Together Forever | превод |

Такааам, реших да направя превод на един фен фик на Академията, който много ми хареса. Надявам се ще се хареса и на вас, пишете в темата за коментарите дали искате да продължа да го превеждам или не. Историята разказва какво би се случило, ако Роуз се беше върнала за Дмитри в Целуната от сянката.

Глава 1

Целият ми свят се бе преобърнал с главата надолу.
Дмитри, моят Дмитри, бе в ужасна опасност.
Щом видях стригоят да го хваща и захапва, започнах да бягам обратно към пещерите. Обаче бях спряна от някой, който обви ръцете си около мен.
- Хатауей! Какво си мислиш, че правиш? - Стан излая. Пренебрегнах думите му, в замяна свих крака си назад. Чух го как изсумтя, когато ударих златното му място. Хватката му се разхлаби и отново побягнах. Около мен летяха ръце, опитвайки се да ме хванат, но бях бърза и ги избегнах.
Докато бягах всичко, което си мислех беше "моля те, нека бъда достатъчно бърза,моля те, не го оставяй да умре"! Щом се върнах в пещерите, бях посрещната от петима стригои. Изръмжах им порочно.
- Ооооо! Смръдня. - чух един да казва.Един от тях ми се засмя, но бях бърза и ръката ми, която държеше кола ми се изви по-бързо от колкото си мислех, че е възможно. Когато прободох сърцето му, той изпусна малко бълбукане и падна на земята. Продължих да се бия, докато не остана само един. Русият стригой.
Той кръжеше около Дмитри, който не се движеше, с изключение на малките движения на гърдите му. Имаше дупчици от ухапване на врата си. Почувствах се изоставена при вида му, разкъсан и разбит. Русият стригой ми се усмихваше самодоволно и това ме тласна от ръба. Нападнах го, но той предвиди атаката ми. Хвърли ме срещу стената, но аз изгоних болката и атакувах отново. Ритнах го в стомаха, след което го ударих в главата. Той отстъпи малко, но се изправи. Боже, помислих си, той ще бъде кучка за убиване.
- Само това ли можеш? Мислех, че се предполага да си най-добрата. - каза той, след което изсумтя.
Кръвта ми кипна.
- Наистина ще съжаляваш, че каза това. - отговорих през стиснати зъби. Чух някой в далечината.
- НЯМА ДА Я ОСТАВИМ ТУК! ТЯ Е МОЯ ЕДИНСТВЕНА ДЪЩЕРЯ И НЯМА ДА Я ЗАГУБЯ! - майка ми изкрещя. Това ме разсея и блонди ме хвърли към стената отново. ЩРАК! Не се изправих този път. Това копеле ми счупи гръбнака!
- РОУЗ! НЕ! - майка ми изпищя. Блонди трябва да е побягнал, защото имаше трима пазители, които дойдоха да ме вземат. Майка ми опита да ме изправи в седнало положение, но спря, щом чу писъкът ми на агония.
- БОЖЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ! ОХ! МАМКА МУ! - изкрещях.
- Какво има, Роуз? - майка ми попита до мен.
- ШИБАНИЯТ МИ ГРЪБНАК Е СЧУПЕН И БОЛИ АДСКИ ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО СЕ МРЪДНА! МАМКА МУ! - изпищях. Албърта трябва да е чула викането ми, защото тя и друг пазител дойдоха с носилка.
- Роуз, няма да те лъжа, това ще боли. Много. Това, което искам да направиш за мен, е да поемеш наистина дълбоко дъх и да го задържиш. Можеш ли да го направиш? - Албърта попита.
- Да. - отвърнах с твърд глас. Преместиха ме на носилките и докато едва бях способна да задържа писъците, не можах да сдържа сълзите да не потекат по бузите ми. Малко хленчене излезе от устните ми и се опитах да не припадна. Трябваше да се уверя за нещо първо.
- Мамо, - изхленчих, - Дмитри ще бъде ли добре?
- Да, скъпа. Той ще премине през това, също както ти трябва да го направиш. - отговори тя, няколко сълзи се спуснаха надолу по лицето ѝ.
- Добре. - беше единственото, което успях да кажа преди да припадна.

Ето и втора глава.

Глава 2

Тъмнина. Всичко, което можех да видя или усетя. Навсякъде.
Чувах гласове, но не можех да различа думите. Цялото ми съществуване бе погълнато от дебел воал тъмнина.
Накрая звуците започнаха да означават нещо. Можех да различа гласове.
- О Боже... защо тя не се събужда? Излекувах я! - Лиса проплака.
- Наистина не знам, Лис. Просто опитай да се успокоиш и ѝ дай малко време. Тя ще се събуди. - Кристиан отговори. Добра работа, Пуро! помислих си. /Пуро е враг на Х-мен и владее огъня/ Кристиан ще ѝ помогне да се успокои. Чух тихи ридания до мен и почувствах мъката и тъгата ѝ през връзката. Исках просто да обвия ръцете си около нея и да ѝ кажа "всичко ще е наред". Но не можех. Не можех да помръдна и един мускул. Беше сякаш бях затворена в клетка в тъмен ъгъл на ума ми, неспособна да достигна контролното табло.
Някой хвана ръката ми. Не ми бе нужно да видя човека, за да знам кой е; електричеството, което изпращя по между ни бе достатъчен намек. Беше Дмитри. Сърцето ми се надигна с облекчение. Той е добре! Ако можех да се движа, щях да танцувам щастливо!
- Роза... моля те, събуди се. Нуждая се от теб! Не мога да продължа без теб! - каза с агонизиращо шептене. Да го чуя в толкова много болка разби сърцето ми. Не исках нищо повече от това, да обвия ръцете си около него и да прогоня болката с целувка. Дори наредих на ръката си лек натиск, просто да му покажа, че съм тук и никога няма да го напусна. Опитах толкова силно да помръдна, но просто не можах.
Усетих, че вода капна на ръката ми и осъзнах, че бе сълза. Дмитри плачеше. Отново опитах да помръдна ръката си, но нищо не се случи. Бях изтощена от опити да помръдна, така че изпаднах в неудобен сън.
Сънувах, че съм в стая на Академията и носех любимите си лилави, фланелени пижамени панталонки с тениска на Академията.
- Малък дампир! - чух иззад мен. Беше Ейдриан. Трябваше да съм забелязала, че е включващ - Ейдиан сън.
- Ейдриан! - извиках, тичайки да го прегърна.
- Идея си нямаш колко съм облекчен да те видя! - ми каза.
- Ейдриан, не знам какво да правя! Чувствам се сякаш съм затворена в ума си. Мога да чуя какво става около мен, но не мога да помръдна! - отвърнах.
- Трябва да се бориш, Роуз. Всички се разпадат без теб. Особено Беликов... - каза той.
- Знам. Опитах да стисна ръката му, за да му покажа, че бях там, но ме изтощи напълно. Не мога да направя нищо въобще! Мразя да съм безпомощна. - отговорих леко разочарована.
- Просто продължавай да се бориш. Сега ще тръгвам, някакви съобщения? - попита той.
- Да. Искам да кажеш на Лиса да не се тревожи, кажи на Кристиан да пази Лиса здравомислеща и кажи на Дмитри, че съм тук и го обичам. - отвърнах. Той кимна. - О и Ейдриан, бъди силен. - Добавих.
- Ще бъда, малък дампир. - Казвайки това, той се обърна и сложи край на съня. Вместо да остана заспала, аз се събудих, така че да мога да чуя Ейдриан да повтаря съобщенията ми.
- Мислиш ли, че Ейдриан беше в състояние да я достигне този път? - Лиса попита.
- Не знам. Надявам се, че да. - Кристиан отвърна.
- Предполагам, че трябва да почакаме и да видим. - Дмитри каза. Беше тихо за няколко минути, докато не чух вратата да се отваря.
- Ейдриан! Достигна ли я този път? - Лиса попита.
- Да, направих го! - отвърна той. Лиса изпищя.
- Какво каза тя? - Кристиан попита.
- Каза, че се чувства сякаш е затворена в ума си. Може да чуе и усети какво става около нея, но изобщо не може да помръдне. Тя каза, че опитала да стисне ръката на Дмитри, за да му покаже, че е там, но това я изтощило. Има съобщения за всеки от вас. Обзалагам се, че слуша точно сега, така че трябва да повторя точно какво каза... - Ейдриан отговори.
- Какво каза тя? - Дмитри попита.
- Първото съобщение е за Лиса. Тя каза да не се тревожиш. Следващото е за Кристиан. Каза да пазиш Лиса здравомислеща. Последното съобщение е за Дмитри. Тя каза, че е тук и... че те обича. - Ейдриан отговори.
- О, Роуз... И аз те обичам. - Дмитри отвърна. После ме целуна по устните.
- Как да не се тревожа? Познаваш ме по наааачин по-добър от този. - Лиса отвърна.
- Ще я паза здравомислеща. Просто се съсредоточи върху събуждането, Роузи. - Кристиан отвърна. Ще си плати за дето ме нарече Роузи, когато се събудя! Дмитри се изкачи на леглото до мен и обви ръцете си около мен. Докато заспивах, го чух да казва:
- Я люблю Вас очень, мой Роза. Пожалуйста пробудитесь скоро, потому что без Вас моя жизнь холодна. Возвратитесь ко мне, как только Вы можете. - И дума не разбрах от това, но ме успокои. Спах спокойно.

Глава 3

Дмитри

О Боже... горката ми Роза. Тя бе в кома заради мен. Дължах ѝ живота си, защото ако не се бе намесила, щях да съм мъртъв. Само ми се искаше да бе будна, за да мога да изразя любовта си към нея.
- О Боже... защо тя не се събужда? Излекувах я! - Лиса проплака.
- Наистина не знам, Лис. Просто опитай да се успокоиш и ѝ дай малко време. Тя ще се събуди. - Кристиан отговори. Беше толкова оптимистично настроен... надявах се, че е прав.
Всички просто седяхме и се взирахме в прекрасното ѝ спящо лице; тя бе истинската спяща красавица. Не можех да издържам повече. Пристъпих и седнах при нея, взимайки ръката й. Почувствах познатото електричество, което проблясваше всеки път, когато се докоснехме. Най-малкото, поне знаех, че все още бе някъде вътре.
- Роза... моля те, събуди се. Нуждая се от теб! Не мога да продължа без теб. - казах. Лиса и Кристиан ме погледнаха с тъга в очите си. Роуз бе като сестра на Лиса. Кристиан, въпреки, че двамата се закачаха непрестанно, беше като брат на Роуз. Те също страдаха. Иска ми се просто да можеше да се събуди магически... Сълза се спусна надолу по бузата ми и капна на ръката на Роуз.
Точно тогава, Ейдриан Ивашков мина през вратата на болничната стая на Роуз. Осъзнах, че той също страдаше. Отегчи ме, но и той я обичаше. Никъде в близост до толкова, колкото аз я обичах, но все още обича.
- Хей, Ейдриан. - Лиса го поздрави.
- Хей, братовчедке. - той отвърна. - Някакви промени? - попита, очевидно, имайки предвид Роуз.
- Не, още не. Можеш ли да опиташ да я достигнеш отново? - Лиса попита.
- Окей. Отивам обратно в стаята си, ще се върна, когато съм готов. - той отвърна. Всички кимнахме.
Върнах погледа си върху Роза, изучавайки я. Тя имаше най-прелестната тъмно кафява коса, която се усещаше като коприна, когато прокарваш пръстите си през нея и по ирония миришеше на рози. Пълните й, пищни устни, които винаги бяха меки, топли и леки, когато се целува. Ако очите ѝ бяха отворени, щяха да разкрият големи, прекрасни тъмно кафяви очи. Те бяха като прозорец към душата ѝ и тя бе чиста и добра. Прелестно загорялата ѝ кожа, същият цвят като бадем отвътре. Прекрасната ѝ извита фигура, която понастоящем бе покрита с болнични одеала. Имаше IV в ръката ѝ и се засмях вътрешно. Тя мразеше игли, така че, вероятно би била доста ядосана, когато се събуди и види една забита в ръката ѝ. Боже, надявам се да се събуди... Зачудих се дали Ивашков бе способен да я достигне този път. Той продължаваше да опитва през последната седмица, в която тя беше в кома... Наистина не трябва да си вдигам надеждите.
- Мислиш ли, че Ейдриан беше в състояние да я достигне този път? - Лиса попита.
- Не знам. Надявам се, че да. - Кристиан отвърна.
- Предполагам, че трябва да почакаме и да видим. - казах, въпреки, че не исках да чакам повече. Бях изморен от чакане; просто исках да знам дали Роза бе добре. Беше тихо за няколко минути, докато вратата не замахна отворена, с Ейдриан влизащ, широко хилейки се.
- Ейдриан! Достигна ли я този път? - Лиса попита.
- Да, направих го! - отвърна той. Лиса изпищя.
- Какво каза тя? - Кристиан попита.
- Каза, че се чувства сякаш е затворена в ума си. Може да чуе и усети какво става около нея, но изобщо не може да помръдне. Тя каза, че опитала да стисне ръката на Дмитри, за да му покаже, че е там, но това я изтощило. Има съобщения за всеки от вас. Обзалагам се, че слуша точно сега, така че трябва да повторя точно какво каза... - Ейдриан отговори. Да, ако не го направи, се обзалагам, че Роуз ще му даде част от ума си... или първо...
- Какво каза тя? - попитах.
- Първото съобщение е за Лиса. Тя каза да не се тревожиш. Следващото е за Кристиан. Каза да пазиш Лиса здравомислеща. Последното съобщение е за Дмитри. Тя каза, че е тук и... че те обича. - Ейдриан отговори.
- О, Роуз... И аз те обичам. - казах ѝ. Тогава ми хрумна нещо. Ако тя наистина бе като Спящата Красавица, тогава целувка от нейната истинска любов ще я събуди! Боже, звучах глупаво, но трябваше да опитам. Наведох се надолу и притиснах устните си към нейните, очаквайки за някакъв вид отговор. Нямаше такъв.
- Как да не се тревожа? Познаваш ме по наааачин по-добър от този. - Лиса отвърна.
- Ще я паза здравомислеща. Просто се съсредоточи върху събуждането, Роузи. - Кристиан отвърна. Тя ще го убие, когато се събуди...
Пропълзях в тясното болнично легло, внимателно избягвайки жиците прикачени към нея и обвих ръцете си около нея.
- Я люблю Вас очень, мой Роза. Пожалуйста пробудитесь скоро, потому что без Вас моя жизнь холодна. Возвратитесь ко мне, как только Вы можете. - казах. Знаех, че не би ме разбрала, но също така знаех, че винаги я успокоява, когато ѝ говоря на руски.
Изглеждаше сякаш лежах с нея цяла вечност, просто взирайки се в лицето ѝ. Молех се за момента, в който ще се събуди. Исках да бъда първото нещо, което ще види. Лиса и Кристиан се бяха върнали в техните общежития за през нощта, но аз не помръднах. Щях да стоя тук докато не видех очите ѝ отворени и чуя прелестния ѝ глас, който би засрамил хор от ангели. Щях да държа ръката ѝ, милвам лицето ѝ или просто държа близо. Понякога също проговарях, казвайки неща като "Обичам те" или "Моля те, събуди се" и "Нуждая се от теб". Такива неща.
- Роза, моля те. - гласът ми прозвуча уморено и победено. - Нуждая се да се събудиш. Липсваш ми. Много. - гласът ми се пречупи на края и започнах да ридая и плача. Изместих погледа си от нея, взирайки се в стената. Тогава чух малък шум.
- Дмитри? - тя прошепна. Очите ми се заключиха отново на лицето ѝ и тези прекрасни кафяви очи се взираха в мен.

