Академия за вампири Трансилвания: Апокалипсис

Пролог
Преди година бях на шестнайсет и си мислих, че знам всичко за света. Учудвах се на това, че никой около мен не го виждаше такъв какъвто е. Сега вече разбрах защо. Те виждаха отвъд железните врати на Академия "Св. Владимир", не веднъж се бяха сблъсквали със смъртта. Година преди да завърша и живота на най-добрата ми приятелка да бъде оставен в ръцете ми, започнах малко по малко да осъзнавам какво всъщност означава да си пазач. Не само трябва да защитаваш един Морой, а цялата раса. Когато живота на тези, от които зависиш, е поставен на карта трябва да се научиш да работиш в колектив и да мислиш за всички. Не само за себе си. Все пак те идват първи, нещо което не трябва да се забравя.
Никога в живота си не съм и мислила, че някой ден ще се изправя лице в лице със най-големите си страхове и ще се доближа толкова близо до границата между живота и смъртта. Дори и не съм подозирала колко тайни може да крие едно общество като Мороите. Но дойде време всички да се изправим срещу група, ламтящи за власт, вампири. Трябваше да прекрачим правилата, да ги загърбим, за да спасим всички.
Между другото, казвам се Джона Петров и само след година ще стана законен пазач. Но преди това нека ви разкажа какво всъщност означава да си пазач и да държиш в ръцете си толкова много животи.

1.
Когато си отделил цял почивен ден на физическо натоварване и изцеждане на всички възможни сили от тялото си, към края вече ти се иска поне една спокойна вечер с приятелите. Е, добре де в моя случай беше щур купон на последния обитаван етаж в сградата на дампирите. Имаше повече хора отколкото очаквах да дойдат. Музиката беше малко по-висока от допустимото, но гласовете в стаята поне малко я заглушаваха. Пердетата на прозорците бяха спуснати и слънчевите лъчи нямаха никакъв шанс да навлезат в стаята и да станат част от забавлението. Въпреки че се движехме на нощен график отново успявахме да хванем изгрева. Никой не се оплакваше. Последният час беше най-кратък.
Лена стоеше до мен, Камерън я беше прегърнал и тихо й шепнеше нещо, а Еди флиртуваше с някакво момиче. Не я бях виждала, затова предположих, че или е от новите, или е от по-малките. Е, нямаше за какво да се плаша. Това си беше Еди. Ако сега е това момиче, утре ще е друго.
На няколко пъти Лена ме накара да стана от мястото си и да потанцувам, но умората така ме беше налегнала, че само след час си тръгнах. Нямаше да оставам в стаята си. Още не. Имах нужда да усещам някой до себе си. Този някой беше Стан. Знаех, че може да е на смяна, но си струваше да опитам. Придвижвах се бавно и замислено към сградата, където се намираха стаите на пазачите. Времето беше типично есенно. Дърветата, отвъд всякакви постройки, се бяха обагрили в оранжево, червено, жълто. По-нависоко зеленееха борове и ели, а върховете на планините бяха скрити от утрешна мъгла. Ветрецът беше леко хладен и съвсем нежно се вмъкваяе изпод дрехите ми и ме галеше. Не беше топлото докосване, което жадувах, но отново ме успокояваше.
Бях на няколко крачки от задния вход на сградата, когато видях Стан и майка ми да говорят пред един от прозорците.
- Пак ли обсъждате работа?
- Защо си тук? - Алберта се направи на учудена. Защо? Нали знаеше, че прекарвам повечето време тук? Странен човек.
- Искам да спя. - прегърнах майка си през кръста и леко я тикнах към изхода. Малък намек, че мястото й точно сега не е тук. - Ще си продължите разговора после.
Алберта тръгна за смяната си, а аз останах да уговарям Стан.
- Знаеш ли какво направи току що? - По лицето му играеше онази моя любима усмивка, която ми повдигаяе настроението винаги.
- Да. Изкарах си още няколко допълнителни часа следващите два уикенда. - Прегърнах го през кръста и се оставих в топлите му и нежни ръце. От гърлото на Стан се измъкна съвсем тих смях, а топлината му бавно започваше да се промъква и в моето тяло.
Бях затворила очи, когато усетих как земята се изплъзна изпод краката ми и сега се намирах в ръцете на любимия си, който ме носеше към мекото и пухено легло в стаята му. Слънцето беше още съвсем ниско и хвърляше прекрасните си лъчи по небето. Малко хора щяха да оценят тази гледка, но аз щях да я запомня завинаги. Тази красота просто нямаше как да убегне от погледа ми.

Събудих се след не повече от пет часа сън, но имах чувството, че съм прекрала цял ден в това легло. Стан не беше в леглото, но чух водата в банята. Изравих се леко и сънено се запрепъвах към дървената врата. Пердето пред ваната беше спуснато, но все пак виждах очертанията на мъжа. От където и да го погледнеш, беше си просто страхотен. Свалих широката сива тениска и се присъединих към душа.
- Събудих ли те? - Стан изглеждаше като бог. Мократа му коса беше още по-разрошена от обикновено, а водата се стичаше доста примамливо по тялото му.
- Не. Чух, че си под душа и реших да ти правя компания, а и ако още малко остана в леглото ще изпуснем църквата. - Леко прокарвах пръстите си по татуировката на гърдите му. Изглеждаше ми по-тъмна, но това беше трик на водата. Устните ми бавно докосваха врата ми и караха водата да изглежда студена, след като минеше над тези места. бавно малко по малко той се приближи към лицето ми и ме дари с една незабравима целувка. Обичах тези моменти. Само аз и той. След няколко минути отново щяхме да се впуснем в живота на Академията и нямаше да сме само ние двамата. Нямаше да може да си позволим такъв момент.
- Ако продължаваш така, ще закъснеем за службата.
- Брей, ти отказваш?
Ударих го съвсем леко в гърдите и отново се отдадохме на момента, който свърши доста скоро, защото имахме малко време. След горещия и освежаващ душ, беше време да тръгнем към малкия параклис и да изслушаме поредната служба. Все щях да науча нещо ново, а и това ме караше да се чувствам себе си понякакъв странен начин.

2.
Службите в малката църква в Академията бяха нещо, което всички посещаваха. Дори и тези, които бяха атеисти. Свещеникът разказваше различни митове и легенди, свързани с историята на хората, Мороите, дампирите и Стригоите. Можеше да научиш много повече отколкото в учебниците. Просто се отпускаш и слушаш. Не, че си длъжен. Всеки път щом идвах тук се очудвах от красотата на постройката. Въпреки не големите си размери, тук се беше побрала хилядолетна история и архитрктура. Прозорците бяха високо горе, облепени със цветни стъкла, които не допускаха светлината да влезе и да се присъедини към службите. Свещи бяха запалени и огряваха всичко като придаваха нещо мистично. На тавана и всички стени имаше стенописи, изобразяващи различни случки от историята. Икони наблюдаваха всичко и всички. Сякаш претегляха греховете.

Всичко наподобяваше викторианската епоха, но цялата Академия всъщност беше неоготическа. Всички сгради сякаш галеха небесата с островърхите си кули. Същевременно показваха величието и неизбежната си красота. Но не само отвън Академията изглеждаше така. Всички класни стаи бях на границата между славното минало и модернизираното бъдеще. Само физкултурният салон беше напълно обновен. Останалото...е, беше незабравима гледка. Веднъж зърнал Академията, човек не би я забравил. То се вписваше напълно с околните замъци и митовете за вампири, върколаци и безсмъртни чудовища. Само дето върколаците бяха заместени от огромни хъскита, които бяха подвластни на магческите способности на Мороите. В началото бих се учудила, но сега знам почти цялата история на този вид и различните аномалии много лесно се обясняваха с тези дарби на Мороите. Вярно, много от тях използваха пълните си способности, но все още имаше такива, които поддържаха нивото.
След като много хора започнаха да изучават окултното и да практикуват, Мороите решили, че няма смисъл да се напрягат и използват пълния си капацитет, след като имало кой да се замеси достатъчно с един непознат свят. Такава съм и аз. Още преди Алберта да ме вземе в Академията започнах да изучавам магиите, легендите и преданията. Сега когато съм тук, ми се отдаде възможност да приложа наученото на практика. И се оказа, че е много по-трудно отколкото си мислех. За Мороите беше нещо напълно обичайно. Те бяха родени с магията, заложена в тях. Аз трябваше да я заслужа. Нещо, което ме натоварваше много повече от което и да физическо упражнение. Всеки ден отделях един час и заедно с Джейни се учех да откривам нови светове, да се срещам с нови същества. Това беше един плюс за пазач. А аз щях да дам всичко от себе си, за да бъде Лена в безопастност. Дори и да се налагаше да преминавам през такова изтощение всеки божи ден. Скоро бяхме открили начин да се въплатиш в тяло на стригой. Тази идея не ми беше много присърце, но трябваше да имам тази способност. Все пак те идват първи, нали така?

