и да умреш си оставаш зла...- каза ми, клатейки глава. Онази непукистко-саркастична усмивка красеше лицето му, но в погледа му се виждаше и загрижеността, на която само той беше способен. Хвана ръката ми в своята.- Не съм добър, колкото Лиса, но нека поне опитам, става ли?- и без дори да почака да му отговоря слабо електричество ме заля. Беше странно. Беше изключително странно. Досега не бях лекувана по този начин, който май се оказваше доста ефективен, защото усещах как мускулите ми се отпускат и я няма онази режеща болка в гърба ми. Опипах окото си. И то не ме болеше вече.
Рязко издърпах ръката си от тази на Ейдриън.
- Хей, защо...?!
- Нали трябва да си личи, че съм се била. Ако излекуваш всичко няма да мога да докажа това.- Всъщност беше започнал да се задъхва и пребледнява, но нямаше да му го кажа.
Ейдриън ме погледна недоверчиво и реши, че може би съм права.
- Добре. Печелиш.
- Знам!- отговорих триумфално.
- Первый бой выиграл, Милой! Ты блестяще! /- Първата спечелена битка, Милой! Справи се блестящо!/- рече ми Дмитрий на руски.
- Учитесь у лучших. /- Уча се от най-добрите./- казах и виждах гордостта в очите му.
- А сега върви да се преоблечеш.- каза ми Дмитрий преди да ни обърне гръб и да поеме в неизвестна посока. Предполагам и той се нуждаеше от душ.
- Изглеждаш ужасно.- добави Кристиан зад мен.
- Да, благодаря, за подкрепата.- извъртях очи.- А така ми се пиеше кафе...- промърморих и се завъртях на 180 градуса- посока общежитието.- Мога ли да разчитам, че ще стигнеш благополучно до стаята на Роуз?- погледнах Озера с очакване.
- След като видях на какво си способна?!- повдигна вежда- Ще се чувствам по-спокоен, ако ме придружиш.
Нямаше какво да кажа. Просто изтюхках и им кимнах да вървят. Загледах се в себе си. Дрехите ми бяха мокри и кални. Залепнали по мен. Косата ми не беше в идеалната си форма, но поне беше вързана, или така си мислех. Лицето и гръбнака не ме боляха, но за сметка на това имах синина на бедрото. Дори без да я видя знаех размера и чувството да я докосвам беше неприятно. Също имах и...
- Цигара?!- Да му се невиди, значи! Бях изгорена от цигара! От вредния навик на...-Ейдриън Ивашков!- извиках строго.
Той се сепна и ми хвърли кучешки поглед.
- Изгори ме!
- Знам- каза чаровно. Флиртувайки.
- В буквалния смисъл. С тъпата си цигара.- погледнах го изпод смръщени вежди.- Да ти кажа честно, очаквах всичко. Дори някоя кост да ми изскочи, но да съм изгорена от цигара и то на китката!?- пулех се насреща му, а двамата морои едва се сдържаха да не избухнат в смях.- Не е толкова смешно!- примижах с очи и просто издишах и после си поех дъх.- Е, явно трябва да свикна с цигарите и изгаранията.- равнодушно отбелязах точно преди Роуз да се блъсне в мен и да ме събори по гръб на земята.
- Боже, Вида!- ставайки от мен тя се изтупа и ми подаде ръка.- Първата битка е била твоята!- усмихна се.- Имаш стил! Говори се, че си нинджа.- поде някаква кунг фу хватка и аз се разсмях.
- Боже, опази ни от тези двете.- Ейдриън мърмореше под нос, а Кристиан кимаше с него. Аз само ги изгледах смъртосно.
- Ако ти се става пастичка- гледах към Ивашков- само кажи и си изяден.- изръмжах леко и всички са расмяха.
- Нещо не си добре!- направи жест с ръка, който трябваше да се тълкува като „Луда” и приключи темата.
- Е, Кристиан, доставих те. Сега свободна ли съм да се приведа във вид, различен от този?- казах и посочих пораженията по себе си.
- Чао-чао.- помаха ми, а аз само поклатих глава и дръпнах Ивашков за яката.
- Сбогувай се с малкия си дампир и да се изнасяме.
- Довиждане, малък дампир. Ще ми липсваш!- прати й въздушна целувка.
- Хайде де, Ейдриън, малко по-чевръсто.
- Идвам! Спокойно!
- Да, да, както и да е. До скоро.- извиках и с бърза крачка се насочих към общежиетието. Все пак трябваше да се преоблека.- Ивашков?- повдигнах предизвикателно вежда.- Едно малко надбягване?? Аз и ти? До общежитието?
Вместо отговор получих ускорена крачка и после бяг от негова страна. Е, нека по-добрият победи, нали?

И дали заради паузта или нещо друго музата ни "удари жестоко" и още днес сме тук с нова глава. Наистина се надяваме, че ще ви хареса и разбира се с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 11

- Вида!- повика ме някой. През последните 3 седмици името ми бе споменавано често. По една или друга причина се бях превърнала в легенда.
Първо-името, което всъщност си е нормално, бе свързано с родителите ми. Да бъдеш дете на дампир, един от най-добрите пазители и морой, дъщеря на кралска фамилия, не беше трудно да се разчуе. И съответно не беше лесно да се забрави.
Второ-името ми бе свързано с Ейдриън и как аз и той се отдаваме на плътски удоволствия всеки път, щом се усамотим в стаята му. Което беше абсолютно грешно, ама иди обеснявай на разгонени пубери какво да си мислят. И да ми се иска, но повярвайте ми- не ми се, Ивашков е толкова запленен от малкия си дампир, че не вижда по-далеч от носа си. Или всъщност от нейния? Както и да е.
Tрето-бях дяволски добра в практиката. Все пак още през първия ден първата битка беше спечелена от мен. И то се бих не срещу кой да е, ами срещу Дмитрий, който има славата на бог в тази академия, но май и извън нея. А и трите мълнии на врата ми спомагаха да ми се утвърди репутация на изкусна (бъдеща) пазителка.
И четвърто- историята с Алексей стана публично достояние и сега всички си мислят, че съм правила секс с онова копеле. Смятат, че благодарение на него съм станала това, което съм. Но мога да им кажа само: „Изяжте си ушите!”
- Да- казах и се завъртях. Зад мен стоеше Дмитрий. Съзерцаваше ме, но в погледа му имаше нещо. Тъга, съжаление и най-вече страх. Тези емоции ми бяха познати, но болезнено неприятни.
- Трябва...- поде той. Прочисти гърло преди да продължи.- Трябва да поговорим.
- Добре.- усмихнах се. Въпреки това обаче се уплаших и предполагам придобих онази изкуствена, луда нотка в очите си. Беликов звучеше странно и особеният поглед, който имаше, не ми помагаше да се почувствам сигурна. Сякаш очите му ми шепнеха. Шепнеха опасност.- Какво става?- попитах го и усещах как скоро истерията може да ме завладее. Мразех да бъда в неведение и да научавам новините последна. Не ми бе присъщо.
- Нека влезем вътре и тогава ще говорим.- поведе ме той. Вървяхме един до друг, а сякаш между нас имаше пропаст. И нямаше мост, нямаше дори провесено въже, нито конче, което да свързва двата „бряга”. Ставаше нещо и с тия недомлъвки и изречения, които се предполагаше да бъдат полезни, се побърквах съвсем. Оказа се, че сме се запътили към административната сграда. Може би щяхме да говорим за поведението ми? Или пък има още някой, който твърди, че е спал с мен?!
Въведе ме в онази зала, в която бях привикана, за да ме разпитват за Илич. Да, явно пак бях извикана за секс скандал. Но за моя изненада Дмитрий ме поведе към един от френските прозорци, който всъщност се оказа врата към беседка. Малка и цялата остъклена. Обаче беше безумно студено в нея. Затова увих ръце около тялото си и се опитах да се стопля. Седнах на стола най-близко до вратата, защото струя топъл въздух се процеждаше през нея. А Беликов положи своя стол срещу мен.
- Кажи!- наредих. Вече просто нямах нито търпението, нито волята да чакам.- Какво става?- Последното не беше казано като въпрос. Заставих го да ми каже.
Дмитрий ме погледна отново с тъмните си очи преди да започне.
- Знаеш, че Индира и Бранислав бяха на някакъв благотворителен бал.- очите му не се откъсваха от моите. Аз просто кимнах и се надявах да продължи по-бързо.- Е, оказа се, че залата, където се е провеждал, не е била подсигурена кой знае колко добре.- горчиво допълни, а аз започнах да дишам тежко. Очите ми се премрежиха. „Моля те, Боже” замолих се наум „Моля те нека не е...”- Индира е била убита, а Бранислав... Съжалявам, Вида. Никой не...- ала аз вече не го слушах. Индира е била убита, а Бранислав...
- Татко...- задавих се с думите. Не бях способна дори да си го помисля, а камо ли да го изрека. Беликов се бърка, греши, не знае какво говори!- Татко е стригой, така ли?- погледнах с очи, пълни със сълзи и горещо се молех да се окажа права. Но уви...
Дмитрий не понечи да ми отговори, а само поклати потвърдително глава.
- А...аз...- започнах и просто рухнах. Не можех да осъзная какво става. Просто не можех, не исках. Та само допреди ден говорих с тях! Бяха толкова щастливи-и тя, и той. Въпреки че бях забъркала голяма каша преди да дойда в Св. Владимир, те все още си ме обичаха. Татко каза, че съм проявила съобразителност при нападението. Мама беше щастлива, че е имало полза от роклите, които ми изпраща на всеки няколко месеца. А сега?! Сега просто ги нямаше. Или поне мама. Докато се опитвах да измисля начин как това бе възможно, изведнъж ме осени идея.- Аз трябва да го намеря!- казах и рязко станах от стола.- Ще го намеря и ще го убия!- отговорих твърдо, с жар в очите. Татко го заслужаваше. Заслужаваше да бъде спасен от този живот. Не беше честно семейството ми да си отиде по този начин.
Дмитрий обаче не беше впечатлен от идеята ми, защото направи някакъв жест с ръка.
- Дръпни се. Той ме чака!- казах му уверено и се опитах да го вразумя с поглед.
- Вида!- строгият му глас ме сепна- Седни!- хвана ръцете ми в неговите и ме дръпна на стола, а аз послушно седнах.- Не можеш да направиш нищо!- говореше ми твърдо, макар че и самият той скърбеше.
- Мога и още как!- говорех с фанатична нотка в гласа. Каквото и да става Бранислав си оставаше моят баща. Този, който винаги ме е обичал и защитавал. Затова му го дължах. - И ще го направя! Ще се отпиша от практика.- продължих да говоря, приковала очи в неговите.
- И няма да станеш пазител? Ще обречеш живота си заради идеята да убиеш баща си?- каза Дмитрий изумен и съвсем бавно започнах да осъзнавам, че аз грешах и в случая той имаше право. Какво правех?!?
- Загърбвах живота си заради потенциалната смърт на някой друг?!- прошепнах си и... изведнъж се сепнах и излязох от моментния унес, в който бях изпаднала.
- Прав си.-отрони се от устните ми.- Аз... не зная какво си помислих.- рекох кратко и избърсах новите сълзи, покапали от очите ми. За Бога! Та аз полудявах съвсем! Наистина ли щях да го направя? Щях да прекъсна живота с идеята да срещна отново баща си и да го убия? Колкото и да го обичах това нямаше да ми помогне да го превъзмогна. Дмитрий бе прав. Не си заслужаваше. Бранислав не би го искал.
След като се бях отказала от самоубийствената си идея отново заплаках. Не знам, според мен сълзите пречистват душата и оставят място за нови емоции. Нови и по-добри.
- А мама? Тя наистина ли е мъртва?- Реших, че всичко преди малко може да е било просто извратена шега на съзнанието ми. Че се бъркам и Беликов не ми е казал всичките тези неща- И татко е стригой?- Предполагам, че той прочете надеждата, която таях.
- Съжалявам, Вида.- повтори и стисна дланите ми в своите. Опитваше се да ми вдъхне спокойствие, но надали скоро щях да го усетя. Имах чувството, че няколко ТИР-а са ме прегазили и аз сега седя на шосето, безпомощна и безмълвна.
Поех си дълбоко въздух, осъзнала най-накрая какво се е случило. Родителите ми ги нямаше и бях сама. Сама! Нещото, от което винаги най-много съм се страхувала. Нещото, за което съм молила да не се случва, стана истина.
- Искам...искам да се прибера в стаята си.- отроних и се опитах да сдържа сълзите си. Момент по-късно обаче усетих, че моята стая е вече тази на Ейдриън- да де- поправих се- в стаята на Ейдриън.С празен поглед се изправих и влязох в огромната зала, която вече презирах с цялата си душа.
- Нека те изпратя.- плътният глас на Беликов ме уведоми и подхвана ръката ми.- Вечерният час отдавна мина и практиката ви вече започна.
Съгласих се безмълвно на предложението му и Дмитрий ме поведе към стаята на Ивашков. Дори не знам колко време сме вървяли, откъде сме минали и дали той ми е казал нещо, защото бях смазана и физически и психически. Все още се примирявах с истината, че бях сама. Родителите ми ги нямаше.
Поне единият със сигурност. Да се надяваме, че и другият няма да просъществува дълго, защото за един пазител по-лошо от смъртта е да се превърне в немъртъв, в стригой.
- Вида? Видааа?- чувах някой да ме вика. Но силите, които ми бяха нужни, за да вдигна глава, ги нямаше.
Усетих и как някой зад мен прави гримаси, и как Ейдриън срещна очи с тези на Дмитрий.
- Влез.- прихвана ме през кръста и ме остави да се отпусна на него.- Благодаря ви, пазителю Беликов.- последното го изплю, все още държейки очите си впити в тези на пазителя.- Ще се оправя.- обясни му и затвори вратата под носа му. Дмитрий не остана доволен, защото чух тихите му руски псувни.
- Вида?- поде тихо мороят.
Не казах нищо. Просто се пуснах от него и отидох до леглото. Свалих палтото и ботушите си и се свих на топка. Беше ми студено, беше ми празно, бях сама!
- Вида!- Ейдриън ме гледаше настоятелно и с всички сили се опитваше да разбере защо съм в такова състояние.- Какво става?
- Няма ги, Ейдриън, просто ги няма...- изхлипах преди отново да заплача. Ейдриън клекна и очите му станаха на едно ниво с моите.
- Кой?- попита ме едва. Явно предполагаше, но и той, както мен, не смееше да го изрече на глас. Очите му тъжно гледаха в моите.
- Мъртви са...- изхлипах без сълзи.- Мама е мъртва, а татко...- буца заседна в гърлото ми.- е стригой.- въздъхнах и отново погледнах празно.
- Съжалявам.- промълви нежно и легна до мен.- Ела.- разпери ръце за прегръдка, а аз послушно се сгуших в тях. Зарових глава в ямката под ухото му и той обви ръцете си около мен. Сега се чувствах сигурна и определено не самотна. Малка част от мен изпитваше задоволство от това, че не се налага да се прибирам сама в непозната за мен стая, а бях с приятел.
- Благодаря ти- казах му преди да изхлипам и с ръкав попия покапалите от очите ми сълзи.- че си тук с мен, за мен.
- За теб винаги!- прошепна ми.- Затворих очи и се опитах да заспя. Това щеше да ми действа най-пречистващо. Но мозъкът ми работеше на пълни обороти опитвайки се за осмисли защо точно на мен, на семейството ми, се бе случило нещо такова.
Ейдриън продължи да ме държи в ръцете си и да ми шепне успокоително. Люлееше ме леко и ми разказваше любимите си истории за Бранислав и Индира. Опитваше се да завърже разговор с мен или да ме разсмее, но аз просто нямах силите да водя комуникация. Бях... сама...

Пу да не ни уроки! За доста кратко време успяхме да се справим и с тази глава. Силно се надяваме да събуди доста повече емоци у вас, за да можем да чуем критиките коментарите и препоръките ви!
Е, дано ви хареса (:

Глава 12

Голяма стая, дебел килим и момиче отпуснало тяло срещу отворения двукрилен гардероб. Увито в халат, който очевидно не му беше по мярка. Погледът му шареше измежду дрехите, но явно очите не откриваха това, което бе нужно на сърцето. Отново и отново оглеждаше цветовете един по един, но онова, което търсеше не беше там. Една сълза се търкулна от сребристите очи и дългокоска я попи с ръкав. Въпреки всичко обаче не откъсваше взора си от дрехите, които удобно си висяха на закачалките.
- Толкова много, а толкова цветни!- издиша бясно изпод нос.
- Вида!- глас пълен със съжаление се обърна към нея, но тя не го отрази.
- Нямам нито една черна дреха, за Бога! Нито една! Какъв човек съм, каква дъщеря!- злокобно шептеше люлеейки тялото си.
- Невероятна, ето каква!- каза Ейдриън навдигайки я с ръце от земята. Внимателно я постави на дивана и я насили да го погледнe. С пръсти повдигна брадичката и и тя срещна очи с неговите.- Всичко ще бъде наред! Това, че нямаш такива дрехи не означава, че си ужасна, а просто, че не искаш траура да живее в гардероба ти!
- Но ти имаш! Всеки има!- изкрещя и изплака Вида.- Ужасно е! Разбери!- започна да се дави и Ивашков я придърпа в прегъдка.
- Шшшт, спокойно. Ще ти дам някоя от моите ризи.
Вида избърса новопокапалите сълзи и кимна благодарствено. След това стана и започна да се приготвя за погребението... Погребението на нейните родители, погребението на семейството им, защото оставаше само тя!

