Приказка за Роуз и Дмитрий [превод]

Така, не знам дали трябва да пускам това и дали изобщо някой ще го прочете, но реших да пробвам. Намерих този фенфикшън преди време и наистина много ми хареса. Понеже забелязах, че има само един фенфикшън, който се пише в момента, реших да го преведа, защото мисля, че е по-различен от всичко за Академията - и историята, и героите са абсолютно различни.
Първо, държа да отбележа, че НЕ съм го писала аз. Не искам по никакъв начин да накърнявам правата на истинската авторката, въпреки че, със сигурност, оригиналната идея е взета от другаде. Надявам се да ви хареса и моля ви, ако го прочетете оставете коментар в темата за коментари, за да кажете искате ли да продължа да превеждам или не.

Глава 1

POV: Роуз
Размърдах се в полата си, обръщайки се, за да погледна гърба си в огледалото. Ръбовете на златната пола улавяха слънцето, пръскайки оранжеви и червени светлини. Червената блуза, която носех, пасваше на всички правилни места, подчертавайки извивките на фигурата ми.
Бет, моята прислужница, коленичи, оправяйки и нагласяйки полата по правилния начин.
- Готово. – съобщи тя, изправяйки се.
Протегна се напред, за да оправи косата ми, разваляйки дебелата плитка и прокарвайки пръстите си през нея. Стоях на стол срещу огледалото, докато тя работеше върху косата ми, ръцете й я извиваха на различни места с докосване, леко като перце.
Тя вдигна косата ми в елегантен кок, оставяйки няколко кичура настрани. Нави тези няколко кичура, оставяйки ги да паднат свободно около лицето ми. Сега се съсредоточи върху бижутата ми, поставяйки чифт тежки златни обици на ушите ми и голямо, блестящо златно колие на оголения ми врат. След това ми подаде тънък червен шал, гледайки ме как го увивам около талията си и го премятам през главата си.
- Перфектно. – обяви тя, отстъпвайки назад. Погледнах изображението си, виждайки в огледалото красива непозната, държаща шала около лицето си с нежна ръка.
-Благодаря ти. – усмихнах се, обръщайки се към нея.
Тя погледна надолу към краката ми, където стояха чифт бродирани пантофи. Пъхнах краката си в тях, вдигайки поглед.
- Добре. Как изглеждам? – попитах, поглеждайки право към нея.
- Красива. Както винаги. – каза тя, усмихвайки ми се и подавайки ми тежко, тъмно ветрило. Взех го в ръката си, излязох от стаята и тръгнах към златното стълбище. Поех си дълбоко въздух и бавно започнах да слизам.
Татко стоеше в подножието на стълбището, поглеждайки нагоре, докато аз слизах. Той незабавно се усмихна, предлагайки ми ръката си, когато пристъпих към него. Плъзнах ръката си в неговата, стискайки я.
- Прекрасно. Абсолютно прекрасно. Изглеждаш точно като майка си. Някога казвал ли съм ти го? – каза той, пускайки ръката ми и навеждайки се напред, за да целуне челото ми.
- Всеки път, когато се обличам. – казах, подхилквайки се.
Той се засмя, изправяйки се и потърквайки лицето си. Изправих раменете си, поемайки си дълбоко дъх.
- Хайде, ще закъснеем. – прошепна той, повеждайки ме към големите, дъбови врати.
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
- Радвам се, че това приключи. – измърморих, подръпвайки роклята си и пристъпвайки през вратата.
Цялата церемония беше изморителна и скучна. Свещеникът проповядваше монотонно и сякаш с часове. Бях принудена да се усмихвам и да се опитвам да не изглеждам отегчена, защото бях принцесата. Скоро след като влязох в стаята, заедно с помощта на Бет, се отървахме от запотяващите, плътни дрехи. Обличах нощницата си, когато чух татко да вика:
- Роузмари? Можеш ли да дойдеш за малко?
Навлякох червен, копринен халат, преди да изляза от стаята си и да се запътя към тази на татко.
- Какво има, татко? – попитах, влизайки.
Той стоеше пред бюрото си и преглеждаше някакви документи. Когато ме видя, той свали очилата си, остави ги на бюрото и въздъхна.
- Седни, скъпа. – каза той, посочвайки към канапето.
Намръщих се, неспокойна, сядайки бавно на канапето. Задаваше се нещо лошо. Той заобиколи бюрото си и дойде да седне до мен, като от тежестта му канапето леко хлътна.
- Какво има, татко? – попитах предпазливо, поставяйки кичур коса зад ухото си.
- Сега, знам, че ще се ядосаш, но имаше някои проблеми в съвета. И, ами...
- Какво?
- Нямаше друг избор... – изстреля той, отказвайки да срещне погледа ми.
- Татко, за какво говориш? – попитах, разтревожена.
Никога преди не го бях виждала такъв. Какво не беше наред? Нежно поставих ръка на рамото му.
- Никакъв друг избор. – повтори той диво, стискай ръцете си.
- Никакъв друг избор, освен какъв?
- Съжалявам, скъпа. Наистина съжалявам. Съгласих се да се ожениш за принца. – каза той накрая. Цялото ми тяло се вцепени. Бях шокирана. – Нямаше друг избор. Трябва да се опитаме да заздравим връзката си с тях, или не само ние, но и всички в държавата ще загубят всичко. – добави той припряно.
Поклатих главата си.
- Не. Не. Това е шега, нали? – попитах и, подсмихвайки се леко и отстъпвайки от него, забих пръст в гърдите му.
- Иска ми се да беше. - прошепна той, рязко отпускайки се назад в канапето и прокарвай ръка през лицето си. Гърбът ми удари стената и аз осъзнах, че съм стигнала до вратата. Облегнах се на нея и хванах главата си с две ръце. Не бях готова да се омъжа. Не още. Все още не беше време. Имаше толкова много неща, които исках да направя, преди да се омъжа. Не.
- За кой? – попитах през ръцете си. Погледнах към него през пръстите си.
Отне му момент да се възстанови, преди да отговори тихо.
- Дмитрий Беликов.
Рязко се преместих от мястото си, отмятайки косата си назад.
- Руският принц? – попитах невярващо.
- Същият.
- Но, татко, той е от друго кралство. Вражеско кралство. Защо искаш да ме омъжиш за него?
- Той иска да опита да поправи тази пукнатина. Има други, които искат да повалят не само нас, но и него. Така че ако обединим сили, ще бъдем по-силни.
- Но аз не искам уреден брак! – тропнах с крак. – Знаех, че винаги съм мечтала за брак по любов. Както ти и мама. Защо ме притискаш с това? Нямам ли никакъв избор във всичко това?
- Трябва да направиш това за народа. Когато станеш кралица, трябва да вземаш правилните решения. Решение, което ще е най-добро за повечето хора. Трябва да бъдеш подготвена да жертваш неща за доброто на всички. – каза той, пристъпвайки към мен и опитвайки се да погали лицето ми.
Отдръпнах се от него, извръщайки лицето си.
- Няма спор. Ще се омъжиш за принца. Той вече се съгласи. – каза той с тон, който звучеше като окончателен.

POV: Дмитрий
Значи беше решено. Принцесата Мазур най-накрая се беше съгласила да се омъжи за мен. Доброволно или не, не бях сигурен. Бракът ни щеше да създаде съюз между двете ни кралства, и, да се надяваме, щеше да излекува пукнатината, която моите предци бяха оставили преди мен. Никога не бях срещал принцесата лично, но моите хора ми бяха казали, че е харизматична, красива, горда, силна и мъдра.
Нямаше да се срещнем до деня на сватбата, насрочена да се състои след няколко седмици. Бях ли развълнуван? Бях на път да стана съпруг на жена, която никога не съм виждал и с която дори не съм говорил. Ами ако тя не ме хареса? Ами ако не знаех как да я подкрепям и да бъда крал в същото време?