Стоях в стаята на Джейни правих опити да прекрача границата между двата свята, но усилията бяха напразни. Нямах толкова силна воля за това. Не бях допускана до другия свят. Трябваше да се постарая повече. Нямаше да се откажа. В това бях сигурна, затова просто продължих. Бях на косъм да прекрача онази невидима линия, когато Джейни ме извади от концентрация.
- Достатъчно за днес, Джо. Много се натоварваш, а това не е особено добре за здравето ти.
- Каза го човекът, който по 24 часа на ден е обвързан с магията.
- Ха-ха. Нека утре починем, а във вторник ще пробваме пак и няма да те прекъсна. Ще те оставя да преминеш, но ще доведа няколко пазача. Не знаем какво може да стане. До сега не съм пробвала това.
- Добре. - станах и си взех чантата. - А дали ще изгубя контрол?
- Не знам. Да се надяваме не, защото ще се условни ситуацията, а не искам да те наранявам.
- Де и Стан да беше като теб. Спуква ми задника от бой на допълнителните часове,
- Това е за твое добро. Победиш ли него все едно си убила Стригой.
- Да. - това поне си беше вярно.
Излязох от стаята и се отправих към библиотеката. Бях се разбрала да се чакам там с приятелите си. Щом се отдаличих малко от сградата на учителите и пазачите, обърнах поглед към високите кули на главната сграда. Гледайки ги така отдолу, имах чувството, че те вече не галеха небесата. Те ги пронизваха, така както кол се забива във сърце. Беше се страховито. Кръглата луна, леката мъгла и кръжящите прилепи допринасяха за пълната картина на величие.

3.
На следващия ден малко след часовете се отбих в библиотеката на Академията. Както винаги беше пълна. Повечето ученици идваха тук, за да си говорят за най-обикновени неща, а аз - да изучавам поредния мит за Мороите. Отстрани би изглеждало като нещо, което ме отегчава, но всъщност беше интересно. Бях седнала на пода на последната редица в библиотеката. Там беше най-спокойно и можех да остана насаме с книгите. Бях си пуснала музика от телефона и сега в ушите ми гърмеше Avril Lavigne със своята Wish you were here. Напълно се бях отплеснала и не забелязах, че Лена ме наблюдава, докато не седна до мен.
- От кога си тук?
- Не много. Наблюдавам те от известно време. Какво четеш?
- За тайните общества на Мороите.
- Звучи интересно.
- Да, само дето ми се струва, че тези са живи богове. Не знаех, че един Морой може да владее всички елементи перфектно.
- Ооо. Чичо ми е разказвал за тях. Наричали се господарите. Управлявали всички елементи напълно спокойно. Е, не всички де. Без духа. Но смятали, че ако увладеят всичко перфектно, ще бъдат допуснати и до него.
- Да бъдат допуснати? От кого?
Лена повдигна рамене и продължи.
- Чувала ли си за скрития кинжал в Академията? - кимнах с глава. - Смята се, че той е ключът към съвтршенството. Така тези от обществата ще властват над всички: Морои, дампири, Стригои, хора. Над цялата Вселена. Но се смята, че ако това бъде допуснато ще настъпи хаос, който ще доведе до края на света.
- Чичо ти от къде знае толкова?
- Баща му бил част от такова общество, но то не изтраяло дълго. Членовете започнали да се карат за власт и на края всичко се разтурило.
- А къде е скрит този кинжал?
- Това трябва да питаш Джейни. Тя носи знака му, онази татуировка на кръста й. Значи тя е тази, която го пази. Но не си мисли, че е толкова лесно да я подкупиш да ти каже.
- Защо?
- Джо, наивна си. Това не е просто поредната легенда. Не знам защо, но ми се струва, че и дума повече няма да научиш за това.
- Трябва все пак да опитам, нали?
Но поне в едно Лена беше права: нямаше да е лесно да изтръгна нещо от Джейни. Но ако не опитах, щях постоянно да се питам какво би станало, ако бях пробвала.

4.
В понеделник след часовете побързах да се срещна с Джейни. От както разбрах, че тя знае нещо за тайните общества на Мороите не можех да мигна. Трябваше да разбера нещо повече.
- Защо ми каза да прочета историята за тайните общества?
- Разбра ли за кинжала?
- Да. Защо ми е да знам?
- Още е рано да ти казвам. Хайде да вървим, имаме работа за вършене.
През целия час упражнения не спрях да мисля. Какво за бога беше намислила Джейни? Този разговор дълго щеше да ме измъчва. Е, поне докато Джейни не си развържеше езика и не изплюеше камъчето.

Полумъртва се добрах до стаята си и без дори да се преобличам се вмъкнах в студеното легло. Не след дълго различни сънища започнаха да се изреждат един след друг. Всички напълно безсмислени. На сутринта помнех само откъслечни моменти. Не че беше нещо важно. Слънцето вече беше залязло, а от долу се чуваха гласове. Тези хора никога ли не се наспиваха? Тъкмо бях се завила през глава и вече се онасях наново, когато някой почука на вратата. Смятах да го оставя. Все някога щеше да му писне. Само, че не познах. Който и да беше, нямаше изгледи да спре скоро. Хвърлих одеалото на леглото и станах.
- Какво? - не се усетих, че крещя, докато не видях учуденото лице на Еди.
- Какво ти става, момиче?
- Извинявай. Много съм уморена, въпреки че спя. - Еди влезе в стаята и набързо се настани на леглото ми.
- Първо: имаш пет минути да се приготвиш за час. Второ: ще има открит урок в часа на Юрий, а после и в този на Стан.
- Моля? - бях замръзнала на мястото си с вдигнати във въздуха ръце и секнато прозяване.
- Нали не си забравила? За това се говори от месеци. Най-добрите пазачи ще са там.
- Господи. - имах чувството, че заседналата топка в гърлото нямаше да може да бъде преглътната още дълго време.
- Колко време казваш, че имам?
- Пет минути.
- Да беше дошъл по-късно, ли?
Оставих приятеля си да се излежава на леглото, а аз навлякох първия анцунг, който видях, вързах си косата на конска опашка и тичешком с Еди стигнахме до физкултурният салон. Денят ми започваше скапано. Мразех тези дни, а сега трябваше да дам всичко от себе си на открития урок. Това нямаше как да се случи в по-неподходящо време.

5.
За пръв път във физкултурният салон имаше толкова много пазачи. Присъстваха и някои от Академията, но повечето лица ми бяха непознати. Класът вече се беше събрал, но за щастие, не и започнал. С Еди се промъкнахме между учениците и излязохме към по-предните редици, тъкмо на време преди Юрий да започне да говори.
- Всички сте тук. – погледът му се насочи към мен. – Значи можем да започваме. Както виждате днес имаме гости. – с лек жест той насочи вниманието ни към пазачите до стената. – Днес всичко ще си протече както нормално. Разпределете се по двойки, но преди това загрейте. После се упражнявайте няколко минути, а след това всяка една двойка ще ни демонстрира наученото.
- Това не беше споменато преди. – Еди поклати глава и тръгнахме да вземем няколко дюшека. Всички загрявахме и се отдадохме на тихи разговори, докато гостите наблюдаваха, обсъждаха и преценяваха.

- Край. Сега е ред да покажете способности. – в гласът на Юрий се долавяше нервна нотка, но така би било с всеки на неговото място. От както бях тук не се бяха провеждали такива уроци. – Вие сте първи.
Юрий посочи към една двойка, стояща на няколко метра от нас. Даде им насоки и после се отдалечи. Виждаше се, че момчетата се тресяха от нерви, но това, което показаха учуди дори и мен. Бях ги виждала в часовете. Никога не се бяха били така. Е, този час поне щеше да мине добре. Не се страхувах да покажа уменията си. След толкова допълнителни часове със Стан, салона се беше превърнал като мой втори дом. Още няколко двойки минаха, всички нервни, но се справяха чудесно. Следващите посочени бяхме аз и Еди.
- Само не ми разкрасявай лицето, Джо.
- Няма. Но и ти не го прави. – Ударихме си по едно рамо и една усмивка преди да започнем.
Трябваше да призная, че Еди беше наистина добър. Блокирахме си ударите взаимно. Нито той, нито аз паднахме. Всичко вървеше страхотно, докато не започнаха черните петънца. Играеха си съвсем свободно пред очите ми и дадоха възможност на Еди да нанесе няколко удара по бедрото и ръката ми. Светът започваше да се измества от мястото си, а после и земята ме притегли към нея. Мразех я тази гравитация.