Роуз

Тихо дишане. Единственият звук в стаята. Нямаше говор, просто дишане, идващо от до мен. Събудих се няколко пъти през последните няколко часа, чувайки Дмитри да ми говори тихо. Болката в гласа му бе непоносима и просто исках да се събудя. Започнах да се боря срещу клетката, така че да да мога да си върна обратно контрола. Исках да видя прекрасното му лице отново, погледна в бездънните му шоколодово-кафяви очи, целуна неговите топли и жестоки устни и прокарам пръстите си през косата му. Извиках негови образи, защото той ме правеше по-силна. Те подхраниха решението ми, подтиквайки ме да се боря. Нуждаех се от един малък тласък.
- Роза, моля те. Нуждая се да се събудиш. Липсваш ми. Много. - гласът му се пречупи на края и почувствах топли сълзи, които паднаха по мен и чух тихи ридания. Това бе последният тласък, от който се нуждаех; освободих се, най-накрая отново в контрол.
Отворих очите си, виждайки Дмитри да се взира в стената.
- Дмитри? - прошепнах. Бях слаба и шепота бе единственото, което можех да направя. Очите му изплющяха към мен и пробиха моите.
- О, Роза! Не мога да го повярвам! Липсваше ми толкова много и е такова облекчение да те видя будна! - отвърна той, сълзите от агония сега сълзи от радост.
- И ти ми липсваше, другарю. - казах по-високо от преди. Гласът ми звучеше дрезгаво и глупаво, защото бях наистина жадна. Сякаш усещайки жаждата ми, той се протегна и взе чаша вода. Задържа я до сухите ми, напукани устни и поех голяма глътка. След като изпих цялата чаша, той проговори.
- Така по-добре ли е? - попита.
- Много. - отвърнах, гласът ми звучейки по-добре. - Благодаря ти, че остана с мен. Ти си единственото нещо, което би могло да ме събуди. Помислих си за теб и се освободих. - признах.
- Пак заповядай, Роза. Бих останал дори и да не го искаше. - отвърна с хилене. Протегнах ръката си, прокарвайки я по бузата му. Електричеството изпращя и избръмча помежду ни, и той наведе лицето си и ме целуна нежно, като че ли бях парче стъкло; той си мислеше, че бях крехка и се страхуваше да не ме нарани. Придърпах го по-близо и интензивността на целувката ни се увеличи. Тогава той се отдръпна, и двамата бяхме задъхани.
- Това беше... уоу. - казах.
- Съгласен съм... веднага се връщам. Трябва да доведа сестрата и да се обадя на Лиса. - каза той.
- Добре... побързай. - отвърнах. Той се засмя и напусна стаята. През връзката можех да усетя, че Лиса спеше. Знаех, че няма да се ядоса за събуждането, въпреки че ще бъде възторжена. Почувствах го в момента, в който се събуди. Чувствата идващи през връзката бяха развълнувани, и толкова интензивни, че бях всмукана в главата ѝ. Тя набираше номера на Кристиан.
- Ало? - сънливият Кристиан каза.
- Кристиан! Роуз е будна! Ставай и се приготвяй. Ще те срещна в клиниката. - тя отвърна.
- Ще бъда там! - той отговори и линията прекъсна. Излязох от главата на Лиса, за да видя, че Дмитри и една медицинска сестра влизаха в стаята.
- Ами, здравей Роуз. - сестрата каза с усмивка.
- Здрасти. - отвърнах.
- Виждам, че си много по-добре. - тя коментира.
- Да. Много по-добре. - отвърнах. - Кога мога да си ходя? - попитах.
- Ще останеш за през нощта, но си свободна да си ходиш утре сутрин. - тя отвърна. Кимнах и тя напусна стаята. Тогава Лиса нахлу през вратата.
- ОМГ Роуз! Тооооолкова съм щастлива да те видя! Уплаши всички ни! - тя ми каза.
- И аз съм щастлива да те видя! - отвърнах. Тогава Кристиан мина с бална походка през вратата.
- Хей, Пуро! - казах, хилейки се.
- Хей, Роузи! - той отвърна. Погледнах го наистина мръсно и той отстъпи назад. Аз само му се засмях. Дмитри се приближи и седна до мен, взимайки ръката ми в неговата.
- Защо не ми каза? - Лиса попита. Знам, че говореше за Дмитри и мен.
Въздъхнах.
- Дълга история е, такава, каквато съм твърде уморена да обяснявам сега. - отвърнах.
- По-късно. - каза тя с тон, който казваше, че няма да се дискутира отново. Тя кимна.
- Уморен съм. Мога ли да се върна в леглото сега? - Кристиан попита.
- Да, върви. Ти също Лис. Поспете малко. - отговорих.
- Добре. - тя отвърна и те напуснаха ръка за ръка.
- Така, кажи ми всичко, което изпуснах. - казах на Дмитри.

Глава 4

- Какво искаш да знаеш? - Дмитри ме попита.
- Какво стана след пещерите?
- Ами, предполагам бях наистина в лоша форма. Имах пет счупени ребра, счупена ръка и бях загубил доста кръв. - той направи гримаса на тази мисъл.
- Тогава предполагам Лиса те е излекувала? - попитах.
- Да, но не и преди да излекува гръбната ти. - той отвърна. Трепнах, когато си спомних огнената болка в гърба ми. Дмитри не знаеше това, все пак.
- Какво не е наред? Боли ли те? - попита той лудо.
- Не, - въздъхнах, - мислех си колко много ме болеше гръбнака, когато бе счупен. После трябваше да ме повдигнат на носилката и беше просто непоносимо. Припаднах, след като попитах за теб.
Той въздъхна с облекчение на факта, че не ме болеше. После стана сериозен.
- Роза, дължа ти живота си. Докато беше в кома и не се събуждаше, си помислих, че никога няма да имам шанс да ти благодаря. Щях да съм мъртъв -или по-зле- сега, ако не се върнала за мен. През цялото време, в което ти бе в кома, продължавах да си мисля отново и отново как ще бъде моя вината, ако никога повече не се събудиш. Болката от мисълта, че съм те загубил бе мъчителна. Обичам те толкова много, повече от колкото някога ще мога да обясня.
Не откривах думи. Никога не съм си и помисляла, за факта, че Дмитри би се чувствал толкова виновно за това. Знаех, че бих се чувствала по същия начин, ако местата ни бяха сменени. Неспособна да говоря, аз се протегнах и помилвах лицето му. Плачех сълзи от радост, че съм жива и мъка заради болката, която съм причинила на Дмитри. Той се наведе и притисна устни към моите, оформяйки ги заедно. След няколко мига, той се отдръпна, кискайки се.
- Какво? - попитах.
- Ами... докато ти беше в кома, си мислех за теб като за Спящата Красавица, така че те целунах, надявайки се, че ще се събудиш. - отвърна той, гледайки смутено.
Бях поласкана от това, че ме сравнява със Спящата Красавица.
- Помня тази целувка; бях в полусъзнание. Толкова исках да ти отвърна...
- Колко дълго си била в полусъзнание? - попита той.
- От вчера, мисля. Така че ми кажи още от това, което пропуснах.
- Ами, Лиса беше пълна развалина, Кристиан дори плака няколко пъти. Ейдриан обикновено бе пиян, Еди дойде няколко пъти и дори Мия долетя от Кралския двор. Тя все още е тук, така че можеш да я видиш утре. Не съм не оставал откакто бях в състояние да дойда тук, преди пет дни. Лиса ми носеше дрехи, за да се преобличам. Всички ти говореха, разказваха ти как е минал денят им, такива неща. - Уоу, не можех да повярвам, че Кристиан е плакал и Мия е долетяла тук само заради мен! - Изпратиха още пазители тук, след като изгубихме доста... - той заглъхна.
След няколко минути, аз проговорих.
- Ами, просто съм доволна, че те виждам отново. Ти си най-значимото нещо в живота ми и единственото нещо, което може да ми помогне да оцелея. Надявам се знаеш точно колко си важен за мен. - прозях се. Все още бях уморена.
- Знам, Роза. Уморена си, заспивай. Ще бъда точно тук. - каза той. Това ми напомни нещо.
- Дмитри? Какво ми каза миналата нощ? - попитах.
- О, казах "Обичам те толкова много, моя Роза. Моля те, събуди се скоро, защото без теб животът ми е пуст. Върни се при мен толкова скоро, колкото можеш." - той отвърна.
- Обичам те. - промърморих.
- И аз те обичам. - той отвърна. Още веднъж заспах обвита в ръцете му.
На следващата сутрин, когато се събудих, се почувствах освежена. Огледах, за да видя Димитри, все още спящ до мен. Усмихнах се; изглеждаше толкова спокоен. Отметнах завивките, станах и се изпънах. Мускулите ми се бяха схванали от седене в една позиция за толкова дълго. Отидох в малката баня, която бе в стаята ми в клиниката и погледнах в огледалото. Ъгх, изглеждах като нещо, което живее в блато. Тъмни лилави кръгове бяха под очите ми, косата ми бе мазна и оплетена и изглеждах бледа. Извърнах се от огледалото, тихо обещавайки си да мина през душа, когато се върна в стаята си.
Изкачих се обратно в болничното легло с Дмитри, опитвайки да не клатя матрака. Не проработи, както и да е, и шоколадово кафявите му очи трепнаха отворени.
- Роза? - промълви сънено.
- Добро утро слънчице. - отговорих.
- Как си днес? - попита.
- Много по-добре, благодаря. Просто искам да се махна от тук и да си взема хубав, дълъг душ. - отвърнах правдиво.
- Ще доведа доктор Орленски и видя дали можеш да си идеш у дома сега. - каза.
- Добре. - Той стана и излезе от стаята. След като си взема душ, ще видя всичките си приятели. Трябва да видят, че съм добре и не трябва да се тревожат повече. Трябваше да им благодаря на всички, че са ме посещавали.
След малко, Дмитри се върна с доктор Орленски.
- Хей Док. - казах с хилене.
- Здравей Роуз. Радвам се да те видя будна. - тя отвърна.
- Радвам се да съм будна. Чувствах с сякаш бях затворена в тъмен ъгъл на съзнанието си, далеч от всякакъв контрол. Бях способна да чуя всичко и неспособна да направя нищо. - обясних.
- Ами, главното нещо е, че си будна и си здрава. Свободна си да си вървиш. - каза, усмихвайки ми се.
Скочих и я прегърнах.
- Благодаря ви. - отвърнах.
- Няма проблем, Роуз. Не искам да те видя пак тук в скоро време. - предупреди.
- Ще дам най-доброто от себе си. - отвърнах. Облякох си някои дрехи, които Лиса бе купила преди няколко дни и напуснах клиниката ръка за ръка с Дмитри.
Радвах се, че бяхме толкова отворени с връзката си сега. Чувствах се добре. Естествено.
- Така, кой знае за нас? - попитах.
- Ами, всичките ти приятели, майка ти, доктор Орленски, директор Кирова, пазител Петров и остатъка от училищните пазители. - той отвърна.
- Значи не трябва да се крием повече? - попитах обнадеждено.
- Не, не трябва. - той отвърна с широка, отнемаща дъха усмивка. Живеех за тези усмивки; те правеха деня ми.
- Нека отидем в стаята ми, за да мога да си взема душ. Чувствай се свободен да гледаш телевизия, докато ме чакаш. - казах му. Той кимна и извървяхме пътя до стаята ми.
Почувствах се много освежена след душа ми. Измъкнах някакви черни, оскъдни дънки, розов топ с китара и някакви розови Конвърс. Почувствах се като рокерка в този екип.
- Накъде?
- Задръж, ще пиша на приятелите си и ще им кажа да ни срещнат в стаята на Лиса. - отвърнах.
Изпратих това на Лиса:
Хей Лис! Да се срещнем в стаята ми. Вземи Кристиан и ела след 20 минути. Не закъснявай!
Изпратих това на Еди:
Хей Еди! Ела в стаята ми след 20 минути. Искам, защото не сме си говорили от известно време. Не закъснявай!
Изпратих това на Ейдриан:
Хей Пияницо! Залюлей се към моята стая стая след 20 минути. Окей? Не закъснявай!
И накрая, Изпратих това на Мия:
Хей Мия! Чух, че си тук в академията. Ела в стаята ми след 20 минути, имаме да заразяваме. :) Не закъснявай!
След няколко минути, получих отговори от всеки един от тях, казвайки че ще бъдат там. Седнах на коляното на Дмитри и гледах телевизия с него, докато чакахме.
Двайсет минути по-късно, имаше почуквания на вратата ми. Отворих я и видях цялата банда да седи отвън. Бях придърпана в групова прегръдка.
- Не мога... да дишам... - изпъшках. Те разхлабиха хватката си около мен.
- О Боже мой, Роуз! Толкова се тревожихме за теб! - Мия изпищя.
- Да, не ни го причинявай отново. - Еди добави. Той и Мия се ухилиха един на друг. Хмм, чудя се дали не става нещо между тях...
- Е, как бяхте всички? - попитах.