POV: Роуз
Най-накрая денят на сватбата дойде. Твърде скоро. Не знаех какво да мисля. Не бях уговаряла някакви срокове с татко, но аз и изобщо не му говорех, всъщност. За нещастие, половината от това, което той каза, беше истина. Трябваше да мисля за други, когато вземам решения. Един ден щях да управлявам кралство. Да водя хората си. Ако не правех жертви за тях, за кой щях да ги правя?
Сватбата ми с руския принц щеше да бъде полу-формална, така че церемонията щеше да се състои на границата между нашите две земи. След като сватбата приключеше, тези две земи щяха да станат една.
Въздъхнах. Трябваше да тръгваме. Още веднъж погледнах към дома си, към приятелите си. Това беше последният път, в който ги виждах. След церемонията, щях да се преместя в неговия дом. Съпругата трябваше да се премести в дома на своя съпруг след сватбата. Това беше правилото.
Затръшнах вратата на стаята си, прокарвайки ръцете си по старото дърво. Вдишвах познатият аромат на къщата, прокарвайки пръстите си по стените, докато слизах по стълбите. Пред портата ме чакаше светлосиня карета. Вдигнах роклята си, докато се качвах в нея, последвана от Бет. Още няколко карети стояха в края на пътя, чакайки баща ми и останалите гости на церемонията. Оправих шала си, завързвайки го по-здраво около талията си и премятайки го през главата си. Живеехме на границата с пустинята, така че бях свикнала с жегата. Но обичайните пясъчни бури и прах ставаха проблем, когато се опитваш да се отдалечиш от града. Винаги се оказваш покрит с мръсотия. Повярвайте ми, знам.
Погледнах мръсотията, полепнала по инкрустираната, стъклена врата, опитвайки се да видя нещо отвън. Пясъкът лежеше пред нас, издигайки се все повече, докато се приближавахме. Слънцето беше високо в небето, светейки ярко в безоблачното небе. В каретата беше непоносимо, дрехите ми започнаха да стават лепкави от потта. Облегнах главата си на стъклената врата, докато Бет, седнала до мен, правеше същото. Стояхме в удобно мълчание по време на цялата езда, проговаряйки само веднъж или два пъти. След сякаш цяла вечност, една постройка се появи на хоризонта. Погледнах нагоре, оправяйки шала си и вглеждайки се по-добре.
Докато приближавахме, стана ясно, че постройката е палатка. Не просто една палатка, а няколко. Те се извисяваха, величествени и високи, изглеждайки леко странно в средата на пустинята.
Каретата най-накрая спря, близо до входа на първата палатка. Бет слезе първа, задържайки вратата отворена за мен. Горещият, пустинен вятър удари лицето ми веднага след като слязох, принуждавайки ме да хвана шала по-здраво, за да го задържа около мен. Сребърните гривни за глезени, които носех на краката си иззвъняха, докато аз вървях по дългия, плътен килим към втората палатка.
Ахнах веднага щом влязох вътре, удивлявайки се на необичайната красота. Дълга, зелена завеса стоеше в средата на стаята, разделяйки я на половина. От другата срана на завесата имаше огромно, бяло легло, пълно с възглавнички с цилиндрична форма и нежно избродирани чаршафи. Върхът на палатката беше като купол и през него можеше да се види всичко. Казваха, че върховете на всички палатки трябва да са открити, за да може, докато спиш, боговете да бдят над теб, грижейки се да си в безопасност.

POV: Дмитрий
- Принцесата най-накрая пристигна. – каза някой зад мен.
Извърнах се наполовина към говорещия, все още гледайки към пода. Сватбата беше след няколко часа и вероятно Принцесата щеше да е готова до тогава.
- Господарю, трябва да се приготвите. – каза моят приятел Иван, застанал зад мен.
- Дай ми секунда. – промърморих, разтривайки лицето си.
Правилното решение ли взех, правейки това? Правилното нещо ли правех? Сега се нуждаех от баща си. Той щеше да ми каже дали вършех правилното нещо.
Въздъхнах, преди най-накрая да се обърна, грабвайки пръстена на баща ми от високата, дървена маса и слагайки го. Отворих вратата на палатката – или по-скоро крехките завеси на палатката – и излязох, връзвайки косата си.
Пустинята не беше нещо, с което бях свикнал. Толкова навътре, беше горещо и влажно, потта се стичаше по лицето ми, докато вървях към покоите си, за да се облека.
След няколко часа, бях изкъпан, облечен и готов. На Принцесата й отнех повече време да се приготви. Най-накрая, около залез, съобщиха, че тя е готова.
Седнах в срещуположния край на палатката, чакайки тя и многобройните й помощнички да влязат. Иван, вторият по командване след мен, стоеше до мен, намествайки се на мястото си. Вратите най-накрая се отвориха и над палатката надвисна мълчание. Една жена задържаше завесата, докато друга, с наведена глава, влезе през входа. Тя беше абсолютно прекрасна!
Тъмната й, кафява коса, беше навита в кок, завързан с фиби под формата на пеперуди. Тя носеше красива, червена пола, избродирана със сложни, тънки златни линии и шарени мъниста, които звъняха, докато тя ходеше. Главата й беше сведена, огромните й кафяви очи блестяха под тънкия й воал. Той също беше избродиран по всеки сантиметър с огромни мъниста и блестящи пайети, пришити по ръбовете. Около глезените й имаше сребърни гривни, инкрустирани със скъпоценни камъни и звънчета, които звъняха всеки път, когато тя направеше крачка. Кожата й беше леко тъмна, с оттенък от маслинен цвят и изглеждаше така, сякаш излъчва естествен, млечен блясък. Под тънкия плат на дрехите й, можеха да се видят нейните разкошни устни. Нейната сложно ушита, червена блуза, я обгръщаше плътно, покрита от сенките на воала й. Тежки, златни обици висяха от ушите й, заедно с няколко добре избрани златни колиета, като всички бяха тежки. Дрехите й се развяваха от вятъра, люлеейки се и трептейки, докато тя се приближаваше. Лицето й беше нежно, екзотичните й черти бяха нежни и красиви. Богиня. Носеше абсолютно перфектно изражение на спокойствие, докато гледаше към пода.
Докато тя сядаше до мен, почувствах жегата, излъчваща се от тялото й, когато се докосна до моето. Сладкият й аромат на орлови нокти изпълни дробовете ми, докато аз си поемах дълбоко въздух, давайки знак на свещеника да започне.
Той пристъпи към церемонията незабавно, докато ние стояхме пред него, слушайки. Тя гледаше надолу през цялото време, отказвайки да погледне към някого или нещо, помръдвайки само веднъж или два пъти. Но погледна нагоре, когато свещеникът ни каза да поставим ръцете си една върху друга. Тя леко постави малката си, деликатна ръка в моята, отказвайки да ме погледне. Аз, обаче, погледнах нагоре към нея, изучавайки красивото й лице. Не бях осъзнал, че има обица на носа, но сега беше най-забележимото нещо. Вместо малка, те бяха сложили огромна, тежка златна халка на носа й, която съдържаше златни звънчета и мъниста. Беше толкова красива. Дълбоките й, кафяви очи внезапно срещнаха моите, докато тя гледаше в тях предизвикателно. Горда, екзотична, пустинна принцеса. И двамата погледнахме настрани към свещеника, когато той започна да излива течност върху нашите препокрити ръце. Течността се разпространи през пръстите ни, слепвайки ги заедно. Започна да изтича през пръстите ми, преди Принцесата да се протегне напред и да сложи другата си ръка под моята, улавяйки течащата течност. Стрелнах я с изненадан поглед, но отново, тя отказа да ме погледне, вперила поглед право напред.