- Джона...
Чувах гласът на Юрий, но беше сякаш ехо. Бавно започна да става все по-ясен и по-ясен. Светлините на лампите ме заслепиха, а студенина се разля по цялото ми тяло. Чувствах се сякаш някой ми беше извадил батериите.
- Джона...
- Чувам те. – Юрий ми помогна да седна и доближи шише с вода до устните ми. Не бях усетила колко сухо е гърлото ми, докато течността не се разля в устата ми. Чак болеше докато преглъщах.
- Можеш ли да станеш?
- Мисля, че да. – Леко се повдигнах и всичко отново се заплете в цветове и размазани фигури.
- А аз не. – Юрий направи жест към един от пазачите. Ник.

С негова помощ успях да стигна до клиниката. Д-р Олендзки, или както й виках Сара, вървеше по снежно белия коридор. Не се забърза. По изражението й видях, че ме е очаквала.
- Мислех, че ще дойдеш по-рано. – Тя се приближи, дари Ник с бърза целувка, отпрати го чевръсто обратно, а мен въведе в една от онези стаички, които винаги сравнявах с лудница. Всичко беше бяло. Направо да се побъркаш.
- Закусвала ли си?
- Ако излъжа?
- Няма да е нищо ново, но пък по-зле за теб.
- Добре. Въздух.
- Моля?
- Нямах време. Кастиле ме събуди пет минути преди началото на урока.
- Джона, кажи ми какво да те правя? - гласът й звучеше доста отчаяно.
Повдигнах рамене и се прозях.
- Май не си се и наспала?
- На мен съня никога не ми стига. – Сара се засмя и включи малкото противно фенерче, което направо ти бъркаше в мозъка, когато преминаваше пред погледа ти.
- Юрий спомена, че си си ударила главата, но си реагираш напълно нормално. Чудесно. Сега стани, обърни се към вратата и се насочи към кухнята. Все ще има някой, за да ти приготви нещо.
- А може ли да пропусна кухнята? – дори и не исках да си представям храна в момента.
- Предпочиташ иглите ли?
- Не особено. – Намръщено и неохотно се отправих към главната кухня. Като не друго поне щях да пропусна следващия час, а Алберта нямаше да има основание да ми чете конско.

6.
След един сандвич и чаша портокалов сок, вече се намирах пред кабинета за часа на Стан. От време на време в главата ми изникваха картини на местата, които посещавах с Джейни. Още бях ядосана за неуспеха си в превръщането. Поне щях да имам още един шанс. Звънеца удари и разговорите на току-що излезлите от стаите ученици, нахлуха в главата ми и прекъснаха тъмните мисли. От към далечната страна на коридора се появиха гостуващите пазачи, предвождани от директорката г-жа Кирова и майка ми. Сред групата имаше и наши пазачи, които обясняваха нещо. Бавно, но славно, те напредваха в посока, към мен. Започнах да се чудя дали да не припадна и този час, но мисленето ми отне повече време и сега Стан стоеше до мен.
- Дори и не си го помисляй. – гласът му беше напълно делови и дори малко студен.
- Толкова добре ли ме познаваш?
Той кимна с глава и ме подкани да вляза в стаята. Преди мен бяха влезли още няколко дампира, сред които и Еди.
- Добре ли си, Джо? – не бях го чувала с такъв разтревожен глас.
- Да. – Заех мястото си на последния чин и оставих приятеля си да приказва.
Докато не би звънеца, Еди не спря да говори. Обясни ми как минал часът и коментарите на пазачите. От време на време хващах отделни думи, но мозъкът ми беше зает с напълно различни тревоги. Още не бях виждала Лена и започваше да ми става скучно без нея. Но всичко това приключи с започването на поредната лекция на Стан.

На обяд беше по-шумно от преди. Всички обсъждаха въодушевено откритите уроци.
- Не им ли писна? – настроението ми се беше скапало напълно.
- От кое? – Лена ме гледаше с доста неодобрителен поглед.
- Да обсъждат. И защо ме гледаш така?
- Извинявай. – тя отпусна рамене и зае обичайната си поза. – Сара ми нареди да те наблюдавам. Не ми се получава. И между другото, Джейни каза да ти предам тази бележка.
Лена ми подаде едно малко листче.

След часовете във физкултурният салон.

Е, като не друго поне днес можеше да се превърна в Стригой. Довършихме обяда, разговаряйки за напълно обикновени неща и обсъждайки гостите на Академията. След още няколко часа осъзнах, че някои от тях всъщност бяха бащите на пазачи от Академията. Преди не се бях замисляла, но после забелязох приликите. Бащата на Юрий беше част от тези пазачи. Беше доста по-възрастен отколкото си го представях.

След последният ударен звънец и обещанието утре да съм в по-ведро настроение, се отправих към салона. Лампите бяха изключени, а малките прозорци до тавана, облепени с някаква тъмна хартия. Вътре бяха Джейни, майка ми, Стан, Юрий и Ник. Останалите пазачи бяха непознати, освен бащата на Юрий.
- Това да не е някакъв съвет на пазачите? – Хвърлих чантата си настрана и се приближих към събралите се дампири и Морой.
- И предния път ти казах, че не знаем последствията. – Джейни запали наредените наоколо свещи само с мисълта си и ме повика при нея. – Страх ли те?
- Шегуваш ли се? Мисля за това от толкова време.
Пазачите оформиха кръг около нас. Всички със заредени пистолети и открити сребърни колове. Силно се надявах да не им потрябват.

7.
Винаги съм смятала, че щом вярваш, че ще направиш нещо, значи ще го направиш. Сега отново познах. Честно казаон, представях си нещата по различен начин.
Лежах върху един от дюшеците и бях оставила всичките си мисли да отлетят нанякъде. Сега не се нуждаех от тях. Очите ми бяха затворени и само гласът на Джейни ми припомняше, че не съм сама. Пазачите бяха толкова тихи. Сякаш бяха част от самия въздух. Мина известно време, но нищо не се случи. Нямаше го онова чувство на приближение към границата. И изведнъж..бум. Сърцето ми ускори хода си. Имах чувството, че щще се пръсне, че ще изскочи от гърдите ми. Хлад се плъзгаше по цялото ми тяло, но едва го усещах. Не знаех колко време бях в това състояние, докато някой не каза името ми съвсем тихо. Не бях осъзнала какво става. Сърцето ми отново си биеше с нормалния си ритъм, нямаше следа от чувсвото на хлад. Можех да чувам как няколко сърца бият едновременно. Как няколко човека дишаха неравномерно. Отворих очите си и се взрях. Пред погледа ми се появи тавана на до болка познатия ми физкултурен салон. С периферното си зрение виждах уредите. И пазачите. В единия миг бях на земята, в другия – изправена и оглеждаща помещението. Всичко беше толкова ясно. Свещите бяха напълно ненужни. Погледа ми се спря върху майка ми. Лицето й се беше оформило в гримаса на изненада, но после отново се превърна в онова типично изрежение за пазачите. Всички останали също бяха наложили такава маска.
Бавно се раздвижих. Направих крачка напред, но после спрях. Гласът на Джейни ме накара да се обърна.
- Джона...позна ли ни?
- Да, но.. – моментално млъкнах. Беше грешка да отварям устата си. Гърлото ми гореше. Сякаш бях пила бензин, а след това някой ми беше подхвърлил кибритена клечка. С езика си усещах два остри кучешки зъба. Значи бях успяла. Бях се превърнала. Искаше ми се да викам от радост, но щастието ми беше секнато от спомена за мъчителната болка. Тя не можеше да се сравнява с нито един удар, който бях понесла. Докато не поех дълбоко въздух, не бях осъзнала, че не дишам. Това беше следващата грешка. Ноздрите ми се изпълниха с толкова сладък мирис. Мирис на Морой.
Нещо се отключи в мен. Някакъв първичен инстинкт. Не мислех със собствената си глава. Мислех като чудовище. Като Стригой. Още преди да направя крачка, за да утоля жаждата си с примамливата кръв на Морой, ме проряза още една болка. Този път в гърба. Усетих как тениската ми се напоява с течност. Стиснах челюстите си здраво и затворих очи. Паднах на колене, а после се оставих на земната гравитация.
След миг всичко беше свършило. Нямаше болка нито в гърба, нито в гърлото. Бавно и предпазливо се обърнах по гръб. Отново някой ме викаше. Тези хора не разбираха ли, че ги чувам? Над мен се надвеси Алберта, все още държаща пистолета. Помогна ми да седна и каза на останалите да са спокойни. Пред очите ми стоеше Юрий с вдигнато оръжие. Значи той беше стрелял. Нямаше да му се ядосвам. Той спаси не само моя живот, но и този на любимата си. Ако не беше стрелял, най-малкото сега Джейни щеше да бъде със счупен врат. Следващите минути изминаха в тишина. Исках да кажа нещо, но гласът ми се беше изгубил някъде.
Алберта раздаде заповеде. Юрий изведе Джейни. Стан ме пое на ръце и занесе в стаята си, а останалите бяха разпуснати да си почиват.