Малко по-късно същият следобед...

- Готова ли си?
- Не! И никога няма да бъда!- Ейдриън стисна ръцете и и се опита да и вдъхне спокойствие, което тя не успя да получи последните 24 часа.
Пристегна вратовръзката си и се увери, че и тя изглежда добре в неговите дрехи. Тъй като Вида нямаше черни дрехи мороят и беше дал една от неговите ризи. На нея Армани-то и стоеше по-различно, отколкото на него. Ризата бе дълга до средата на бедрото, хваната с колан под гърдите, и с клина, който бе сложила стоеше като туника. Отказа да сложи токчета, защото цитирайки я: „Грешно е да се гласиш за нещо толкова ужасно като смъртта.” И по тази причина бе обута в пантофки с панделка отпред.
Ейдриън въздъхна:
- Изглеждаш...
- Моля те, само не казвай красива, защото не съм. И не трябва да бъда!
- Щях просто да кажа по-добре от снощи.
Вида само кимна и промуши ръка под лакътя му. Двамата излязоха от стаята им и потеглиха посока църквата. Бе организирана мини панахида, с която да се почете паметта на родителите на Вида, както и на другите пазители и морои загинали... там.
Училищният двор бе затрупан с ученици, които жужаха по някакъв гротескен начин. Всички образи и се струваха толкова изкривени и размазани, че не искаше да срещне ничии очи и да види съжалението в тях. За Бога, не искаше тъпото им съчувствие. Щеше да се справи с това сама! Нямаше нужа някакви бъдещи кралски подлизурковци и техните марионетки да я съжаляват! Да смятат, че е по-слаба, недостойна и няма да се справи.
- Толкова съжалявам- започна Джеси Зеклос, а тя потресена го изгледа и стисна леко за ръката Ейдриън.
- Махни се, Зеклос!- натърти Ивашков.
- Няма да ми казваш какво да правя!- сви ръце в юмруци Джеси и изгледа на кръв мороят придържащ Вида.
- Ооо, напротив- тъжно, но въпреки това съвсем строго му нареди и Кристиан, както и Лиса държейки го под ръка.
- А, ако ли не послушаш тях, винаги можем да си спретнем един спаринг.- Роуз излая съвсем тихо срещу му и видя зараждащия се страх в очите му.
- Кучки!- смрънка под носа си и се отдалечи от тях.
Никой от приятелите и не каза нищо. Пък и не беше нужно. На Вида и стигаше, че те са тук с нея. Застъпиха се за нея и сега те щяха да бъдат семейството и.
Малката групичка, която образуваха разделяше тълпата на две. Все едно Моисей преминаваше през Червено море. Всички останали ученици ги гледаха или със страхопочитание, или със съжаление, или с възмущение.
Кой знае какво си мислеха. На Вида не и пукаше стига да не я съжаляват. И да не и изказват съболезнованията си, защото знаеше, че лъжат. Че не им пука, че тя е загубила семейството си, а просто са уплашени, че пазителите не ги бива толкова. И може би скоро тях ще върнат в ковчези. За това съжаляваха. Че пазителите им не бяха супер роботи способни на всичко.
- Обичаше ли ги?- наруши изведнъж мълчанието.- Обичаше ли ги дори, когато станаха стригои?- преглътна преди да допълни съвсем тихо Вида.
Кристиан само се обърна и тя срещна сребистите си очи с неговите сини.
- Въпреки това, че сами избраха смъртта си, винаги ще ги обичам.- кимна той и сякаш в нея се разля така нужната горещина, за да забие сърцето и отново нормално.
- Знам, че не е същото, но сякаш не е редно да го обичам.- въздъхна.
- Напротив.- каза колебливо Кристиан. Не знаеше как ще бъде възприета реакцията му, но другите се стараеха да не обръщат внимание на разговора им. Искаха да им дадат някакво усамотение... поне доколкото бе възможно.
- Благодаря- чистосърдечно си призна Вида.
- За какво?- учудено я погледна Озера.
- Затова, че не съм ужасен човек.
Той и се усмихна по онзи негов си специален начин.
- Ще се справиш ли?- попита я Ейдриън наближавайки църквата. Пред входа и бяха застанали някои от пазителите. Явно панахидата още не беше започнала.
Групата им, начело с Вида и Ейдриън, застана на входа и един от пазителите се опита да се възпротиви и да не допусне никой друг освен нея, но срещна строгия поглед на Албърта и се дръпна от пътя им.
- Каквото и да кажа ще бъде безсмислено- въздъхна пазител Петрова и прегърна момичето- Моите съболезнования!- да чуе думите от познат човек не беше болезнено, а напротив един вид добре. Не можеше да каже приятно. Защото в никакъв случай да загубиш родителите си не беше приятно.
- Благодаря- прошепна Вида и се опита да сдържи сълзите си.
- Господин Ивашков, няма нужда да...
Ейдриън я прекъсна само с поглед и я отказа от всякакъв вид възражения, които имаше. Просто му кимна разбиращо и всички заедно влязоха в малката църква на кампуса.
Вътре бе пълно с хора. Пазители, учители, дори директор Кирова присъстваше, но ученици нямаше.
Бяха само те. Тя и приятелите и. Надали всички бяха доволни от присъствието на група гимназисти, но и дължаха поне това.
Снимки на родителите, както и на всички тези, които загинаха бяха поставени пред олтара. И сякаш те я наблюдаваха. Накъдето и да мръднеше очите им я следваха и цялата я побиха тръпки и изтрепери съвсем леко.
- Добре ли си? Искаш ли малко на въздух?- дискретно прошепна в ухото и Ейдриън и възрастните около тях ги изгледаха критично.
„Да, благодаря! Вече дори и те смятат, че спя с Ивашков. Ограничени задници!” ледено изсъска наум Вида
- Горе-долу- издиша тя и стисна ръката му.- Благодаря, че всички сте тук с мен.
Разнесе се едно хорово:- Няма защо.- и тя се усмихна. Съвсем леко, но все пак беше усмивка.
- Знаех си, че си със страшно силен характер- погледна я Роуз.
Сивоокото момиче само повдигна предизвикателно вежда и без глас оформи:
- Разбира се!
Щеше да „каже” и още, но свещеникът започна да чете от молитвеника си и я прекъсна. И, естествено, и напомни защо се бяха събрали тук и защо бяха облечени в черно, с измъчени гримаси.
След близо час молитви и спомени за загиналите, гласът на свещеника се извиси сред хората и привлече вниманието и.
- Знам, че това не е много според религията ни- говореше ясно и отчетливо- Но бих помолил госпожица Милой да каже няколко думи за загиналите.
Вида замръзна и хората в църквата веднага завъртяха глави към нея.
„Не мога, не мога!”- крещеше наум и не искаше да помръдне. Но надвисналата тишина в малкото пространство я натискаше надолу и не и позволяваше да диша. И изведнъж краката и сами тръгнаха напред. Ейдриън понечи да я пусне, но за пореден път днес тя стисна ръката му и двамата запристъпваха към олтара. Вида изкачи трите каменни стълби, докато Ивашков я чакаше пред тях и тя започна своето посление(?) към останалите:
- Предполагам, че ме познавате, както и родителите ми. И всички онези хора, които загинаха с тях. Аз не мога да се похваля с познанство с тях, но знам, че всички са били достойни хора и не заслужават такъв край. Нито децата, нито родителите, на тези морои и дампири, не заслужават да ги пратят изскрящи от радост, а да си ги получат в ковчези. Не трябва едно дете да преживява такава загуба, нито пък един родител. Никой не заслужава такава съдба. И нека всички кажем по едно „Обичам те!” за тях и сведем глави за миг. Да почетем паметта на тези хора, които си отидоха без време.
Вида слезе набързо и хвана Ейдриън за ръката. Двамата се оттеглиха в края, при приятелите си, и се чу хор от „Обичам те!” преди всички да наведат глави, за да запазят мълчание.
След края на панахидата насъбралите се, заради нея, хора се заизреждаха да изказват съболезнованията си преди да се заемат със задълженията си. Малката Милой, както я бяха нарекли някои от пазителите, едвам издържаше да не си тръгне крещейки вбесено. Не искаше нито да чува, нито да вижда съжалението им. Та тя беше на 18 и можеше да се справи сама. Щеше да се справи и тогава да натрие носовете на всички тях!
Но, както подобава на един възрастен прекара целия си ден в послушание. Тъй като занятията бяха отложени, Вида бе принудена да изслуша всички, които бяха подготвили съжалението си, спомените си за родтелите и и всякакви подобни дивотии, докато не дойде ред на Дмитрий.
Погледна нея, а после и Роуз с онзи негов специален поглед, който придобиваше, когато тя беше в стаята. Вида не преставаше да се чуди какво означаваше това, но сега нямаше значение. Днес беше денят, в който трябваше да скърби. Поне Ейдриън бе плътно до нея, а и приятелите и търпеливо я чакаха.
- Спаси ме, моля те!- започна тя- Не издържам вече.
- Разбира се.- кимна и.- Знай само, че винаги съм насреща.- лицето му, както обикновено не издаваше кой знае колко емоции, но очите му казваха всичко. Ала малцина бяха тези, които успяваха да ги разчетат само Вида... и Роуз. За Бога, трябваше да разбере какво става.
Без много думи Дмитрий успя да ги измъкне навън без излишни въпроси или забележки.
- Благодаря ти- обърна се за последно към него преди да се отдалечат от църквата. Бяха прекарали тук над четири, ако не и повече, часа. Защото вече се чуваше камбаната за вечерния час.
- Съжалявам, че ви се наложи...- поде Вида, но Лиса я спря.
- Няма нужда да съжаляваш. Ние бяхме длъжни да сме там. Ние сме твоето семейство сега.- каза и топло. И Кристиан целуна половинката си преди груповата прегръдка.
- Обичам ви! Всички!- издекламира Вида и избърса насълзените си очи.
- Е, май е време да сте по леглата, зайци!- опита се да разчупи леда Ейдриън и се получи, защото спечели развеселени усмивки и леко сърдит поглед от Роуз- Най-вече ти, малък дампир, от толкова много мръщене е най-добре да си починеш.
Роуз просто завъртя раздразнено очи и всяка от двойките- Вида и Ейдриън, Лиса и Еди и Роуз и Кристиан- се запъти в своята посока.
- Знаеш ли- започна Ивашков- Справи се блестящо!- похвали я той вървейки към стаята им.
Повечето от учениците им се бяха прибрали по стаите. Имаше само някои и други нарушители, престъпващи вечерния час. Като Джеси Зеклос и пазителят му, например.
- Знаеш ли?- обърна се Джеси към дампира, който го придружаваше- Радвам се, че умряха. След всичките проблеми, които създадоха в кралския двор. Заслужаваха си го.- разнесе се от устата му след като се разминаха с Вида и Ивашков.
Момичето замръзна на място, тъй като бе чула думите на Зеклос. Не и беше нужно да чуе имената им, защото вече знаеше за кого се отнасяше. „Речта” беше за родителите и.
- Как си?- попита я Ейдриън забелязал, че се беше заковала на място. Тя не му каза нищо, докато не се прибраха в стаята им.
Той седна на дивана и си сипа чаша водка.
- Беше дълъг ден- отбеляза провлачено загледан, невиждащо, в пространството. Вида не отговори нищо и свали колана, който цял ден я притискаше. Приближи дивана и възседна Ейдриън, както се възсяда кон. Започна да разкопчава копчетата на ризата си едно по едно гледайки го право в очите.
- Чукай ме и ме накарай да забравя. Да забравя деня, годината, месеца, та дори и името си. Моля те, чукай ме!- каза му страстно и Ивашков заяпна преди да си поеме дъх и каже...

Глава 13

- Чукай ме и ме накарай да забравя. Да забравя деня, годината, месеца, та дори и името си. Моля те, чукай ме!- каза му страстно и Ивашков заяпна. Пое си дъх и облиза устните се. Очакваше да чуе каквото и да било освен това.
Дишаше тежко и сребристите като куршум очи на Вида го тласкаха към ръба. Зовяха го да приеме предложението. Да я има още тук и сега.
Държеше очите си приковани в нейните и се опитваше да намери някаква нищожна следа за шега, но такава нямаше.
Тя наистина беше сериозна и го искаше. И той всъщност, но можеше ли? Можеше ли да прави секс с нея след като е толкова уязвима. След като е толкова... Размърда се изпод нея, защото възбудата започна да го завладява.
- Е, готов ли си? Или се отказваш?- погледна го за последно момичето.
Ейдриън не отговори, а впи устни в нейните. Целувката не бе нежна и специална. Бе дива, груба и необуздана. Събуждаше първичната страст. Животинското в тях. Действително щеше да я чука, а тя това и искаше. Искаше да забрави и Ейдриън бе готов да и помогне.
Свали ризата от раменете и прокара зъби по шията и. Ръката му се плъзна по бедрото и и свали опипом клина и...