POV: Роуз
Отворих завесата на палатката, движейки се тихо през пустинната стая. В средата на стаята имаше огромно, бяло легло, пълно с квадратни и цилиндрични възглавници. Леглото, което се предполагаше, че трябва да споделяме сега, когато бяхме женени. Не мога да повярвам! Сега съм Роузмари Мазур Беликов. За мое крайно раздразнение, той не беше напълно грозен. Добре де, добре, изобщо не беше грозен. Дълга до раменете, кафява коса, дълбоки, бездънни, кафяви очи, мускулесто тяло. Беше много хубав. Това беше проблемът. Мъжът беше твърде хубав за негово собствено добро. Бутнах дългата завеса, ограждаща огромното легло и се качих върху него, наслаждавайки се на коприненото чувство на чаршафите върху голите ми ръце. Събух обувките си и свих коленете си към гърдите си, чакайки го. Той влезе няколко минути по-късно, бутайки завесата на палатката. След това дойде по-близо до тънката завеса около леглото, гледайки ме несигурно. Отказах да го погледна, точно както бях направила по време на церемонията, гледайки долу към нищото. Той въздъхна, докато буташе завесата, навеждайки се, за да седне на ръба на леглото.
След това погледна отново към мен, наблюдавайки лицето ми. Все още носех сватбената си рокля, така че се чувствах сгорещена и лепкава след деня под пустинното слънце. Исках да се отърва от всичко по мен точно сега, но не му го показах. Така че стоях там, без да показвам никаква емоция.
Стояхме така няколко минути – той, наблюдаващ ме, а аз, отказваща да го погледна.
Няколко секунди по-късно, за мое удивление, той се пресегна напред с трепереща ръка, за да докосне дланта ми. Свих се по-далеч от него, отново без да показвам никаква емоция. Той ме изненада, пресягайки се отново и опитвайки се да докосне ръката ми още веднъж. Този път я преместих по-далеч, увивайки и двете си ръце около коленете си. След няколко секунди, той отново се пресегна с длан, за да докосне ръката ми. Ръката му беше на няколко сантиметра от моята, когато аз се вцепених. Той спря, дърпайки ръката си.
- Ти не искаш този брак? – попита той, лек руски акцент прозираше през думите му.
Почистих гърлото си, преди да отговоря остро:
- Това, което искам или не искам е без значение. Направено е. Ние сме женени. Сега просто трябва да видим какво ще излезе от това.
По време на цялото това нещо дори не погледнах към него. Той стоеше там за миг, изучавайки ме с изненадано изражение, преди да стане и да мине под завесата. Той спря точно пред вратата, обръщайки наполовина лицето си към мен.
- Лека нощ, Принцесо!
Този път погледнах към него, докато той излизаше от палатката, а завесите се развяваха на хладния, вечерен бриз.

На мен ми беше трудно да си представя Роуз облечена така, а вероятно и на други, затова авторката е пуснала снимка на облеклото й по време на церемонията, облеклото в първата сцена, както и някои от бижутата й. На мен лично ми беше странно да си я представя така, но като попрочетох по-нататък ми хареса стила, всъщност.

Ето я и новата глава, а до два ден ще има и още една. За мен лично тази глава не беше кой знае колко интересна, но от следващата вече започват и същинските случки. Тук е повече описание и мисли. Надявам се ад ви хареса и моля ви, кажете мнение.

Глава 2

POV: Роуз
Събудих се от ярката светлина на слънцето върху лицето ми. Къпеше цялата палатка с топла, блестяща светлина. Превъртях се на една страна, само за да се озова срещу другата страна на леглото. Беше равно и гладко. Прокарах пръстите си по белия чаршаф, търсейки го, преди внезапно да си спомня всичко. Миналата нощ той беше спал някъде другаде и ми беше оставил леглото, осъзнах. Почти се усмихнах. Може би той не беше чак толкова лош. Две помощнички влязоха през вратите на палатката, бутайки завесите. Седнах в леглото, обръщайки се към една от помощничките.
- Къде е Принцът? – попитах, отмятайки косата си назад.
- Той тръгна за спешна среща. Каза, че ще се срещне с вас в палата. – отговори тя, нагласяйки възглавниците.
Станах от леглото, премятайки дългия плат на роклята си през рамото си, докато отивах до ръба на палатката. Погледнах през тънкия плат, стигайки тъкмо навреме, за да видя праха, който се вдигаше, докато Принцът яздеше надалеч в пустинята.
- Всичко наред ли, Принцесо?
- Да. - прошепнах.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Каретата вървеше по пясъчните дюни, докато яздехме все по-далеч и по-далеч от родната ми земя. Вече ми липсваше дома. Баща ми. Приятелите ми. Единственият познат човек с мен беше Бет, най-близката ми и вярна помощничка. Бавно, промяната в пейзажа стана по-очевидна. Започнаха да се появяват повече сгради, повече отколкото имаше преди минута, когато бяхме дълбоко в горещата земя на пустинята. Докато яздехме все по-навътре в града, пред нас се появи огромна сграда. По-висока от останалите и много, много по-голяма. Ахнах, слагайки ръце на устата си. Беше красиво. Беше огромна кула на малък, но силен замък, извисяващ се там в цялата си прелест. Пръстите ми стиснаха по-силно шала, докато вдигах поглед към огромния вход на замъка, като тавана образуваше висока, орнаментирана арка, докато влизахме. Огромна,приветстваща група стоеше на мястото, където каретата спря. Бет отвори вратата, позволявайки ми да сляза.
Пред мен стоеше красива, млада жена, нежната й, руса коса и нефритено зелените й очи светеха на лекия блясък на слънцето. Тя беше обикновена, но хубава. Носеше облекло, подобно на моето, но не толкова украсено и сложно. Тя се поклони пред мен, а другите последваха жеста й. Кимнах.
- Здравейте. Вие сигурно сте Принцеса Роузмари, нали? – попита тя с нежен, лек глас.
Звучеше толкова спокойно и приятелски, че й се усмихнах.
- Наричай ме Роуз.
- Роуз. - каза тя, усмихвайки се.
- Дмитрий съжаляваше, че не може да бъде тук да ви поздрави. Искаше да го направи, но имаше спешна среща.
Кимнах, отклонявайки погледа си и нагласяйки шала си.
- Казаха ми.
- Ох. Колко грубо от моя страна! Аз съм Лиса. Василиса, но Лиса. Аз съм трета по командване след Дмитрий. Той ме оставя да ръководя нещата тук, когато е някъде другаде. – тя се засмя, пристъпвайки по-близо към мен.
- Лиса. Ясно. – усмихнах се.
- Последвайте ме. Ще ви покажа стаята ви.
Отново кимнах, следвайки я, докато тя вървеше през тълпата към отсрещната страна на земята. Кимах любезно на хората в тълпата, докато преминавахме, усмихвайки се наляво и надясно.
Тя вървеше с мен, далеч от тълпата, говорейки ми и дори посочвайки ми някои от различните работници на Дмитрий, това което правеха и техните имена. Имаше много, така че се опитах да запаметя колкото се може повече.
Лиса ме отведе в отделна част на замъка, където беше доста по-отворено и свободно. Този край на земите беше превърнат в площад. В него имаше зеленчукова градина, цъфтяща и растяща свободно. В средата имаше кръгла площадка, където имаше група зайци, гризящи растенията. Страните на площада бяха покрити от завеси, заради което беше невъзможно да се види какво има от другата страна. Стиснах шала си по-здраво срещу лекия, сутрешен бриз, чудейки се на небето над нас, оцветено в сапфирено синьо. Лиса ме заведе в единия рай на площада, бутайки настрана завесите, за да разкрие малка всекидневна, където имаше клетка, пълна с пернати папагали с цветовете на дъгата. Застанах пред златната клетка, поглеждайки към трептящите птици. Завъртях се в кръг, оставяйки шала ми да падне свободно, докато се възхищавах на стаята. Беше огромна, с огромен нисък прозорец отдясно и с разнообразие от плюшени канапета, разположени по ръбовете на стаята. Цялата стая беше боядисана в светло златисто, повечето от стените бяха покрити с гоблени и рисунки.
- Това е всекидневната. Има още четири стаи в тази част на вилата. – каза тя над рамото ми.
Обърнах се, за да видя посоката, която ми сочеше, за да видя дълъг коридор, минаващ през още три стаи.
- Това всъщност не беше тук преди, но Принцът го направи няколко дни преди сватбата. Искаше да имате собствени покои.
- Наистина ли? – казах, разсеяна, прокарвайки леко пръстите си по една от сетните, поглеждайки към светлината, струяща през големия купол отгоре.
Тя изхъмка, кимайки.
Докато вървяхме надолу по коридора, Лиса ми показа спалнята ми, празна стая, където можех да правя всичко, което поискам и стая за молитви. Преди да приема предложението на Принца, му бях съобщила, че имам нужда от стая за молитви, за да изповядвам религиозните си вярвания, надявайки се че това ще го възпре. За мой ужас, той, изглежда, не се стресна от тази молба, а вместо това се съгласи и ми даде точно това. Стая, където да се моля.
Прекарах останалата част от деня си изучавайки палата и местейки всичко в покоите си. Не можех да повярвам, че Принцът всъщност ми беше дал мои собствени покои. Предполагам, че той наистина уважаваше желанията ми и аз щях да спя тук, докато не се разбера с него.
Преди да се усетя настъпи вечерта, първите няколко звезди заискриха високо над главата ми. Седях пред огромното, антично, инкрустирано с лунички огледало, освобождавайки косата си от кока и оставяйки я да падне на свободни вълни по гърба ми. Прекарах бързо четка през нея, отидох до стаята си и легнах на огромното легло с копринени чаршафи. Все още не можех да заспя, затова зяпах в пространството, мислейки.
Къде беше Принцът? У дома ли беше вече? Заиграх се с колието си. Да тук, той ме ебеш изненадал с всичките си действия и цялостното си поведение. Изобщо не беше това, което очаквах. Н приличаше на впрегнатата, насилствена Кралска особа, която си представях. Постепенно заспах, а Принцът все още изпълваше съзнанието ми.