8.
Когато живееш в моя свят, кошмарите спират да те плашат, просто защото те са реалност. Ти живееш с тях всеки ден и на края се примиряваш. Нямаш друг избор. Сумати и пъти съм се клела, че никога няма да се превърна в една от тях. Да стана част от онзи изпълнен с убийства, алчност и наситен с кръв свят. Никога нямаше да забравя вчерашния ден. Как бях себе си и изведнъж нещо животинско се отключи в мен. Завладя ме. Станах част от най-противното ми нещо. Цялата нощ се питах: Ами, ако бяхме само с Джейни? Ако не беше повикала пазачи? Ако Юрий не беше стрелял?
- Още ли мислиш за вчера? – Стан завързваше връзките на кубинките си.
- Ами ако нещо беше станало?
- Нали затова бяхме там?
- И все пак?
- Да не си мислиш, че Джейни нямаше да използва някой от триковете си? Тя не е толкова беззащитна. Не я гледай колко е крахка. Тя е като скала под повърхността
- Може би си прав. – Стан се изправи. Сега като го гледах и осмислях думите му, може би имаше право. – По-късно ще говоря с нея.
- Добре. – Горещите му устни докоснаха челото ми, а после и устните. – Ставай, ако не ти се закъснява за час. Гостуващите пазачи са все още тук.

Използвах времето между последните ми два часа, за да намина към кабинета на Джейни. Беше се навела над бюрото и пишеше нещо.
- Не чакай покана, Джо. – повдигна глава и ме погледна. Лъчезарна усмивка затанцува по лицето й.
- Сърдиш ли се?
- За какво? – посочих й кучешките си зъби. – Аааа. Джона, не бъди глупава. Не мога да се сърдя за нещо, което почти не може да се контролира.
- Почти?
- Да. Вчера слязох...няма значение къде. Намерих няколко книги, които ще ни помогнат. Описано е как едно момче Морой е успяло да се превърне. Помагал му баща му. Е, успяло да увладее контрола над Стригоя, но най-накрая толкова се пристрастило към безсмъртното тяло, че се превърнало в Стригой. – Джейни явно забеляза уплашения ми поглед. – Спокойно. Това няма да го допусна. Следващия път...
- Няма да има следващ път.
- Налага се.
- Защо?
- Рано е да ти казвам. Трябва да ми се довериш. Ако не беше важно, нямаше да те карам да правиш това. Знам, че ти влияе зле, но е необходимо. Когато му дойде времето ще ти обясня всичко.
Тъкмо щях да задам следващия си въпрос, но звънеца ме прекъсна. Какво за бога имаше в предвид това момиче? Щяла да ми каже. Не ме ли познаваше? Щях да науча преди това.

9.
Академии като „Св. Владимир” бяха наистина строго охранявани. Ако не се налага, дори няма да разбереш слабите места при охраняването. През изминалата седмица ми се наложи да наблюдавам. За малко Алберта щеше да ме хване, но благодарение на един пазач, тя набързо забрави за мен. Вече знаех как да изпълня плана си. Само трябваше да изчакам до събота, когато пазачите се сменяха за първи път. Предварително бях успяла да изровя планове на училищните подземия. Джейни беше казала дума, която много ми помогна. Била слязла. Е, аз пък бях проникнала в някои архиви, заключени за ученици. Имаше си предимства, когато майка ти беше главен пазач.
Само едно нещо ме притесняваше. Страдах от липса на търпение. Трябваше да изчакам точния момент, а мен не ме биваше особено в това. Бях седнала на една пейка пред главната сграда и чаках. Видях Юрий. Щеше да е на смяна. Добре, значи сменяше пазача. Беше време да действам.
- Юрий. – беше толкова тихо наоколо, че сигурно и в планината, човек щеше да ме чуе.
- Добро утро и на теб.
- Джейни в стаята си ли е?
- В моята е. Защо?
- Исках да я видя как е. Още ми е малко тъпо за онзи ден.
- Честно казано, ние май се стреснахме повече отколкото тя.
- Според Стан Джейни е по-силна отколкото изглежда.
- О, да. – Юрий потърка едно място на лявата си ръка. Забеляза, че го гледам. – Помоли ме да я науча да се бие. Не съм си и помислял, че удря толкова силно.
От приказка на приказка стигнахме до друг пазач. Май се казваше Анди или нещо такова. Не съм се и старала да му запомням името.
- Е, аз отивам да я видя.
Зад гърба си чух, че пазачите зпочнаха да говорят. Погледнах едва забележимо назад, за да се уверя, че никой от двамата не ме гледа и вместо надясно, отидох на ляво.
На една метална врата пред мен имаше надпис: Забранено влизането. Да, беше забранено, но за онези, които не са тарикати. Вратата никога не се заключваше, а в училище още имаше балъци, които мислеха обратното. Бутнах тежкия метал съвсем леко, стараейки се да създам колкото се може по-малко шум. Промуших се през лекия отвор и се озовах в доста гнусен коридор. Вонеше на мухъл, а по стените се бяха образуввали мокри петна. Тази миризма ми навяваше доста неприятни спомени, свързани с Донаван. Наоколо беше толкова тъмно, че дори и Стригой би се затруднил. Извадих малкото фенерче, което измъкнах от стаята на Стан преди няколко дни, и започнах да търся целта си. Когато гледах очертанията на хартия ми изглеждаше много по-лесно. Сега, е, сега се оплитах в паяжини и скапаното фенерче прекъсваше. Само се молех да не спре. Щях да се погреба жива тук.
Ако инстинктът ми подсказваше правилна май бях уцелила правилната врата. А и дръжката изглеждаше най-чиста. Този път обаче нямах късмет. Пантите правиха всичко възможно, за да ме издадат. Но поне бях познала стаята. Тук имаше една крушка на тавана. Намерих ключа в тъмното и го натиснах. Импровизираната лампа освети помещението. От горе до долу имаше кашони. Имах си работа за цяла вечност. С намръщено лице започнах с първия кашон, който видях. Нищо интересно. Както и в следващите колко? Двайсет? Или бяха повече? Или по-малко? Бях спряла да ги броя.
Вече започвах да губя надежда, когато лампата в стаята изгасна. Писъкът, който се изтръгна от гърлото ми накара малко мазилка да падне от тавана. После щях да съжалявам за това. Сега имах по-голям проблем. Бавно се извърнах и срещнах свирепия поглед на Джейни, стояща на вратата.
- Нагазих ли в калта?
- Направо те е покрила.