Глава 5

- Е, как бяхте всички? - попитах.
Мия отговори първа.
- Ами, аз бях добре. Еди ми помагаше с тренировките всеки ден откакто съм тук. - тя се изчерви малко, когато изрече името на Еди. Да, със сигурност ставаше нещо между тях.
- Готино. Може и аз да помогна, защото, нека си го признаем, аз съм невероятна. Не се засягай Еди, защото и ти си невероятен. Просто аз съм по-невероятна. - казах ухилена. Той се ухили в отговор, в очите му имаше облекчение. Осъзнах как трябва да се е чувствал, когато не се събудих. Вероятно се е почувствал сякаш ме е изгубил, също както изгуби Мейсън, защото не можеше да направи нищо, за да ме защити. Еди ми беше като брат, затова мразех да виждам, че го боли.
- Да, знам. - отвърна той.
- Е Ед, ти как беше? - попитах го.
- Да бъдем честни, бqх наистина разтревожен за теб Роуз. И както каза Мия, ѝ помагах да се бие.
- Поне не трябва да се тревожиш повече. - отговорих. После се обърнах към Лиса. - Ами ти, Лис? Как беше ти?
- О Роуз, уплаши ме толкова много, когато не се събуди. Излекувах гърба ти и ти не се събуди, но си помислих, че просто си уморена и се нуждаеш от сън. Когато дойдох на другия ден и ми казах, че не си се събудила, наистина се уплаших. Отидох да видя Дмитри и той откачи, искайки да те види. Тогава вече се сетих и го излекувах, за да може да те види. Надявах се, че ще се събудиш, ако той е там, но ти не го направи. От този момент нататък, Дмитри не се отдели от теб, освен, ако не беше крайно необходимо. Давах ти малки дози лечение всеки ден, но те не помагаха. Как дори успя да се събудиш?
- Ами, повиках хубави спомени и когато чух Дмитри в такава агония разбих клетката в главата си. Изтощи ме, но го направих.
- Просто се радвам, че си добре. Идея си нямаш колко съм облекчена.
- Всъщност, имам. - отвърнах, посочвайки главата си.Всички се засмяха на това. Погледнах към Кристиан. - Хей Пуро, малка птичка ми каза, че си плакал за мен. Истина ли е? - попитах с зла усмивка на лицето си. Кристиан погледна унижен. - Оуу, не се тревожи. И аз те обичам, брат ми. - казах му.
- Брат? - попита.
- Да, вярно е. Смятам теб и Еди за мои братя, особено след като няма братя и сестри. Също както смятам Лиса за моя сестра. - отговорих.
- Ами, тогава предполагам, че и аз те обичам, сестричке. - каза той, усмихвайки ми се. Дори не беше саркастичната му усмивка, бе нежна усмивка, която повдигаше ъгълчетата на очите му и показваше перлено белите му зъби. Не можах да се спра; отидох и го прегърнах.
Мисля, че отначало беше шокиран, но след няколко секунди ми отвърна.
Погледнах през стаята.
- Ако някой каже нещо за това, мъртъв е. - заплаших. Всички освен Ейдриан изглеждаха някак си уплашени.
- Оуу, малък дампир. Мисля, че вече минахме през това: никога не би ме наранила, защото съм твърде красив. - каза със самодоволна усмивка.
- Разбира се, че не бих. Каквото ти помага да спиш през ноща, Ивашков. - отговорих, въртейки очите си към него. Ейдриан можеше да бъде много досаден понякога, но обичам да го имам наоколо. Откачено, знам. Защото, честно, кой би искал Ейдриан наоколо? Шегичка. Той е добър приятел и животът ми не би бил завършен, ако той не беше в него.
- Няма ли да ме попиташ аз как бях? - попита.
- Не. - отвърнах.
- О, малък дампир,, наранен съм. Това бе студено! - отвърна той, усмихнат.
- Просто имам много добро предположение.
- И какво е то?
- Ами, предполагам, че си бил отчаян, така че си прекарал времето си пушейки и напивайки се. Права ли съм?
- На правилна следа си, Роуз. - Кристиан отвърна.
- Познаваш ме твърде добре, малък дампир. - Ейдриан заяви.
- Да, както и да е. Да се позабавляваме. Кой иска питие? - попитах.
- Вътре съм! - всички извикаха, с изключение на Дмитри, който ме погледна неодобрително.
- Оо, хайде де, другарю! Просто ще пийна малко. Не съм пила от известно време! - изхленчих.
- Добре, но аз надзиравам. - отвърна той.
- Благодаря Дмитри! - скочих в ръцете му и го прегърнах. След това той се наведе и ме целуна.
- ОУУУУУ! - Лиса и Мия казаха в хор. С Дмитри се засмяхме и отделихме един от друг. Той ме пусна на земята и взе ръката ми.
След като Ейдриан беше този с всичкия алкохол, решихме да отидем в неговата стая. Не беше твърде дълъг пътя от помещенията на дампирите, до тези за гостите и всички вървяхме в удобна тишина.
Когато отидохме в апартамента на Ейдриан, всички седнахме да пода, докато той донесе малко алкохол.
- Хей Роуз, искаш ли нещо силно? - Ейдриан попита.
- Зависи какво е.
- Руска водка. - хмм... руска водка.
- Разбира се.
- Ъм, Роза, наистина не мисля, че трябва. - Дмитри каза.
- Защо не? - попитах.
- Защото е наистина силно.
- Много лошо! Ще го опитам така или иначе! - отвърнах с напевен глас. Той само въздъхна и Ейдриан ми подаде чаша.
Доближих чашата до устните си и поех голяма глътка от водката. Отне всичката ми воля да не я изплюя.
- За какво по дяволите използвате това? Ракетно гориво? - изплюх.
- Казах ти да не го правиш... - Дмитри отвърна.
- Както и да е. - казах мрачно. - Ейрдиан, имаш ли лед Смирноф? - попитах.
- Разбира се. Искаш ли малко?
- Ъх... ДУХ!
- Пристига! - подаде ми ботилка и започнах да го пия. (?) Сега това можех да понеса. Никога отново няма да пия това скапано ракетно гориво.
- Така, другарю, кога ще ме научиш да псувам на руски? - попитах.
- Никога. - отвърна с усмивка.
- Оуу! Мооооооооооооооооооляяяяя! - помолих с плачлив глас.
- Да! Мооооооооооооооооооооооляяяяяяя? - Лиса попита с тон като моя.
Дмитри въздъхна.
- Добре.
- Ией! - с Лиса изпищяхме. Всички изглеждаха любопитни да научат руски ругатни.
- Кое да е първо? - попита Дмитри.
Помислих за секунда, после реших.
- Лайно. - отвърнах.
- Говно.
- Говно?
- Говно.
- Хей Ейдриан, ти си парче говно! - издразних го.
- Хей! - каза, изражение на фалшива болка на лицето му. Дмитри се усмихна.
- Какво следва? - попита той.
- Задник. - Лиса отвърна.
- Жопа.
- Кристиан, ти си голяяяяяям жопа! - казах.
- Дмитри, коя е руската дума за кучка? - Кристиан попита.
- Сука.
- О да, Роуз? Ами ти си сука. Сега сме квит.
- Добре. - промърморих. Поех друга голяма глътка от леда ми Смирноф. Продължих да пия, докато не свърши. - Хей Ейдриан, може ли още едно?
- Разбира се, малък дампир. - отвърна, ставайки и подавайки ми друго.
- Кой иска да пресуша това? - попитах развълнувано.
- АЗ! - всички извикаха. Дори Дмитри.
- Добре. Едно, Две, Три, СЕГА! - извиках. Изпих бутилката за десет секунди.
- Красиво! - Кристиан каза, протягайки се за хай-файв.
- Хей Ейдриан, може ли малко от тази руска водка? - Дмитри попита. Лол. Това бе неочаквано.
- Разбира се, но нека видим кой от двама ни може да изпие бутилка по-бързо.
- Дадено. - Дмитри отвърна. Това ще е забавно.
Ейдриан донесе две бутилки ракетно гориво и с Дмитри ги отвориха.
- На три. - Еди каза. - Едно, две, три! - и те започнаха.
Беше на косъм, но Дмитри спечели за около две секунди. Той дори не се възпламени! Станах да взема друг лед Смирноф, забелязвайки, че пресуших последния ми.
Започвахме да се напиваме. Всъщност, Лиса вече бе пияна след две питиета с лед! Колко леко! Аз бях на петия ми лед Смирноф по това време на нощта. Още един и вероятно щях да съм пияна. Дмитри не пи нищо след ракетното гориво, така че той бе единствения, който далеч не бе пиян. Той се изправи, издърпвайки ме с него.
- Лол! Какво става? Къде отиваме? - изговорих. Хъх. Бях по-пияна отколкото си мислех. Ха. Смешно.
- Ще те заведа обратно в стаята ти, защото мисля, че пи достатъчно.
- Оуу! Всяко парти си пуупър, затова те поканихме. Парти пуупър! Парти Пуупър! Всяко парти си има пуупър, затова те поканихме. Дмитри Беликов! Дмитри Беликов! - изпях. Тогава ме вдигна, принуждавайки ме да напусна.
- Ще се видим хора! - извиках. Той се занесе обратно в стаята ми и ме остави на леглото ми.
- Другарю, остани с мен тази нощ.
- Роза...
- Не. Остани тук. Няма да приема не за отговор.
- Добре... - каза той, пълзейки в леглото до мен. Сгуших се в него, доволна и пияна.
Почти бях заспала, когато почувствах, че ми се гади. Не гадене като при стригои - щях да повърна, понеже ми се гадеше, защото бях пияна. Скочих, притискайки ръка до устата си и едва достигнах тоалетната. Дмитри ме последва, точно зад мен и задържа косата ми назад, за да не я оповръщам.
- Благодаря Дмитри. - казах, след като си измих зъбите. Той ме придружи обратно до леглото, където бързо заспах, благодарение на звука от сърцето му.

Глава 6

Когато се събудих на сутринта - съвсем неизненадващо - имах махмурлук. Не бе толково зле, все пак.
Бях възторжена да видя Дмитри да спи до мен, похърквайки лекичко.
Станах от леглото да взема чаша вода и ибупрофен. След като взех хапчетата и изпих остатъка от водата си, се изкачих обратно на леглото до Дмитри. Той започна да мрънка:
- Роза... Роза... Обичам те. - сърцето ми ускори ритъма си. Сънуваше мен. Не можах да не оставя целувка на устните му, въпреки че беше заспал. Той се усмихна в съня си, после въздъхна. След няколко мига, усмивката му изчезна. Започна да скимти:
- Роза... Не... Не можеш да ме напуснеш... Остани с мен... Моля те, не... - направо разби сърцето ми. Очевидно имаше кошмар за последните вечери. Започнах да милвам лицето му, надявайки се, че ще спра кошмара без да го будя. Не спря обаче, така че нямах избор освен да го събудя.
Разтърсих ръката му.
- Дмитри, събуди се. Това е просто сън. - прошепнах леко.
- Роза? - попита безсилно.
- Точно тук съм. - отвърнах успокойтелно.
- О Роза, имах най-лошия сън. Ти не се събуждаше и умираше и... - той спря, неспособен да продължи поради риданията, разтърсващи тялото му и непрестанно спускащите се по лицето му сълзи. Аз само го прегърнах и замърморих успокойтелни думи, докато не спря.
- Добре ли си? - попитах.
- Да, сега съм добре. Благодаря. - той отвърна.
- Няма проблем, другарю. - казах усмихната. Той ме задържа близо, мърморейки на руски. След малко и двамата се отпуснахме да спим.
Няколко часа по-късно, станахме да се облечем за деня. Избрах дънкова пола и черен топ, с черни платформи. Дмитри трябваше да се върне до стаята си, защото тук нямаше дрехи. Той ме целуна, преди да излезе през вратата, обещавайки, че ще се върне по-късно. Не трябваше да ходя на училище цяла седмица, след като технически още се въстановявах. Което значеше още време с Дмитри, тъй като и той не трябваше да работи през седмицата.
Грабнах новия си Ай-под от скрина си и го включих. Преминах през листа песни, които имах, опитвайки се да открия такава, която искам да слушам. След минута или две, избрах Твоят ангел-пазител от Red Jumpsuit Apparatus. Помислих си, че това бе толкова красива песен и толкова истинска. Бих направила всичко за Дмитри, дори това да означаваше да умра.
Бях усили Ай-пода си до край и затворила очи, така че, когато някой обви ръцете си около мен изотзад, очите ми се отвориха рязко и се блъснах. Измъкнах се от хватката им и юмрука ми излетя, за да се срещне с лицето му. Точно преди да мога да ударя, топла ръка улови моята и осъзнах, че бях на път да ударя Дмитри.
Извиних се веднага.
- О Боже, Дмитри толкова съжалявам!
- Всичко е наред, Роуз. Не трябваше да те стряскам така. - отвърна със свиване на раменете. Седнах в скута му и се сгуших в него.
- Върна се скоро. - коментирах.
- Да, просто трябваше да се преоблека. За разлика от теб, не ми отнема вечност, за да се оправя. - той се усмихна самодоволно. Ударих ръката му закачливо.
- Хей! Не ми отнема вечност. Просто обичам да изглеждам добре! - отвърнах.
- Ти винаги изглеждаш добре. Всъщност, не. Ти винаги изглеждаш прелестно.
Почувствах, че се изчервявам.
- Оу, благодаря Дими!
- Дими? - попита той.
- Това е новият ми прякор за теб. - отвърнах, усмихвайки се.
Той се ухили.
- Странна си, Роза. Предполагам затова те обичам.
- Само една причина?
- Една от многото.
- Например?
- Ами, ти си прелестна, силна, секси, любяща, грижовна, разбираща, отворена, бурна, невероятна, забавна, остроумно магаре... - той отбеляза всяка дума на пръстите си, но заглъхна и се наведе да ме целуне. Целувката бе сладка и изпълнена с любов.
- Знаеш ли защо аз те обичам? - попитах, когато се отделихме.
Изглеждаше развеселен.
- Защо?
- Защото ти си ти.
- Ето те отново, събираш в три думи това, което на мен ми отнема цяло изречение.
- Талант. - свих рамене.
Той се усмихна и ме целуна отново, по-пламенно от преди. Страстта се появи помежду ни и не желаех нищо повече от това да усетя кожата му срещу моята, но Дмитри се отдръпна, преди нещо да се е случило.
Веднага се нацупих. Дмитри се засмя нежно, а аз го изгледах кръвнишки.
- О Роза... знаеш, че не можем да бъдем заедно отново до дипломирането. Мисля, че вече ти казах това.
- Правилно. Съжалявам, предполагам забравих за това. Един вид подтискам мисли свързани с атаката. - потръпнах неволно. Той обви ръцете си около мен и замърмори сладки неща в ухото ми. Въздъхнах в задоволство.
Седяхме с ръце увити около един друг за още няколко мига, преди Дмитри да проговори.
- Видя ли майка си вече?
- Ъмм... не. Тя още ли е тук?
- Да... била в стаята си, отказвайки да излезе. Беше съсипана, когато те видя захвърлена срещу стената.
- Добре, искаш ли да дойдеш с мен да я видя? Тримата очевидно трябва да поговорим.
Дмитри въздъхна.
- Предполагам... Надявам се, че няма да ме убие.
- Не се тревожи; няма. Ще се уверя, че няма.
- Тогава да вървим. Сигурен съм, че е нетърпелива да види, че си добре. - той пое ръката ми и ме издърпа от леглото. Тръгнахме за стаята на майка ми без да пускаме ръцете си.
Пристигнахме след няколко минути. Дмитри изглеждаше паникьосан, така че стиснах ръката му успокойтелно. Той се успокои малко, но веднъж, след като почуках отново бе нервен.
- Кой е? - пресипнал глас се обади отвътре. Звучеше сякаш е плакала.
- Аз съм, мамо. И Дмитри.
Чух скърцането на матрака и после тупване, преди вратата да се отвори и разкрие облятото в сълзи лице на майка ми. Изглеждаше по-стара; сякаш последните няколко дни са били години. Пуснах ръката на Дмитри, за да увия ръцете си около дребничката фигура на майка ми.. Тя заплака на рамото ми, а аз само я разтрих, за да я утеша.
Тя се успокои достатъчно, че да говори.
- О Боже, Роуз. Намаш си идея, колко съм щастлива да те видя! - проплака.
- Знам мамо, и аз съм щастлива да те видя. - промърморих.
- Съжалявам, че не те посетих, когато беше в клиниката, въпреки че нямаше да разбереш, ако го бях направила... Просто не можех да понеса да те видя така. Беше твърде много за мен.
- Разбирам мамо и всъщност щях да разбера, ако беше към два дни преди да си отворя очите. Можех да чувам, в такъв смисъл.
Тя ахна.
- Какво имаш предвид?
Започнах да обяснявам как бях затворена в собственото си съзнание, чувайки и усещайки, но не движейки се. Тя изглеждаше шокирана отначало, но скоро шока се преобърна във вина.
- О Роуз, чувствам се зле, че не дойдох да те видя, когато би разбрала, че съм била там...
- Всичко е наред мамо, имах Дмитри, Лиса, Кристиан и Ейдриан. Не е като да бях сама.
- Знам, но трябваше да съм там за теб. Знам, че никога не съм била, затова искам да опитам сега.
- Това е всичко, което някога съм искала, мамо.
- Обичам те, Роуз.
- И аз те обичам, мамо. - прегърнахме се, след което бе тихо за малко.
Майка ми наруши тишината.
- Относно вас двамата... - тя посочи Дмитри и мен.
Ето, че се започна.
- Да? - останах спокойна и хладнокръвна.
- Колко дълго продължава това?
- Ами, веднага бях привлечена от него и предполагам чувствата ни един към друг се разрастнаха по време на тренировките ни. - мръднах се по-близо до Дмитри и отново взех ръката му в своята.
- По принцип бих била ядосана, но предполагам не мога да пренебрегна факта, че вие двамата наистина се обичате и не е някакво глупаво увлечение. Предполагам наистина го узнах, когато побягна обратно към пещерите за него, без значение риска за теб. И когато бе в кома, чух, че той никога не се отделял от теб. Вие двамата сте създадени един за друг и мога да го видя. Просто е малко шокиращо, това е всичко.
- Благодаря ти толкова много, Джанин. - Дмитри каза искрено.
Майка ми просто сви рамене, после отвърна:
- Няма проблем. Но нека ти кажа това: Ако някога нараниш дъщеря ми, ще се разправяш с мен. Разбра ли? - изглеждаше леко заплашително, когато го каза. Дмитри пребледня малко.
- Никога няма да нараня Роза. Обичам я с цялото си сърце.
- Оууууу! И аз те обичам, другарю! - повдигнах лицето си и го целунах леко по устните.
Внезапно на майка ми ѝ стана неудобно.
- Мамо, хайде де! Не е сякаш никога не си се целувала или виждала някой да се целува преди! - подиграх ѝ се.
Тя поклати глава.
- Не, не е това.
Бях объркана.
- Тогава какво има?
- Ами... става дума за баща ти.
Сега бях наистина объркана.
- Баща ми?
- Да, баща ти. Всяка година го осведомявам какво става с теб. Казах му какво се случи току-що и той иска да се запознае с теб.
Челюстта ми трябваше да е паднала чак до пода.
- Защо сега? Защо не преди?
- Ами, и двамата мислехме, че би било по-добре, ако не е в живота ти, но сега виждаме как живота може да свърши за едно мигване на окото. Иска да се срещне с теб, защото ти почти умря в пещерите. - тя отвърна.
Бях твърде шокирана за да открия думи и затова Дмитри зададе въпроса, който знаеше, че искам да попитам.
- Кога ще бъде тук?
- Утре. - тя отвърна.
Припаднах.