POV: Дмитрий
- ...те бяха добре, предполагам. Не бяха зил или нещо подобно. Как го прие тя?
- Добре. Хареса птиците. И мисля ,че беше трогната от факта, че си й построил нейни собствени покои. – добави тя, изритвайки малко парче скала, докато крачехме по земята.
Кимнах, слагайки кичур коса зад ухото си. Т изобщо не беше това, което очаквах. Беше внимателна, но твърда в същото време. Беше доста твърдоглава, но знаеше какво иска. Харесвах това в нея. Сложих ръцете си зад гърба си и продължих да ходя, оглеждайки земята.Лиса вървеше бавно до мен, уведомявайки ме за всичко, което бях пропуснал. Кимах внимателно, правейки малки коментари от време на време. Но не можех да се отърся от картината в съзнанието си, когато онзи ден Принцесата се беше дръпнала от мен. Начинът по който ме гледаше и по който говореше. Заинтригува ме. Никога не бях срещал жена като тази преди, някоя, която можеше да говори с такава необезсърчена увереност.
Лиса все още бърбореше, докато вървяхме около площада във втората градина, когато и двамата спряхме. Лек, музикален глас пееше, гласът й се носеше иззад усуканите завеси, извисявайки се над огромните земи. Хората в градината също хвърлиха за секунда инструментите си, оглеждайки се за източника на очарователния глас. Нейният чист, сопрано глас звучеше високо и чисто, пеейки плавен мелодичен химн. Отдалечих се от Лиса, вървейки към източника на гласа. Покоите на Принцесата. Бутнах тежката, зелена завеса, пристъпвайки към просторния комфорт на всекидневната. Там гласът стана по-ясен и по-силен. Т беше наблизо. Погледнах надолу към коридора, търсейки Принцесата. Папагалите чуруликаха тихо и неконтролируемо, граченето им само разваляше прекрасния глас, все още долитащ от съседната стая. Тръгнах натам, надолу по коридора, докато стигнах до последната стая. Сега гласът беше наистина близо. Пред стаята имаше чифт малки, червени пантофи – пантофите на Принцесата. Свалих обувките си, мълчаливо бутайки завесата настрани и влязох в стаята.
Тя стоеше на пода, с тъмна коса, мокра и тежка, стигаща до талията й. Току що се беше изкъпала. Носеше обичайните си блуза и пола, този път в червено. Един шал висеше около голия й кръст. Тя беше гласът. Той беше хубав, точно като притежателя му. Стоеше пред огромна статуя, украсена внимателно с оранжеви и виолетови цветя. Миризмата беше освобождаващ, смесена с нейния сладък аромат и аз вдишах дълбоко. Тя продължаваше да пее, сключила ръце. Беше кръстосала ръка, а косата й беше преметната през едно рамо. Тя очевидно още не забелязваше присъствието ми.
След няколко мълчаливи минути, отидох до нея и я заобиколи, искайки да видя лицето й. Тя прекъсна песента по средата на един стих, най-накрая забелязвайки присъствието ми. Веждите й се повдигнаха леко, секунда преди да се изправи припряно на крака, леко нагласяйки полата си. В ръцете си държеше малка, керамична купа, с която дойде до мен. Забелязах, че беше сменила обицата на носа си. Сега носеше малка и рубинена, вместо огромната злата халка, която носеше онзи ден. Завършваше на върха на малкия й нос. Тя задържа купата пред мен, пълна, както сега забелязах, с олио, гледайки ме очаквателно. Вдигнах поглед към нея, объркан. Тя гледаше към купата, но премести погледа си върху мен, очите й не издаваха никакво обяснение. Протегна ръка и потопи пръста си в олиото, правейки знак на кръст с мокрия си пръст. След това погледна отново към мен, очаквателно. Кимнах леко, най-накрая разбирайки, и повторих действието.
Сега тя се обърна към мен, вземайки листо и буркан с вода, използвайки листото ,за да разпръсне водата в цялата стая. Гривните й за глезени звъняха, докато тя обикаляше от стая в стая, пръскайки вода във всеки ъгъл на всяка стая. Гърбът й беше изправен, а лицето й не показваше емоции, докато вземаше всяка добре премерена стъпка.