10.
- Как разбра, че съм тук?
- Срещнах Юрий. Трябваше да се досетя, че няма да стоиш мирна.
- Просто искам да знам.
- Искаш да знаеш? - кимнах с глава. Джейни дойде да седне до мен. - Добре. Преди повече от век Академията била построена. Начело бил представител на рода Дроздов. Смятало се, че бил част от най-мощното Моройско общество, което пазело кинжал. На върха на най-високата кула на Академията се намирала поставката на кинжала.
- За какво служела?
- Както преди, така и сега има Морои, алчни за власт. Още в началото, когато кинжалът бил създаден, най-силните Морои го заредили със силите си. Включително и духът. Още от тогава светът се подготвял за края. За последният ден. Но с малко повече хитрост Мороите разкрили една тайна. Могат да оцелеят. Стига кинжалът да се върне при поставката. Но имало такива, които искали да спрат това. Поради тази причина откраднали кинжала. Организирали се най-добрите пазачи и върнали премета в Академията. Загубили много ценни хора. След тази случка, кинжалът бил предаван само на Мороите, които работели в Академията и доказвали лоялността си. Шепа пазачи знаели за това. Преди няколко години бяха открити книги, описващи ритуала на създаване на кинжала и начина му на действие. Смята се, че скоро ще дойде Денят. За да бъде спасен Света, трябва да съберем кинжала и поставката. Само, че има малък проблем.
- Кулата.
- Да. Досега никой не е успявал да я изкачи.
- За това са и онези скапани превръщания, нали?
- Да. Мисля, че може Стригой да извърше тази мисия успешно.
- Кои пазачи знаят?
- Тези, които присъстваха на превръщането.
- И какво се иска от мен?
- Да останеш в контрол възможно най-дълго време.
Въздъхнах. Имах ли друг избор? Можех да поема по два пътя. Единият: да оставя нещата както са си и да не си мръдна пръста, а другия: да дам най-доброто от себе си и да спася света. Бях пазач. Нямаше какво да му мисля толкова.
- Кога ще пробваме пак?
- Утре. Пак по същото време отново в салона.

Щом всичко започна отначало, оставих мозъка си да работи напълно свободно. Като Стригой. Първата ми мисъл беше, свързана с изгарящата болка. Втората с контрола. Този път нямаше да го изтърва. Нямаше да допусна тази грешка втори път. Повтарях си кое е най-важното, а то беше да мисля рационално. Нямах друг изход сега.
- Сега какво? - преглътнах с огромни усилия, стараейки се да игнорирам мъчението.
- Следвай указанията ми. - кимнах с глава, а Джейни се стараеше да говори бавно и внимателно. - В момента си гладна. Разбираемо е. Сега си нещо като новосъздаден Стригой. Но се налага да правиш всичко, което ти кажа. Сигурно вече усети миризмата на кръв. - отново кимнах с глава. Как да не я бях усетила? Тя беше най-силното нещо тук. Всяка една частица в мен ме теглеше към едно малко шишенце само на няколко мизерни крачки. Червената течност отразяваше светлината от пламъците на свещите, примамваше ме. - Джона, отклоняшваш се. Слушай гласа ми. - Насилих се да продължа с начинанието си. Щях да потърпя гадната болка още малко.
- Трябва да разберем на какво ниво си, но не мога да те оставя да се биеш, докато не утолиш жаждата си. - Джейни отиде и взе шишето. - Сега с теб и бащата на Юрий ще отидем в една от съблекалните. Не е нужно и другите да стават свидетели на това.
С предпазливи крачки и Алексий от едната си страна, Джейни отиде в женската съблекалня. Стрелката за секундите на часовника едва се беше мръднала, а аз вече пиех толкова желаната течност. Оставих я да се стича надолу по гърлото ми, а после да мине през всичките ми вени. Беше толкова успокояващо, завладяващо. Времето беше спряло, или поне докато и последната капка не погали езика ми. После се върнах към реалността и задължението си. Изправих се на крака и тримата се върнахме в салона. Болката не беше изчезнала. Още си стоеше в гърлото ми и ми напомняше какво искам. Драскаше ме с изтъпели нокти и с приглушен глас ме примамваше да забия зъби в нечие гърло. Но за пръв път в живота си приветствах едно свое качество, което ми беше докарало доста беди. Инат. Ако не беше той, вече нямаше да стоя тук и да изпълнявам команди като някое кученце.
- Сега насочи вниманието си към пазачите. Остави инстинктите да те ръководят, но не изпускай контрола.
Това бяха последните думи на Джейни и последния й съвет. Беше дошло времето да разберем на какво съм способна.

11.
Следващите няколко седмици преминаха по един и същ начин: допълнителни часове, редовни часове, тъпите превръщания, неизбежната умора. Гостуващите пазачи намаляха. Малцина останаха. Стояхме в столовата и си говорехме.
- Хей, чухте ли какво ще стане? - Еди говореше с пълна уста и едва му се разбираше,
- За какво говориш? - Камерън беше същият като него.
- За бурята.
- Буря? - за пръв път чувах за това.
- Да. Щяла да бъде една от най-свирепите от десетилетия. Сигурно ще ни разпуснат в малка ваканция.
- Кога ще е бурята?
- Този уикенд.

Поне имах цяла седмица. Не беше особено много време. Ако теориите ми бяха верни, до края на седмицата света може би щеше да бъде просто един мит. Или пък не. Ако успеех да си извърша задачата като хората всичко щеше да бъде наред. Продължихме разговора си, но бяхме прекъснати от Алберта
- Моля за вниманието на всички. - не се нуждаеше от микрофон, за да надвика развълнуваните тийнейджъри. Разговорите спряха на момента. - Както всички знаете в края на седмицата се очаква доста силна буря. Обмислихме да ви пуснем да се приберете по домовете си, но променихме решението си. Всички ще бъдете въведени в неизползваемите помещения под Академията. - при това изявление се чуха доста неодобрителни звуци, но бързо стихнаха - Не се безпокойте. Това няма да продължи по-дълго от една нощ. Или така казано: времето, през което учите в Академията през нашия ден. Подземията са изчистени и уютни. По-късно ще получите още информация.

С това последно изречение Алберта замълча, оставяйки ни да довършим обяда си.
- Извинете ме за малко. - оставих приятелите си да се нахранят спокойно и отидох да намеря майка си.
- Алберта - тя се обърна и спря на мястото си.
- Хей. Защо не си вътре?
- Тогава е нали?
Тя замълча за миг, после леко кимна с глава. - Според Джейни, да.
- Поне ще се позабавляваме, а?
Алберта ме прегърна през кръста и поведе към зелените площи зад академията. Пазачи тренираха. Беше обичайна гледка. Но всеки път им се удивявах на уменията. Имах чувството, че никога няма да мога да достигна нивото им. Досега нито веднъж не бях успяла да победя някой от тях. Нито като човек, нито като Стригой. Започвах да се съмнявам дали ще успея да се справя. След като знаех какво трябва да направя и осъзнавах способностите си...е, малко по малко съмнение нарастваше в мен.

12.
Петъчните часове започнаха с пронизващ леден вятър, свистящи клони от дърветата и отвратителен мирис на влага. Върховете на северните планини бяха обгърнати от гъсти облаци, едва забележими в мрака. Единствено прозорците в Академията светеха. Старите постройки и дворци в околията бяха поразително призрачни - не само мъглата, промъкваща се през различните цепнатини в каменните стени, но и големите пропасти, ограждаще тези свърталища на духове. В Академията беше необичайно тихо. Нямаше ги онези развеселени гласове, странните настроения. Всички мислеха за едно - предстоящата буря. И преди е имало поройни дъждове и силни ветрове, но сега нещата бяха различни. Никой не беше ставал свидетел на катаклизма, който се очакваше да настъпи всеки един момент.
Последният ни час, а именно славянско изкуство, беше намален с десет минути. Пазачите се нуждаеха от време да съпроводят учениците до подземния етаж, а след това да проверят дали всички сме там и да заемат постовете си. За разлика от миналия път, сега всичко блестеше. Нямаше и една прашинка. Навсякъде бяха запалени лампи и тъмнината беше съвсем безцеремонно погълната от светлите лъчи. Измежду учениците вървяха пазачи, които следяха за реда и набързо секваха желанието на всеки, дръзнал да се изхитри и опита да направи някоя пакост. Нито беше много шумно, нито пък и пълна тишина. Долавяха се съвсем тихите разговори, но не се разбираше и дума. От време на време се чуваха нарежданията на пазачите, но само това. Във въздуха витаеше чувство на неразбиране и страх от неизвестното. Дори и пазачите си позволиха да свалят вечните си маски, но само за миг и едва доловимо. И те като нас не бяха изпадали в такава ситуация. Не знаеха какво да очакват, но пазаческият им дълг ги задължаваше да изпълняват всичко, наредено им.
Заедно с няколко дампира бях въведена в една средно голяма стая. Три походни легла си деляха земята заедно с една масичка и няколко топли одеяла. Една крушка служеше за лампа. Не осветяваше особено много, но и не ни беше нужна светлина. Набързо събрахме леглата едно до друго, разпънахме леглата и се завихме с одеялата. Разделих си едно с дампир една година по-голям от мен, но пък и много добре познат. Отвън все още имаше неразпределени ученици. Забравихме за тях и започнахме да водим непринуден разговор. Нямаше смисъл да отброяваме часовете, които щяхме да прекараме тук. И без това ни беше доста странно. По някое време всичко стихна, а на вратата се появи Джейни, която ме повика при нея под предтекст, че Алберта иска да говори с мен. Нещо напълно обичайно, затова и не направи никакво впечатление на момчетата. Из коридорите се разхождаха само пазачи. Влизаха и излизаха от стаите. Джейни вървеше пред мен, водейки ме по същия път, по който дойдох. Бях спряла да мисля за каквото и да е. Трябваше да изчистя мозъка си от всички мисли. Трябваше да съм напълно спокойно. Едно малко гласче ми подсказваше, че идващата вечер няма да е само изпълнена с тревоги, но и запомняща се. Свихме в един коридор, а после преминахме през една метална врата. По средата стоеше една кръгла маса цялата покрита с някакви листи, които в последствие разбрах, че са карти на Академията. Из цялата стая се разхождаха моите пазачи: Стан, Алберта, Юрий и всички останали, които присъстваха на превръщанията.
- Готова ли си? - Стан се беше навел над една от картите и гледаше към мен.
- Нямам друг избор така, че да. Готова съм. - гласът ми прозвуча по-уверен отколкото се чувствах.