Глава 7

Дмитри

Добре....
Джанин току-що каза на Роуз, че баща ѝ, който впрочем тя никога не е срещала дори, идваше тук. Утре. Горката Роуз припадна от шока.
- О Боже, какво ще правим? - Джанин полудя.
Реших да опитам да бъда спокоен.
- Успокой се Джанин, нека просто я отведем в клиниката да си почине. Това бе голяма новина за нея.
Тя изглеждаше засрамена.
- Знам, но трябваше да ѝ кажа днес, след като той идва утре.
Взех Роуз на ръце.
- Ами, нека просто я заведем в клиниката.
Джанин кимна и тръгнахме в тишина. Джанин трябваше да изчака малко повече преди да каже на Роуз за баща ѝ. Може би е преценила, че щом Роуз бе толкова щастлива от одобрението ѝ за нас, може да ѝ каже.
Отворихме вратите на клиниката и доктор Орленски погледна към нас.
- Какво се случи? - попита.
Погледнах очаквателно към Джанин.
- Ами... Казах ѝ, че баща ѝ идва да я види утре и тя, ами, тя припадна. - Джанин обясни.
Доктор Орленски се обърна към мен.
- Занеси я вътре и я остави на леглото. - тя посочи стаята, в която Роуз бе миналия ден.
Кимнах и направих, каквото каза.
След като я положих на леглото, махнах косата от лицето ѝ. Боже, беше красива.
Джанин седна в ъгъла на стаята и ме погледна. Аз просто хванах ръката на Роуз.
След време, което изглеждаше като вечност, но в реалността бе само около половин час, очите на Роуз трепнаха отворени.
Смачках я в стегната прегръдка и ѝ казах:
- О Роза! Я так волновался о Вас! Вы хорошо? - тя ми хвърли странен поглед и осъзнах, че бях проговорил на руски и тя не ме разбра. - Казах "О Роза! Толкова се тревожех за теб! Добре ли си?
- Добре съм. Просто... изненадана, предполагам. - тя отвърна.
Джанин се приближи до леглото.
- Роуз, толкова съжалявам!
- Всичко е наред, мамо. Та как е името на баща ми? - попита тя.
- Ибрахим Мейзър. - Джанин отговори.
Ибрахим, Ибрахим... защо ми звучи толкова познато? Тогава се сетих.
- Джанин, Ибрахим като Ейб Мейзър? - попитах.
- Да, познаваш ли го?
- Да, семейството ми го познава. - Лол, моята Роза е дъщеря на гангстер. Сега, когато наистина мислех за това, можех да видя приликата. Нейната тъмнокафява коса, очите ѝ, отношението ѝ... всичко това е Ейб.
Роуз ме погледна.
- Лол, познаваш баща ми преди мен. Не е честно! - беше бясна. Стана от леглото и изфуча от стаята.
- Роза, почакай! - извиках след нея. Те не спря, дори не се обърна. Тъкмо щях да побягна след нея, когато Джанин сложи ръка на рамото ми.
- Остави я. Нуждае се от минутка.
Толкова силно исках да избягам след нея и да я успокоя, но Джанин бе права.
- Добре. Връщам се в стаята си.
- Аз също. Довиждане Дмитри.
- Чао Джанин.
Вървях към стаята си, мислейки си какво да правя с Роуз. Тогава ми хрумна брилиянтна идея, в която щеше да се влюби! Заех се с подготовката.

Роуз

Защо живота е толкова нечестен?
Дмитри познаваше баща ми от преди аз да го познавам.
Знаех, че се държах наистина детински, но не можех да се спра.
Изфучах от клиниката, без да знам точно на къде се бях запътила. Просто ми трябваше малко време да помисля.
Тялото ми знаеше на къде се е насочило преди ума ми. Вървях към хижата.
Минах през вратата на малкото местенце и седнах на леглото. Все още не бе оправено след като Дмитри и аз бяхме тук.
Просто седях и мислех за всичко. Дали Дмитри ми е ядосан, че избягах? Ще харесам ли баща си? Той ще ме хареса ли? Ще одобри ли връзката ми с Дмитри? Как ще изглежда?
Седях и мислех за около час, преди да се насоча към стаята си. Навън бе хладно, и въпреки че атаката отдавна бе отминала, Академията все още имаше останалите белези.
Отворих вратата на стаята си.
Дмитри бе пред прозореца, наблюдаваше кампуса. Обърна се към мен, когато затворих вратата.
Проговорих.
- Хей Дми... - бях прекъсната от топлите му устни, които бяха върху моите. Уви ръцете си около мен и ме хвана здраво. Езикът му премина по устната ми, молейки да бъде допуснат. Устата ми се отвори и танцът започна.
Той ме бутна на леглото, без да прекъсва целувката.
Отдръпнах се от него.
- Мислех, че трябва да чакаме до след дипломирането.
- Ранно дипломиране! - изръмжа. Боже беше секси! И свалянето на дрехите започна.
...
Легнах на топлия, перфектен гръден кош на Дмитри и въздъхнах със задоволство.
- Обичам те толкова много, Дмитри Беликов. - обявих.
- И аз те обичам, моя прелестна Роуз. Ти си първата ми и единствена любов.
Сгуших се по-близо до него, а той обви ръцете си около кръста ми и се оставихме на спокойния сън.
Или, поне беше спокоен за него.
Сънувах, не, имах кошмар.
Бяхме обратно в пещерите.
Имаше седем стригои, всеки държащ по някой важен за мен човек. Един държеше Лиса, един държеше Кристиан, един държеше Ейдриан, един майка ми, един Еди, един Мия и последният, русият, държеше Дмитри.
Всичките ми приятели ми изпратиха молещи погледи, подканвайки ме да ги спася. Стригоите имаха по една ръка здраво хванала вратовете на обичаните от мен, готови да счупят вратовете им.
Стригоят държащ Мия пристъпи напред.
- Роуз! Моля те, помогни ми! Мол... - призивите ѝ за помощ бяха прекратени от ужасно чупене на кост, а главата ѝ бе извита по неестествен ъгъл. Отпуснатото ѝ тяло падна на земята.
- Не! - проплаках.
Стригоят държащ Еди пристъпи.
- Много благодаря, Роуз. Първо Мейсън, сега мен. Мразя те. - след което падна на земята със счупен врат.
- Съжалявам Еди! Нямах такова намерение! - прошепнах на никого, но на себе си.
Пристъпи стригоят, който държеше Ейдриан.
- Моля те, малък дампир. Не ги оставяй да ме убият! Не искам да умра! - той се помоли. Опитах да побягна към него, но краката ми бяха здраво срастнали за земята. Стригоят затегна хватката си и души Ейдриан, докато той не пое последния си дъх. Тялото му падна на земята с тупване.
Започна да вали и ми стана студено.
Стригоят, който държеше Кристиан пристъпи напред.
- Кристиан! Използвай огъня си, направи нещо! - извиках.
- Не мога, Роуз. Ти трябва да ни спасиш, ти си единствената, която може!
- Но не мога да мръдна!
- Опитай! Трябва да опит... - стригоят разпра врата му и кръв бликна навсякъде. Очите му, въпреки че сега бе мъртъв, все още бяха фокусирани върху мен. Опитах да помръдна отново и успях да направя една стъпка.
Стригоят държащ майка ми пристъпи напред.
- Мамо... - прошепнах разбито.
- Съжалявам, че никога не бях там за теб, Роуз. Обичам те. - кучешките зъби на стригоя се забиха във врата ѝ и той пи от нея, докато не бе напълно пресушена.
Свлякох се на земята, тялото ми се тресеше от студа и риданията.
Стригоят държащ Лиса пристъпи.
- Мислех, че винаги ще ме защитаваш. Беше ми като сестра, Роуз. Как можа да позволиш това да ми се случи?
- Съжалявам, Лис! - подканих крака си напред и направих няколко стъпки, докато не бях на около три стъпки от Лиса.
- Съжалението не поправя нищо. Надявам се си щастлива. - с последен поглед омраза, стригоят я пресуши.
Русият стригой, този, държащ вратът на Дмитри, пристъпи напред.
Дмитри изглеждаше ужасен и очите му показваха само паника.
- Роза... аза, че няма да позволиш нищо да ми случи. Излъга ме.
- Не, не съм! Ще те спася! - извиках.
Освободих се от каквото и да ме държеше за пода и побягнах към Дмитри.
- Не мисля така. - русият стригои каза със смразяващ глас. Двама от стригоите, които държаха приятелите ми изтичаха и ме хванаха.
- Дмитри! - извиках колкото силно можах, сълзи се стичаха надолу по лицето ми.
- Лъжкиня. - Дмитри изкрещя, преди стригоят да забие зъбите си във врата му. Когато приключи, очаквах, че ще пусне тялото му като на останалите, но не. Блондинът ухапа собствената си китка, пускайки кръв и я поднесе към устните на Дмитри. Осъзнах, че ще бъде превърнат.
Изпищях в незачитане. Стригоите, които държаха ръцете ми ме освободиха и аз скочих за блондина. Той изчезна във въздуха, заедно със другите стригои и телата на приятелите ми. Всичко, което остана бе Дмитри.
Кожата му бързо ставаше бледа и от отворената му уста можех да видя да растат кучешки зъби.
Очите му трепнаха отворени и вече не бяха топлия, шоколадов нюанс кафяво. Бяха обградени в червено и изглеждаха студени.
Той изръмжа.
- Ах, Роза... провали се да ме защитаваш, затова сега ще си платиш. - и със скорост на стригой ме притисна и заби зъбите си в кожата на врата ми. Извиках от болка, поради някаква причина нямаше ендорфини, за да ме вцепенят.
Обстановката внезапно се промени.
Бях обратно в стаята си, заобиколена от приятелите ми.
Дмитри беше пред лицето ми, взираше се в очите ми.
- Махни се от мен! - изпищях. Бутнах го надалеч и скочих от леглото, бягайки в един ъгъл.
Всички изглеждаха предпазливи.
- Роуз, какво не е наред? - Дмитри попита, повдигайки ръцете си в жест на отстъпление.
Видях кожата му, неговата топла, загоряла кожа. Погледнах нагоре в очите му и те бяха в познатото шоколадово кафяво.
Скочих и побягнах в ръцете му, ридаейки бурно и плачейки силно.
Дмитри заглади косата ми.
- Шшшшш... Всичко е наред, Роза. Сега си в безопасност. Шшш. - Той седна на леглото и ме залюля нежно, поклащайки се назад-напред, за да смекчи риданията.
Лиса пристъпи напред към нас.
- Роуз, какво се случи? Не искаше да се събудиш и пищеше от дъното на белите си дробове!
Гласът ми потрепери.
- Не искам да говоря за това точно сега. Може би утре.
Тя кимна.
- Добре ли си? - тя попита.
- Надявам се... - прошепнах. Повдигнах ръка към врата си, сякаш ако имаше следи от ухапване там.
Когато дръпнах ръката си обратно, по пръстите ми имаше хлъзгава, тъмна течност.
Изпищях.