POV: Роуз
Минаха няколко седмици от сватбата ми с Принца и преместването ми в дома на Принца – или трябваше да кажа дома на Дмитрий. Най-накрая започнах да се чувства добре тук. Започвах да си спомням имената на повечето от работниците, помагайки им да се грижат за градините, както и на хората в кухнята. Дмитрий се опитваше да ме направи щастлива, правейки ранни разходки с мен и наблюдавайки ме, докато пеех химните си и се молех. Той дори стоеше с мен в градината и си играеше със зайците, милвайки ги и галейки ги заедно с мен. Гледаше ме как благославям своята стая и вила, наблюдаваше ме как вървя от стая в стая. Сега се чувствах малко по-удобно в негово присъствие, и започвах да се сприятелявам с Лиса. Тя беше грижовна, но внимателна. Можех да разчитам на еня да ми дава честни отговори и да бъде там, когато имам нужда.
- Ето, Принцесо.
- Благодаря, Лис. – усмихнах се, освобождавайки ръцете й от таблата с цветя, която носеше.
- Няма проблем, Принцесо. Просто ми върнете таблата обратно ,за да мога да я върна.
Поклатих главата си и отговорих:
- Ще го направя сама. Няма проблем. И без това не върша нищо тук.
Тя ми даде бърза, облекчена усмивка, преди да изчезне зад леката завеса, водеща към кухнята. Отидох до отсрещната страна, около задната стая, за да отида обратно в покоите си с цветята и да украся статуята. Бях на път да пристъпя иззад завесите в рая а коридора, водещ към моята стая, когато движение отвън ме накара да спра.
Дмитрий стоеше отвън, стиснал огромен, остър меч в ръцете си. Беше с гръб към мен, и извиваше и сочеше с меча напред, въртейки го бързо в кръг, с почти перфектна ловкост. Но не това ме накара да спра. Не. Беше фактът, че той не носеше риза, и гладките мускули по ръцете и гърдите му се виждаха. Не можех да не забележа лекият, златист цвят на кожата му, и начина, по който мускулите на гърба ме се местеха, когато насочеше меча право напред Свободните му панталони се вееха от лекия бриз, поясът му висеше свободно на кръста му. Дъхът ми заседна в гърлото ми.
Беше хипнотизиращо да гледам как върти меча наоколо, отново и отново с такава сръчност. Спрях пред завесата, протягайки се да оставя таблата с цветя на масата и погледнах по-отблизо. Гледах го по-отблизо сега, от скривалището си, почти жадно, сякаш не можех да възприема достатъчно от полу-голото му тяло. Косата му беше мокра и потна от работата, целият му гръден кош беше покрит с лек пласт пот, давайки почти блестящ поглед към гърдите му. Шала около главата ми падна на раменете ми, изплъзвайки се от омекналите ми пръсти, не можех да го държа повече.
Внезапно той се обърна с моята посока с меч, насочен право напред. Автоматично се отдръпнах в сенките на скривалището си, все още отказвайки да напусна. Косата му падна пред очите му, докато той се опитваше да види през шумолящите платове на завесите, които ме покриваха. След няколко тихи момента, кимна леко, задъхвайки се, преди отново да се обърне, за да завърти меча в кръг. Въздъхнах с облекчение и се приближих по-близо, спокойна, че гледа в друга посока, чудейки се какво ще е чувството да покарам пръстите си по неговия... чакай! Роуз, какво си мислиш? Отклоних погледа си, поглеждайки в друга посока и примигвайки яростно. Да не би наистина да се влюбваш в този мъж? Придърпах шала по-плътно около главата си, вървейки толкова бързо, колкото можех. Цветята лежаха забравени.

Успях да го преведа, макар че си е цяло чуда. Токът вече сипра два пъти,така че го пускам, преди да е прял за трети път. И все още е днес. Наиситна много се радвам, че ви харесва. Надявам се и тази глава да ви хареса, и моля ви, кажете какво мислите.

Глава 3

POV: Роуз
- Принцесо, Принцът прати това за вас.
- Колко пъти трябва да те моля да ме наричаш Роуз, Лиса? – попитах я отчаяно, изправяйки се и скачайки от леглото, като едновременно с това преметнах дългата си коса през рамото си.
- Съжалявам, Принцесо! – Тя се изчерви, докато пристъпваше напред към мен. Вдигнах вежди. - Роуз. – поправи се тя, усмихвайки се срамежливо.
- Това е за теб. – каза тя, държейки голям сребърен поднос, покрит от червено покривало.
Протегна се да го махне, разкривайки съдържанието му. Върху таблата имаше огромно, блестящо, червено рубинено колие. Трябваше да призная, че беше красиво. Тънката, златна верижка на колието беше от малки мъниста, под формата на капки, всички блестящи с дълбоко, рубинено червено. Те проследяваха цялата верижка и се срещаха по средата, където огромен, плосък, висящ рубин.
- Той организира парти във ваша чест. И иска да носите това. – усмихна се тя, поставяйки таблата на ръба на леглото.
Това беше мило от негова страна. Незабавно усетих подтик и аз да направя нещо за него, в замяна на щедрия му подарък.
- Искам да направя нещо. Нещо за партито. – казах й, захапвайки устната си, за да се концентрирам.
- Какво? Не! Вие сте Принцеса. Не трябва да правите нищо. – отговори тя, поклащайки главата си.
- Въпреки това искам. Знам! Ще готвя за партито. – казах развълнувано, леко разширявайки очите си.
- Не. Роуз. Ти си Принцеса Принцесите не готвят!

POV: Дмитрий
Беше почти залез, когато беше съобщено, че храната за партито най-накрая е готова. Всичките ми най-доверени съветници и приятели стояха в широк кръг, оставяйки средата свободна за храната. Голямата зала беше декорирана внимателно в чест на случая, всяка повърхност блестеше от блясъка на горещото слънце. Последните няколко лъчи от светлото слънце струяха през отворените прозорци, къпейки стаята в богата, топла светлина.
Почетната гостенка, Принцесата, още не беше пристигнала. Тя се приготвяше, както обикновено. Бях на път да изпратя Иван да провери за нея, когато чу познатия звън на гривните й за глезени,
Тя пристигна в цялата си прелест, гордо носейки колието, което й бях дал. Пасваше й перфектно, обгръщайки нетърпеливо врата й. Носеше обичайните си бродирана блуза и пола, в червено, за да подхождат на колието. Червен шал покриваше голия й кръст, преметнат през главата й, засенчвайки лицето й. Огромният, висящ камък стоеше точно в средата на шията й, докосваш извивката на гърдите й.
Тя вървеше напред, водейки цяла тълпа хора, изкачващи огромните, каменни стъпала в коридора. Голите й стъпала върху каменния под издаваха мек, шепнещ звук карайки ме да потреперя леко, докато тя се приближаваше, с наклонена глава. Този път носеше различна от предишната обица на носа. Дълга верижка започваше от халката, свързвайки я с извитата, златна диадема от огърлици, която носеше на главата си. Днес беше пуснала тъмната си коса, позволявайки й да се вее и трепти на лекия, следобеден бриз.
Перфектно изписаното й лице беше без емоции, докато мълчаливо заставаше пред мен. Хората зад нея пристъпиха напред в празния кръг, отвивайки и поставяйки купи с рана пред нас.
- Това изглежда хубаво, готвачо. – казах на стария мъж до Принцесата.
Той се намръщи и направи стъпка напред, удостоявайки ме с бърз поклон, преди да отговори:
- Съжалявам, господарю. Но не аз направих тази храна. Принцесата я направи.
Погледнах изненадан към нея, преди да й кажа нежно:
- Не трябваше да правиш това.
- Исках да го направя. – настоя тя, поставяйки ръцете си върху полата си. Усмихнах й се ,поглеждайки я през покритието на шала й.
- Е, тогава ще я опитаме ли?

POV: Роуз
Той ми се усмихна, усмивка, която набръчка ъгълчетата на очите му. Нещо се опъна в гърдите ми, докато гледах тези топли, кафяви очи,които ме оценяваха. Упорито гледах към него, а лицето ми още не изразяваше никакви емоции, преди стара жена да пристъпи напред от сенките в коридора. Тя изглеждаше на около петдесет, увита здраво в слоеве бели дрехи, и с гневно изражение. Независимо от възрастта, тя заговори с ясен, висок глас, който изпълни стаята.
- Храната трябва да бъде вкусена, преди да бъде ядена от Принца. Това е древно правило, което все още важи тук. Знаеш това, Дмитрий. Готвачът трябва да вкуси храната, преди да бъде ядена. И след като готвачът днес е Принцесата, тя трябва да я опита, педи да бъде ядена от теб.
Погледнах ядосано към нея, унижена. Сега тя гледаше към мен, вбесена и раздразнена. Коя беше тази жена? Разрових се в мъглявите ми спомени, опитвайки се да си спомня какво беше казала Лиса за тази жена.
Тя беше съветникът на Дмитрий, спомних си. Хелена. Неговият най-доверен съветник. Наистина не бях харесала тази жена, когато я срещнах за първи път, след като по някаква причина тя винаги, почти всеки ден, ми хвърляше открити погледи с миста омраза, всеки път щом ме видеше. Нямах никаква представа защо. Никога не съм била груба с тази жена, и дори никога не бях водила някакъв разговор с нея. Какво имаше против мен?
Неохотно преместих погледа си от жената, за да погледна Дмитрий. Той ме стрелна с извинителен поглед, който, осъзнах, казваше, че не може да направи нищо. Тя беше права.
- Това е древно правило. Не може да бъде пренебрегнато. – повтори тя. Дмитирй кимна,обръщайки се към мен.
Помощниците зад мен се размърдаха, поставяйки храната пред мен. Коленичих на пода, кръстосвайки краката си и придърпах една купа към мен. Цялата стая ме наблюдаваше, докато помощничките около мен ми подаваха купа след купа, гледайки как опитвах цялата храна, задържайки лицето си спокойно. Докато преглъщах последната хапка храна, вдигнах поглед към Дмитрий и го погледнах изпод воала си, когато Лиса най-накрая съобщи, че храната е безопасна за ядене.
Изправих се на краката си, изтупвайки полата си и отстъпвайки назад. Чувствах се напълно унижена и засрамена. И бях направила всичко това пред целия съвет, в стая, пълна с тях. Задържах лицето си напълно гладко, без никаква емоция, опитвайки се да се боря със сълзите.
Веднага щом отстъпих назад, цялата тълпа около мен започна да обикаля стаята, вземайки големите съдове и сервирайки ги на гостите. Гледах, докато те се движеха в синхронизирани кръгове, поставяйки щедри количества храна в чиниите на всеки. След малко всички отстъпиха назад, покланяйки се, плъзгайки се обратно към сенките. Все още стоях в средата на стаята ,с малка тълпа от хора, включително и Лиса, около мен.
Всички гледахме, докато Дмитрий вземаше хапка храна, протягайки се да я сложи в устата си.