13.
Близо час ми се обясняваше как ще протече всичко, рисковете, които се поемат и нещата, които могат да се объркат. С Джейни повторихме още веднъж ролята ми, а след това се върнах в подобието на стая, където можех да си поспя поне малко. Момчетата още не бяха заспали, но ме последваха към моята любима страна. Кошмарите ми се изляха в един напълно объркан и безсмислен сън. Нещата, които биха ме стреснали преди няколко дни, сега бяха просто напълно игнорирани от моя страна.
Дъждът беше започнал да вали още преди да слезем в подземията. Тук не се чуваше, но се усещаше. В началото влагата беше едва доловима, но впоследствие стана като още един от нас. Просмукваше се във всички пукнатини на стените и таваните. Камъните бяха леко се намокрили, а въздухът освен влажен се превърна и в доста студен. По коридорите оттекваха само стъпките на преминаващите учители и пазачи. От време на време някой от тях се подаваше на вратата и питаше дали имаме нужда от нещо или ни носеше храна. Часовете минаваха толкова бавно, че все едно бяха години. За мен бяха дори като векове. Не бях особено тръпелив човек, а сега като знаех какво ме очаква през следващия ден, още повече пощръклявах. Не можех да си намеря място и постоянно обикалях из стаята. Сигурно "съквартирантите" ми се дразнеха от това, но беше издадена заповед да се излиза от помещенията само по спешност. Нямаше начин да не бъда хваната, затова просто реших да не престъпвам това правило. Две от момчетата в стаята спяха, а другите обсъждаха съученичките си. Поне Еди да беше тук. Исках да говоря, да се разсеям с нещо. Мисълта за предстоящото ме изяждаше отвътре. Различни сценки се разиграваха пред мен, чийто край всеки път беше различен. Правех поредния тигел от единия край до другия, когато вратата се отвори и влезе Стан.
- Джо, трябва да дойдеш. - Преглътнах мъчително. Започваше се. Кимнах с глава и го последвах.

Този път минахме по друг път, който преминаваше покрай останалите стаи и извеждаше направо към стаята за съвети на пазачите. Беше доста голяма, но сега изглеждаше като някоя клетка. Пазач стоеше до пазач. Едва имаше място, а аз имах чувството, че кислородът няма да стигне. Всички бяха облечени в черно, включително и аз. Най-отред бяха по-главните пазачи: Алберта, Алексий, Юрий, а после и Стан с присъедини. Бавно с висок глас Алберта обясни всичко, което вече ми беше казано и на мен. Чак когато повика Джейни, забелязах, че тя е там. С малко по-тънък и не толкова заповеднически, тя потвърди думите на майка ми и добави още от нея. Бях чувала това и преди, но отново се учудих на това, което няколко алчни за власт морои биха направили. После Джейни се върна в подземията и Алберта продължи с наставленията. Нито един пазач не обели и дума. Всички слушаха и попиваха всяка една изречена дума. Пазачите имаха такава съвършена дисциплина. И муха да бръмнеше щеше да се чуе. Е, ако и Алберта млъкнеше де. Сега като оглеждах залата за първи път видях истинските дампири. Никой от тях не се стараеше да прикрива емоциите си. Или по-скоро емоцията. Чувството на страх беше изчезнало. Сега на негово място стоеше само и единствено спокойствие. Искаше ми се и аз да бях като тях, но не можех. Не ги разбирах. Тази нощ беше решаваща за оцеляването на планетата, а те си стояха кротко, въпреки че след малко щяха да се сблъскат с нещо невижадно до сега. Започнах да се чудя дали аз не съм странната.

След края на наставленията на Алберта, започна да се усеща раздвижване на атмосферата. Пазачите си говореха по между си и тишината беше прогонена. Към мен се приближиха Стан, Юрий и Алберта. Повтаряха ми колко бързо щяло да свърши всичко и как нямало място за притеснение. Чудех се дали убеждаваха мен или себе си. Най-накрая реших, че е малко и от двете. Наоколо се долавяше смях, чуваха се сериозни разговори или се говореше за най-обикновени неща. Но всичко беше прекъснато само за миг. Сирената на Академията, сигнал за тревога, се включи с оглушителен звук. Всички застанахме в позиция за бой и излязохме извън прикритието си на сградата. Нямахме повече време за губене. Беше ред да спасяваме света. Ако пък оцелеехме щяхме да имаме повод за един страхотен купон.

14.
Дъждът беше леден. Сякаш малки ледени висулки се забиваха по цялото ти тяло. Вятърът - почти смразяващ. Академията се беше превърнала в подслон за духове. Всичко свистеше наоколо. Гръмотевиците раздираха небето, душата ти. Сякаш нарочно го правеха. Безмилостно ти напомняха, че всеки момент нещо може да пререже тънката нишка на живота ти. Пазачите бяха обградили цялата сграда. Коловете им бяха стиснати в юмруците, пистолетите заредени, а душата им - изпълнена с желание да защитят онези, които в момента се намираха във влажните подземия. Аз бях единствения ученик там. Стоях на закрито до главните врати и се взирах напред. Бях забравила каква е тази емоция страх. Сега чувствах готовност да се впусна в това приключение. Първоначално го смятах за поредното досадно задължение, сега....е, сега мислех като истински пазач. Ако кривнех дори с милиметър от пътя...край. Всичко щеше да бъде загубено. Но нямаше да си го позволя. Щях да дам всичко от себе си. Все пак те идват първи.
В началото нищо не стана. Бяхме само пазачите, сирената и жестоката буря. Светкавиците осветяваха околията. Няколкото замъка наоколо се извисяваха заплашително, а Академията хвърляше защитническата си сянка върху нас. Бурята беше още в началото, а вече имах чувството, че парчета от сградата ще започнат да се срутват. Толкова силно оттекваше шума от гръмотевиците. Само за миг обстановката се промени. Със следващата светкавица от различни страни започнаха да изскачат Стригои. Бяха толкова бързи, но не достатъчно, за да изненадат пазачите. Започна една жестока битка. Безсмъртните копелета бяха много повече от пазачите. Стоях и ги гледах. Исках да се включа, но не му беше времето още. В тъмното едва различавах пазачи и врагове. Чуваха се писъци от болката, причинена от забитите в сърца колове. Огън от подпалените Стригои оцветяваше иначе безцветната картина. Прииждаха нови и нови тълпи. И тогава осъзнах. Пазачите се справяха отлично. Стригоите бяха новосъздадени и нямаха нужната техника да надвият един обучен дампир. Затова и биваха убивани толкова бързо. Но със всяка следваща вълна, ставаха все по-силни и по-силни. Не бях сигурна колко още могат да издържат пазачите. Досега не бяха допуснали някой да пробие защитата им, но още колко време. Бурята ставаше все по-свирепа с всяка изминала минута. Вятъра се усилваше, а дъжда - беше нещо невиждано. Никога не си бях помисляла, че толкова много дъжд може да се излее за толкова малко време.
- Време е. - веселият глас на Джейни изшептя в главата ми. Мъчително обърнах гръб на водещата се битка. Разтворих двете огромни главни тежки врати. Затичах се. Нямаше да имам много време. Трябваше да стигна до последния етаж на Академия "Свети Владимир". Светкавиците озаряваха небето и ми помогнаха да стигна до безкрайните стълбища. Започнах да ги прескачам през едно. Имах доста стъпала да мина. Щеше да е трудно, но нямаше да се откажа. Коридорите бяха напълно празни. Стъпките ми оттекваха в помещенията. Ехото им придаваше някакъв зловещ звук. Нито веднъж не се обърнах назад. Нямах нито време, нито воля за това. Оставаха ми само още няколко стъпала. Още няколко. И изведнъж спрях. Нямах време за това, но изпитвах нужда да го направя. Набързо се помолих. Нещо, което отдавна не бях правила. Но думите не изрекъх за себе си. Те бяха за най-близките ми хора. Отворих очи и бутнах вратата. Пред мен се разкри страховита гледка. Знаех, че кулата е висока, но не чак толкова. Стоях в подножието й. Върхът беше някъде отвъд надвисналите облаци. Захвърлих дългото палто, което Алберта ми даде. Извадих кинжала от кобура на колана си и го захапах. Ако трябваше да се катеря, то исках ръцете ми да бъдат свободни. Хубавото беше, че кулата имаше доста удобна за целта архитектура. На по няколко сантиметра имаше стърчащи орнаменти. За последно затворих очи и тръгнах нагоре. Вече не болеше когато дъждът биеше като камшик по лицето ми. Вятърът не беше толкова леден. Джейни може би щеше да се окаже права. Имаше вероятност Стригой да изкачи кулата. Виждах по-ясно. Можех дори да различа контурите на обгърнатия връх на кулата. Не беше много нависоко от облаците. Само едно нещо ме бавеше. Нагъсто разположените орнаменти деряха безмилостно краката ми. Кръв се стичаше и оцветяваше изминатия път. Само за миг отделих очи от кулата и погледнах надолу. Но не измината височина ме накара да се вцепеня. Беше гледката. Цялата територия на Академията се беше превърнала в бойно поле. Пазачи и Стригои танцуваха смъртоносни транци. Шумът от изтреляните куршуми беше музиката им, а светкавиците - осветлнието. Нови и нови танциори пристъпваха към сцената и се присъединяваха. Дампирите все още удържаха позициите си. Никой не беше успял да премине стената им. Но колко ли още щяха да удържат? Не знаех. Не трябваше да мисля за това сега. Те бяха пазачи. Знаеха какво правят. Сега трябваше да продължа. Да изпълня дълга си.