Глава 8

Димитри

Току-що бях заспал с моята прекрасна Роза увита в безопасност в ръцете ми.
Сънувах, че живеем заедно и тя носи пръстена ми на пръста си по начина, по който винаги съм искал. Беше толкова невероятен сън, че исках никога да не свършва, но бе мимолетен.
Бях събуден от звука от шептенето на Роуз, неща като:
- Не... Съжалявам... Моля те... Не излъгах... Не ме мрази... - после смразяващ писък изпълни стаята. Тя продължи да пищи и когато я разтресох, не се събуди.
- Роуз, събуди се. Моля те, събуди се Роза. Просто сън е. - говорех, но тя не се събуждаше.
Грабнах мобилния си от нощното шкафче и набрах номера на Лиса.
- Ало? - сънлив глас каза.
Бях изпаднал в паника.
- Лиса, Дмитри е. Роуз пищи в съня си и не мога да я събудя. Не знам какво да правя!
- Успокой се. Ще бъда там.
- Моля те, побързай, наистина съм разтревожен за нея.
- Чао. - после връзката прекъсна.
Започнах да крача. Роуз все още пищеше и всеки един писък бе изпълнен със страх и агония. Всеки един разкъсваше сърцето ми, защото нищо не можех да направя, за да ѝ помогна.
Моменти по-късно на вратата се почука. Отидох да я отворя, разкривайки Лиса, Кристиан и Ейдриан.
- Лол, не се шегуваше. Можехме да чуем пищенето ѝ вън от сградата! - Лиса каза.
- Знам. Сега можете ли, моля, да направите нещо? - търпението ми наистина бе изчерпано. Исках да я успокоя, да я махна от каквото и да я плашеше толкова много.
- Да. Затова взехме Ейдриан с нас. - Лиса отвърна.
- Ще опитам да вляза в съня ѝ и да видя какво е толкова плашещо, после да опитам да я измъкна. Окей? - Ейдриан ме погледна за разрешение.
- Просто направи каквото ти трябва, за да я измъкнеш от там. - отвърнах. Той кимна и отиде да седне на дивана, затваряйки очи.

Ейдриан

Седнах на дивана на Роуз и затворих очите си, съсредоточавайки се върху ума ѝ.
Когато отворих очите си, бях в някакви пещери, но бях скрит зад някакви храсти.
Това, което видях пред мен бе ужасяващо.
Имаше няколко стригоя, които държаха Лиса, Кристиан, Джанин, Дмитри и мен. Безжизнените тела на Еди и Мия бяха на студената земя, главите им завъртяни под неестествени ъгли.
Стригоят, който държеше моята версия в съня на Роуз пристъпи напред.
Сънуваният мен започна да се моли на Роуз.
- Моля те, малък дампир. Не ги оставяй да ме убият! Не искам да умра! - после стригоят усили захвата си около врата на сънуваният мен и бавно започна да ме души до смърт. После в съня на Роуз заваля и тя потрепери.
Този, държащ Кристиан пристъпи напред.
Роуз му извика:
- Кристиан! Използвай огъня си, направи нещо!
Кристиан поклати главата си колкото можеше.
- Не мога, Роуз. Ти трябва да ни спасиш, ти си единствената, която може!
Роуз изглеждаше сякаш се опитва да се движи.
- Но не мога да помръдна! - тя проплака.
Кристиан изглеждаше умоляващ.
- Опитай! Трябва да опит... - той бе прекъснат от стригоя, който го държеше, защото разкъса врата му. Отчаяно исках за повърна. Имаше кръв навсякъде и невиждащите очи на Кристиан бяха все още фиксирани върху Роуз.
Роуз помръдна стъпка напред.
Стригоят, който държеше майката на Роуз пристъпи.
- Мамо... - Роуз прошепна толкова ниско, че ако нямах страхотен слух, нямаше да я чуя.
Майката на Роуз изглеждаше паникьосана.
- Съжалявам, че никога не бях там за теб, Роуз. Обичам те. - зъбите на стригоя захапаха врата на Джанин и живота изчезна от очите ѝ.
Роуз се свлече на земята, тресейки се буйно.
О не, стригоят, държащ Лиса пристъпи напред.
Лиса изглеждаше изпълнена с омраза.
- Мислех, че винаги ще ме защитаваш. Беше ми като сестра, Роуз. Как можа да позволиш това да ми се случи?
Роуз изглеждаше слаба.
- Съжалявам Лис! - тя се изправи и успя да направи още няколко стъпки, докато не се озова на около три стъпки от Лиса.
- Съжалението не оправя нищо. Надявам се си щастлива. - Лиса погледна Роуз за последен път с поглед от дълбока омраза, преди стригоят да пресуши и нея. Лол, това бе жестоко.
Последният стригой, този, който държеше Дмитри, пристъпи напред.
Очите на Дмитри бяха изпълнени с ужас.
- Роза... Ти каза, че няма да позволиш нищо да ми се случи. Излъга ме.
- Не, не съм! Ще те спася! - извика. Тя се наклони напред и побягна към Дмитри.
Стригоя, който държеше Дмитри, рус, проговори.
- Не мисля така. - двама от другите стригои пристъпиха напред и хванаха Роуз.
Сълзи се стичаха по лицето на Роуз.
- Дмитри! - изпищя колкото високо можа.
Дмитри изглеждаше обвинително.
- Лъжкиня. - извика, преди русият стригой да забие зъбите си във врата му. Блондинът продължи като ухапа собствената си китка, пускайки кръв. Той сложи китката си на устните на Дмитри, насилвайки кръвта в мъртвото му тяло. О по дяволите! помислих си. Роуз ще откачи.
Отърси стригоите от себе си и изпищя. Скочи за русокосия, но той изчезна, заедно с телата и другите стригой. Всичко, което остана бе Дмитри. Кожата му бе мъртво бледа и кучешки зъби растяха в устата му. Очите му се отвориха и сега бяха оградени в червено.
Той изръмжа.
- Ах, Роза... Провали се да ме защитаваш, затова сега ще си платиш. - беше стиснал Роуз за секунди и зъбите му се забиха във врата ѝ. Тя започна да пищи и да се бори, но хватката му никога не се отслаби. Гадеше ми се в стомаха, гледайки Роуз да бъде пресушавана. Борбата й отслабна, но не и писъците. Те завинаги се запечатаха в ума ми. Трябваше да измъкна Роуз от този сън и то бързо.
Фокусирах всичката си енергия в това да измъкна двама ни и когато очите ми се отвориха отново, гледах в разтревожените очи на приятелите си.
Писъците на Роуз стихнаха и всичко беше тихо.
Очите ѝ трепната отворени и Дмитри бе точно пред лицето ѝ.
Тя започна да откача.
- Махни се от мен! - избута Дмитри и се сгуши в ъгъла. Носеше само сутиен и бикини и ако ситуацията бе различна, щях да си помисля, че е гореща.
Дмитри повдигна ръцете си в знак на отстъпление.
- Роуз, - каза предпазливо, - какво не е наред?
Тя изглежда го разглеждаше. Внезапно скочи и побягна в ръцете му, ридаеща и плачеща истерично.
Той опита да я успокои като приглаждаше косата ѝ и ѝ говореше.
Лиса отиде при тях.
- Роуз, какво се случи? Не искаше да се събудиш и пищеше от дъното на белите си дробове!
Гласът на Роуз потрепери, когато отговори на Лиса.
- Не искам да говоря за това сега. Може би утре. - разбирах, видях от първа ръка какво видя тя. Бях потресен, но тя бе ужасена.
Лиса кимна.
- Добре ли си?
Роуз прошепна нещо, което прозвуча като:
- Надявам се... - ръката ѝ внезапно се вдигна към врата ѝ, като че ли проверяваше за следи от ухапване. Когато отдръпна ръката си, бях ужасен.
Имаше тъмна кръв по пръстите ѝ и тя изпищя.
Стаята бе тиха, с изключение на писъците на Роуз.
- Но... как? - възкликнах. Дмитри се опитваше да успокои Роуз, но Лиса и Кристиан се обърнаха към мен за отговори.
- Ейдриан, какво се случи в съня ѝ? - Кристиан попита.
- Аз... аз... аз не знам дали Роуз иска да кажа.
Лиса изглеждаше изтощена.
- Ейдриан, моля те. Просто ни кажи.
- Не съм сигурен, че искате да знаете.
- Можем да го понесем. - Кристиан отвърна.
- Добре. Всички бяхме в някакви пещери, вие двамата, Мия, Еди, Джанин, Дмитри и аз и имаше стригои зад всеки от нас. Роуз беше замръзнала на място и един по един стригоите ни убиха. Мен ме удошиха, разкъсаха врата на Кристиан, пресушиха теб и Джанин и те... те превърнаха Дмитри. Някои от нас казаха наистина откровени и болезнени неща на Роуз, преди да бъдат убити. Веднъж, след като Дмитри бе превърнат, другите стригои и телата ни изчезнаха, оставяйки само Роуз и Дмитри. Дмитри я стисна и започна да пие от нея, и тя пищеше и се бореше буйно. Тогава ни измъкнах.
Лиса и Кристиан изглеждаха шокирани, ужасени и потресени.
Лиса проговори.
- Кой... Кой ѝ каза ужасни неща?
- Ами, не знам за Мия и Еди, защото те вече бяха мъртви, когато отидох там, но ти и Дмитри ѝ казахте най-ужасните неща. - признах.
Лиса трепереше.
- Аз какво ѝ казах?
- Ти каза "Мислех, че винаги ще ме защитаваш. Беше ми като сестра, Роуз. Как можа да позволиш това да ми се случи?" и после Роуз каза "Съжалявам, Лис!" и после ти каза "Съжалението не оправя нищо. Надявам се си щастлива.". - когато свърших, Лиса падна рухна на пода, сълзи се спускаха по лицето ѝ. Кристиан я взе в ръцете си.
- Тя заради Дмитри ли кърви? - Кристиан прошепна.
- Да. Но не му казвайте, ако разбере, че Роуз е в това състояние заради него, ще откачи. - Кристиан кимна и започна да опитва да успокои Лиса.
Отидох при Дмитри и Роуз, която сега бе тиха. Тя ме погледна.
- Роуз, - започнах, - знам какво стана. Бях там.
- Беше там? - прошепна тя.
- Да. Трябваше да те измъкна по-рано. Съжалявам. Нека погледна врата ти, за да мога да те излекувам.
Тя наклони главата си настрана и видях две малки следи от убождане. Дмитри ахна. Погледнах го кръвнишки.
Повдигнах ръката си да докосна врата ѝ, доволен, когато малките дупчици се затвориха. Отидох до банята на Роуз и грабнах топла кърпа, за да почистя кръвта.
Поставих я нежно на врата на Роуз.
- Благодаря ти, Ейдриан.
- Няма проблем, малък дампир. Уморен съм, ще си вървя. Можем да поговорим за това, когато си готова.
- Добре. Чао Ейдриан.
- Чао малък дампир. - излязох през вратата, готов да поспя.