POV: Дмитрий
Цялата стая ме гледаше с очакване, докато вземах първата хапка храна, протягайки се да я сложа в устата си. Бях спрян, обаче, от висок глас, казващ:
- Не! Чакай.
С храната все още в ръка, вдигнах поглед към Роуз, озадачен, докато останалата част от хората в стаята също се обръщаха към нея.
Тя вдигна ръка, протягайки изпод шала си.
- Няма достатъчно сол. – каза тя.
Разнесоха се няколко смяха, докато аз се усмихнах и я изядох. Храната беше вкусна, изпълнена с богат вкус и остри подправки. Имаше толкова много живи цветове, всички събрани заедно в едно ястие. Роуз още стоеше там, гледайки гостите, докато ние поглъщахме храната. Най-накрая се облегнах назад,клатейки леко главата си.
- Всичко е вкусно. Отсега нататък, всеки четвъртък, храната, която ядем, ще бъде приготвяна от нашата Принцеса.
Една усмивка бавно се разпространи по лицето й, докато тя гледаше към мен щастливо, с развеселени очи. Истинска усмивка – това беше първият път, в който тя всъщност ми се усмихваше. Освети лицето й, незабавно осветявайки огнените чертите й, така че сега тя блестеше точно като ранното слънце. „Красива” вече не я опиваше достатъчно добре.
Тя стрелна с безразличен, доволен поглед ъгъла на стаята, към някой, който не можех да видя.

POV: Никой
Тъмната фигура се плъзна под завесите, отивайки на пръсти до огромен, златен сандък в ъгъла. Сандъкът на Принцесата.
Тя бързо погледна към принцесата, свита под завивките, потънала в дълбок сън. Поглеждайки обратно към сандъка, тя го отключи, отваряйки го бавно. Скръц.
Спря за секунда, разтревожена, поглеждайки към Принцесата. Тя се обърна в съня си, заравяйки лицето си в завивките, необезпокоена. Жената отново се обърна към сандъка, претърсвайки съдържанието му за нещо. След няколко тихи момента, тя триумфално извади малък, бял свитък измежду дрехите. Тя го разви, очите й се движеха бързо, докато четеше парчето пергамент. Огромна усмивка започва да се разпространява по лицето й, докато го четеше. Затваряйки сандъка с изскърцване, тя забърза обратно към завесите, отново хвърляйки бърз поглед към Принцесата, преди да бутне завесите и да изчезне.

POV: Роуз
Наистина започвах да харесвам времето си в палата. Градините и земите на замъка отнемаха дъха с красотата си и изглеждаха безкрайни, сухата земя сякаш се простираше безкрайно. Бях свободна да обхождам земите и да правя каквото пожелая. Дмитрий беше удържал на решението си да ме направи главен готвач всеки четвъртък, награждавайки ме и възхищавайки ми се, докато готвех огромни количества екзотична храна и подправки пред него. Бавно започвах да омеквам към него, правейки разходки с него и прекарвайки време с него, когато беше свободен. Сега Лиса беше една от най-близките ми приятелки, следвайки ме, където и да отидех и помагайки ми по всеки начин, по който можеше. Говорех с нея спокойно и без колебание.
- Роуз. Роуз! – Един глас ме изтръгна от тъмнината. Вдигнах главата си от възглавницата, дезориентирана. Сега вече седях, взирайки се отчаяно в тъмните сенки в стаята ми.
- Лиса? – попитах замаяно, разтривайки очите си.
- Роуз! – призова ме тя отново, най-накрая разкривайки се изпод завесите. Държеее ръждясала, златна работа, която светеше мъгляво в ръцете й. – Ела! Брат ти е тук да те види.
- Какво? Кристиан?
Тя кимна нетърпеливо, махайки ми да я последвам. Станах от леглото, премятайки косата си през рамо и обувайки обувките си. Тя ми подаде тъмна, сива пелерина, правейки ми знак да я сложа. Направих го припряно, намятайки качулката над главата си.
Тя бутна завесите на стаята ми, докато двете бързахме навън, държейки качулките около главите си. Заведе ме долу до края на градината, където дълга линия дървета засенчваше нежната земя със зеленина.
Кристиан стоеше там, притиснал метален шлем до гърдите си. Затичах се към него, минавайки през бодлите и къпините. Той също се запъти към мен, най-накрая срещайки ме в средата. Грабна ръцете ми, веднага щом се добра до мен, обгръщайки ги със своите. Криситан беше повече или по-малко брат. Но повече от това, той беше мой приятел. Моят баща и неговите родители бяха близки, така че двамата с Кристиан на практика израснахме заедно. Той ме беше научил на почти всичко и винаги беше до мен да ме подкрепя, когато бях разстроена или болна. След като родителите му умряха, баща ми покани Кристина да живее с нас, от което ние станахме още по-близки.Той ми беше брат.
- Добре ли си? Можем да напуснем веднага. Имам транспорт.
- За какво говориш? Оставам тук. Щастлива съм тук. Принцът не е това, което си представях. Той е добър човек, Кристиан. Дори ми построи собствена стая за молитви. – казах му, усмихвайки се.
- Аз не чух това. Ами писмото? – попита ме той, мръщейки се.
- Какво писмо?
- Това, което ми прати, за да ми кажеш, че мразиш това място. Онова, в което казваше, че искаш да дойда и да те отведа. – каза той, поглеждайки надолу към мен. – Беше твоето писмо. Почеркът беше твой.
Намръщих се. Светилна посветна някъде дълбоко в съзнанието ми. Плеснах с пръстите си, внезапно спомняйки си.
- Да. Написах подобно писмо. Но беше преди много време. Преди сватбата. Всъщност никога не съм го пращала. – казах, клатейки главата си. До мен, Лиса се размърда неудобно.
- Значи си щастлива тук? – попита Кристиан, поглеждайки към мен и стискайки ръцете ми.
- Да, аз... – Отговорът ми незабавно беше прекъснат от висок глас, който кънтеше:
- Какво е това?
Всички се обърнахме, за да видим тъмна фигура, стояща пред градините, осветявана съвсем малко от огромните лампи, ограждащи целия замък. Едва можех да позная познатата фигура на Дмитрий.
Кристиан пусна ръката ми, а качулката падна от главата ми, смъквайки се свободно върху раменете ми.
- Стражи! Хванете го! – изкрещя той, докато мъже в тъмно облекло се втурнаха от стаята зад него, запътвайки се към нас пред дебелата растителност.
Кристиан, усещайки проблема, скочи на коня си, стискайки шлема си по-здраво до гърдите си, клатейки глава към мен, разочарован.
- Значи затова ме повика тук? Как можа да ми причиниш това, Роуз? – чух го да пита, докато навлизаше по-навътре в градината, тъпчейки пътеката към портите, извеждащи от замъка. Стражите се втурнаха след него, с вдигнати мечове.
- Чакай! Братко! – извиках, протягайки ръка след него. Дмитирй все още стоеше пред градината, бесен, сочейки към мен. До мен, Лиса потрепери, държейки ръката ми, докато двете вървяхме към чакащия Дмитрий. Отблизо, той изглеждаше дори по-ядосан, ръцете му бяха свити в юмруци до тялото му.
- Аз...
Той вдигна трепереща ръка, отрязвайки ме.
- Не искам да слушам! Това, което видях беше достатъчно! Видях те да говориш с мъж, посред нощ, в облекло за пътуване, готова да тръгнеш. – каза той, докато се тресеше от гняв.
- Не е... – казах, пристъпвайки напред.
- НЕ! Не се приближавай! – изрева той, сочейки ме с пръст.
Свих се, наранена, незабавно отстъпвайки назад.
- Но Дмитрий... – започна Лиса, опитвайки се да говори.
- Не сега, Лиса. – каза Дмитрий, стискайки зъби и вдигайки ръка към нея. – Напусни! Ако не можеш да го направиш сама, мога да го уредя. – каза той с нисък глас.
Този път Лиса беше тази, която се сви, извръщайки се бавно, за да си тръгне. Погледнах лицето му, наблюдавайки нараненото му изражение. Бях на път да пристъпя напред и да се извиня, когато той ме отряза, казвайки:
- Хелена беше права за теб. Трябваше да я послушам.
Можеше и да ме е зашлевил. Това щеше да боли по-малко.
Стояхме там, мълчаливи, в продължение на няколко минути. Чувствах се наранена и предадена от неговото внезапно, болезнено избухване. Сърцето му все още препускаше, гневни сълзи напираха в очите ми. Той дори не ме остави да обясня. Вземаше страната на някой друг, вместо моята. Как дори можеше да си помисли, че бих му изневерила? Разбира се, да, не бях точно щастлива, когато чух за нашия предстоящ брак. Добре, изобщо не бях щастлива. Но наистина започвах да го харесвам. Вярвах му. Защо той не ми вярваше?
- Първото нещо, което ще направиш утре е да напуснеш замъка. Върви! – каза той най-накрая, обръщайки се да си тръгне.
Така че ме стави да стоя там, извън замъка, със сълзи, стичащи се надолу по лицето ми.