15.
Набързо се опитах да изтикам видяното в някое забравено кътче в главата си. Не можех да си позволя лукса да мисля и за това сега. Всички разчитаха на мен. Облаците се оказаха плътна мъгла, наумила си, че е забавно да ми пречи. С усилие стигнах върха. Дори и за Стригой това се оказа, довеждащо до ръба на изтощението. Най-накрая стъпих на здрава основа. Не исках да поглеждам надолу. Знаех как изглежда кулата от земята. Не исках да знам как изглежда всичко от тук. Отне ми миг да се поопомня малко и да разгледам наоколо. На не повече от две крачки от мен стоеше поставката на кинжала. Беше шедьовър на изкуството. Сребро и злато се преплитаха, а от тях струеше едва доловима светлина – микс от отраженията на всички елементи, заложени там. Беше толкова малка и изглеждаше толкова чуплива и крехка. Запитах се как може това нещо тук да притежава такава мощ. Как е способно да затрие толкова много животи? Тъкмо щях да поставя кинжала на мястото му, там, където принадлежеше, когато чух нечие ръкопляскъне. Набързо се обърнах и видях фигура. На сантиметри от мен стоеше мъж, облечен в черно със самодоволна усмивка на лицето си.
- Кой сте вие?
- Значи не ме познаваш? – поклатих глава без да изпускам от поглед мъжа или да отпускам хватката си около кинжала. – Вгледай се по-добре. Сигурен съм, че ще се досетиш.
Мъжът пристъпи напред и сега виждах лицето ми идеално. Косата му имаше същия уникален оттенък както този на Джейни. Нито оранжев, нито червен. Очите – също така наситено сини. Само дето те излъчваха желание за власт, алчност. Тези на Джейни – доброта и великодушие.
- Кой сте вие? – този път гласът ми беше много по-настоятелен и твърд.
- Казвам се Саймън и съм баща на приятелката ти Джейни. – той скръсти ръце зад гърба си и направи още една крачка към мен. – Не ти ли е разказвала за мен?
Запазих мълчание. Нямах намерение да си губя времето с него.
- Ако е само това...добре. Но имам малко работа. Ако може... – с лек жест му посочих пропастта надолу. Той се изсмя. Този смях. Беше отвратителен и отблъскващ. И лъхащ на злоба.
- Да не си мислеше, че всичко ще върви по мед и масло? Стига. Това е война. Винаги нещо се обърква. И е закон това да е нещото, което най-малко подозираш. Пазачите предвидиха всичко останало, но не и това.
- Защото не е нужно. Няма да оставя нещата да пропаднат точно на края.
- Ти май нещо не разбираш. Тук съм, за да се сдобия с онзи предмет, който толкова добре си стиснал. Няма да те нараня ммного, ако ми го дадеш доброволно.
- И какво те кара да мислиш, че ще направя това?
- Ти си слаба. Нямаш силата, за да го опазиш. Нито физическата, нито психическата. Краката ти не те държат...
- За какво... – още преди да довърша изречението си, краката ми ме подадоха. Изгубих опората си, върнах се в собственото си тяло. При падането ударих главата си на бетонената подпора зад мен. Усетих как топла течност започна да се стича към тила ми, а пусираща болка замъгляваше зрението ми. Въздуха напусна дробовете ми и едва започнах да дишам. Повдигнах глава към Мороя пред мен. Смееше се с онзи отвратителен смях. Секунди преди да ми отнемат ключа за спасението на света осъзнах истината. Той не беше просто поредният Морой. Той беше един от тях. Онези, които използваха всички елементи, които ги владееха до съвершенство. Струвеше ми се, че всеки момент сърцето ми ще се пръсне, а дробовете ми ще останат и без капка кислород.
Саймън клекна до мен и ми прошепна с отвратителен глас.
- Поздрави дъщеря ми от мен. Кажи й, че съм много разочарован, че не ми се обажда.
Мъжът посегна към кинжала. Едва бях в съзнание, когато чух пронизителния му писък. Също толкова отвратителен, колко и смеха му.

16.
Не знаех какво става. Бях на ръба. Борех се за всяка глътка кислород. Сърцето ми биеше болезнено бързо. Със огромни усилия отворих очи. Ръката на мъжа беше изгоряла и тънък дим се издигаше от кожата му. Кинжала лежеше на земята на няколко сантиметра от крака му.
„Бързо Джона. Вземи го”
Гласът на Джейни беше толкова настоятелен. Опитваше се да ме окуражи.
„Не може да се откажеш сега. Спомни си какво трябва да направиш. Сега всичко зависи от теб. Ние изпълнихме задълженията си. Моля те. Стани и направи това, което трябва”
Почудих се какво означава, че те са си изпълнили задълженията си. Опитах се да се надигна, но сякаш нещо ме притискаше надолу. Беше по-силно от мен. Краката ми бяха озтръпнали от множеството рани по тях. Нямаше да ме издържат, ако се наложеше да се бия с онзи нещастник пред мен.
„Джона. По дяволите стани.” Този път не беше Джейни. Не беше онзи окуражителен и мил глас. Беше Стан. Говореше грубо. Това беше начинът му да ме накара да направя нещо.
„Вдигай си задника момиче и извърши задължението си. Не се бави повече. Сега е времето да се докажеш колко си достойна да пазиш Морой с кралска кръв.”
Само споменаването на думата Морой, на най-добрата ми приятелка...това беше като един леден душ. Това определение ми дадене нови сили.
Пренебрегнах задуха, ускорения пулс, ужасяващите болки. Изправих се на крака и с бавни, сигурни, решителни стъпки тръгнах към Саймън. Нямаше да му позволя да съсипе всичко. Той беше възвърнал самообладанието си, но сега лицето му не беше изписано със задоволство. Сега по него играеше злоба. Чиста злоба. Чертите му така се бяха изкривили. Пред мен не стоеше Морой, а истински Дявол. Нещо мнохо по-зло от Стригоя, не само заради по-високите му цели,а заради рационалния му разум. Той осъзнаваше какво прави. Знаеше, че затрие всичко живо, включително и себе си, но не се отказваше. Беше готов на нов удар, но най-безмилостно беше прекъснат. Кинжалът все още лежеше на мокрия под. Едвам се наведох и силите ме напуснаха. Не можех повече. Това зло ме беше довело до границата. Смърт или живот. Кое исках повече? Отново си припомних думите на Стан. Живот. Ето това исках, за да можех после да го пожертвам отново. И отново. Колкото пъти се налагаше.
Стиснах ледената дръжка в юмрук и с мъка запълзих към поставката. Всяко едно минимално движение беше като стрела в сърцето. Саймън викаше зад мен. Изричаше думи на латински, които веднага биваха блокирани. Само един човек беше способен на това. Знаех, че Джейни не е в добри отношения с баща си, но не знаех, че нещата са толкова зле. Сега, когато го познавах, напълно я разбирах. Той беше просто един боклук, който не заслужаваше дадения му живот.
Бях преминала малкото разстояние. Сега оставаше най-трудното: да се надигна и да съединя двете половини на едно цяло. Но все имаше нещо, което да ми попречи. Кулата започна да се тресе, а парчета от нея падаха надолу. Това допълнително усложняваше нещата. Те идват първи. Това беше последното нещо, дошло ми на ум преди да поставя кинжала на мястото му, да изгубя себе си в света на другото ми аз, онова безсмъртното, да се изправя на крака и да се пусна от ръба. Така и така вече почти бях минала границата. Не можех да остана между двата свята. Знаех си, че ще дойде този ден – да избера къде да отида. И аз го направих.