* * *

- Как се казваш?- попита Ейдриън задъхан.
- Кой аз ли? И име ли си имам?- непринудено отвърна Вида с усмивка и постави тежка целувка в ямката под ухото му.- Ти си най-доброто лекарство- смехът и лек като звънящи сребърни камбанки изпълни стаята и погали голите им тела като кадифе. За Ейдриън това беше убийствен коментар. Точно на място, ласкаещ онова мъжко самочувствие, което бе следвано от задоволството да чуят такива думи.
- Доста си пластична- замислено каза Ивашков опитвайки се да върне комплимента и Вида отново се засмя.
Всъщност той беше възхитен, поразен и оставен без думи. Ако трябваше да бъде честен това беше определено най-добрият му секс, както и на нея всъщност. Дали, защото той не беше пиян, а тя не беше бясна се получи взривоопасна комбинация, която се понрави и на двамата. Тази вечер определено щяха да я запомнят По един или друг начин.
Вида се надигна от леглото обръщайки му гръб. Завъртя глава към него и прошепна преди да стане.
- Мога и още мноого други неща, Ивашков, но засега. Толкова!- кокетно допълни и влезе в банята. Преди да затвори вратата се провикна- Не знаех, че въртящите се столове имат и такава функция!- отново смехът и огласи стаята преди течащата вода в банята.
Ейдриън гледаше след нея с развеселено изражение. Беше му изключително забавно.
Вида прекара в банята повече от час, което даде на мъжът достатъчно време, за да се унесе преди тя да изскочи от там викайки.
- Знаеш ли- започна- Винаги съм искала... Хей, хей, хей! Няма да спиш. Предпочитам те въобще не спал, отколкото дремнал за- погледна часовника- Няма и един час.
Ейдриън я изгледа криво и зарови глава под възглавницата.
- Искаш ли да ти кажа за татуса?
Е, това вече привлече вниманието му и той я погледна. Умираше да разбере какво пише и защо точно там я е направила. Не всеки ден, даже изобщо не се виждаше такъв татус. На лявата и гърда, точно на мястото на банела имаше изписано послание. Беше на арабски или иврит и Ивашков нямаше търпение да узнае как един бъдещ пазител се бе сдобил с толкова скандална татуировка.
Не че бе учуден, че пазителят със скандалния надпис беше Вида. Още от малка тя си е бунтар. Просто му беше безумно интересно кой се е навил да я направи и как никой не е разбрал.
- Родена съм, за да живея, не просто, за да съществувам!- каза тя и привлече вниманието му.
- Красива е. Само се чудя как си се съблякла пред някакъв непознат, който е докосвал гърдите ти.
- Ей, Наджи не беше непознат, а и се съблякох пред теб, нали?
- Ха, ха много смешно!- изсмя се престорено Ейдриън и стана от леглото.
- Не се сърди де- изврънка Вида- Знаеш, че просто се шегувам- погледна го с мили очи и се приближи към него, колкото да остави една бърза целувка под ухото му преди да го командирова към банята.
За времето, което Ивашков прекара в банята тя се подсуши, намаза с крем и облече.
Сега седеше на дивана и чакаше любимия си морой да се приготви, за да може да пие кафе.
- Хайде, Ейдриън- препираше дампирката- По-бързо, моля те!- продължаваше докато мъжът се обличаше.- Искам да пия кафе преди да отидем при захранващите.- сивите и очи го стрелкаха.
Малко преди Вида да загуби търпението си:
- Готов съм!- гордо и обяви.- Можеш да ме изтезаваш.
Вида извъртя криво очи и го хвана под ръка. Обаче Ейдриън дръпна ръката си като попарен. Момичето се извъртя към него и повдигна учудено вежди. Безгласно го пита какво става и вместо отговор получи онзи поглед. Който и той, и Дмитрий придобиваха, когато Вида беше близко до тях... и Роуз беше в стаята.
- О. Боже. Мои!- на пресекулки изрече и очите и се разшириха до неузнаваемост. Поклати глава и се засмя. Явно не само тя в това училище имаше какво да крие. Нещо, което е безумно пикантно и което не трябва да стига до ничии други уши.
- Какво?!- Еййдриън гледаше уплашено. Не можеше да разбере какво и става. Беше ли намесен? Ами Роуз? Ами...?
- Нищо!- поклати развеселено глава.- Страничен ефект от депресията.-прошепна му- А, сега отиваме за кафе, нали?
- Но проблемо- козирува и и се усмихна чаровно.- Знаеш ли, може и аз да изпия едно.
- И да се развалиш вкуса от кръвта после? Заеби, няма да ти хареса толкова.- може би беше малко груба, но бе толкова вглъбена в новооткритието си, че дори не се усещаше какво говореше.- Не, ако искаш си вземи, но от мама съм чувала, че кръвта придобива по специфичен вкус след това.- и после повдигна рамене по онзи безраличен начин. Искаше да покаже, че не и пука особено от решението му.
Ейдриън се замисли над думите.
- Знаеш ли? Може и да си права.- каза и, а тя го погледна гордо. Обичаше да бъде права.
След като минаха бързо през столовата за кафе се озоваха при захранващите доста рано. И затова нямаше никой освен тях и… Роуз и Кристиан.
- Добро утро!- поздрави мелодично момичето, а Вида едвам се стърпя да не и каже: „Аз знам, по дяволите!” Но само се усмихна чаровно и отвърна на поздрава.
- Къде е Кристиан?
- Туко що влезе при Алис.- Алис беше една от захранващите. Но беше доста възрастна. Поне на 60 и двете момичета не можеха да разберат какво удоволствие им доставяше и на тримата(а с това се имаше предвид Ейдриън, Лиса и Кристиан) да пият от нея.
Тъй като се разбра, че Алис е заета се наложи Ейдриън да иде при друг и в предверието остана само Вида и Роуз.
- Ще излезем отвън- усмихна се Милой на партньора си и затегли Хатауей навън.
- Какво?- попита Роуз. Явно имаше подозрения, че приятелката и иска да и съобщи нещо. Нещо важно, може би?
- Правих секс с Ейдриън!- с тих глас и прошепна най-безцеремонно, преди да отпие от кафето си.
- Ти какво?! И най-вече с кого!?- абсолютно невярващо потресена попита Роуз. Разтресе леко глава, защото си мислеше, че недочува и отново погледна приятелката си.
- Правих секс с Ейдриън- отговори най-спокойно Вида и повдигна безгрижно рамене. Уау, не знаеше, че новината и ще се приеме така. Беше леко учудена предвид новото и откритие, но да се надяваме, че нямаше да има трайни последици.
Роуз я гледаше втрещено и не можеше да повярва нито на ушите си, нито на очите си. Честно казано очакваше да чуе каквото и да било само не и това. Даже би повярвала, че Вида е убила Садам Хюсеин или пък е въкресила животно или две, или може би е върнала динозавър от замразен ледник, но не и това. Това беше.... прекалено! И Роуз се ядоса. Не толкова, че да скочи, за да се сбият, но достатъчно, че да привика принца на лична аудиенция.
Милой пиеше безгрижно кафето си без да осъзнава последиците от признанието. Беше и забавна, обаче, физиономията, която Хатауей доби след като и съобщи новината. Тъкмо щеше да каже нещо, когато Кристиан и Ейдриън излязоха почти едновременно.
- Добро утро, Милой!- поздрави я Озера.
- Добро утро, Озера!- усмихна му се и върна поздрава. Беше доста развеселена тази сутрин предвид случилото се вчера. Но тя взе кардинално решение, че няма да споменава този ден. Ще запомни родителите си като най-прекрасните същества, а не като стригой и „поилка”!
- Как прекара с Алис?- подхвана разговор и Роуз се възползва от момента, за да даде предложение.
- Да си разменим партньорите за малко?- двамата морои обаче придобиха палави физиономии разбрали грешно смисъла на думите.
- Не по този начин, перверзници!- скастри ги Вида и кимна разбиращо на Роуз.- Окей.
Вида се заговори с Кристиан, а Роуз с Ейдриън. Последните вървяха напред и си личеше, че водят разгорещен разговор.
- За какво ли спорят?
- Сигурно Ейдриън иска да запали цигара, а Роуз се притеснява за белите си дробове.- предположи Вида и двамата се засмяха. Определено Кристиан и харесваше. Не беше някой сухар, нито пък някой лигльо. Точнота златната среда.
След като обиколиха почти целия двор, Озера каза, че трябва да се види с Лиса, затова се разделиха и Ейдриън и Вида отидоха до стаята им.
- Приличаш на малък буреносен облак!- подкачи го момичето влизайки в стаята. Той трясна вратата и с шибаната скорост на вампир я блъсна в стената и я стисна за гърлото.
Брей! Милой определено се изненада.
- Какво, за Бога, си направила?!- гледаше я вбесено Ивашков, а тя само се усмихна невинно.
- Нищо!- кратко и ясно изпя, но не махна ръката му от гърлото си. Забавляваше се от ситуацията. Ейдриън беше направо разярен и зелените му очи биха стреляли ракети, ако можеха.
- Казала си на Роуз, че съм спал с теб!
- Всъщност правихме секс. Нямахме време за сън!- намигна му и се засмя кокетно поправяйки неточността му.
- Не трябваше!- просъска и я стисна още по-силно.
- Не ти това не трябваше да го правиш!- каза му Вида и го блъсна на земята. Възседна още преди да е имал възможността да се окопити и го стисна между бедрата си. Разпери ръцете му и хвана здраво приковани към пода. Приближи лицето си на милиметри от неговото и студено изговаряше всяка дума. Гласът и беше направо режещ, когато започна.
- Какво значение има след като спи с Дмитрий!- очите на Ивашков се разшириха от изненада. А тя се засмя и смехът и прозвуча зловещо на фона на нежното и лице.- Боже, не си търси белята с тях! И особено с нея! Не разбираш ли, че е луда по него. Влюбена е, виж погледа ѝ, прочети аурата ѝ. Тя го обича.
- Вида, аз- започна Ейдриън.
- Не знаеш какво да ми кажеш- ехидно отговори вместо него и се изправи.- Нека те улесня и ще си тръгна.- обърна му гръб и преди да затвори вратата му каза- Помисли кого виниш и дали е заради този, когото боготвориш!- блъсна я и тръгна забързано по коридора. Беше бясна! „Браво”, Роуз! Разяри, не когото трябва.

Отново закъснели, затова без да увъртаме пускаме новата глава. Дано ви хареса и, разбира се, с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 14

Бях бясна! Бях даже повече от бясна! Тя наред ли е?! Ъгх! Ще я убия! Добре, де, може би няма, но не беше нужно да се държи като недорасла хлапачка... отново! Та, нали самата аз, и казах, че това е в неин ущърб. Но, явно, тя ме приема за конкуренцията и не иска съвети от мен. Въпреки всичко обаче реакцията и беше повече от пресилена. Ние сме възрастни хора, за Бога! Или поне аз и Ейдриън. Можехме да правим, каквото си искаме и, с когото си искаме. Не беше нужо да се съобразяваме, а камо ли да питаме за позволение едно дете. Защото досега тя винаги реагира така. По детски. Почва да се инати и сърди, когато не стане на нейното. Когато не е слънцето в слънчевата ни система. Как, по дяволите, беше успяла да ги омае и двамата, че чак да станат неадекватни и неспособни да бъдат мъже!
- По-полека с крачките, Милой!- някой ме откъсна от мислите ми. Тъкмо бях готова да го засека, но вдигнах глава и съзрях познатите кафеви бездни да ме гледат две глави отгоре.
Присвих очи и леко наклоних глава. На върха на езика ми стоеше:
„- Знам, че спиш с Роуз, затова, моля те, контролирай се!”- но положих неумоверни усилия и изречението така и не напусна пределите на съзнанието ми.
- Защо си бясна?- очите му потъмняха задавайки въпроса. Явно си мислеше, че още страдам заради мама и татко или може би, че Ейдриън си е позволил нещо, което не трябва. Всъщност си беше така, но аз го бях изискала. Аз се нуждаех от него, а не той да се възползва от мен.
- Заради Роуз- въздъхнах, а той ме изгледа странно. Все едно бях изрекла неговото име, а не това на дампирката. Лицето му помръкна неимоверно много и ме погледна едва ли не разочаровано. „Какво? Нямах право да се скарам с неговата скъпоценна ли?” погледнах го раздразнено, кръстосвайки ръце пред себе си. „Само да имаше късмета да спомене нещо, затова, че не съм права и тя ми е приятелка и подобни глупости. Ще го поваля точно тук и сега! Не че щях да успея, но нищо не ми пречи да опитам, нали?”
- Да питам ли защо?- потърка с пръсти слепоочията си и ме погледна уморено. „Хм, явно беше предполагал, че нещо такова може да се случи. Интересно.”
- И да питаш, и да не питаш няма да ти кажа, но виж да я цапардосам никакъв проблем.- отново запалих фитила и бях готова да я разкъсам. „Мамка му! Не трябваше да се впрягам така!”
- Спокойно- каза ми с тона си на наставник и потупа с длан рамото ми.
- Не ме пипай!- просъсках и сведох глава. Вдишах и издишах няколко пъти преди да го погледна отново- Съжалявам!- казах му искрено.- Просто Роуз и Ивашков ме извадиха извън нерви. Знаеш, че малко ми трябва да полудея.
Дмитрий само ми кимна. Не приемаше, че му говорех така, но нямаше друг избор. Ядосах ли се ставах непоносима... и никой нямаше силите да ме осмири. Споменах, че съм труден характер, нали?
- Ще те пусна да си ходиш, ако ми обещаеш, че няма да се биеш... с нито един от двамата.- очите му сериозни, както винаги изискаха от мен да му обещая. Аз смръщих вежди победено и от устата ми се отрони едно провлачено „Обещавам” придружено от гримаса и въртеливо движение на очите ми. Аз съм си аз- и след милион години, и след милион обещания.
След като с пазителя се разделихме аз започнах да обикалям двора безцелно. Насилвах се да деля произволни числа на 7 и да изреждам столиците на всеки един от щатите. Също пеех химна на Америка на руски и на сръбски. Държах мозъка си постоянно зает, за да не може да се замисли върху инфантилното поведение на Хатауей и безумното на Ивашков. Нима не знаеха с кого се захващат? Ейдриън поне трябваше да си има представа, но явно всичко се бе изпарило от главата му.
- Мъже!- простенах и вдигнах ръце във въздуха. Сигурно приличах на откачалка отдалече, но да ви кажа, не ми пука.
След н-тото на брой завъртане из двора аз реших, че е крайно време да се прибера в стаята си. Ако не, за да говоря с Ейдриън, то поне да хапна малко шоколад, защото вече не ме свърташе.
С уморени крачки и пълна апатия аз изкачвах стълбите до общежитието. За секунда от бясна бях станала безразлична. Към всичко и всички. Мразех, когато опирах до такива драстични промени в настроението си. Защото по-късно се чувствах уморено и мислите ми се придрижваха в опасна посока. Изръмжах леко, но дори това не ми се стори правилно. Прибрах нападалите по бузите ми кичури зад ушите и се насилих лицето ми да застине в ядна гримаса. Не исках Ейдриън да си мисли, че съм забравила какво направи заради инфантилната си дружка, която не виждаше по-далеч от носа си.
Вдишах бавно после издишах и се озовах на площадката, където се намираше стаята ни. Беше необичайно тихо и реших, че или Ивашков е мъртво пиян или е зает да се обеснява на Роуз как горкият той не е виновен, и видиш ли, аз съм го изнасилила.
Вървях уморено и с пръсти погалих слепоочията си. Чувствах се безсилна! Опипом стигнах дръжката, но настискайки я установих, че вратата е заключена. Бръкнах в джоба си, но... Изненада! Нямах ключ! „Страхотно, просто страхотно!” троснах се наум и опряла гръб на стената се спуснах по нея, за да седна на земята. Кръстосах краката си по турски, докато главата ми бе подпряна на тухлите зад мен и замижах с очи. Кой знае колко щях да чакам принцеса Ивашков да се върне.
Неусетно спрях да мисля и се преносох блажено на някакво тихо и спокойно място. Беше сумрачно, но изведнъж светлина започна да проблясва на хоризонта и небето започваше да се оцветява в багрите на изгряващото слънце. Всичко около мен започна да придобива очертания и оглеждайки се разбрах, че съм на някакво познато място. Запремигах бавно, опитвайки се да се присетя откъде всичко това ми изглежда фамилиарно. Беседката в ъгъла, с обрасли по нея увивни храсти, безредието плодови дръвчета и фонтана със слон по средата, чийто хобот обаче беше счупен
- Градината на баба ти.- прошепна някой до ухото ми и аз подскочих изплашено. Завъртях се мигновено към източника на шума и съзрях Ейдриън.
- Ооо- простенах отвратено- Не може ли поне в сънищата ми да ме оставиш на спокойствие.
Мъжът само стоеше свел поглед към земята и раменето му се свиваха и отпускаха... виновно.
- Дойдох- започна плавно и приглади ризата си. Беше нервен, което пък от своя страна бе изключително необичайно за него- Дойдох, за да ти се извиня. Аз не бях прав и съжалявам. Нося ти и подарък- кимна вляво от мен и от нищото изникна трикрака масичка с поднос върху и. Имаше две чаша ароматно, горещо какао и канелени бисквити.
- Значи помниш- смръщих леко вежди и се усмихнах захапвайки една бисквитка.
- Как няма да помня. Мама ме караше да и помагам да ги прави. А това беше ужасно- поклати потръпвайки глава- Казваше, че любимата и Вида заслужава най-доброто.- устните му образуваха дъга, с която се надяваше да ме омилостиви.
- Да, заслужава.- започнах аз и той закима потвърдително насреща ми. Явно се радваше, че развоят на нещата е, в посока, полезна за него, и за изкупването на греховете му.- Но и дадоха теб- допълних и мороят замръзна насред кимането си.
- Хейййй!- повдигна пръст и се замисли преди да продължи.
- Запомни за какво беше дошъл- подхвърлих лукаво гледайки го с дяволит поглед и игрива усмивка разцъфнала насред устните ми. С кутре премахнах трохите от долната си устна.
Ейдриън пристъпи към мен и застана така, че да бъдем на малко разстояние един от друг.
- Аз, съжалявам, Вида! Определено не бях прав и искам да изкупя греховете си- намигна ми и прибра един непослушен кичур зад ухото ми.- Амнистиран ли съм?- усмихна се като малко дете и ме погледна с кучешки поглед.
- Мога ли да ти откажа?- тонът ми бе ведър и се надигнах на пръсти, за да мога да увия ръце около врата му и да го прегърна.
Неговите длани се озоваха на кръста ми и ме притисна към себе си, за да ме завърти веднъж. Аз изписках и се засмях като малко момиченце.
- Липсваха ми тези моменти- с едната си ръка посочих градината, а с другата си взимах поредната бисквита.- Помниш ли как счупихме фонтана?
- Играехме на Тарзан. Да, добре известно ми е- леко побутна светлите кичури от челото си и се показа неравномерен белег.- И онзи ръб ме помни- посочи белия мрамор, от който бе направен фонтана.
- А мен- завъртях се с гръб към него и навдигнах леко блузата си, за да се покаже кръста ми- Ето онзи прелестен шип около розовия храст- и потупах с пръст броя на конците, които бях получила заради желязото.
- Определено не си поплювахме като малки..- закачливо отбеляза Ейдриън сграбчвайки с пръсти канелена бисквита.- Всъщност и сега въобще не си.
- Хейй- усетих се изведнъж аз.- А къде всъщност заспах?
Мъжът ме погледна развеселено и само се подсмихна.
- Ейдриън!- тонът, който използвах беше строг. Даже може би малко враждебен, но Ивашков бе толкова доволен от нещото, което не знаех, че дори не му направи впечатление.- Кажи ми!- наредих и тропнах с крак.- Кажи ми веднага! Защото знаеш, че Даниела не е, но винаги може да стане, на бързо набиране!- лукаво разкрих плана си и мислено се похвалих за изобретелността си. Изражението на зеленоокия морой замръзна и от доволно се превърна в ужасено и изплашено. Преглътна звучно преди да оближе устни и да ми каже:
- Заспала си пред вратата на стаята. Намерих те връщайки се с чаша кафе и голям бял шоколад. Исках да ти се реванширам- обясни милия си жест на питащия ми поглед.
- Понякога си такъв сладур- с пръсти обхванах брадичката му и заклатих главата му правейки бебешки физиономии.
- А ти такава лигла- беше прозаичен, макар че се затрудняваше да говори, защото мачках лицето му.
- И аз те обичам, Ивашков- засмях се весело и пуснах брадата му. Навдигнах се леко и го целунах по бузата.- А сега ме събуди, защото имаш да мислиш как да не я убия- усмивката ми беше зловеща макар гласът ми да звучеше весело.
3-2-1...
И стоях точно там, където ми каза. Опряла гръб на стената, търкайки очи и гледайки нагоре към надвесения морой.