Роуз

Това бе най-плашещият сън, който някога съм имала.
Забелязах, че Лиса и Кристиан разпитваха Ейдриан зад ъгъла. Почудих се защо?
Лиса внезапно рухна на земята, плачейки. Кристиан се наведе, вдигна я и прошепна нещо на Ейдриан.
Ейдриан отвърна и дойде при Дмитри и мен.
Погледна ме, после проговори.
- Роуз, знам какво стана. Бях там.
Лол.
- Беше там? - прошепнах. Това значи, че вероятно е чул всичко и е видял себе си да умира.
Погледна извинително.
- Да. Трябваше да те измъкна по-рано. Съжалявам. Нека погледна врата ти, за да мога да те излекувам.
Наклоних г лавата си настрана и чух Дмитри да ахва. Намръщих се, а Ейдриан го погледна.
Той се протегна, за да докосне врата ми и почувствах познатото топло и студено усещане, което чувствах винаги, когато бях лекувана. Ейдриан се отдалечи, в банята ми.
- Какво се случи, Роуз? - Дмитри попита. Можех да чуя загрижеността в гласа му, но нямаше начин да му кажа. Не още.
- Не искам да говоря за това точно сега. - Ейдриан се върна в кърпа. Той нежно я постави на врата ми, успешно избърсвайки кръвта.
Благодарих му.
- Благодаря ти, Ейдриан.
- Няма проблем, малък дампир. Уморен съм, ще си вървя. Можем да поговорим за това, когато си готова.
Бях му признателна.
- Добре, Ейдриан. Чао.
- Чао малък дампир. - после излезе през вратата.
Лиса и Криастиан се приближиха.
- Роуз, толкова съжалявам за това, което казах в съня ти. Знаеш, че никога не бих ти казала това наистина, нали?
По дяволите, Ейдриан трябва да ѝ е казал.
- Знам, Лис. Всичко е наред.
Тя видимо се отпусна. Седна и ме прегърна.
Кристиан проговори.
- Хайде Лис, сигурен съм, че Роуз иска да поспи. Да вървим, можеш да я видиш утре.
Утре... щях да срещна баща си утре.
- Чакайте, не знам по кое време. Предполагам утре ще се срещна с баща си.
Лиса изглеждаше шокирана.
- Баща ти?
- Да. Майка ми ми хвърли тази бомба по-рано и един вид припаднах...
- Лол. Трябва да го доведеш да се запознае с нас по-късно.
- Разбира се, Лис. Сега иди поспи малко. Съжалявам, че трябваше да идвате тук посред нощ.
- Не бе проблем, Роуз. Просто се радваме, че си добре. - Кристиан ме увери.
- Благодаря хора. - те кимнаха и си тръгнаха.
Обърнах се към Дмитри.
- Съжалявам, ако съм те изплашила, другарю.
Той бе тих.
- Дмитри... не искам да говоря за това тази нощ. Ще ти кажа, просто не сега. Просто не мога да говоря за това точно сега. - сълза се спусна по бузата ми.
Палецът му я избърса.
- О Роза... не плачи. Съжалявам, просто съм наистина разтревожен за теб. Не плачи. - заплаках дори още повече, когато ме нарече Роза, защото видях тези червени очи, бледата кожа...Не. Трябваше да прогоня тази картина. Никога нямаще да се случи, така че, се нуждаех да е вън от главата ми.
Дмитри рисуваше кръгчета по гърба ми и осъзнах, че нося само сутиена и бикините си. Страхотно.
Дмитри трябва да е забелязал изражението ми.
- Какво?
- Приятелите ми бяха тук, а аз нося само сутиена и бикините си.
Той се усмихна.
- Знам... вероятно трябваше да ти сложа някакви дрехи, но бе толкова красива.
Игриво ударих голия му гръден кош.
- Ще ме целунеш ли, моля?
- Разбира се, Роуз. - той притисна устни към моите, нежно и внимателно, вероятно уплашен от друго избухване. Трябваше да му покажа, че няма да се случи. Вложих себе си в тази целувка и отвърнах с нетърпеливи, топли устни. Той остави топли целувки надолу по врата ми и замръзнах. Не, не, не! Не мисли за това! тихо се нахоках. Надявах се да не бе забелязал реакцията ми, но той забелязваше всичко.
- Нещо грешно ли направих? - попита.
Не можех да го погледна в очите.
- Не... - измърморих, гледайки надолу.
- Нещо свързано със съня ти, нали?
Въздъхнах.
- Остави го, Дмитри.
- Роза, трябва да говориш с мен. Тук съм, слушам.
Бях на пречупната си точка.
- Искаш да знаеш? Добре! Бяхме извън пещерите и стригой убиха всички ви, а рисокосият те превърна. Опитваше да ме убиеш, затова имах следите от ухапване и затова пищях. Щастлив?
Очаквах да се отдалечи, да си замине, но не. Той ме притисна по-силно към гърдите си.
- Роуз, знаеш, че това никога няма да се случи. Никога няма да те нараня, никога! - проплака.
- Знам... просто не мога да изкарам картината от главата си. Обичам те и знам, че никога не би ме наранил.
- Добре. Сега хайде, да поспим малко. Утре имаш голям ден.
- Но, ако имам друг кошмар?
- Не се тревожи. Ще бъда тук за теб, а ако имаш, ще се обадя на Ейдриан.
- Благодаря другарю. Обичам те.
- И аз те обичам, Роза. - Заспах със сърдечния му пулс и руски приспивни песни, наясно, че дори и в съня, той ще ме пази в безопасност.

Глава 9

Събудих се на следващата сутрин (ами, вечер. Знаете, колко завъртяна е програмата ни.) чувствайки се освежена. Бях изненадана и облекчена, че нямах друг кошмар.
Обърнах се, за да погледна спящия Дмитри. Наистина не исках да го събуждам, но скоро трябваше да тръгваме, за да се видим с баща ми.
Нежно го разклатих.
- Дмитри, събуди се. - той простена. - Дмитри, - предупредих, - хайде. Скоро трябва да тръгваме, за да се срещнем с баща ми.
- Ъххх... още пет минути. - измърмори.
- Лол, обикновено аз съм тази, която е трудно да се събуди. Но сериозно, ако не станеш в следващата минута, ще бъдеш атакуван от възглавници.
Той се завъртя.
- Много лошо.
Седнах и изчаках точно едно минута.
- Беше предупреден. - промърморих, преди да взема две пухкави възглавници и да заудрям Дмитри с тях.
- Роза... хайде де! Спри! - измърмори, но аз не слушах. Просто продължих да го налагам с възглавниците.
Той внезапно скочи.
- Това е, ти си на ред. - той грабна две пухени възглавници и войната започна.
По времето, когато свършихме, имаше пера навсякъде, включително и върху нас. Всичко бе тихо, поне за момент. Изведнъж избухнахме да се смеем на вида на другия.
- Това бе забавно, но трябва да си взема душ, за да махна перата от косата си. - заявих. Той кимна в отговор. Тогава си помислих нещо. - О Дмитри... сигурно не искаш да излезеш от стаята ми, изглеждащ като кокошка. Какво ще кажеш да си вземем душ?
Той се усмихна.
- Добре, но само душ. Нищо повече.
- Добре. - и после тръгнах към банята, сваляйки бельото си, докато вървях.
Пуснах топлата вода, оставяйки я да се стече по кожата ми. Мускулести ръце ме обградиха.
Отпуснах главата си на гърдите му.
- Мммм.
- Прекрасна си, Роза. - той измърмори.
- Благодаря ти, ти сам по себе си си доста прекрасен.
- Ето, нека измия гърба ти.
Подадох му кърпа.
- Благодаря Дими!
Излязохме от душа, свободни от пера и чувствайки се освежени.
- Добре, че си взе дрехи, за да се преоблечеш. - коментирах.
- Да, иначе трябваше да изляза от тук по хавлия.
- Или мои дрехи...
Той поклати главата си.
- Мисля, че ще предпочета варианта с хавлията.
Изсумтях и се обърнах към чекмеджетата ми. Разрових се през спретнато подредените дрехи, търсейки нещо подходящо, в което да посрещна баща си. Спрях се на хубав червен потник с мъниста на него, черна жилетка, черна пола, която стигаше до над колената ми и червени маратонки. Изглеждах добре, но все още можех да сритам задник, ако искам. Искайки да изглеждам доста добре, си сложих малко черна очна линия и само малко спирала.
Дмитри взе ръката ми в своята.
- Да вървим на летището. Баща ти ще кацне след двайсет минути.
Поех си дълбок дъх.
- Добре. Да направим това.
Вървяхме през общежитията, без да пускаме ръката на другия. Още ми харесваше как можехме да бъдем отворени за връзката си сега, след като всички важни хора тук знаеха за нас. Получихме странни погледи от някои от учениците, главно от мороите кралски особи, защото никой не бе свикнал все още. Учениците дампири изглежда ни приемаха най-много, след като знаеха колко трудно е да се намери любов за нас. Държахме главите си високо вдигнати, без да спираме, докато не чух Джеси.
- Тя е такава малка уличница, а той е перверзник. Тя е седем години по-млада от него! Както и да е, остави малката кървава курва да го има. Ха, кървава курва и перверзник! - Ралф се засмя и кръвта ми кипна.
- Не ги слушай, Роуз. Те са просто незрели малки задници. - Дмитри прошепна в ухото ми. Колкото и да исках да нараня Джеси, знаех, че Дмитри бе прав. Джеси вероятно завиждаше, защото не исках него. Обърнах се, но не и преди да изпратя на Джеси и Ралф поглед от изгаряща омраза, който би могъл да подпали целите общежития. Те се свиха в местата си, а аз продължих напред, доволна от работата си.
Пристигнахме на летището на академията скоро, след това.
Майка ми стоеше там, изглеждайки неспокойна. Сложих ръката си на рамото ѝ, за да я успокоя.
- Успокой се, мамо. Защо си толкова притеснена? - попитах.
- Не съм го виждала от отдавна... - имаше тъжна нотка в гласа ѝ и веднага разбрах, че още го обича.
- Ти още го обичаш. - не беше въпрос, а изявление.
- Да. - тя прошепна, толкова ниско, че едва я чух.
Прегърнах я.
- Не се тревожи; сигурна съм, че ще се радва да те види.
Тя проговори малко по-високо този път.
- Надявам се.
Разговорът ни бе прекъснат от оглушителен рев на черен, лъскав джет, приготвайки се да кацне. Майка ми изглеждаше сякаш че припадне, а аз бях сигурна, че изглеждах по същия начин. Стиснахме взаимно ръцете си за успокоение.
Вратата се отвори и мъж излезе от нея.
Имаше тъмна кожа, ами, тъмна за морой. Косата му бе черна и имаше козя брадичка. Имаше резки кафяви очи. Носеше дълго черно палто, което крещеше пари, в комплект с кашмирен, тъмночервен шал. Носеше златна верига, както и съвпадаща халка, на едното си ухо.
Веднага видях приликата между нас; косата, очите... бях там в лицето му.
Той слезе по стълбите, последван от двама едро изглеждащи дампири.
Приближи се и спря точно пред мен и майка ми.
- Здравей Джанин. Все още толкова красива, колкото винаги, виждам. - каза той. Лол, майка ми се изчерви. Джанин Хатауей току-що се изчерви.
- И аз се радвам да те видя, Ейб. - Тя опитваше да изглежда безразлична, но се проваляше.
Ейб се обърна към мен.
- Здравей, Роуз. Приятно ми е най-накрая да срещна малкото ми момиче.
Изсумтях.
- И на мен ми е приятно, старче. - ха, това получава, задето ме нарече малко момиче.
Майка ми изглеждаше ужасена.
- Роуз! Не говори така на баща си!
- О Джанин, спри. Отпусни се! - започвах да харесвам този мъж. Повдигнах ръката си за пет, на които доволно отвърна.
Изглежда забеляза Дмитри за пръв път.
- Ами, Дмитри! Радвам се да те видя! Какво правиш тук?
- Работя тук. - той отвърна. Аз отстъпих назад и ръцете му се увиха около мен.
Ейб изглеждаше шокиран, но бързо се окопити.
- Виждам, че това не е всичко.