So lately, I`ve been wondering
who will be there to take my place.
When I`m gone you`ll need love
to light the shadows on your face.
And between the sand and stone
Could you make it on your own?
If I could then I would, I`ll go
wherever you`ll go…
Way up high or down low…

17.
Когато има за какво и кога да живееш, става много трудно да вземеш някакво важно решение. Когато се намираш на онази невидима и тънка граница мажду живота и смъртта....това никога не се забравя. Трябва да избереш къде искаш да бъдеш. На ръба на кулата се изправих пред тази делема. Имах приятели, семейство, можех да имам кариера, но какви бяха шансовете ми да оцелея след толкова много мъки? По-скоро нулеви.
Но минути преди да се наклоня и да полетя към вратата, през която бях минала преди това.....е, разбрах, че искам да живея и щях да се боря за оцеляването си. Нямаше да се предам. Затова и използвах последните си сили да се превърна в онова противно и отвратително същество, наречено Стригой. Бях врага. Но с удара в земята си възвърнах миналото аз. Човекът, който уважавах и винаги исках да бъда. Затова щях да се боря до последно, дори да имах само 1% шанс да се върна на мястото, което се беше превърнал не само в мой дом, но и в спасителната ми лодка.

Малко след като пристигнах в Академията започнах да взимам уроци. Исках да се науча да използвам магията. Представите ми дори не се доближаваха до истината. Реалността беше хиляди пъти по-завладяваща. Отнемаше ми много сили, воля и търпение, но в края на краищата постигнах това, което исках. Започнах от нулата във всяко едно отношение. Извървях дълъг и изпълнен с премеждия път, но все пак успях. Достигнах ниво, което дори не си бях помисляла, че ще мога. Открих приятели, за които не съм си и представяла, че могат да съществуват и за пръв път се влюбих. Той ми беше учител не само в училище, но и ме водеше в живота, Знаеше много повече от мен. Беше преживял стотици неща. Помогна ми да открия себе си, един нов свят и да метариализирам меятите си. Да, със Стан извървяхме голямо разстояние, но не сме уморени и можем да продължим. Трябва да продължим.

Още в наяалото си бях изградила свой собствен свят, състоящ се от една сграда, която всъщност представляваше дворец. Сега вървях по коридорите. Всички врати бяха затворени. Прозорци липсваха. Стените бяха богато окрасени, а по тавана лежаха златни орнаменти. Пода беше покрит с дебел тъмно червен килим. По стените Висяха картини. Всъщност те бяха снимки, запеяатали най-любимите ми спомени с близките ми хора. Вървях и оглеждах. Всичко това се беше запечатало в главата ми. Никога нямашв да си помисля да изтрия дори и миг от миналото си, защото ако не беше то, сега нямаше да имам това. Запалените свещи по стените ми навяваха и други моменти, които не виждах тук. Но бяха също толкова важни. Към края на коридора застанах пред огледало. Не си мислете, че просто обичам да се оглеждам и възхищавам на нещо, което не притежавах. Напротив. Това огледало ми показваше коя съм.
От среща виждах момиче с шоколадово кафеви очи, облечено с черен потник, черен клин и вечните кубинки. Косата беше оставена да се спуска надолу, а лъчите от светлината на свещите се отразяваха в единствения лилав кичур. Не можех да позная образа си в огледалото. Преди бях срамежлива, несговорлива и не умеех да говоря с хората. Сега...е, сега бях истинската себе си. Беше добре човек да не се заяжда особено с мен. Изказвах мнението си свободно и пукната пара не давах за чуждото мнение. Когато сравнявах двете си Аз осъзнах едно. За две години в Академията разбрах какво всъщност означава да си пазач, да цениш живота на другите, да бъдеш готов да дадеш всичко, което притежаваш. Никога нямаше да съжалавям за миналото, за това какво сък казала или направила. Единствено можех да правя грешки в бъдещето. Нямаше смисъл да се ровя из спомени. Не исках повече да си напомням коя бях и коя искам да съм, защото вече бях постигнала своето съвършенство. И все пак не всички сме перфектни, нали? Имах още много грешки да допусна, но ако исках да направя това, първо трябваше да се върна към реалността.
Дръпнах една тежка завеса пред огледалото и закрих образа си. Нямаше повече смисъл да идвам тук. Беше време за промяна, която не ми беше много присърце. Обърнах гръб и изжържях обратния път към началото. Нямаше да оставя хората, които обичам, да се справят без мен. Нямаше да ги предам.

18.
Гаден писукащ звук се забиваше в мозъка ми. После осъзнах, че това са машинките в клиниката на Академията. Бавно отворих очи и веднага съжалих за действието си. Светлината от лампите на тавана направо ме заслепи. Бялото не ми влияеше по особено добър начин. Преди да направя още едно необмислено нещо, осъзнах, че не съм сама в стаята. Нечия топла ръка беше хванала моята и съвсем леко я стискаше. Извъртях главата си на ляво и моментално остра болка накара очите ми да засълзят. Първоначално контурите на фигурата до леглото бяха много размазани, но след няколко премигвания образа се изчисти. Видях любимата си тъмно руса коса, страхотното тяло, облечено във черни дрехи, типични за пазач и чух онова успокоително дишане, свойствено само за един човек. Помислих си, че никога повече няма да видя Стан, а сега той стоеше до леглото ми и кротко спеше. Обожавах да го гледам толкова спокоен. Не исках да го събудя, но със лекото движение, което направих развалих всичко.
- Джона! – гласът му беше мек като кадифе, а гласът му – по-божествен от всякога.
- Здравей и на теб. – учудих се колко пискливо и дрезгаво прозвучах.
- От кога си будна? – нямаше и следа от спокойството му. То беше погълната от тревожност и радост.
- От преди малко. От... – спрях да говоря, защото гърлото ми дращеше. Чак пареше.
- Тя трябва да мълчи. – Сара се беше облегнала на вратата и ни гледаше. – Гърлото й е пресъхнало.
- От кога съм така? – преглърнах болката и продължих
- Няколко дни.
Преди да задам следващият си въпрос в стаята нахлуха всичките ми приятели.
- Казах ви да стоите навън докато не ви дам позволение да влезете. – Сара напразно се опитваше да ги надвика, но те вече се бшха нахвърлили върху мен като малки деца на бонбони. – Какво ли се занимавам с вас?
Сара остави задълженията си и се присъедини към групичката край леглото ми. До сега никога не съм била по щастлива. До мен бяха всички, които обичах: Стан, майка ми, Сара, Лена, Камерън, Еди, Юрий, Джейни, Деирдре, Соня и Ник. Стаята беше претъпкана, но никой не го забелязваше. Никой не се интересуваше. Важното беше, че отново сме заедно и всички се усмихвахме. За втори път послушах дадените ми препотъки. Замълчах и оставих приятелите си въодушевено да ми разказват и да се надвикват. Удивих се как може толкова много неща да станат за толкова малко време. Е, какво пък. Все пак това беше Академия за вампири „Свети Владимир” Трансилвания. Тук нямаше невъзможни неща.