След по-малко от месец ние сме отново тук с новата глава. Дано ви хареса и, разбира се, с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 15

Дмитрий беше бесен. И беше очевидно, че е на мен, след като специално дойде да ме изземе от часовете, на Ивашков, по готварство. Мда, двамата с Кристиан бяха комбина и в момента печаха нещо във фурната. С Роуз бяхме изключително скептично настроени от комбинация свинско с праскови и Озера-Ивашков. Ама се надявахме да бъдем изненадани.
Аз поне бях. От любимия си инструктор. След като ме изведе от готварския курс отидохме до тренировачната зала, в частност- неговата стая.
Влезе и тръшна вратата.
- Спиш с Ивашков!- беше възмутен и ядосан.
- Спиш с Роуз!- кръстосах ръце и най-нагло заявих в лицето му. Той замръзна.- Затова изобщо не започвай с моралните лекции. И двамата сме грешници- направих въздушки кавички на последната дума и го гледах накриво. Значи така. Беше ме привикал, за да ми чете едва ли не конско за сексуалния ми живот, който да вметна от 6 месеца си беше лично мой(гот е да си пълнолетен), а самият той има нещо по-така с ученичка.
- Кой ти каза?- попита ме вече по-спокоен.
- Очите!- шах и мат, господин Пазителю. Стрелках го с присвити очи. Боже, обичах да съм лоша. А когато съм лоша с Дмитрий, винаги беше изключително забавно. Защото знаех малко известни факти. Като този, че спи с негова подопечна. Определено ми харесваше този развой на събитията. Той знаеше нещо за моя сексуален живот, а аз нещо за неговия и сега бяхме свързани. Нито той можеше да изпорти мен, нито аз него. „Ах, Роуз, Роуз, набърка се в голяма каша”- поклатих развеселено глава. Въпреки че Ейдриън ме бе убедил, че не си заслужава да си тровя нервите с нея и как вината и е само косвена и бла-бла, аз все още си имах едно наум. А то беше- Мърсувай си, колкото искаш, но не и казвай. Страшна логика вадех понякога.
Дмитрий седеше насреща ми безмълвен и не знаеше какво да каже. Гърдите му се издигаха и спускаха малко по-бързо от обикновено, но той се опитваше да прикрие факта, че е нервен и изненадан. Чувството, че знам нещо повече от тривиалното, беше уникално.
- Няма...- започна Дмитрий и ме гледаше изморено. Гневът, който до преди малко бе изписан по лицето му бе изчезнал сега имаше простоо.. Просто приемаше фактите.
- Няма да кажа на никой, ако и ти си мълчиш, че правих секс- наблегнах на това, защото по-разпространена версия беше „спиш с някого”, която през 90% от времето беше грешна. Все пак можеш да правиш секс, без да се налага в действителност да спиш с човека.- С Ейдриън, и аз ще мълча, че правиш секс с ученичка.- намигнах му и се завъртях готова да напусна помещението и да се върна при мороя си. Излязох блъскайки вратата. Все пак, часът им щеше да приключи до 10 минути, а аз бях на Практика и от мен се очакваше да го охранявам нон-стоп, а не на почивки.
Студената струя на вятъра ме шибна като камшик през лицето. Потреперах и около мен прехвърчаха снежинки. Явно щеше да вали сняг, което хич не ме устройваше, но шанс. Вдигнах очи към небето и забелязах надвисналите облаци. Страхотно! Май се задаваше и буря.
- Чудно!- прошепнах кисело прибирайки ръцете си още по дълбоко в джобовете си.
- Хайде, Вида, къде си, по дяволите?!- ясният глас на Ивашков проехтя през съзнанието ми. Не за пръв път обаче, което беше странно.
На бегом тръгнах към кабинета по готварство. Имах минута или две преди да бие звънецът и някой да забележи, че съм изоставила мороя си.
Така засилена дори не разбрах, че часът е свършил и съм просрочила времето си. Благодарение на това, че се хвърлих в ръцете на Ейдриън ми стана ясно обаче. Защото си спечелих дюдюкания от някои от пазителите и „кралските” им особи. Аз притежавах повече кралска жилка от половината от тях, но бях орисана, за мой късмет, да съм пазител. Наред с подигравателно воайорското поведение получих и смъртоносен поглед от страна на Роуз.
- Прибери зъбите, змиичке- звучах развеселено, когато я потупах по брадичката.- Ако не искаш Кирова да те привиква за съблъзняване на ментори- прошепнах последното и тя цялата се стегна. Хах, бях успяла да я засегна там, където най-много боли. „Да те видя сега?!” тържествуващо си помислих.- Но не се безпокой, всеки си има тайните, Роза- посленото бе изговорено със силен славянски акцент преди да и намигна. Хванах Ейдриън под ръка- А сега, по-бързо!- пришпорих ги, докато двамата морои се смееха на тяхна собствена си шега.
Денят обещаваше куриози да изскачат от всеки ъгъл.
И те не закъсняха! Срещу нас тичаше задъхан, един от новите пазители в Академията. Мисля, че беше понижен, защото се носеше слух, че преди е работил в Кралския двор, аз сега е тук. Затова и бе превърнат в момче за всичко от по старшите.
- Господин Озера, господин Ивашков- кимна почтително и на двамата и едва забележимо им се поклони. Явно наистина беше работил в Двора, защото се подмазваше диво.- Трябва да тръгвате вед...- спря се. Мисля, че се боеше да им нареди и по тази причина на бързо смени стратегията и продължи с- Възможно най-бързо.- пришпори ги той, а моите планове за кафе и шоколад се сгромолясоха.
Ейдриън и Кристиан се спогледаха. Нещо не разбираха.
- Процесът на Виктор Дашков- Роуз прошепна с пръсти пред уста. Не знаех дали се бои да изрече името му или се отвращавше от идеята, че се налага да го произнесе- Затова трябва да тръгвате- продължи с по-нормален глас.- Нали?- погледна към пазителя, а той кимна някак пренебрежително.
- Щом вие тръгвате, ние- посочих себе си и Роуз- Идваме с вас!- Ейдриън се усмихна доволно, защото разбра, че има съюзник в мое лице.
- Боя се, че..- пазителят се опита да ми противоречи, а аз се наежих скръстила ръце с убийствен поглед.
- Дааа? Искате да споделите ли нещо?- гласът ми можеше да разреже стъкло с остротата си. А ако последваше отговор, който не ми се харесаше щеше да се получи „забавна” ситуация.
- Могат да се допуснат само кралски особи!- беше припотен. Явно това си го измисли туко-що, защото подръпна яката си притеснено.
- Ха, значи имате късмет. Приятно ми е, Вида Милой- подадох му ръка и се усмихнах възможно най-чаровно.- Дъщеря на Индира Милой и внучка на Елисавета и Владимир Милой.- казах му триумфално, а той зяпна. Не очакваше такъв развой на събитията. Явно си мислеше, че съм поредното копеле на някоя кървава курва.
- Не се безпокойте ние ще се оправим- намигнах му и по бързата процедура тръгнахме към малкото летище встрани от Академията.
Никой от четирима ни не беше приготвил багаж, а и нямахме време. Бяхме просто с дрехите на гърба си. Предполагам ставаха за Двореца. Никой нямаше да ни свали за това, нали?
Не зная колко време бяхме стояли вътре, но щом излязохме снегът се сипеше на парцали. За отрицателно време бе станало още по-студено и това ни накара да повдигнем яките на палтата си. А някои като мен дори и това нямаха. Бях с пуловер, а отгоре с многоцветната си жилетка стигаща почти до колената. Не бях особен фен на палтата. Пуснах косата си, за да скрия поне от части врата си и сведох лице надолу, за да не ме брули вятъра.
Изведнъж нещо се уви около врата ми и тъкмо щях да отвърна подобаващо, с хватка или ритник, когато усетих познатия афтършейв на Ейдриън.
- Изкара ми ангелите!- отвърнах мелодраматично, а аз усетих как по устните му разцъфва усмивка. Чувстваше се горд, че бе успял да ме изненада.
- Предположих, че ти е студено щом спря да се оглеждаш за мен- тонът му бе весел и ми намигна, за да ми покаже, че не го приема толкова навътре.
- Благодаря- бях искрена, докато омотовах шала. Беше кашмирен и зелен, в тон с очите му. Явно Ейдриън имаше слабост към този цвят, защото в 90% от случаите аксесоарът му винаги беше в зелено- вратовръзка, шал, ръкавели.
- Отива ти- каза ми спирайки пред мен, недоволен от това как го нося, и го оправи по негово усмотрение. Леко се смръщих, но бързо се разконцентрирах. В далечината пред себе си забелязах самолета и Дмитрий ходещ напред-назад пред входа му.
- Леле, цялото снаражение се е събрало- хванах Ейдриън под ръка мушкайки ръката си в джоба му. Моите бяха плитки и да се опитвах, и да не опитвах дланите ми щяха да замръзнат и да свършат напукани.
- Изкарай си ръката от там, ако не искаш да те свалят от самолета, задето го сваляш!- усмихна се весело на тафтологията си- Все някой ще изревнува!- Кристиан ме подкачи намигайки ми.
- Ау, прав си!- престорено жаловито, с ръка пред уста извиках, а след това изкисках. Но послушах съвета му и извадих ръката си от джоба на Ивашков. И без това си бях насилила късмета с Беликов, нека не продължавах.
- Другарю, заради процесът е нали?- Роуз изтича и застана пред Дмитрий. Взря очи в неговите. Обичайното обожание и възхищение струяха от погледа и, но имаше и нещо ново, което не успях да различа.
- Не се предполагаше да идвате...- пазителят съобщи изморено и леко изнервено. Потърка с пръсти слепоочията си, докато ни оглеждаше един по един.
Ейдриън се подсмихна и разбрах, че имаше нещо общо. А и май, и аз бях намесена, след като заставих изпратения пазител да ме допусне.
- Вие с Еди- погледна ме Дмитрий и кимна зад задаващите се Лиса и Еди.- Ще...- започна той.
- Идват с нас- Ивашков го прекъсна без право на глас. Пазителят се ядоса от намесата, но, явно, беше безсилен срещу властта, която Ейдриън използваше, защото кимна и всички започнаха да се качват в самолета. Тъкмо бе мой ред да тръгна по стълбите към корпуса, когато чух гласа на Дмитрий зад себе си.
- Макс ще бъде там...- направих крачка, но щом асимилирах изречението сърцето ми заби лудо и ушите ми забучаха. Имах чувството, че ребрата ми ще се счупят под напористия ми сърдечен ритъм. Дишах на пресекулки, неспособна да си поема дълбоко дъж, и студена пот изби по чело и врата ми.
„Не и той!” бе мисълта, която премина през съзнанието ми, преди светът да се завърти и аз да политна назад.

Ето я и новата глава дами. Дано ви хареса и, разбира се, с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:

Глава 16

- Видаааа. Вида, събуди сеееее- чувах нечий глас да вика името ми.
- Остави ме- простенах.- Коледа е.- докато го изрека поскочих уплашено и сърцето ми заби диво в гърдите ми. Догади ми и се затова сложих длан пред устата си. Насилих се да контролирам дишането си и не след дълго ми поотмина. Убийственото желание да върна това, което съм погълнала пред последните няколко часа се изпари така взенапно, както и се появи.
- Хей, какво ти стана?- Лиса ме гледаше с любопитни очи от седалката пред моята- Добре ли си?
- Абсолютно- вдигнах поглед и срещнах зелените и очи.
- Лъже!- чух гласа на Кристиан да се обажда някъде пред мен. И бях убедена, че се усмихва доволно, че е прозрял лъжата ми. Искаше ми се да го ударя, но знаех, че е прав. Не бях особено убедителна в опитите си да замажа положението, когато ми е зле. Но що се отнасяше да лъжа за други хора, ами... справях се отлично.
- Не е вярно!- опонирах му дръзко- Дори не си ме погледнал.
- Не е нужно, Вида- навдигна се от седалката до Лиса и ме погледна.- Тонът ти звучи пресипнало... А и не искаш да казвам как видът определено показва, че излъга, при това мнооого- завъртя развеселено очи, а Лиса го удари с лакът.
- Стига, де!- оплака се свъсил вежди.
- Моля, драгите ни пасажери, да заемат местата си и закопчаят коланите си- нечий глас се разнесе по интеркома и се наложи двамата морои да заемат местата си.
Докато попитам защо съм сама на седалката и къде е Ейдриън вече бяхме кацнали. „Брей! Можеха да ни предопредят щом кацнем, ако искаха.” помислих си криво откопчавайки колана си. Навдигнах се още преди да отворят вратата на самолета и излязох първа.
Вдишах дълбоко и въдухът изпълни дробовете ми. След толкова стоене в самолета ме бе хванал съклета. Добре беше да ме лъхне вятъра. И съответно снегът, който го съпътстваше. Просто не можеше да се мине без него.
- ... и тъй като...- чувах откъслечните думи на Дмитрий оглеждайки се плахо за Максим.- Всеки морой ще бъде с дампира, който го пази.
- Какво?!- аз и Роуз извикахме почти едновременно, а Кристиан и Ейдриън добиха едва ли не обидени изражения.
- Не може ли да имаме малко лично пространство?- попитах извисила глас. Ръцете ми стояха на кръста ми и стойката ми приличаше на буквата Ф.
- Не съм те карал да идваш, Милой.- Дмитрий ми направи забележка и аз се смръщих. Всъщност нямаше за какво, понеже той си беше прав. Сама бях настояла да дойда, затова ще си търпя последствията. Пък и да съм с Ейдриън в стая определено щеше да е забавно. Все пак беше племенник на Кралицата, а и доскоро бе живял тук. Знаеше всички места, които бяха готини.
- Устройва ме!- кимнах на Беликов, преди да е продължил да ми обеснява как не е трябвало да идвам. Преживей го, пазителю, не можеш да се отървеш от мен. Лукава усмивка се появи на устните ми, докато аз пристягах шала на Ейдриън около врата си.
- Така и трябва- развеселения шепот на Ивашков прозвуча в ухото, а горещия му дъх опари кожата ми.
- Знам- отвърнах му също толкова тихо, докато вървяхме към грамадните сгради, които бяха нещо като пансиони. Луксозни пансиони, при това. Всеки от нас получи карта, с която можехме да влизаме и излизаме то стаите си и получихме инструкции- след час да се срещнем отново тук.
- Какво ще правим сега?- попита ме Ейдриън щом скачайки се приземи на леглото в стаята ни.
- Ей, ама какво?! Само едно легло?!
- Човек ще си помисли, че никога не си спала с мен- мороят поклати „потресено” глава.
- Млъкни!- сопнах му се строго- Не ми се иска да излежавам присъда в тъмницата на леля ти, за това, че съм прелъстила любимия и племенник.- завъртях очи към него. Той се бе излегнал, подпрял тялото си на лакти, оглеждайки ме.
- Ти си с личните ми протекции.
- Благодаря, това не ми помага много, освен че показва, че наистина ме бива в секса- намигнах му, а Ивашков придоби замислено изражение.
- Което си е така, е така- каза ми философски надигайки се от леглото.- Може би втори рунд?- намигна ми флиртаджийската и започна да се приближава към мен. А аз, от своя страна, вървях назад, докато не се ударих в скрина под огледалото. Застана на милиметри от мен, притискайки ме към дървената мебел, и гърдите ни почти се докосваха. Вдигнах глава, за да срещна очите му.- Тук и сега- повдигна ме и дупето ми опря плота.
Усмихнах се закачливо на предложението.
- Колкото и саблъзнително да звучи- прокарах пръст по скулата му с игриво пламъче в очите- Ще се наложи да ти откажа- бързо и кокетно допрях устни в неговите и поскочих от шкафа. Грациозно се приземих на пода и го погледнах.
- Трябва да изляза за малко.- прехапах устна, докато гледах същисаното му изражение.
- Ужасна си- лицето му потъмня за секунда, преди да се усмихне.- Играеш си с мен, Милой.- смееше се на прозрението си.
- Знам, Ивашков- пратих му въздушна целувка излизайки от стаята. Вратата се хлопна зад мен, а аз забързах крачка. Исках да отида да видя Владимир. Елисавета никога не ме е долюбвала, но съпругът и бе успял да приеме избора на дъщеря си, и от части да приеме и мен. Просто щях да го питам къде е погребана мама.
Замислена за съдбата на семейството си се разминах с размазана черна фигура. Беше висока и мъжка. Следователно беше пазител и не ме засягаше.
- Вече се чукаш с богаташчетата, а?- познат глас се разнесе около мен. Отнеме миг преди да осъзная на кого принадлежи- брат ми.
- Максим?- повдигнах уж учудено вежда. Не зная защо го направих. Явно, интуицията ми искаше да ми подскаже нещо...- Какво, за Бога, правиш в двореца?- това вече наистина не го знаех и си умирах да разбера. Надали е на гости на „баба” си и „дядо” си. По-скоро е тук, защото... Но той ме прекъсна с отговора си.
- Каролина Вода е на гости при леля си- отвърна ми спокойно, вперил тъмните си очи в моите. Винаги са ми изглеждали толкова бездушни.- А ти?
- Нали сам каза, чукам се с богаштачетата- студено му рекох, вдигайки гарда си. Може и да ми беше брат, но винаги се е държал с мен така. Все едно не заслужавах вниманието, фамилията си и най-вече похвалите на татко. Всъщност, според него не заслужавах да бъда и родена. Просто грешка...
- Е, поне добри ли са в леглото?- заяде се. Ако смяташе, че така ще се опита да ме ядоса, грешеше, при това много.
- Ммм, определено- прехапах устна и примижах с очи. Максим се стегна. Дразнеше се, когато му отговарях рязко. Не само ти можеш да бъдеш интересен, голямо братче. За пред мама и татко, обаче, беше примерния син, който много обича сестра си, ама хич не беше така. Двамата с него сме във вражда, откакто съм се родила.
Максим изсъска и сбръчка нос.
- Явно е приятно да си нечия курва- продължаваше да се дразни. Опитваше да измисли доводи, с които ще ме накара да му се нахвърля, но нямаше шанс. За неговите нападки бях калила нервите си.
- Да ти кажа честно предпочитам да съм курва само на един, отколкото на всички, като теб- залях го с жлъч. Нямаше да му се давам я.
Вбесих го. Ако досега не ми се беше надразнил вече беше готов. Очите му потъмняха още повече и изглеждаха металически на фона на красивите черти на лицето му. Устата му се бе изкривила в яростна усмивка, а ноздрите му бяха разширени- дишаше тежко. Точно като бик, който се готви да те нападне.
- Пък и Ейдриън е страшно добър в леглото.- „Което си е така, е така, нали, Ивашков?” припомних си изречението му от преди малко с нескрита усмивка- Можеш да го помолиш да ти преподаде някой и друг урок, защото доколкото съм чувала от Ела в леглото си гола вода.
Е това вече наистина прелях чашата и Максим вдигна ръка да ме удари.
- Докосни я и ще ти счупя ръката- каза му Ивашков строго и брат ми се сепна. Не, че вярваше, че наистина Ейдриън може да го надвие, просто не очакваше да има свидетели на нашата малка семейна среща. Всъщност и аз не очаквах. След отказа ми предполагах, че отишъл при Роуз или, знам ли, на стриптийз.
- Говорим за вълка, а той...
- Спести си остроумията, Макс- сряза го Ейдриън и се приближи към нас. По-скоро до мен и рамената ни почти се опираха едно в друго. Показваше ми, че е готов да се „бие” редом с мен.
- Благодаря ти- обърнах се към Ивашков- Но с тоя тука- това го изрекох с неприазън- и сама мога да се справя.- усмихнах се чаровно и целунах Ейдриън по бузата.
- Как позволяваш на една курва да те докосва пред хората- попита подигравателно брат ми. А мороят смръщи вежди. Беше сладур, когато се опитваше да опази нечия чест.
- Как ти позволяваш да те пипат, ама не пред хората- намигнах му, преди рицарят ми да беше взел думата.- Не знам дали аз съм курва, но ти определено си.- изтъних гласа си и се засмях престорено. Всъщност, наистина, беше. Защо иначе кой себе уважаващ се мъж би носил поло?! Този, който крие белезите по врата си.
Максим целият се олюля, стегна ръцете си в юмруци. Запелтечи нещо и отрдъпна ръката си за удар. Смятам, че се целеше в носа ми преди Ейдриън да ме избута и ръката на брат ми да се стовари върху окото му. Аз изписках и се нахвърлих върху Максим. Изритах го в корема, а след това го ударих в носа. Той може и да пропусна заради Ейдриън, но аз улучих заради Ейдриън.
Кръвта шурна.
- Малка курва!- беснееше насреща ми Макс- Взимай си богатото копеле и ходете да се шибате някъде!- крещеше обезумяло. Тялото му се олюляваше, а очите му бяха черни бездни, които бяха готови да ме погълнат само, за да изчезна някъде далече, далече.- Ако можеха сега да те видят биха се отрекли от теб! Дъщеря им е заебала пазителството и е станала кървава...
- Млъкни- викна му Ейдриън. Ядоса се. Не искаше да приеме, че собственият ми брат би могъл да се държи така с мен. Предполагам искаше да направи и още, но аз сложих ръка на рамото.
- Недей- прошепнах му- Нека аз.- Ейдриън едва се сдържа, обаче просто ми кимна и ме остави сама да се справя с подобието на брат, което имах.
- Ха- изсмях се презрително- И това ми го казва пазителя на Каролина Вода, която е известна със секс оргиите си. Айде моля те, ако ни видят сега биха се отрекли от теб- „изплюх” го в лицето му- защото ти даваш на богатите моройски кучки да пият от теб. За разлика от теб, аз не давам да пият мен. Не съм нито гумена кукла, нито чаша. Ја сам срамота од вас! Они пљунути!- креснах му на сръбски. Винаги, когато се ядосах първо ми идваше на славянски, а по-късно на английски.
Максим полудя. Досега не го бях виждала такъв, но всъщност и аз не му бях говорила така. Скочи и с всичка сила ме строполи на земята. Макар че главата ми болезнено се удари на мраморния под, аз дори не извиках. Бях се примирила, че ще ме удари. И то не веднъж, а няколко пъти. При това силно и болезнено. Очаквах да ми счупи носа или да ми насини окото или пък да ми сцепи устната. Психически се бях подготвила, за което и да е от горе споменатите, даже за още, освен това да го усетя как се маха. От мен. Отворих внимателно очи и видях как Максим се мята, като диво животно в клетка, в ръцете на Дмитрий. Чувах и плътния му глас да му шепне ниско и заплашително.
- Това, че нямате никого не означава, че тя е сама.- погледът на Беликов бе твърд и решителен. Заклеваше.- Направи още веднъж такава сценка и ти обещавам, че ще...- разсеях се от изражението, което Макс придоби. Май наистина се изплаши- Ще бъде дълго и мъчително.- продължаваше Димка, а Максим побесняваше още повече, бяха го хванали в крачка.- А сега се успокой, ако не искаш да пратя сестра и Ейдриън при леля му- кимна към мороя- И набързо ще абдикираш като неин пазител, а това значи, че повече няма да бъдеш такъв!- просъска му и го пусна. Максим се изстреля от хватката му нанякъде. Толкова се бях заслушала в заплахите на Дмитрий, че бях изолирала околния свят.
- Вида, Вида- тресеше ме Ейдриън.
- Добре съм- осиферих се набързо.- Благодаря ти!- увиснах първо на врата на Ейдриън- Съжалявам за окото.- усмихнах се едва, прокарвайки нежно пръст по зачервеното място.
- Във всеки случай аз съм по добре от теб. Как е твоята глава?- гледаше ме притеснено.
- Малко ме понаболява, но не е нещо, което не мога да преживея. Иди в стаята, ей сега идвам- кимнах му и той ме послуша. След като се отдалечи и скри за ъгъла, увиснах на врата на Дмитрий.- Благодаря, благодаря, благодаря!- дишах облекчено. Въпреки всичко мен ме беше страх, ама изключително много, че полуделият ми брат ще ми остави трайна вреда.
- Спокойно!- прошепна срещу косата ми.- Аз съжалявам, че не дойдох по-рано.
- Колко чу?- погледнах го и очите ми се напълниха със сълзи.
- Нищо! Просто видях как те блъсна.- аз въздъхнах, а Дмитрий се стегна. Сигурно бе подочул и малките ни речи, преизпълнени с „любов”.- Защо Бранислав не е...?
- Защото пред Бранислав Максим беше света вода ненапита, а пред мен си е копелето Максим.- повдигнах рамене безразлично. Вече нямаше значение, защото Бранислав и Индира ги нямаше и той вече щеше да бъде такъв.- Благодаря, че го спря!
- Винаги!
- А-аз- започнах да казвам нещо, но се отказах- Кога тръгваме?
- За къде- учудено ми рече.
- За... Не знам- забравих какво щяхме да правим и впих любопитен поглед в него.
- Балът на кралицата е довечера.- засмя се нервно. Явно имаше и още нещо, но реших, че не ми трябва да знам. След приятната семейна срещичка, която си бяхме чукнали с брат ми по-добре е да не знам.- Ще ви извикаме.
- Добре. Отивам си в стаята. Прекалено много вълнения- отбелязох и тръгнах по дългия коридор.
- Пази се!- каза ми Дмитрий, а аз се засмях.
Сърцето му все още биеше лудо и не можех да повярвам. Толкова много неща ми се изсипаха на главата за отрицателно време. Но реших, че нямам силите да ги обмислям точно сега. Главата ми пулсираше неистово и единственото, което исках бе да полегна малко, преди да се правя на примерна дама.
Притворих очи преди да почукам на вратата на стаята ни. За отрицателно време тя зейна и Ивашков ме придърпа в прегръдка.
- Ти си ненормална- прошепна в ухото ми.
- Знам- констатирах се засмях леко истерично. Просто вече не можех, за пореден път бях вихрушка от емоции. Определено след смъртта на мама и татко очаквах всичко, но не и брат ми да бъде готов да ме убие или да ми говори каква курва съм и би трябвало да ме е срам от самата мен. Поне се радвах, че попаднах на място, където се запознах с хора, които мога да нарека приятели, ама истински приятели.
- Макс не беше прав- шепнеше ми- Ти не си и никога няма да бъдеш кървава курва. Никога няма да бъдеш и курва!- говореше уверено, сякаш притежаваше света. Сякаш можеше да го контролира.
- Благодаря!- отвърнах с облекчение на шепота му.- Хей, какви са тези кутии?- разсеях се щом забелязах красиво опаковани, със сребърна хартия и синя панделка, големи правоъгълни кутии.
- За теб са.- усмихна се видял погледа ми, а аз с детска радост ги разопаковах.
- Ама ти сериозно ли?!- попитах недоумяващо изваждайки корсет в цвят бордо и придружаващи го жартиери в същия цвят.
- Напълно!- кимна ми дяволито вървейки към мен.

Ето я и новата глава дами. Дано ви хареса и, разбира се, с удоволствие ще чуем критиките, коментарите и препоръките ви (:
И нещо важно- главата е от името на неутрален разказвач(3л. ед. ч.)