- Не, предполагам не. Ейб, Роуз и аз сме... - Дмитри изглежда се напрягаше и ме погледна за помощ.
Въздъхнах.
- Татко, - почувствах се леко неудобно да го наричам така, но трябваше да го размекна, - с Дмитри сме влюбени.
Ейб се усмихна.
- Ами, поне знам, че Дмитри е добър човек.
Без да мисля, започнах да танцувам щастливо. Ейб и Дмитри ми се засмяха, а майка ми ме гледаше сякаш съм извънземно. Спрях да танцувам, леко смутена.
- Това защо беше? - Ейб попита.
- Това, старче, беше, защото имам одобрението и на двамата си родителя. Благодаря, татко. - очите му заискряха, когато го нарекох татко. Придърпах го в прегръдка, а той ме стисна силно.
Когато се отделихме един от друг, той отново проговори на Дмитри.
- Липсваш на семейството си, Дмитри. Кога ще идеш да ги видиш?
- Мислех си да отида след като Роуз се дипломира и да я взема със себе си. - лол, това бяха новини за мен.
Развълнувах се.
- Наистина?
- Разбира се! Искам да се запознаеш със семейството ми, след като аз вече познавам твоето.
Прегърнах го колкото силно можах, после започнах да подскачам нагоре-надолу, повтаряйки:
- Благодарятиблагодарятилагодаряти! - отново и отново. Той се наведе и ме целуна по устните.
- Какво ще кажеш да им се обадим тази вечер, така че да можеш а поговориш с тях? - Дмитри предложи.
- Ще ми хареса! - отвърнах.
Обърнах се обратно към Ейб.
- Хей старче, приятелите ми искат да се запознаят стеб. Ще дойдеш ли с мен да ги видиш?
- Разбира се, бих искал да се запозная с приятелите на малкото ми момиче.
- Ха, много си забавен, татко. Не съм малка.
- Не съм стар.
- ХА! Мечтай си!
Майка ми поклати главата си.
- Вие двамата толкова си приличате, че чак е плашещо. Спрете да се закачате и да вървим да видим приятелите на Роуз.
- Задръж, нека да пиша на Лиса и да ѝ кажа да събере всички в стаята ѝ.
Отворих телефона си.
хей лис, събери всички заедно в стаята ти, водя татко да се запознае с вас. ок?
Изчаках за отговор.
ок роуз! омг, той страхотен ли е?
Писах ѝ обратно.
ще трябва да изчака и да видиш. колкото по-скоро всички са в стаята ти, толкова по-скоро ще се срещнеш с него.
Тя изпрати отговор.
ок, ела тук след 5 минути и ще имам всички тук. чао!
Изпратих ѝ отговор.
чао.
- Да започваме да вървим, тя каза, че ще събере всички там до пет минути. - те всички кимнаха и започнахме да вървим към стаята на Лиса. Отново срещнахме Джеси и той отново започна да говори за Дмитри и мен, но преди да мога да кажа нещо, Ейб го направи.
- Какво каза за дъщеря ми? - Ейб изглеждаше плашещо, сякаш можеше да пречупи Джеси на две. Лол, наистина си приличаме.
- Дъ-дъщеря т-ти? - Джеси заекна.
- Да, дъщеря ми. Отново кажи нещо за дъщеря ми или Дмитри и ще трябва да се разправяш с мен. - Ейб изпука кокалчетата си. Джеси изглеждаше сякаш ще си подмокри панталоните.
- Да сър! - Джеси отвърна и ние продължихме да вървим към стаята на Лиса.
- О Боже мой татко, такъв си гадняр! Сега знам от къде съм го взела! - подадох му пет отново.
- Не съм само аз, Киз. Майка ти също е страхотна.
- Съгласна. И, какво означава Киз?
- Киз означава дъщеря. - Ейб обясни.
- На турски, нали? - попитах. Той кимна.
Пристигнахме пред стаята на Лиса и аз почуках на вратата.
Тя отговори почти веднага, с широка усмивка на лице.
- Хей Роуз!
- Хей Лис! Можем ли да влезем?
- Разбира се! - всички пристъпихме в спалнята на Лиса, а аз представих всички.
- Татко, запознай се с най-добрата ми приятелка, принцеса Василиса Драгомир, гаджето ѝ Кристиан, Ейдриан, Мия и Еди.
Лиса изпрати съобщение през връзката. Наистина ли, Роуз? Простичко Лиса щеше да бъде добре.
Засмях ѝ се, а тя се намуси.
Кристиан пристъпи напред, за да стисне ръката на Ейб.
- Кристиан Озера. - каза той.
- Ейб Мейзър.
- Ейдриан Ивашков. - Ейдриан протегна ръката си към Ейб.
- Еди Кастъл. - той също стисна ръката на Ейб.
- Много ми е приятно да се запозная с вас. - Мия каза. - Аз съм Мия Риналди.
- И на мен ми е приятно да се запозная с теб, Мия.
- Толкова съм щастлива, че най-накрая се запознах с бащата на Роуз, господин Мейзър.
- Моля ви принцесо, наричайте ме Ейб.
- Ще го правя, докато вие ме наричате Лиса.
- Добре, Лиса. - Лиса пристъпи напред и даде на Ейб голяма прегръдка. Той изглеждаше шокиран, но непохватно я прегърна в отговор.
- Така, старче, какво искаш да правиш? - попитах.
- Не знам, малко момиче, някакви предложения?
- Не съм малка!
- И аз ти казах, не съм стар!
- Да.
- Не.
- Да.
- Не.
- Вие двамата ще спрете ли, моля? - мама попита.
Лиса проговори.
- Лол, те са по-зле от Роуз и Кристиан! Сега виждам от къде го е взела Роуз... - тя изглеждаше сякаш е разкрила най-голямата мистерия на света.
- Да. И съм горда да го наричам мой баща. - прегърнах го. Беше приятно да имам баща най-накрая, дори и ако е със седемнадесет години закъснял.
- Горд съм да те наричам моя дъщеря. - най-накрая се почувствах завършена, сякаш имаше празнота в живота ми, която само Ейб можеше да запълни.
Мама проговори отново.
- Роуз, имам изненада за теб.
- Каква е? - попитах.
- Ами, трябва да си получиш знаците от битката, така че го уредих за довечера.
- Но как ще знаят колко знака да ми дадат? Дори не помня колко стригоя убих.
- Знам, затова ще ти дадат специален знак, значейки, че си убила твърде много, за да ги преброиш.
- Как изглежда? - вместо да ми отговори, мама обърна главата си, разкривайки малка татуировка във формата на звезда.
Погледнах към Дмитри.
- Получи ли твоите вече?
Той поклати главата си.
- Не, аз също ще ги получа довечера.
- Добре... кога тръгваме?
- След няколко часа. Правете каквото си искате дотогава, аз ще дойда да ви взема, когато дойде време. - мама отвърна. С Дмитри кимнахме.
Прекарахме следващите няколко часа в стаята на Лиса. Всички обикнаха Ейб, а аз наистина започнах да го харесвам. Приличахме си толкова много, беше смешно.
Извървяхме пътя до сградата на пазителите, където щяхме да получим звездите си от битката.
Полух моята първа и няма да лъжа, болеше. Но не показах знаци на болка; запазих лицето си спокойно и изчаках търпеливо татуиста да приключи и да бъде готов с татуировката. Той ме остави да я погледна набързо, преди да я превърже, за да избегне инфекция.
Дмитри отиде точно след мен, а татуировката му бе направена бързо и ефективно и скоро имаше превръзка като моята. Толкова силно исках да почеша врата си, сякаш бе крастав. Не можех обаче, защото превръзката го защитаваше.
Всички се разделихме за нощта, освен Дмитри и мен. Обещах на Ей, че той и аз можем да прекараме ден баща-дъщеря утре, който щеше да е много забавен. Дмитри и аз отидохме в стаята ми, за да можем да се обадим на семейството му и да им кажем, че аз ще ги посетя.
Той набра номера и натисна бутона за високоговорителя.
- Здравствуйте? - женски глас отговори.
- Привет мама. Это - Дмитри. - обичах, когато Дмитри говореше на руски.
- Димка! Как дела? - майка му звучеше радостна.
- Хороший, мама. Если Вы не возражаете, мы могли бы пожалуйста переключиться на английский язык? Мой Роза не понимает слово, которое мы говорим. - той погледна към мен, усмихвайки се.
- Твоята Роза? - тя отговори на английски.
- Да мамо, моята Роза. Тя седи тук с мен и си на високоговорител. - Дмитри ме подбутна.
- Как се казва? - измрънках.
- Олена. - измрънка в отговор.
- Здравей Олена. - казах.
- Здравей, Роза.
- Мамо, влюбен съм в Роза.
От другата страна имаше шокирано ахване. После развълнуван писък.
- О Димка, знаех си, че ще намериш някой! - Дмитри се усмихна.
- Мисля, че ще се изненадаш, когато разбереш чия дъщеря е. - Дмитри каза.
- Чия? - Олена попита.
Този път аз отговорих на въпроса ѝ.
- Дъщеря съм на Ейб Мейзър.
- Лол... Баща ти е добър човек, Роза.
- Знам... Запознах се с него днес и вече го обичам. Той дойде на посещение в академията.
- Академията? - Олена звучеше объркана.
- Да... Свети Владимир.
- Роза, на колко си? - Олена прозвуча нерешително. О човече.
- Ще бъда на осемнайсет след... още три дни.
Дмитри проговори отново.
- Мамо, аз съм ѝ ментор, тя е моя ученичка. Влюбихме се когато върнах нея и най-добрата ѝ приятелка, Лиса Драгомир, след като бяха избягали от академията. Роуз наскоро ми спаси живота, когато училището бе атакувано. Ако не се бе върнала за мен, сега щях да съм мъртъв.
Имаше рязко поемане на въздух от другата страна на линията.
- Благодаря ти толкова много, Роуз.
- Няма проблем, Олена. Просто се радвам, че и двамата сме здрави и вън от болницата.
- Били сте в болницата?
- Да, Дмитри изгуби много кръв и аз... аз бях в кома за седмица. - реших да не навлизам в подробности за цялото счупено нещо. Щях да запазя това за когато говорим лице в лице.
- Лол... наистина го обичаш, нали?
- С цялото си сърце, Олена. И някак си, той също ме обича. - усмихнах се на Дмитри, а той се наведе да ми даде бърза целувка.
- Вие двамата трябва да ми пратите малко снимки! Искам да видя човека, който рискува живота си за моя Димка. - Олена настоя.
- Ще го направим, Олена. Ще имаме изпратени снимки до утре. - обещах ѝ.
- Каролина, Соня и Виктория ще бъдат много развълнувани да чуят за теб, Роза.
- Ще те обикнат, Роза. Виктория е влизо до твоята възраст, така че съм сигурен, че ще си паснете много добре. - Дмитри ми каза.
- Олена, трябва да ми пратиш малко ваши снимки. - казах.
- Разбира се! Добре, трябва да вървя. Трябва да помогна на Каролина с бебето. Вие двамата кога ще дойдете?
Дмитри ѝ отговори.
- След два месеца, точно след като Роза се дипломира.
- Ще ви очаквам! - Олена отговори. - Не забравяйте снимките! - добави тя.
- Няма, Олена. И ти не забравяй вашите снимки!
- Няма. Довиждане Роза и Димка.
- Чао мамо.
- Чао Олена. - линията прекъсна.
- Как я намираш? - Дмитри попита.
- Дори не съм се срещнала с нея, а вече я обичам.
Той се усмихна.
- Не знаеш колко щастлив ме прави да чуя това.
- По-добре да се захващаме с тези снимки, или ще срещнем гнева на Олена.
Дмитри се засмя.
- Добре, взимай фотоапарата си.
Направих, каквото каза и грабнах фотоапарата си от нощното ми шкафче.
Направихме доста снимки, такива, на които се усмихваме, правим глупави физиономии, целуваме и позираме. Някои от тях бяха много смешни. Качих ги на лаптопа ми, а Дмитри написа бърз имейл до майка си, прикачайки снимките, когато бе готов.
Прозях се шумно.
- Уморена? - Дмитри попита.
- Много. - отвърнах. Облякох си някаква пижама и се покатерих на леглото.
- Лека нощ, Роза. Ще бъда тук, ако имаш друг кошмар. - Лол, със всичко, което се случи днес, напълно бях забравила за кошмара си. Това ме подсети. Как се събудих със следи от ухапване?