Ето и снимка какъв точно е въпросният пиърсинг на Роуз. Самата авторка твърди, че не може да го опише точно, затов слага снимки. Тази снимка я постнах и преди, но ако не можете да си предтавите халката, това е. ТУК.

И новата глава пристигна. Много се радвам на коментарите, котио показват, че на някой му харесва преводът. Затова отново моля, оставете коментар, дори и за да разкритикувате превода ми. Знам, че не е перфектен.

Глава 4

POV: Дмитрий
- Защо не я изслуша? Поне да й дадеш шанс да говори?
- Лиса, достатъчно! - казах накрая, извисявайки гласа си.
Бяха минали няколко дни, откакто Роуз беше напуснала палата, за да си отиде у дома. Палатът беше празен и странен без нейното присъствие, сутрешните й молитви, топлотата й. Изглежда всички забелязваха нейното отсъствие. Новината се беше разпространила сутринта, след нощта, в която Роуз си отиде у тях. Тя липсваше на всички. Готвачите, градинарите, прислужниците, дори чистачите. Трябваше да си призная, и на мен ми липсваше, толкова силно, че понякога болеше. Но все още се чувствах ядосан и наранен след предателството й онази нощ. Наистина си мислех, за започваше да приема живота в палата. Наистина си мислех, че започваше да приема мен.
Лиса ме стрелна с гневен поглед, сърдито скръствайки ръцете си и оставайки мълчалива. Почукване на врата ме изкара от замислеността ми. И двамата се обърнахме едновременно, за да видим човека, стоящ на вратата. Млада жена, увита свободно в пелерина за пътуване, пристъпи в стаята, махайки качулката си. Познавах тази жена. Изглеждаше толкова позната.
- Името ми е Бет. Аз съм помощничката на Роуз.- обяви тя, виждайки обърканото ми изражение.
Отворих устата си, за да кажа нещо, когато тя вдигна ръка.
- Почакайте! Преди да започнете, просто ме оставете да кажа нещо. Знам, че сте видели това писмо. Онова, което Роуз написа. Изчезна от нещата й преди няколко дена. Забелязах го, когато тя ме помоли да проверя нещо в багажа й. Знаех, че нещо липсваше, но не можех да разбера точно какво. Просто исках да знаете, че тя написа това писмо педи сватбата. Всъщност никога не е възнамерявала да го изпраща. Тя наистина беше щастлива тук.
Въздъхнах, изучавайки жената. Лиса ми даде „Казах-ти-че-има-друго-обяснение” поглед. Скръстих ръце пред гърдите си, намръщвайки се.
- Кой ви даде това писмо, все пак? – попита Бет, също намръщвайки се.
- Хелена.

POV: Роуз
Белите птички запляскаха с криле, готвейки се да излетят при приближаването на баща ми. Задържах една от тях в ръката си, прокарвайки пръст по нежните, чисто бели пера. Толкова е малка, мърдаща в ръката ми, опитваща се да избяга. Държах я здраво, отказвайки да я пусна. Погледнах през прашния прозорец, гледайки към нищото, и все пак към всичко, докато баща ми се настаняваше до мен, разгонвайки заобикалящите ни птици, за да може и той да седне. Стояхме мълчаливи няколко секунди, после той наруши мълчанието.
- Миличка. Хайде. Това е глупаво. Той вече се извини! – Игнорирах го, бавно отваряйки острия, мръсен прозорец и хвърляйки птичката отвън. Гледах я как пада няколко секунди, преди да се издигне към залеза, докато аз мълчаливо се ядосвах вътре.
Не можех да му простя. Не и след това, което беше направил. Вярно, вече се беше извинил, но това не беше истинско извинение. Беше ми изпратил някакво писмо, казвайки че съжалява и че това е било огромно недоразумение. Ако се интересуваше толкова много от мен и наистина съжаляваше, щеше да се извини лично.
Обърнах се към баща ми и отговорих ядосано:
- Как мога да му вярвам, ако не иска да изслуша нищо, което трябва да му кажа? – попитах, инатливо скръствайки ръцете си.
Той поклати главата си безпомощно, навеждайки се напред и заравяйки глава в ръцете си.
- Кълна се, че понякога се държиш точно като майка си. – измърмори той.
- Каква съм? Красива и свирепа?
- По-скоро инатлива и трудна.
- Да благодарим на Господ за това. – измърморих под дъха си.
Той въздъхна тежко, преди да стане и да ми предложи ръката си. Отказах, извръщайки поглед и игнорирайки го напълно. Отново въздъхна, препъвайки се през множеството от птици и спирайки на вратата.
- Предлагам ти да се приготвиш. Той идва да те види сега.
Това прикова вниманието ми.
- Какво? Идва тук? Сега? Татко! – извиках, ставайки от пода, за да се изправя срещу баща си. Трябва да се шегуваш. – Няма да го посрещам и няма да приема извинението му. Той ме нарани, така че сега ще трябва да си понася последствията. – отбелязах остро.
- Да, ще го направиш. Той идва да те отведе у дома.
Да бе, точно. Последното нещо, което щях да направя е да се прибера с него. Ще видим това.
Така че сега, два часа по-късно, бях изкъпана, облечена и седях долу, чакайки Дмитрий да пристигне. Стоях с Бет, баба ми и цяла тълпа далечни роднини – поне всички бяха жени. Мъжете стояха заедно отвън, образувайки тяхното собствено лично посрещащо парти за очакващия-се-скоро-да- пристигне Принц. Всички жени носеха еднакви дрехи – блузи и поли в червено, оранжево и жълто. Ефектът беше едновременно красив и замайващ. Те запълваха стаята, с шалове, преметнати през главите им, говорейки помежду си. Стоях в един ъгъл, напълно мълчалива, със скръстени пред гърдите ръце, потънала в мисли. Какво щях да му кажа? Ами ако...
Мислите ми внезапно бяха прекъснати от високия звук на рог, кънтящ в стаята. Той беше тук. Бет ме бутна, подканяйки ме да се раздвижа. Изправих се и се придвижих през множеството жени в стаята.
Скрих се между две жени, облечени в оранжево, придърпвайки жълтия си шал, задържайки го далеч пред лицето си, под ъгъл. Звукът започна да замира, докато аз навеждах глава под шала поемайки си дълбоко въздух. Завесите в стаята внезапно се вдигнаха, докато баща ми пристъпи напред, следван от Дмитрий и Иван.