Глава 17

Вида стоеше пред огледалото и внимателно пристягаше кичурите коса. С устни бе прехапала фиба, а на плота пред нея лежаха още няколко. Въртеше и усукваше различни кичури, докато прическата и придобиеше формата, която желаеше. След като всяка една от фибите си беше на мястото, тя се усмихна доволна. Завъртя се на пети и погледна Ейдриън.
Той от своя страна бе удобно настанен на канапето и я наблюдаваше внимателно. Доставяше му нескрито удоволствие да я гледа как се приготвя. Сякаш всеки един от жестовете и бе премерено флиртаджийски и го изкушаваше. На равни интервали подръпваше вратовръзката си и си повтаряше, че не може да продължават така. Но и на двамата им беше толкова да забавно да са... Всъщност какви бяха? Приятели? Секс партньори? Ейдриън все още бе привлечен от малкия си дампир, но може би вече не така силно, защото не можеше да остане безучастен към Вида, която бавно, но славно успяваше да завърти главата му и да му покаже неща, на които... ами само двамата бяха способни. Вярно, че и Роуз бе бунтарка, но заради Беликов се ограничаваше в някаква зле скалъпена рамка. Докато на Вида не и пукаше от нищо. Бе болезнено честна, устата, непреклонна, непримирима. Беше Милой, а в комбинация с Костич се бе получила нещо невероятно. Spicy, както се изразяваха американците.
- Какво ще кажеш?- завъртя се около себе си няколко пъти, за да може мороят да я огледа.
- Смятам, че имам добър вкус и набито око- подметна и закачливо, докато коприната се стелеше по пода. Като изключим корсета в цвяр бордо, Ейдриън бе поръчал и прасковен с черни бродерии върху му. И дълга копринена пола в цвят, който подхождаше на корсета. И в действително беше прав щом си помисли, че това е създадено за нея. Тя имаше смелостта, а и тялото да облече нещо такова. Умираше си да скандализира висшето общество, а това да се появи по нещо като долно бельо би било страхотно изживяване за нея.
- Може ли да пропусна токчетата?- навдигна вежда. Прехапвайки долната си устна Вида го погледна невинно. Използваше чара си и го караше...
- Пак го правиш!- Ейдриън я „обвини”, докато жената с бавни стъпки се приближаваше към него. Полата и шумолеше по пода и караше телата им да настръхват.
- Кое?- мигаше кокетно, когато с ръце повдигна коприната и възседна мъжа.
- Това!- той и посочи позата, която беше заела. Вида се наведе към него и лицата им почти се докоснаха. Дъхът и се „удряше” в кожата му и той потръпваше от усещането. Показалецът и проследи скулата му, после очерта устните и накрая разкопча първото копче на ризата му.
- Признай, че ти харесва- прошепна до ухото му, поскачайки от леглото. Беше засмяна и се въртеше безспир създавайки въздушна струя.
- Права си- Ейдриън се надигна- Флиртът с теб определено покачва...- замълча за момент, за да продръпне вратовръзката си за пореден път- Покачва адреналина.
- Но все пак сложи токчета- додаде- Иначе рискуваш по „невнимание” да настъпя полата ти и тя да падне.
- Да, бее- Вида завъртя очи. Скръсти ръце, но въпреки това продължаваше да го гледа закачливо- Само по невнимание ще е...- поклати глава като вметна ехидно. Ейдриън само я гледаше. И може би използваше тактикта и от преди малко. Само, че вместо бавно и полека, с бързи стъпки той се приближи към нея и плъзна длан по гърба си, като я спря на кръста и. Малко над дупето. С пръсти прихвана сатенената панделка и я усука съвсем леко.
- За мен ще бъде удоволствие да я развържа- намигна и.
- Ми Девил /Мой дяволе/- каза му на сръбски махайки дланта му от себе си.- А сега не е зле да тръгваме, защото, нали знаеш? Не искам леля ти да прати стражи, които да ме оковат по обвинение сексуален тормоз.- намигна му кокетно и се завъртя бързо. Все пак послуша съвета му и обу подходящи сандали на висок ток. Може и да беше зима и да бе убийствено студено, но за да си шик, такива жертви се приемаха.
След като се заметна с кожената яка, оправи вратозвръзката на Ейдриън и го хвана под ръка. Пое си дълбоко дъх преди да продума.
- Е, време е за шоу, нали? Ще бъдат очаровани от тоалета, който ми избра. Най-вече баща ти...- по навик отметна коси, докато се усмихна леко злорадо. Ивашков последва примера и и разкри зъби в усмивка, съвсем непринудено.- Харесвам ги- с показлец Вида натисна резеца му, докато той побърза да ги скрие. С устни целуна съвсем леко върха на пръстите му и преди да излязат от стаята.
- Зная, че ти харесваш всичко в мен- флиртувайки и подметна, а тя с длан побутна рамото му.
- Предполагам ги влудявам, нали?
- Кого?!- Ейдриън изопна вежди и видимо беше очуден от зададения въпрос. Не разбираше защо беше цялата дискриминация, всичките разправии и изобщо. Защо смятаха, че Вида не е достойна да носи фамилията си. При положение, че майка и беше последната принцеса от рода си. Вида бе горда и непримирима, както всяка една принцеса от фамилията си, но това, че бе дампир спъваше всички шансове тя да бъде възприета като нещо по-добро от пазител.
- Знаеш кого!- многозначително го погледна.- Но няма значение. Аз съм това, което съм и никой не може да го промени... Колкото и да им се иска- момичето изговаряше думите непоколебимо и съвсем спокойно. Не се свенеше да изкаже мислите си на глас.
За отрицателно време двамата бяха стигнали до огромната зала, където кралицата обичаше да дава „кратки соарета”.
Двама морои поеха палтата им и „не забравиха” да ги огледат отгоре додолу. Не се случваше често любимият племенник на кралицата да доведе на бала дъщерята на отлъчената принцеса Милой. Ах, какво забавление... помислиха си саркастично и Вида и Ейдриън.
Ивашков стисна дланта и в своята, за да и вдъхне кураж и двамата смело влязоха. Никой не извърна поглед към тях и това накара пазителката да се отпусне. Не я накара да се почувства в свои води, но все пак бе напредък. И неусетно престана да обръща внимание на заобикалящата я тълпа. Лиса и Еди се присъединиха към тях, както Роуз и Кристиан.
- Защо ме накара да сложа това- видимо негодуваше последният. Подръпваше нервно вратовръзката и се сбръчваше вежди.- Не беше нужно, Хатауей.
- Все пак излизаш с принцеса, Озера, нека се погрижим за външния ти вид- Роуз му се усмихна, а Вида и Лиса се засмяха.
- Нали не сте вие- завъртя очи Кристиан и тръгна ядосано на някаде. Останалите го проследиха с поглед и видяха леля му да го изчаква усмихнато на бара.
- Поне някой се забавлява- промърмори Вида, докато другите бяха потънали в някакъв разгорещен спор. Тя не се заслуша и се отдалечи съвсем леко от групата.
Изведнъж нечии пръсти се усукаха около китката и някой я повлече в неосветена зала.
- Какво си мислиш, че правиш!- познат глас извика в лицето и, докато притежателят му продължаваше да я стиска за ръката.- Защо не си стоиш там, където ти е мястото!- хватката му се усилваше пропорционално на виковете му.- Тъпа курва!
- Господин Ивашков- хладно изрече Вида вече разпознала събеседника си.- И на мен ми е приятно да ви видя- със свободната си ръка направи неопределен жест във въздуха.- Каква чест!- иронично добави и зяпна театрално.
- Млъкни малка курво- бащата на Ейдриън продължаваше да ръмжи обиди в лицето и, но тя дори не трепна. Вече не и пукаше от кралските подлизурковци и властта, която имаха. Преди се тревожеше, че може да злепостави майка си още повече и се опитваше да бъде сдържана. Но сега нея вече я нямаше и Вида можеше да бъде себе си.
Извъртя очи и изпъшка.
- Защо ли Максим ми каза същото...- „тъжно” поклати глава опитвайки се да освободи китката си от ръцете на Ивашков-старши. Не искаше все още да прилага насилие.- Може би някой пре...- щеше да каже прелестен, но спря насред изречението си. Не си заслужаваше сарказма- Да, някой- каза неопределено оглеждайки маникюра си.- Му е подшушнал тези думи, а, Нейтън?- фамилиарничеше Вида, макар да и бе неприятно.- Опита се да ме разкараш от сина си, но за разлика от теб той е човек!- момичето бе твърдо в изказа си и не се интересуваше, че говори с племенника на кралицата. Ако ще и със самата кралица да говореше държанието и пак щеше да е същото.- И каквито и измислици да съчините с Максим пак няма да се получи. Може да си успял да разкараш майка ми от Двореца с интригите си, но с мен няма да се получи. Няма какво да ми вземеш, разбираш ли, няма!- последното го извика в лицето му и думите и го шамаросаха. Мъжът се ядоса и посегна да я зашлеви през лицето, но властен глас го спря.
- На твое място не бих го правил, Нейтън... Прилича на баща си, ще изгориш- Владимир Милой излезе от неосветената част на помещение. Беше облечен в строг черен костюм и сребристата му коса бе прилежно сресана назад. Осанката му излъчваше величие, а тонът му непоколебимост.- Приеми го като приятелски съвет и просто напусни залата.- настоятелният поглед на по-възрастния морой накара Нейтън Ивашков да отстъпи и да се върне отново към главния салон, където балът се вихреше с пълна сила.
- Не беше нужно.- Вида въздъхна след като вратата се затвори- Можех да се оправя и сама...
- И най вероятно щеше да си създадеш огромни проблеми... и щеше да загубиш Ейдриън.- момичето се жегна от последния коментар и обиденият и поглед сканира Владимир.- Това, че си баща на майка ми, не означава, че си част от семейството, нали знаеш?
- Позволи поне веднъж да бъда добър... Не съм Елисавета- кимна и и направи бегъл опит за усмивка.- Не го приемам толкова лично. И нека ти призная под секрет, че съм някакси горд с теб. Приличаш толкова много на Индира, но имаш и онези фанатични нотки на справедливост, които притежаваше баща ти. Ти си идеалната комбинация, макар баба ти- Вида се сгърчи щом думата излезе от устата му- Да фаворитизира Максим...
- Който за малко не ме направи на ваденка- шушна си момичето под нос и поклати съжалително уста. Боже, бяха толкова откачено семейство. Всеки със странностите, слабостите, любовите и омразите си. Караха се, биеха се... Дори една италианска фамилия би им завидяла. Но, може би, ако майка и не беше принцеса и част от дворцовата „пиеса” всичко щеше да придобие съвсем различен характер.
- Какво е направил?- Владимир се наежи. Веждите му се свъсиха, а очите му се бяха впили в тези на внучката му, за да я подтикне да му каже всичко.
- Този поглед и мама ми го прилагаше. Не струва...- каза му отегчено, а той се засмя.
- Отчасти приличаш и на мен.
- Ъм... Благодаря- не знаеше как да реагира, затова този отговор и се стори най-логичен. Кимна му и отметна глава на една страна. Буклите и леко подскочиха и заприлича на кукла. С ръка отмести леко бритона си, а очите на дядо и се разшириха. Дори на слабата светлина в залата бе успял да забележи зачервената китка на Вида.
- Ивашков!- просъска и погали ръката и.
- Не си струва. Стига му мъчението, че някой го е видял- неопределено поклати глава и в стаята настана пълна тишина. Двамата се гледаха очи в очи и им беше малко трудно да повярват, че бяха успяли да стоят в една стая без да...
Може би, наистина, Елисавета беше причината, поради която се караха. Нейните принципи и порядки не и позволяваха да погледне по далеч от носа си и се бе стигнало дотук...
- Аз ще тръгвам. Ейдриън сигурно вече ме търси под дърво и камък. Може да е решил, че вече прекосявам канадската граница- Вида се усмихна при мисълта, че поне на някого щеше на липсва. Поне на някого щеше да му пука дали тя е тук или в Канада, дали е добре... Все още имаше някой, който я обичаше.
- Да, да- кимна и мъжът след нея.
- Довиждане, Владимир- каза му вече натискайки бравата.
- Довиждане...- повтори мороят, а когато тя затвори вратата зад себе си прошепна- внучке.