Моля всеки, който чете да остави по един коментар в темата за коментари, за да знам струва ли си труда ми.

Глава 10

Два месеца по-късно: ДИПЛОМИРАНЕ!

Денят, който бях чакала през целия си живот най-накрая е тук. Денят, в който се дипломирам и ставам пазител на Лиса!
Сякаш последните два месеца отлетяха...
С Ейб станахме много близки и ако е възможно, с Дмитри сме по-влюбени от преди.
Нещото, заради което не съм толкова щастлива, е, че все още не сме открили следите от ухапване бяха излезли от съня ми. Всеки ден опитвахме да проучваме, но не откривахме нищо. Разочароващо е!
Предполагам сега не му е времето да мисля за това. Понастоящем бях държана като заложница на Лиса, която цитирам ще ме "разкраси за дипломирането. Не, че вече не си красива." Така че сега съм залепена за стол в стаята ѝ, докато тя къдри косата ми на перфектни къдрици, прави грима ми, ноктите ми, и ме бута в рокля, която купихме на последната ни шопинг екскурзия.
- Лис, наложително ли е това? - изхленчих.
- Да, - тя започна, - наложително е. Не искаш ли да изглеждаш абсолютно великолепна, когато се качиш на сцената и се дипломираш като най-добра от класа? - да, забравих да спомена това. Лесно преминах през изпитите, издигайки се на върха на класа. Родителите ми и Дмитри бяха вън от себе си от радост, с Дмитри ми даде 'специален подарък', ако ми хващате мисълта.
- Да, да, както и да е. - промърморих.
- Вълнувай се, Роуз! Днес се дипломираме и ти ставаш мой одобрен пазител, а после отиваш в Бая за две седмици! - добре, наистина бях развълнувана. Просто не харесвах всичкото специално внимание. Преди няколко месеца, да. Но не и сега. Нещата като тези са банални, нямат значение наистина.
- Добре. Искаш да се вълнувам? - попитах реторично. - Ами, добре. - превключих на детски глас. - Като, обожемой Лиса тооооооолкова съм развълнувана, че се дипломирам! Ще бъде супер забавно!
Лиса просто се засмя на това.
- Задръж така, освен ако не искаш пръчка на спирала в окото си.
- Да, госпожо. - тя сложи спиралата, ефективно правейки очите ми дори по-големи от каквито вече бяха. Тя ми беше придала опушен вид на очите и ще призная, че беше красиво. По-рано Лиса бе лакирала ноктите ми в прекрасно дълбоко розово, за да е в тон с роклята ми.
Роклята и беше абсолютно перфектна. Беше в дълбоко розово със сърцевидно деколте и панделка около кръста ми. Имаше мъниста по малките презрамки, а роклята свършваше точно преди коленете ми. Също така си купих черни обувки на токчета, за да си отиват.
Лиса също изглеждаше прекрасно, в нежно розова рокля, която имаше мъниста по цялата горна част. Косата ѝ бе вдигната сложно в прекрасен кок с розови цветя отзад. Ноктите ѝ бяха лакирани в розово и бе обула черни пантофки. Гримът ѝ също бе прекрасен, със светло розови сенки за очи, малко черен молив за очи и спирала.
Възхищавахме се на себе си в огледалото, когато някой почука на вратата. Отидохме да я отворим, разкривайки Дмитри и Кристиан.
- Изглеждаш прекрасно. - каза Кристиан, очевидно говорейки на Лиса.
- Оуу благодаря Спарки! И ти изглеждаш добре! - пошегувах се.
- Ха, смешно. Но и ти изглеждаш добре, Роузи. - той отвърна.
Дмитри проговори, прекрасният му глас с акцент изпрати тръпки надолу по гръбнака ми.
- Мисля, че е повече от просто красива. Мисля, че изглежда великолепно. - той се наведе да ме целуне.
Лиса прочисти гърлото си.
- Съжалявам, че ви прекъсвам, но церемонията по дипломирането започва след двайсет минути и трябва да си облечем робите и ти трябва да си вземеш картите за речта ти.
- Да мамо. - отвърнах.
Лиса поклати главата си и ми подхвърли бялата ми роба.
- Не смей да си разваляш косата, защото нямаме време да я оправяме.
Внимателно я нахлузих, избягвайки косата ми.
- Ето. Всичко е готово!
Лиса и Кристиян също нахлузиха робите си.
- Да вървим. - Кристиан каза.
Излязохме през вратата, бързо правейки си път към поставената сцена.
Албърта и Кирова опитваха да наредят всички в азбучен ред, което се явяваше трудна работа.
- Роуз! - Албърта извика. - Ела тук с Х-то.
Изтичах където показа и седнах.
След като всички бяха седнали на правилните места, те отидоха на сцената.
Кирова взе микрофона.
- Добре дошли всички на дипломиране 2010 на Академия Св. Владимир! - имаше тихи аплодисменти от учениците и техните родители в тълпата.
Един по един, учениците бяха повикани на сцената да получат дипломите си, започвайки с мороите. Изключих гласа на Кирова, докато не чух името на Лиса.
- Василиса Драгомир. - видях Лиса да става и да отива на сцената. Тя изглеждаше веливествена и изискана и бях толкова горда с нея.
- Лооо! Давай Лиса! - Еди, Кристиан и аз извикахме в унисон. Лиса изглеждаше сякаш опитва да не се засмее, Кирова ни погледна, а лицето на Албърта навяваше спокойствие. Отново включих всичко, когато чух името на Кристиан.
- Кристиан Озера.
- Давай Спарки! - извиках. Кристиан ми се усмихна и поклати глава, когато Кирова ми изпрати смъртоносно вглеждане. Доста се аплодираше на това, на мен викаща, когато приятел бе повикан и на Кирова, когато ме гледаше. Беше доста забавно.
Започвах да се паникьосвам. Наистина започвах да откачам заради речта си... ами ако хората не я харесаха? Какво ако си помислеха, че е глупава? Обикновено не съм толкова заинтересована, но наистина исках да бъде абсолютно перфектна. Не исках да се изложа пред всички.
- Роузмари Хатауей. - Албърта повика.
Това е. Поех си дълбок, успокояващ дъх и се изкачих на сцената, с високо вдигната глава. Отидох до подиума, където Албърта ми подаде микрофона и дипломата ми. Погледнах към тълпата и очите ми намериха Дмитри да седи с родителите ми. Очите им блестяха с гордост и щастие.
Спокойно заговорих на микрофона.
- Здравейте всички. Бих искала да благодаря на всички ви, че дойдохте днес да подкрепите член на семейството. Както вероятно знаете, аз съм Роузмари Хатауей, но и простичко Роуз върши работа. Бях в Св. Владимир през целия си живот, и бе чудесно. Създадох си доста страхотни спомени тук, такива, който се надявам никога няма да забравя.
- Бих искала да благодаря на майка си, защото ако не ме бе изпратила тук, не бих била жената, което съм днес. Също така искам да благодаря на пазител Беликов или както аз обичам да го наричам, другарю, защото ако не бе отделил малко от времето си да ме тренира, когато се върнах в академията, нямаше да бъда и наполовина толкова страхотна, колкото съм сега. - това си спечели няколко кикота от тълпата. - Той ме е научил на много неща през краткото време, в което го познавам, така че съм много благодарна. Искам да благодаря на всичките си приятели, че винаги са били там за мен, помагайки да ме направят в това, което съм.
- Може да прозвуча сантиментално, когато кажа това, но ще го кажа така или иначе. Това наистина е първият ден от остатъка от живота ни. Време е за нови начала, извън тези железни порти. Време е да направите нещо от себе си. Време е да живеете и да започнете наново.
- Има много неща, които мога да кажа, някои много глупави, но мисля, че простото "ние сме зашеметяващи" ще е достатъчно. Защото е вярно, всеки един от нас тук наистина е зашеметяващ.
- Надявам се, че всички сте се наслаждавали на времето си тук в Академия Св. Владимир, колкото и аз. Животът ми бе страхотен тук, дори и с всички беди, в който се забърках, най-вече с класната стая на пазител Алто. - много хора се засмяха на това. - Благодаря ви на всички и ужасно ще ми липсвате всички тук. Особено ти, Кирова. - Погледнах в очите ѝ и изглеждаше сякаш преглъща сълзи. Тя ми се усмихна в отговор. Откачено! - Благодаря ви. - силни аплодисменти избухнаха навсякъде около мен, когато подадох обратно микрофона на Албърта и ѝ дадох на нея и Кирова прегръдки и слязох от сцената. Аз, както и другите новаци щяхме да получим знака си за обещание след час. Продължих да чакам докато останалите дампири бяха повикани да вземат дипломите си.
Албърта проговори на микрофона.
- Ние, тук в Академията Св. Владимир, ви пожелаваме късмет, с започването на новите си животи. - щом тя свърши, имаше океан от бяло и червено, когато учениците хвърлиха шапките си във въздуха.
Изтичах при Лиса.
- О Роуз, можеш ли да го повярваш? Наистина го направихме! Беше толкова изумителна там горе, беше страхотно! - избълбука развълнувано.
- Благодаря, Лис. И аз не мога да го повярвам. Балът довечера ще бъде толкова забавен!
- Знам! Роклята, която носиш сега ли ще облечеш?
Помислих за това. Нямах нищо друго, което да е подходящо за бал.
- Да, предполагам. Наистина нямам много рокли.
През връзката можех да почувствам, че Лиса крие нещо.
- Ами, тогава е добре, че ти взех една!
Устата ми се отвори с пукот.
- Взела си ми рокля за бала?
Тя кимна развълнувано.
- В стаята ми е. Ела след церемонията за знака си за обещание и ще се приготвим.
- Добре, да вървим да намерим родителите ми и приятелите ни. - През последните два месеца, мама се смени да пази Ейб, така че те бяха наоколо доста и станаха като родители за Лиса. Промушихме се през тълпата, опитвайки да ги намерим. Съзрях високата фигура на Дмитри, така че се насочихме към него.
Той се придърпа в силна прегръдка.
- О Роза, толкова се гордея с теб! Справи се толкова добре там горе.
- Благодаря другарю! - след което бях предадена на майка ми и Ейб. Мама плачеше, а Ейб имаше най-широката усмивка, която някога съм виждала на лицето му.
- Киз, справи се чудесно. С майка ти сме толкова горди с теб!
- Благодаря татко!
- Обичаме те толкова много, Роуз. - майка ми каза през сълзите.
- Оууу не плачи, и аз ви обичам. Сега хайде, трябва да се преоблека за церемонията за клетвения знак. Нямам търпение да разбера дали ще пазя Лиса! - изпищях. Писах на Лиса, която си тръгна за да опита да намери приятелите ни.
хей. отивам да се преоблека за церемонията. ще се видим по-късно и кажи да другите, че се гордея с тях.
ще го направя. довиждане роуз.
довиждане лис.
Насочих се обратно към стаята си, Дмитри вървеше след мен. Той щеше да ми помогне да избера нещо подходящо, в което да получа знака си.
Веднага щом затворих вратата зад мен, устните на Дмитри бяха върху моите. Бяха топли, тлеещи... прекрасни.
Отдръпнахме се.
- Така, другарю, ще бъдеш ли кавалер за бала?
- Разбира се, моя Роза. - той повдигна вежда.
Изругах.
- По дяволите.
Той изглеждаше объркан.
- Какво има?
- Изглежда всеки на света може да повдига една вежда, но не и аз!
Той избухна в смях.
Ударих го по главата.
- Тоооолкова е смешно, господин Беликов.
- Да, такова е, госпожице Хатауей. Мога да те науча някой път, ако искаш.
- Наистина ли би го направил?
- Бих направил всичко за теб, Роза.
- Благодаря Дими!
- Няма проблем Роузи!
- Ще забравя, че дори си ме нарекъл така. Сега наистина трябва да се преоблека.
- Облечи нещо, което няма да покрива врата ти и хубав чифт дънки. О и си вдигни косата на кок.
Отидох в банята ми с дрехите, които избрах. Открих черен топ без презрамки, който изглеждаше наистина добре върху мен, някакви черни дънки и след това повдигнах косата си в кок, всяко стърчащо кичурче, прихващайки с фиба.
Излязох.
- Как изглеждам?
- Прелестно. Да вървим, не искаш да закъснееш.
Кимнах и отидохме с залата на пазителите, където щеше да се проведе церемонията.
Седнах в линия с другите новаци, в азбучен ред, разбира се. Ще обяват отценките от изпитите ни докато получаваме значите си, после, точно след това ще обявят новото ни задължение.
Изчаках търпеливо. Еди беше повикан и те прочетоха резултатите му. Беше невероятен! Може би дори толкова добър, колкото мен.
Албърта проговори.
- Новото назначение на Едисън Кастъл ще бъде... Василиса Драгомир. - Това е страхотно! Еди щеше да ми бъде партньор!
Изчаках отново, за да произнесат името ми.
- Роуз Хатауей.
Отидох и седнах на стола, накланяйки главата си напред, за дам на татуиста добър достъп до врата ми. Прочетоха резултатите ми и имах най-добри от всички. Еди беше много близо, обаче.
Иглата болеше, но започвах да свиквам. Вероятно щях да имам още татуировки в бъдещето, така че не можех да плача за това.
Албърта проговори отново.
- Новото назначение на Роуз Хатауей ще бъде... Василиса Драгомир. - Започнах да подскачам нагоре-надолу, без да ме е грижа, че вероятно се излагам пред всички. Бях пазител на Лиса. Само това имаше значение.
Когато остатъка от церемонията отмина, никой не беше назначен към Кристиан. Но когато Албърта проговори отново, бях наистина изненадана.
- Кристиан Озера бе едиствения морой, който не получи пазител, който завършва днес, защото неговият нов пазител е пазител Беликов.
Кълна се, че ченето ми удари пода. Лиса и Кристиан бяха също толкова изненадани, колкото аз бях.
Веднага щом церемонията приключи, изтичах право при Лиса, Кристиан и Дмитри.
Грабнах ръцете на Лиса и започнахме да подскачаме нагоре-надолу като две годишни. Когато спряхме, се обърнах към Дмитри.
- Не мога да го повярвам другарю! Как успя?
- Ами, подадох молба да бъда негов пазител, защото тогава всичко щеше да бъде наред. Знаех от скоро, вероятно месец.
Улових главата му и притиснах устните му кум моите.
- Ти си невероятен! - казах, когато се отделихме един от друг.
След което чух друг глас.
- Кристиан! Толкова се гордея с теб! - беше леля му, Таша Озера. Наистина харесвах Таша, дори и от една страна да не я, защото искаше Дмитри да бъде нейн пазител. Но това бе далеч зад нас сега.
- Лельо Таша! Чу ли, че Дмитри е новият ми пазител?
- Да, влязох навреме, за да го чуя. - тя се обърна към Дмитри и мен. Дмитри ме увил ръцете си около мен.
- Здравейте Роуз, Дмитри - тя ни поздрави.
- Хей Таша. - казахме в унисон, което ме накара да се засмея. Мама и Ейб ни намериха в талпата.
- Таша, - започнах, - Искам да те запозная с баща си.
Тя протегна ръката си.
- Здравейте, аз съм лелята на Кристиан, Таша.
Татко стисна ръката ѝ.
- Аз съм Ейб Мейзър.
- Приятно ми е да се запознаем. С Роуз много си приличате.
- Съжалявам, че ви прекъсвам, но Лиса и аз трябва да се приготвяме за бала. - казах.
Лиса се обърна към мен.
- Познай какво?
- Какво? - попитах.
- Мия е долетяла от Двора и идва на бала! Вероятно чака пред стаята ми точно сега!
- Сериозна ли си? - изпищях.
- Да!
- ОМФГ това е страхотно!
- Хайде! Да вървим!
Отидохме до стаята на Лиса, оставяйки Дмитри и Кристиан сами да се приготвят. Подминахме ъгъла и бяхме посрещнати от доста развълнуваната Мия, стояща пред стаята.
- ЛИСА! РОУЗ! ОМГ ТОЛКОВА СЪМ ЩАСТЛИВА ДА ВИ ВИДЯ! - тя изпищя.
Обвихме я в групова прегръдка.
- И ние сме толкова щастливи да те видим! - казахме заедно.
- Толкова се радвам, че можах да дойда тук за бала! - Мия каза щом се успокоихме малко.
- Каква е роклята ти? - попитах я.
- Не знам... Лиса не ми каза.
Обърнах се към Лиса.
- Купила си рокли и на двете ни? Няма да ти останат пари, ако продължаваш да харчиш така.
Тя размаха ръката си пренебрежително.
- Да, както и да е. Ще забравиш за парите, когато видиш роклята си. - и с това тя отвори вратата, за да открие три бели чанти от плат с имената ни на тях.
Отидох до чантата, която бе с надпис "Роуз" и я отворих, разкривайки рокля с дължина до пода в цвят магента. Беше без презрамки и скъпоценни камъни покриваха корсажа и продължаваха надолу в деликатен мотив.
- ОМГ ЛИСА ОБИЧАМ ТЕ! ТАЗИ РОКЛЯ Е АБСОЛЮТНО ПЕРФЕКТНА! - изпищях, лицето ми разтегнато в широка усмивка.
- Знаех си, че ще я харесаш! - Лиса отвърна. Погледнах към Мия, която просто се взираше в нейната рокля, напълно онемяла. Имаше всяка причина да бъде, обаче, защото беше прекрасна дълга до пода небесно синя рокля с тънки презрамки, украсени със малки скъпоценни камъни... Имаше черна панделка на кръста, която може да бъде завързана отпред.
Проговорих ѝ.
- Мия, Еди ще точи лиги по теб тази вечер.
- Знам! - тя изпищя. - Лис, покажи ни твоята рокля.
Лиса отвори чантата, в която бе нейната рокля, а тя беше великолепна бледолилава, с дължина до пода. Имаше набори надолу по полата и въже около врата.
- Лис, ще изглежда перфектно на теб! - казах ѝ. Тогава се сетих нещо. - Каза на момчетата какъв цвят букетчета да ни вземат, нали?
Тя кимна.
- За всичко съм се погрижила. Бледолилава роза за мен, розова за теб и бяла за Мия.
- И вратовръзките им съвпадат с роклите ни? - Мия попита.
- Да.
Това щеше да е забавно. Големият, лош Дмитри Беликов да носи вратовръзка цвят магента. Щях да направя много снимки довечера.
Захванахме се на работа да се направим прекрасни. Лиса и аз махнахме лака от ноктите си, така че да можем да ги лакираме да съвпадат с роклите ни за довечера. Оцветихме тези на Мия в синьо, след което започнахме с косата си. Пре накъдрихме косата ми, за да може да изглежда свежа да танците и я издърпахме наполовина назад, за да може врата ми да е покрит. Наистина не исках грозните бели превръзки да се виждат. Повдигнахме я нагоре, така че изглеждаше добре. Добавихме малко фиби, които имаха камъчета по краищата си, за да съвпадат с роклята ми. За косата на Лиса заменихме розовите цветчета с бледолилави, стягайки бретона ѝ и косата ѝ бе готова. За Мия, изцяло накъдрихме косата ѝ, освен бретона ѝ, после го сплетохме на френска плитка и го закрепихме настрани. Мръднахме, за да се гримираме след това. Махнахме каквото имахме по лицата си и започнахме работа. Лиса сложи тъмнорозово и черна сянка на моите очи, полу-розово, полу-черно, малко черна очна линия и спирала. Сложих малко прикритие и фон-дьо-тен от себе си. Завърших с малко розов ароматизиран гланц за устни. На Мия, сложихме малко бели и черни сенки за очи, малко черна очна линия и спирала. Тя също направи свое собствено прикритие, фон-дьо-тен и гланц за устни. На Лиса, направихме леко лилави сенки на очите, черна очна линия и спирала. Тя направи собствено покритие, фон-дьо-тен и гланц за устни. Продължихме като много, много внимателно нахлузихме роклите си, така че да не си скъсаме.
Всичката подготовка ни отне два часа, и имахме половин час преди бала. Оправяхме последни щрихи, когато на вратата се почука. Лиса отиде да отвори.
Първото нещо, което чух бе Кристиан.
- Лол Лис... изглеждаш невероятно.
Тя се изчерви.
- Благодаря, Кристиан. Изглеждаш красиво.
Приближих се.
- Ха, Спарки носи лилаво!
Той ми се намръщи.
- Лиса ме накара. - Той, заедно с Дмитри и Еди, влязоха в стаята.
- О, спри да бъдеш такова бебе. - Лиса каза.
Когато очите на Дмитри паднаха на мен, разшириха доста.
- Виждаш нещо, което ти харесва, другарю? - попитах, повдигайки вежди.
Той кимна бавна, без да сваля очите си от мен.
- Изглеждаш напълно отнемащо дъха, Роза.
- Мога да кажа същото за теб, Пинки. /Розовко или нещо от този сорт./ - отвърнах. Мия и Еди си говореха в ъгъла, а Мия се изчервявяше, докато гледаше пода. Еди протегна ръката си, за да повдигне брадичката ѝ и да я целуне. Беше толкова сладко! Използвах това време да си обуя обувките, които бяха точно онези, които носих по-рано. Лиса нахлузи някакви сребърни на токчета, а Мия грабна черните токчета, които Лиса бе взела за нея.
Беше тихо за няколко мига, докато Кристиан не проговори.
- Сега, хайде да започваме партито!
Всички кимнахме, а Дмитри закачи букетчето на китката ми. Еди и Кристиан последваха примера и излязохме през вратата. Мушнах ръката си в тази на Дмитри и се насочихме към това, което щеше да бъде нашата последна нощ в Академия Св. Владимир.