Глава 18

- Къде се изгуби?- чух познатия глас на Ивашков в ухото си и се усмихнах доволно. Беше ми приятно да открия, че в действителност някой се е интересувал къде съм аз.
- Видях се с Владимир- послъгах леко, но не исках да всявам семейни проблеми в род Ивашкови. Ейдриън и баща му и без това не се разбираха добре, липсваше им само моята намеса и всичко щеше да цъфне и да върже. Вярно, че Нейтън беше долен кучи син и заслужаваше да бъде намразен от всички, дори и от собствения си син, който е принуден да изпитва нещо като любов към него, но не исках аз да съм причината. Обичах Ейдриън прекалено много, за да му причиня нещо такова. Затова преглътнах и се усмихнах чаровно.
- Знаеш ли?- подхвърлих му, докато си играех с гривната на ръката си. Бях леко нервна от премълчаването на ситуацията от преди малко, защото дори и да не исках да си го призная аз бях уязвима, при това много.- Владимир не е чак толкова лош- засмях се леко, а Ивашков едва не си глътна езика и ме погледна с ококорени очи.
- Сигурна ли си, че и двамата си мислим за един и същи Владимир?- звучеше повече от изумен задавайки въпроса си, а аз кимах енергично, за да потвърдя мислите му.
- Владимир, като Владимир Милой, бащата на Индира- дообясних му, туко виж все още колебаещ се.
- Брей!- изгледа ме странно и с длан докосна челото ми. Задържа там ръката си за няколко секунди, след това обви пръсти около китката ми и започна да си мънка нещо под нос. Изглеждаше наистина странно. Приличаше на някой параноичен учен или нещо подобно.
- Не- поклати глава- Не си болна...- щеше да каже и още, но заядливият ми тон го прекъсна преди да е имал шансът да продължи.
- Хах, изключително забавен си!- троснах му се и му обърнах гръб. От другия край на залата Роуз ни гледаше с изключителен интерес, докато Лиса и Кристиан се натискаха зад една колона. Ако мороите не забелязваха това, то дампирите имахме изключително развити сетива и способността да забелязваме всеки детайл, затова когато парчето сребърна коприна проблясна на флоурестцентната светлина всичко ми се изясни. Намигнах на момичето гледащо към нас и съвсем леко и помахах, а тя от своя страна ни се усмихна. След моето и нейното избухване по случай това, че спах с Ивашков, успяхме да изгладим различията си или по-скоро да преглътнем някои неща. И отново бяхме приятелки. Предпочетохме го пред това да сме врагове, защото нещата биха станали наистина грозни. А и трябваше да изпокараме обкръжението ни помежду им, защото щяхме да ги принудим да избират страна, но както и да. Вече не бяхме в конфликт и всички можеха да си отдъхнат. Най-вече Дмитрий, защото той беше притеснен, че мога да извърша някоя глупост- от рода да издам Роуз, че спи с него на Кирова, например или още по-зле- на Хатауей старша. Но какво да се прави, не си поплювам и когато съм ядосана бълвам един куп глупости, за които после съжалявам, но както казваше татко на времето:
- Защо не се прекръстиш на „Поразяващата уста”, Вида?
И след тази си реплика се засмиваше с басовия си тембър. Сведох очи, за да прикрия, че бяха пълни със сълзи.
- Знаеш, че аурата ти те издава, нали?- попита ме Ейдриън щом взе дланта ми в своята. С пръсти „рисуваше” кръгове по нея и се опитваше да ме успокои. Аз скрих сплетените ни ръце зад гърба ми, тъй като отново щеше да започне да се шушука, ако някой ни видеше. Преглътнах напиращите сълзи и се обърнах усмихната към мороя.
- Дарбата ти съква много яко, знаеш, нали?- звучах превъзбудено, когато зададох въпроса си. Ивашков се смръщи и не ми отговори нищо. Пък и не трябваше. Дарбата му си беше много яка, но просто не ми харесваше, че успяваше да улови всяка една моя слабост, но трябваше да се науча да се справям с това. Ами ако след завършването ми ме прикрепяха именно към зеленоокия морой?! Щях да се оправя, аз съм силно момиче, нали?
- Хайде да се чупим?- прошепна ми заговорнически Ейдриън, а моя милост се ухили до уши. Обожавах такива идеи. Бунтарството ми беше втора природа, а това, че щях да го направя на бала на кралицата повиши адредалина ми многократно. Чувствах се като... Като изключителна личност, не можах да се сетя за друго определение и това ми се видя най-справедливо.
- Уляля, сякаш ми четеш мислите.- обявих му доволно и цялата засиях. А Ейдриън се зае да обяви на останалите за идеята ни. За жалост Лиса и Кристиан я отклониха, явно щяха да работят по проект Мини Драгомирчета, както подхвърли Ивашков. След като Лиса отказа, Еди реши, че е време и той да се прибира в стаята си, а Роуз ни каза лаконично „не”, но и двамата със зеленоокият ми придружител си помислихме едно и също:
„Дмитрий”
- Значи оставаме само двамата, малката- намигна ми дяволито и ме поведе със себе си. „Пази се кралски двор!” – посмислих си и се засмях- „Милой и Ивашков са готови за щурм!”
- Боже, тук си е цял лабиринт!- ахнах ужасено, когато Ейдриън започна да ме прекарва по някакви съмнителни пътеки, които уж трябваше да бъдат прекия ни път. Аз замръзвах, затова той даде тази идея, но нямаше да се учудя, ако някой излезеше и ни убиеше точно в този момент. Пейзажът тук си плачеше за снимки на филм на ужасите.
- Не е!- възпротиви ми се, докато стискаше дланта ми, тъй като върху тези токчета не пазех кой знае какъв баланс. Изпуфтях ядно, когато за трети път завихме наляво и бях готова да му се развикам, че сме се загубили и умирам от студ, но той доволно ми показа неоновия надпис на някакъв бар.
- Най-уединеният, за който се сетих, Милой- обясни ми избора си. Макар че не виждах защо ни трябваше уединение, но негова воля. Повдигнах рамене неразбираща и той сякаш усети това, защото секунда по-късно излагаше доводите си- Иначе рискуваме някой да ни засече и после леля ми ще има да ми опява, че съм изклинчил от бала и, а някой от пазителите ти ще ти се кара, че пиеш на работа с мен- Добре, признавам, че звучеше логично, затова реших да се съглася.
- Може би имаш право- отвърнах му уклончиво, а Ейдриън ме погледна едва ли не обидено.
- Както и да е- реши, че не си заслужава да си губи времето с мен и моя поток от мисли, когато пороците му го чакаха на една ръка разстояние. Затова ме дръпна рязко и двамата влязохме в недобре осветен салон с дансинг по средата и насядали около барплота мъже. Всичките бяха морои, при това добре облечени, което ми подсказваше, че не само ние с Ивашков бяхме пропуснали натруфения бал в онази зала.
- Водка- казах на бармана, докато се настанявах на високия стол пред барплота, а Ейдриън се засмя. Какво смяташе, че ще я карам на вода?! Или пък може би на сокче?! „Иска ти се, Ивашков!” помислих си демонично и се засмях.
- Нека са две- допълни той, с все още неслизаща усмивка от лицето. Подразних се, но реших, че не искам да знам защо е толкова ехиден.
След кратката поръчка, барманът само му кимна и даде двете питиета почти на секундата. Винаги съм се изумявала как мъжете, които работеха зад бара можеха с такава лекота да подхвърлят бутилки. Аз бях добра в ръкопашния бой, стрелбата, в проучването... В толкова много неща, които се изискваха, за да бъдеш пазител, но надали бих успяла да жонглирам с бутилки алкохол. Просто това не бе моето призвание.
- Цигара- предложи ми Ивашков изведнъж и аз неохотно си взех. Реших, че щом съм дошла дотук, заслужавам да се отдам на разгул. Все пак какво търсех в един бар, ако не пиех чаша твърд алкохол съпътствана с цигара? Затова я запалих и си дръпнах жадно. Боже, не бях пушила от векове. Никога не съм била страстен пушач и по тази причина ми беше лесно да ги откажа по всяко време. Но определено имаше нещо приятно в цялото това никотиново чудо.
- Брей, не се закашля?!- Ейдриън повдигна вежди, след като изпуснах дима от устата си. Гледаше ме някак странно и преценяващо. Опитваше се да разбере дали не съм измамила по някакъв начин, но просто нямаше как.
Затова си дръпнах още веднъж и го дарих с малка целувка преди да издишам никотиновия облак. Бях изкусителна и това му харесваше съдейки по игривата усмивка, която бе разцъфнала насред устните му.
- Правя много неща, за които не знаеш- прошепнах до ухото му дяволито, а той настръхна. Развоят на събитията наистина го очароваше и нямаше търпение за още.
- Определено ми се нрави тази ти страна.- каза ми с опасен блясък в очите и ме провокира да вдигна предизвикателен тост.
- За мен, за теб и за тази ми страна- вдигнах чашата си за наздравица и се засмях. Тази вечер се бях отдала на човешките пороци- цигари и алкохол. Но беше запоследно, наистина за последно, защото след няколко месеца щях да бъда пазител и нямаше отново да мога да го правя. Щях да бъда отговорна за нечий друг живот, затова не можех да си позволя да бъда порочна. Последна вечер, един вид бенефис и приключвах. Никога не съм била такъв голям фен на алкохола и цигарите, но сега имах нужда да ги вкуся за последно, за да не ми липсват. Загледах се във водката пред себе си и не почувствах нищо. Изгълтах я почти на екс и Ейдриън се опули, но въпреки всичко последва примера ми. Беше учуден от държанието ми, но аз знаех защо го правя, затова на мен ми изглеждаше напълно логично.
Унесени в приказки дори не усетих, че музиката си върви, докато не дойде моята песен. Усмихнах се глуповато и хванах дланта на Ивашков. Задърпах още преди да съм му предложила:
- Един танц.
Ейдриън не дочака втора покана и ме дръпна през кръста. Наистина се забавляваше от „тъмната” ми страна. Тази, която беше досущ като неговата и реши да се възползва от момента, докато не станех отново бунтарка с граници. Музиката се лееше, а телата ни се извиха в такт с нея. Одавна не бях танцувала с някого. Обикновено го правех сама, докато подреждах гардероба си или нещо подобно, но сега бе наистина приятно. Докосвахме се, смеехме се и танцувахме. С очи обхождах помещението, страничен ефект от това да си пазител... или не чак толкова. Когато отново погледнах към входа забелязох как Дмитрий влиза. Замръзнах на място. Да ни хване на „местопрестъплението” означаваше много проблеми. При това много, ама наистина много проблеми.
- О-оу!- бе първото, което се откъсна от устните ми- Ейдриън, здраво сме загазили или поне аз.- шепнех припряно, тъй като Беликов оглеждаше краищата на помещението. Навярно предполагаше, че сме се скътали в някой ъгъл и правехме секс или пък се друсахме. Бях убедена, че в момента съзнанието на пазителя е пълно с какви ли не сценарии, в които Ейдриън ме дърпаше с него в бездната и аз минавах към тъмната страна. Поклатих глава, за да избистря мислите си и осъществих първата идея, която имах.
- Покажи, че ме обичаш и се направи на леко подпийнал.- казах на Ейдриън и точно в този момент очите на Дмитрий срещнаха моите. Усещах как лазери пареха по тялото ми, докато ни оглеждаше подозрително. Беше изключително сканиращ и имах чувството, че в момента вижда дори душата ми.
- Аз съм. Но проблемо- каза ми мороят на развален испански или италиански, не разбрах, но както и да е. Трябваше да действам бързо преди Дмитрий да дойде. Подхванах Ейдриън нескопосано и двамата тръгнахме фронтално към пазителя.
- Вида!- гласът му бе гневен.
- Привет, Беликов- поздрави го Ейдриън- Какво правиш тук?- блуждаещият му поглед се опита да го фокусира, но без разултат. Не знаех дали е така, защото е пиян или защото е страшно добър актьор. Предполагах, че е и двете.
- Издирвам една от ученичките си- троснато му обясни Дмитрий, докато ме стрелкаше с очи.
- О, аз й се обадих да ме вземе- заяви му Ивашков най-безцеремонно- Май тукашната водка не ми се отразява добре- засмя се на собствената си тъпа шега. А аз цялата изтръпнах. Е, сега бе моментът на истината. Този, в който Беликов щеше да ни повярва или да ме обвини в нещо като държавна измяна. Със затаен дъх чаках присъдата и за малко щях да припадна, когато щях от устните му да се откъсва:
- Защо не ми каза?- попита ме с известна нотка на съжаление. Предполагам се чувстваше виновен, че ме е заподозрял. Ама аз в случай бях виновна. И бях изпаднала в шок, че ми е повярвал, но това беше добре, нали?
- Не знаех къде си, а Ейдриън припираше.- повдигнах рамене допълвалки лъжата, която скоро щеше да придобие гигантски размери. Преглътнах едва, а думата бе взета от зеленоокият мъж до мен.
- Сега може ли да ни пуснеш да си ходим?- попита го Ивашков с тон, който гласеше „Посмей да кажеш не!”
Дмитрий кимна и ми помогна да съпроводим мороя до стаята ни. Като по чудо не се засякохме с кралски подлизурковци или с Макс и това ме накара да въздъхна успокоено.
- Благодаря ти- казах му щом прекачих прага на стаята ни и му се усмихнах преди да затворя вратата.
- Сигурна ли си, че не искаш да си смениш...- кимна към Ейдриън без да довърши. Но и нямаше нужда. Разбрах какво искаше да ми каже, но отговорът ми беше достатъчно красноречив.
- Ще се оправя с него... Безпроблемно- бях уверена в думите си и с това Дмирий си тръгна.- Леле- поклатих глава, затръшвайки парчето дърво след себе си.- Добре се справихме- усмихнах се и отидох пред огледалото. Загледах се в отражението си. Тази вечер наистина бях красива, колкото и нескромно да звучах, просто беше така.
- Ейдриън, развържи ме!- наредих му изведнъж и се завъртях с гръб към него. Повдигнах коса, за да не му и зачаках да дойде, за да изпълни „мисията” си. Усетих дланите му го гърба си. Дръпна панделката, но тя не се разплете докрай. Прокара пръст по една от мълните, после по втората, а накрая и третата. Сякаш ги разучаваше, проверяваше дали не са фалшификати или знам ли...
- Брей! И наистина си ги убила?
- Мхм- кимнах, а той продължи да разглежда татуировките на врата ми. Усещах как върти глава наляво и надясно, за да ги разгледа по-добре, но изведнъж ми обяви- Миришеш на нещо трапчиво.
- Ангели и демони- обясних му свела поглед надолу. Чаках го да дръпне панделката и да доръзвърже корсета ми, докато разглеждах внимателно плота на тоалетката. Беше дърво, но имаше разни гравюри отгоре. Изглеждаха наистина интересни, но странните слова на Ивашков ме разконцентрирваха от детайлите.
- Определено ми харесва- издиша срещу врата ми и настръхнах. Кожата ми потръпна, тъй като дъхът му ми се стори почти леден.- Орхидея, шафран и бял тамян. Принцеса от изтока- изреди и се засмя. Допря устни до кожата на врата ми. Аз пуснах косата рязко си и се извъртях инстинктивно. Макар лицата ни да не бяха на едно ниво, очите му се впиваха болезнено в моите.
- Пиян си!- рекох му дишайки тежко.
- Това не ми пречи да те желая.- каза ми приближавайки устни до бузата ми. С пръсти галеше скулата ми и си играше с нападалите букли около лицето ми. Целуна ръба на челюстта ми и продължи да ме целува, докато не стигна устните ми.
- Не го правиш, защото нямаш Роуз, нали?- попитах. Не на място, тъй като се бяхме разбрали, че няма да повдигаме въпроса относно малкия му дампир, но не се сдържах. Не исках да съм поредната курва заместваща някоя в леглото.
Ейдриън поклати отрицателно глава и най-сериозно ми заяви:
- Правя го защото те искам. Теб!- опря чело о моето и впи устни в моите. Ах, мамка му, защо ми действаше така?! Всичките ми задръжки паднаха и аз сключих ръце зад врата му. Той ме повдигна и ме сложи да седна на същия този плот, който аз разглеждах до преди малко. Хвана бедрото ми и го сложи на кръста си. С пръсти диво търсеше края на полата ми и изглежда най-накрая го откри, тъй като я вдигна почти до дупето ми. Аз, от своя страна, слепешката подръпвах вратовръзкта му и разкопчавах копчетата на ризата му. Ставаше прекалено бавно, или поне според дивата част от мен, защото накрая се ядосах и разкъсах копчетата.
- Ей- каза измежду целувките- Аз харесвах тази риза!- трябваше да прозвучи съжалително, но на него му хареса изключително много, че успя да „събуди” такива чувства от мен.
- Преживей го! Богат си, ще си купиш друга!- отговорих в типичния Вида стил и отново го целунах, а целувките ни бяха търсещи, задължаващи, жадни, страстни. Бяха толкова много неща, които напълно ни съответстваха.
След продължителна борба той най-накрая успя да развърже корсета ми и да дръпне ципа на дългата пола. Дръпна ме и аз се изправих, полата, както и корсетът, тупнаха на земята като образува малка „локва” от коприна. И за пореден път останах по бельо пред него. Предполагам беше свикнал с гледката. Но въпреки това устните му образуваха беззвучно: Уау! Аз се усмихнах доволна на чутото, а той отдал се на първичното свали сутиена ми със зъби.
- Ей!- скастрих го и тъкмо щях да кажа: „Че обичах този сутиен и бла-бла още глупости”, но ми дойде страхотна идея- За моя сутиен, колана ти- усмихнах му се дяволски. А той веднага бе готов на тази „саможертва”. Свали колана си светкавично, а после и панталона. Дръпна ме през кръста и опрях тяло в неговото. Кожата ми докосна неговата и сякаш електрически заряд мина и през двама ни. Явно възбудата си казваше думата.
Ръката му галеше гърба му, а устните му бяха прилепени към моите. Едва успявахме да си поемем въздух. Светът около нас бе загубил очертанията си за нас. Вървяхме съвсем бавно и в момента, в който прасците му се удариха с матрака той ме положи на леглото. Свали дантелените ми бикини и го захвърли на пода. Боксерките му ги сполетя същата съдба. Целувките му оставяха парещи следи по кожата ми и аз извивах гръбнака си като на котка. Дъхът му бе горещ, а зелените му очи бяха впримчени в моите. С всяко едно движение той си играеше с мен. Показваше ми как владее положението и аз съм зависима от него. Подвластна на целувките му. За пореден път стенание се откъсна от устните ми.
- Спри да си играеш с мен- промълвих, преди Ейдриън да ми „запуши” устата с целувка.
- Остави се поне веднъж в моите ръце- издиша срещу мен и ме целуна отново. Тялото ми се гърчеше от възбуда. Милувките му изпращаха ток във всяка една моя клетка. Вече не издържах и забих нокти в гърба му. Без да усещам силата си оставих червени следи тялото му.
С горещи допири събуждаше сладострастие в бедрата ми. Стенех от удоволствие при всеки негов контакт с кожата ми. Издърпах главата му на едно ниво с моята и приковах очи в неговите. Исках да му покажа удоволствието, което ми доставяше. Ейдриън се усмихна някак гордо и същевременно демонично. Целуна ме отново и проникна в мен. Нов въздишка се отдели от устата ми. Стетанията ми се увеличаваха според тласъците на мъжа над мен. Ту по-бързи, ту по-бавни. Влудяваше ме. Очите му не се откъсваха от моите и двамата взаимно усещахме чувствата на другия. Нали все пак очите са прозорец към душата? Моментът на сладост наближаваше и двамата го очаквахме. Малко преди да настъпи Ейдриън отново допря устни в моите. Тялото ми се изви под неговото и насладата ме заля. Дишането ми бе тежко и сърцето ми заплашваше да се пръсне в гърдите.
Уморена легнах до него. Чувах как дъхът му се накъсва също като моя. Преплете пръсти в моите и целуна дланта ми. Не бяха нужни думи, за да изразим емоците си в момента. Всичко бе сведено до докосвания погледи и още нещо. Стояхме прегърнати без никой нищо да продума, докато дъхът и на двама ни се успокои. Усетих как се унасям, докато с пръсти той галеше скулата ми.
- Спиш ли?- прошепна ми Ейдриън.
- Държиш ли да съм будна?- отвърнах му и аз шепнешком.
- Не!- кратко и ясно ми отвърна и няколко мига по-късно трябва да съм заспала, защото се преносох отново в градината на баба ми заедно с Ивашков.

Вярно, че ни нямаше доста дълго време, но изпитът на Ви бе от първостепенна важност и вече можем да заявим с гордост, че сме покорили и CAE :D Но спирам с приказки за нас и ви поствам новата глава. Мисля, че е най-слабата ни досега, надявам се да греша, обаче. Дано чуем критиките и коментарите ви (:

Глава 19

Вече няколко дни поред на Вида и се повдигаше от щяло и нещяло. По кожата й се забелязваха зачервени петна, а лицето й имаше изморен вид. Чувстваше се отпаднала, а сега не бе моментът, в който щеше да си почива. От практиката зависеше животът й, защото точно тя чертаеше бъдещето й. И макар че цял живот я бе очаквала с тръпнещи емоции, сега нямаше търпение да приключи и да се просне на леглото и да не стане с дни.
В момента Вида стоеше пред огледалото и се взираше в образа си. Очите й бяха зачервени и леко подпухнали, сякаш от продължителен плач. По кожата й отново бяха избили такива червени петна, особено по деколтето й. Големи, червени и безформени петна покриваха тялото й. Стоейки така реши, че трябва да се съблече по бельо, за да огледа по-щателно яетите.
Освен по деколтето й, подобни обриви се бяха появили по корема и ръцете й. И колкото по-надолу слизаха, толкова по-морави ставаха. На раменете и на хълбоците й обаче се личаха пресни синини, за които тя не помнеше да е получавала, тъй като скоро не бе нападана от стригой. Въздъхна припряно у с длани с подпря на мивката. Пусна стрята да тече и се загледа в нея, изолирайки се напълно от заобикалящия я свят.
- Боже, Вида!- зад гърба й някой простена и тя се завъртя рязко по посока на шума, за да може да го проследи. Но в бързото си движение Вида загуби координация и падна в нечии ръце.
- Не ме стряскай така!- опита се да прозвучи весело, но гласът на момичето бе пропит с толкова умора и отчаяние, че се получи нещо като сподавен тон. Все едно дампирката бе лежала с дни на смъртно легло и по тази причина звучеше толкова пресипнало и мудно. Звучеше сякаш животът за нея е свършил, а не беше така. Това не беше Вида, онази която познаваха, а сякаш неин клонинг създал се след пребиваването им в двореца. Нещо там я промени, но никой не разбра какво или защо.
- Какво, по дяволите, стана с теб?- обвинителният тон на Ивашков прозвуча из помещението и Вида се смръщи неспобна да отговори. Дори я хвана яд, че не знае какво става. Беше обидена на самата себе си, че нямаше подобаващ отговор. Тръсна глава, а Ейдриън продължи своята тирада.- Откакто се върнахме от Двореца постепенно сякаш изчезваш пред очите ми, а аз няма какво да направя.- мороят й обяви някак сърдито и скръсти ръце.
Заради него момичето започна да мисли над въпроса какво се бе случило в Двореца, че успяваше да й изпие силите. Мисля, смята и прехвърля някакви дати из съзнанието си преди да зяпнe и ужас да изпълни очите й. Започна да смята наново и тръпки я побиха само при мисълта. Опита да реши наново „задачата”, но резултатът беше напълно същият и Вида сведе виновно глава и продума едва:
- Мисля, че съм бременна!- изречението накара сърцето й да се свие от страх и болка, а краката й се олюлаха от притеснение. Мамка му! Какво направих? Питаше се на ум, но за жалост не се намираше кой да й отговори, а и нямаше какво да се каже. Вида тръсна глава и погледна към Ейдриън, който стоеше вцепенено срещу нея. Не бе издал нито звук, откакто тя му сподели подозрението си.
- Моля те, кажи нещо...- примоли му се момичето, а очите и започнаха да се пълнят със сълзи. Не и харесваше фактът, че го бе накарала да изглежда така.
- Си...сигурна ли си?
Вида му кимна, а той заби поглед в пода.
- Какво ще правим?
- Тест за бременност и ще се молим да греша, за да си спестя
ритуалното изгаряне на клада. Нали знаеш по обвинение за поквара на род Ивашков – намигна му, опитвайки се да се пошегува с положението, в което се намираха, макар и двамата да знаеха, че нагазиха в опасни и много дълбоки води. Ако Вида действително беше бременна, това означаваше невероятни проблеми – с леля му, баба й и дядо й, брат й, Беликов, Кирова и изобщо целият им свят се преобръщаше наопаки.
- Откъде ще намерим вълшебна пръчица, върху която да
пишкаш? – мороят доби глуповато изражение, обмисляйки възможностите.
- Без обаче някой от ръководството да разбере... Знаеш, че
пратките по пощата се проверяват, нали? Няма как да го поръчаме. Ще загазим още повече.
- А ако накарам Лиса да изиска от онази докторка чрез
внушение?
- Струва си да опитаме – Вида се изтласка от ваната и отиде в
стаята, за да се облече. Навлече първите дрехи, които се изпречиха пред погледа й и се сви на дивана, докато мъжът набираше нечий номер.
Момичето се бе концентрирало в неопределена точка на стената пред себе си и не успя да разбере, че Ейдриън проведе още един разговор. Разговор, за който бе убеден, че е крайно необходим.
Не след дълго на вратата се почукаи мороят побърза да отвори.
- Тя е най-добрата в конспираторнните планове – обясни щом
Роуз и Кристиан пристъпиха в стаята. - А той е просто красив аксесоар – подметна, а Вида се усмихна едва. Чувстваше се едновременно толкова виновна и засрамена, че малко й оставаше да се разплаче.
Новопристигналите се оглеждаха притеснено и се опитваха да установят причината, поради която бяха повикани на пожар, но ново почукване усуети опита им да попитат.
Щом Еди и Лиса се присъединиха, групата бе в пълна бойна готовност.
Вида седеше на креслото, свила колена пред гърдите си, а останалите бяха направили полукръг около нея. И във всеки един поглед се четеше само един въпрос: „Какво, по дяволите, правим тук?“
- Мисля, че съм бременна... – шепотът на Вида сякаш отекна в стаята, макар да бе едва доволим и всички зяпнаха.
- Ти какво...? – поде някой.
- ...бременна си... – продължи друг.
- ... от Ивашков?! – всички завършиха в хор.
- Да, мамка му! – гореспоменатият повиши глас и ги накара
да замлъкнат. Те придобиха леко гузни изражения преди Роуз да се вземе в ръце и директно да премине на въпроса.
- И ние сме тук, за да осигурим таен аборт?
- Няма да абортирам! – Вида заяви твърдо, а Ейдриън се
задави с водката, която пиеше – Съжалявам, Ивашков – беше искрена в думите. – Обещавам, че ако е вярно, няма да предявявам никакви искания или претенции. Ще изчезна, но няма да направя аборт! – погледна го тъжно, а той й кимна. Разбираше я.
- Подкрепям я! – обади се Роуз.
- И аз. – допълни Лиса. – Никоя жена не би била способна на
това... – за миг отклони очите си към Кристиан и невидима искра пемина помежду им.
- Какво ще правим? – за пръв път Еди се обади. –
Братовчедке – поде Ейдриън, гледайки принцесата – искаме да те помолим – хвърли поглед към Вида за подкрепа – да използваш внушението си върху Оленски, за да ни даде тест за...
- Не! – резкият тон на Лиса го прекъсна малко преди края.
- Лис – всички я погледнаха умоляващо.
- Не, имах предвид това, че не е нужно да го правя. Аз самата
имам такъв. – обясни спокойно тя.
- Значи сте работили по проект мини Драгомирчета? –
Ейдриън поде лукаво, макар да се чувстваше напълно изгубен при сегашното им положение с Вида. Не беше сигурен как да поспъти, ако тя наистина се окажеше бременна. Но най-правилно, въпреки че беше напълно скандализиращо общественото му положение, бе да признае детето. Все пак тя не го бе заченала сама.
- Работи ли сме по такъв проект? – Кристиан гледаше
недоумяващо, докато Лиса поклащаше утвърдително глава. – А ... – искаше му се да попита дали са успели, но нещо го спря. Преглътна шумно и получи отговор, без дори да е задавал въпроса си.
- Не съм бременна. – отвърна му, успокоявайки го. Може да
бяха изкусни бойци и умели политици, но никой от тях не беше готов за деца. – Ще отида да го взема. – кимна на Еди, за да я придружи и запристъпва заднешком към вратата.
- Може би трябва да отида с Лиса – предложи Роуз, а Вида я
погледна ужасено. Мислено я зовеше да остане с нея – Или, може би, не – отхвърли предложението си, сядайки на близкото канапе.
- Най-добре – потвърди и принцесата преди да напуснат стаята.
- Хей, Ивашков – започна Кристиан и зелените очи на
Ейдриън се приковаха в него. – Може би ще изпушим по една цигара – кимна към вратата.
- Ти пушиш?! – Роуз не се сдържа и изстреля въпроса си. –
Откога? – беше настъпателна, а Озера едва не я изгори с поглед.
- От днес! – натърти ядно, а устните на пазителката му
оформиха едно безгласно „съжалявам“.
- Не смея дори да го погледна в очите – призна си Вида, след
като мороите излязоха от стаята. – Какво, за Бога, направих?! – изплака – Съсипах своя и неговия живот – клатеше ужасено глава. – Каква глупачка съм!
- Спри! – Роуз почти й се скара. Както виждаш, на всеки се
случва – с това визираше предполагаемата поява на мини Драгомирчета. А и ако наистина мислиш да не предяваваш нищо към Ивашков...
- ... провалям само собствения си живот
- Нямах това предвид...
- Но е истина. – измореният поглед на Вида срещна този на
Роуз. Гледаха се продължително преди тъмноокото момиче да наруши тишината.
- Мога да изчезна с теб. Ще си имаме заедно бебе – въпреки че
звучеше като шега, Роузмари бе напълно сериозна. – ставам на 18 след месец и ще напусна Академията заедно с теб.
- Не е нужно, Роуз – пресипнало й отвърна Вида. – И не
трябва. Само аз съм си виновна...
Може би щеше да се зароди спор, но припряното отваряне на вратата ги прекъсна.
Лиса затвори рязко след себе си и подхвърли кутийката в ръцете на Милой.
- Ти си! – побутна я към банята. Вида послушно пристъпи вътре и се зае да изпълни обозначените стъпки.
- Какво ще стане, ако е бременна? – принцесата попита.
- Ще напусне Академията. – Роуз каза леко тъжно. – И може
би аз ще тръгна с нея – допълни и усети през връзката им как Лиса изревнува.
- О, Лис, знаеш, че си най-добрата ми приятелка, но не мога
да я оставя сама... още повече сама с бебе – докато Роуз говореше Лиса започна да осъзнава положението от гледната точка на Вида. Представи си, че тя е на нейно място. Беше пазител на Кристиан и съвсем случайно беше забременяла от него. Дланта й несъзнателно погали корема й. И го обичаше, при това много и това не й позволяваше да му го причини, да го накара да признае едно дете, което щеше да разруши живота му. Пое си дълбоко въздух и кимна на Роуз.
- Трябва – натърти – трябва да заминеш с нея! Може би и
Беликов ще помогне – предположи Лиса, а пазителката я озари идея.
- Сега остава само да чакам – каза им Вида, излизайки от
банята. Внимателно постави маркера, както го нарече, върху масичката за кафе, и трите седнаха около нея, чакайки нужното време да изтече.
Докато момичетата чакаха със затаен дъх мороите отвън, както и Еди, се канеха да влязат отново в сградата.
Ейдриън жадно дърпаше от цигарата си. Потропваше нервно с крак и се чудеше какво да прави. Макар никога да не е бил особено близък с Озера или Кастиел, в момента Ивашков оценяваше подкрепата им.
- Мамка му – изпсува изведнъж и ядно загаси цигарата си. –
Положението е изключително напечено.
- Винаги можеш да отречеш, че бебето е твое – подхвърли
саркастично Кристиан и си спечели сърдит поглед от зеленоокия морой.
- Или просто инсцинираш смъртта си и избягваш с Вида –
Еди подметна на шега, но и двамата морои придобиха замислени изражения. Явно се заинтригуваха от предложението. – Но най-добре ще е първо да проверим дали наистина ще има бебе – пазителят прекъсна мисловната им дискусия и тримата забързаха крачка към апартамента на Ивашков.
Пред вратата той се спря, за да си поеме дълбоко дъх.
- Хайде, татенце – побутна го Кристиан.
- Само, ако ми пазиш гърба, татенце – горчиво вметна и
Ейдриън. Двамата се спогледаха тъжно и осъзнаха, че не бива да се шегуват с това.
Еди не се намеси, а просто им отвори вратата и мъжете се загледаха в правоъгълния бял предмет, удобно „легнал“ върху масивната дървена плоскост.
- Е? – бе краткият въпрос от страна на Ивашков.
- Виж сам... – Вида се изправи, за да се приближи към него.
Постави теста за бременност в ръцете му и го прегърна. Прегръдка, която Ейдриън прие за прощална.

Ако се чудите коя съм и какво търся тук може да погледнете в коментарите на фика :) А иначе само отново напомня, че това е част от главата. Не е цялата, тъй като не съм я довършила, но и това трябва да стане скоро :)
Самата глава е написана в трето лице, единствено число, тъй като не мога да се превъплатя в никого от героите :) Предполагам, че и занапред ще бъде така, дано това не развали удоволствието ви от четенето.

Глава 20

И всъщност беше такава. Върху пръчицата се мъдреха две чертички, които известяваха само едно единствено нещо- щяха да си имат бебе. Бяха сгазили лука прекалено много и сега Вида Милой носеше в утробата си племенник на кралицата. Един скандал щеше да роди друг, при това буквално.
Очите на момичето се напълниха със сълзи, докато търсеше някаква утеха у Ивашков. За жалост, обаче нямаше как да я получи, бе прекалено късно; прекалено късно за всичко- за тях, за бъдещето им, за хората от обкръжението им. Заради това бебе всички в тази стая щяха да платят висока цена. Всъщност, обаче, надали бебето имаше вина, по-скоро такава носеха родителите му, тъй като те не се бяха пазили, те не бяха внимавали. А сега, заради тяхната грешка, щеше да плаща и то, и приятелите им.
- Аз... аз толкова съжалявам, Ейдриън- започна Вида, въпреки че сълзите й я давеха и не й позволяваха да изговаря думите ясно. Просто звучаха като някакъв далечен и неразбираем вопъл. Личеше си страданието и съжалението, което струеше от нея, затова й хората в стаята се чувстваха някак не на място, ала нямаха смелостта да напуснат.
- Никога не съм искала да стане така... Боже, колко съжалявам... Моля те прости ми...- продължи да хлипа, докато търсеше всячески близостта му. Ейдриън стоеше неподвижно и гледаше в една празна точка на стената, без да може да асимилира факта, че ще става баща. Не можеше да повярва, че той- онзи абсолютен нехранимайко, който спеше с жените повече за бройката, отколкото, защото иска- щеше да има бебе. И то не от кого да е, а от дъщерята на една от най-близките приятелки на майка му. Всъщност от неговата най-добра приятелка...
- Извинявай.- проплака отново до ухото му и долепи устни до бузата му. Последва една съвсем малка и ефирна целувка, чиято цел беше да сложи край на всичко. Милой се усмихна някак тъжно и попи сълзите си с дългия ръкав на анорака си. После въздъхна и се отдалечи от него, все още носейки тъжната усмивка със себе си.
- Ще... ще имаш ли против да изляза за малко?- Ейдриън прошепна, понеже решителността му се беше изпарила щом чу, че в действителност ще има бебе. Всичко, което си беше мислил до преди миг изчезна от съзнанието му. Мислеше си само и единствено как бе успял да провали живота на Вида. Не съжаляваше за своя; съжаляваше само за този на приятелката си и за този на детето, което растеше в утробата й.
Милой му кимна вяло, опитвайки се да се насили да се усмихне, но не се получи. Ейдриън изрече нещо подобно на благодаря и заедно с Кристиан, Еди и Лиса напуснаха стаята. Последните изпълняваха безмълвно нареждане на Роузмари, тъй като двете с Вида трябваше да решат как да прикрият бременността й за няколкото месеца, които им оставаха до 18тия рожден ден на Хатауей.
Щом мороите и Еди напуснаха стаята, маската, която Вида носеше се срути, при това с гръм и трясък. Пазителката падна на колене и започна да се дави със сълзите си. Въздухът не й стигаше, а плачът й не спираше. Не можеше да повярва какво бе станало туко-що. Не можеше и не искаше. Тя не беше готова да бъде майка, тя беше само на 18десет, тя беше дете. Нищо, че преспокойно можеше да защитава нечий друг живот. Нямаше смелостта да отгледа дете, не и сега, не и сама, не и без него. Знаеше, обаче, прекалено добре, че Ейдриън не може да се обвърже с нея и с детето, което носи. Въпреки всичко й се искаше той да го стори, искаше светът да знае, че не е курва, която спи, с когото й падне, а ще сформира семейство. За жалост, щеше да е прекалено скандално, затова и никога нямаше да се случи. Вида щеше да избяга и нямаше да бъде нищо повече от кървава курва. Беше толкова жалко...
- Шшшт...- прошепна й Роуз падайки на колене до нея и придърпвайки я в прегръдката си. Опитваше се да я успокои, но знаеше, че скоро няма да се случи, защото не е лесно да превъзмогнеш такова нещо, нали?
Вида проплака нещо подобно на „Не мога!” и се вкопчи в ръката на приятелката си отчаяно търсейки утеха... закрила... подкрепа... Искаше й се нищо от това да не се бе случило или пък да може да върне времето назад, но знаеше, че е абсолютно невъзможно. Щеше да си носи кръста сама, както всеки път. Поклати съвсем леко глава, докато стискаше дланта на Роуз в своята.
- Аз...- започна тихо Милой, докато хлиповете продължаваха да затрудняват дишането й. Не й бе никак леко да си представи, че трябваше да се откаже от бляскавото си бъдеще, но определено щеше да й е по-лесно да захвърли него, отколкото да убие нероденото си дете.
Пое си дълбоко въздух и си кимна едва, докато се изправи нескопосано, а Роуз сякаш разчела мислите й, се изправи секунда преди нея, за да я подхване изпод раменете. Вида искаше да се скрие от света и по тази причина леглото й се стори най-удачното място да го стори. Като малка винаги го правеше; покатерваше се на втория етаж от двуетажното легло и се завиваше през глава с юргана. Вярно, че не изглеждаше кой знае колко оригинално или пък реално, но за нея си беше същинска крепост; крепост, която никой никога нямаше да превземе. Затова и сега пожела да се скрие там, а Роуз с готовност й помогна, тъй като в главата й се оформи план, който не търпеше отлагане.
Планът не беше кой знае колко сложен или заплетен, но определено включваше открита конфронтация с Ивашков и обясняването какъв непоправим идиот е; към тези качества можеше да се добави незаинтересованост, егоизъм и безсърдечие. Все неща, които принудиха Вида да се разплаче неудържимо. Ако Ейдриън се бе държал повече като мъж и по-малко като разглезен аристократ всичко щеше да е много, много по-добре.
- Ще...- Роуз искаше да попита „Ще се справиш ли сама?”, но Милой я прекъсна с решително кимване и не й позволи да изрече въпроса си докрай. Плашеше, че някой се съмняваше в нейната воля; плашеше се, че и тя самата се съмняваше в себе си... Беше тъжно, беше жалко, беше абсурдно...- Тогава тръгвам- Хатауей се усмихна леко и я погали по челото преди да я завие. Знаеше, че се държеше с нея като с малко дете, но изглежда приятелката й нямаше нищо против; а напротив. Може би дори се нуждаеше от това. Роуз поклати глава, прати й въздушна целувка и напусна стаята буквално летейки по коридора. Ивашков й трябваше сега! На секундата! И тя определено знаеше къде може да го намери.
Докато Вида беше свита на топка опитвайки се да превъзмогне новината, Ейдриън стоеше зад една от тренировъчните зали и гледаше невиждащо пред себе си. Пушеше цигара след цигара правейки опити да осмисли правилно ситуацията и подходящата си реакция. Беше му изключително трудно да осъзнае какво беше направил и какви невъобразими последствия щеше да има това за Вида. За него не му пукаше, така или иначе и сега беше достатъчно скандализиран, но пък леля му беше Кралицата и беше без значение дали прави скандал след скандал или не. Но за Вида прошка нямаше да има. Момичето щеше да бъде заклеймено като курва и животът й приключваше там... Насред леглото. Определено не беше справедливо, но...
- Ти нормален ли си?!- Роуз изстреля изречението в мига, в който съзря дима от цигарите на Ивашков. Дори не даде шанс на мороя да проговори преди да го бомбандира със следващата си реплика.- Толкова ли си безмозъчен?! А безсърдечен?! Какво изпомпва кръвта ти? Черна дупка на место сърце или...?! Какво ти става?! Щеше ли да боли толкова много, ако поне я бе погледнал? Или си отвратен от нея? От нея и от твоето дете? Боже, жалък си, Ейдриън! Толкова си жалък...- на последните си две изречения Роуз се засмя някак тъжно и престорено. Искаше й се да прозвучи ехидно, но му беше толкова бясна, че това надали можеше да се получи особено успешно. Всъщност Ейдриън дори не заслужаваше вниманието й в момента. Единственото, което му се полагаше- поне според нея- бе да бъде игнориран от всички; от абсолютно всички и да не получи никакво внимание; да се почувства отхвърлен и нежелан; да „обуе обувките” на Вида поне за миг, за да почувства какво бе изпитала тя щом той замръзна в ръцете й.
- Не викай!- Ивашков й изсъска веднага щом се окопити. Не беше нужно цялата Академия да разбира, че Вида носи неговото дете, а истеричните викове на Роуз определено нямаше да спомогнат това да остане в тайна.
- Ще правя, каквото си искам щом смятам, че го заслушаваш, глупако!- дампирката присви очи и ако от тях можеше да се изстрелват различни по вид оръжия досега Ейдриън да се бе превърнал в добре оформена...
- За какво е цялата дандания?!- възмутеният съсък изречен близо до тях привлече вниманието им и Роуз, и Ейдриън замръзнаха насред мислите си. Никак не беше добре. О, не! Никак!
- Защо, по дяволите, ти трябваше да идваш тук, другарю?!- Хатауей прошепна едва, докато се извръщаше към Дмитрий с усмивка на уста. Трябваше светкавично да измисли някаква лъжа, а определено нямаше да стане лесно. Хайде, глупако, помогни ми! Погледна многозначително към Ейдриън и зачака нещо да се случи...