POV: Дмитрий
Стаята в която ни въведе бащата на Роуз беше огромна и пълна с жени, облечени в светли дрехи, с преметнати шалове над главите си, притиснати неудобно една до друга. Светлостта и наситеността на цветовете причиниха болка на очите ми, когато се огледах. Те стояха пред мен, твърде много, всички притиснати колкото се може по-близо една до друга. Роза не се виждаше никъде. Не би могъл да я видиш в тази огромна тъпа. Дори малкият балкон над главата ми беше препълнен с хора.
Стара жена стоеше пред тълпата, усмихвайки се. Тя беше единствената, която носеше различен цвят от останалите, стояща извън тълпата, в своята изумрудено зелена рокля. Тя пристъпи към мен, докато аз оглеждах стаята, търсейки за жената, която исках. Тази, за която бях дошъл. Неохотно се обърнах отново към нея, отвръщайки на кривата й усмивка.
- В нашата култура има стара традиция. Казват, че когато съпруг дойде да посети жена си и в нейната къща, той трябва да се опита и да намери жена си сред останалите. Ако успее, може да прекара една нощ с нея в стаята й. Ако не успее, трябва да стои навън, на студения вятър и да гледа луната.
Няколко от момичетата се изкискаха, когато тя каза това. Кимнах, оглеждайки тълпата.
- Имаш всичкото време, което ти е нужно.
Тя отстъпи настрани, посочвайки ми да пристъпя напред и да изуча тълпата. Това щеше да бъде трудно. Всяка жена в тази тълпа беше дръпнала шала си над главата си, така че да не могат да се видят лицата им. Роза обикновено носеше по-прозрачни шалове, през които можеше да се види лицето й. Тези жени носеха шалове от по-плътен материал, така че да не може да се види нищо изпод тях.
Претърсих жените пред мен внимателно, опитвайки се да открия Роуз. Моята Роза. Отново прегледах тълпата, спирайки когато достигнах до жена, облечена в оранжево, забелязвайки нещо странно в нея. Начинът, по който тази жена държеше шала си. Точно както Роуз държеше нейния. Под лек ъгъл. Това трябваше да е тя. Тълпата се раздели, докато пристъпвах напред, вървейки към жената в оранжево.
Скоро стоях пред еня,на път да махна шала от лицето й, когато спрях. Тя се размърда, главата й леко се надигна изпод шала й. Жената под него се опитваше да ме погледне.
Роза никога не би направила това. Тя никога не гледаше към мен изпод шала си, дори и когато се опитвах да уловя погледа й. Тя просто щеше да гледа право напред, с наведена глава. Това не беше тя. Не беше моята Роза.
Леко се извърнах от жената в оранжево, отново преглеждайки тълпата. Сърцето ми малко забърза, когато забелязах жена ,този път стояща между други две, облечени в светло оранжево. Жена, облечена в бледо жълто. Тя държеше шала си далеч от лицето си, под ъгъл, точно както жената в оранжево. Точно както Роза. Запътих се към нея, проправяйки си път.
Когато най-накрая стоях пред нея, гледайки право към наведената й глава, със здрава хватка на шала си, тя не помръдна или шавна, стоейки напълно неподвижно под твърдия ми поглед. Вдишах познатия аромат на орлови нокти и розово мляко. Това беше Роза. Тя беше. Можех да разпозная този аромат навсякъде.
Протегнах се напред, с треперещи ръце, за да махна шала от лицето й, надявайки се с цялото си сърце, че това беше моята Роза. Докато вдигах шала, тя най-накрая вдигна поглед, вдигайки главата си и срещайки очите ми. Познатите й, шоколадово кафяви очи се впиха в моите, докато аз внимателно сгъвах шала й.
- Намери я! – извика радостно старата жена иззад мен
Усмихнах се. Роза, обаче, не показа никакъв вид емоция, но очите й говореха много. Най-накрая ми даде остър, кисел поглед, присвивайки устните си, докато ме оценяваше.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
- Виж, съжалявам. Вече се извиних!
- Ако наричаш извинение пращането на писмо на някого, в което пише „Съжалявам.”, тогава наистина не знаеш как да се извиниш на една жена. – каза тя ядно, забивайки пръст в гърдите ми, навеждайки се близо до лицето ми.
- Е, сега съм тук. Извинявайки се лично. – казах отчаяно, вдигайки и двете си ръце.
Тя ме игнорира, крачейки из стаята и премятайки косата си през рамо, докато се обръщаше с гръб към мен.
Обърна се след няколко секунди, скръствайки ръцете си, за да се изправи срещу мен, с присвити устни. Беше толкова красива! Предполагам, че не бях осъзнал колко много ми липсваше. Колко много ми липсваше освобождаващия й аромат, силните й погледи, красотата и грацията й. Дори и когато беше ядосана, тя беше красива.
Все още носеше жълтите, извезани пола и блуза, шала й беше свободно увит около кръста й, извивайки се, за да стигне и до раменете й. Вратът и ушите й светеха с огромни, златни бижута и звънчета, кожата й, с цвят на вкусен, маслен крем, блестеше на замъглената светлина на свещите. Бижутата, които обикновено носеше бяха опънати по кожата на голата й ръка. Огромната халка, закрепена за носа й, беше голяма и тежка, свързана с верижка до диадемата й от огърлици. Всеки сантиметър от еня светеше и блестеше от тежко, тъмно злато и цветни бижута.
- Все пак, защо си тук?
- Тук съм, за да те отведа у дома.- отговорих просто, сякаш беше най-очевидното нещо на света.
- Е, изглежда ще се наложи да си отидеш сам тогава. – каза тя саркастично. Ноздрите й се разшириха, докато тя се ядосваше мълчаливо ,отклонявайки поглед. – Никъде няма да отида.
- Е, и аз няма да напусна без теб.
- О! Така ли? Е, тогава изглежда няма да си отидеш в къщи в скоро време, защото няма да отида никъде с теб. – каза тя твърдо. Господи, такъв инат е. Над нас надвисна мълчание.
- Не е ли това странно? – попитах накрая, като пристъпих по-близо до нея. Тя вдигна веждите си към мен, все още раздразнена и ядосана, с безразличен поглед на лицето. – Знаеш. Ти и аз в една и съща стая? – казах, посочвайки с ръцете си.
- Да. Странно е. Но има и друга възможност. – каза тя бавно, с все още вдигнати вежди. Какво?
Гневно, тя дръпна дълго, дебело въже, висящо до нея. Не го бях забелязал преди ,но сега? Беше най-забележимото нещо. Веднага след като тя дръпна златния шнур, дълга, избродирана зелена завеса се спусна отдясно и раздели стаята наполовина. Отстъпих назад, гледайки завесата, подхилквайки се леко.
Роуз, необезпокоена, вървеше точно по границите на нейната страна от огромната завеса, по пътя към леглото. Завесата го разделяше на две, така че тя да сип ан ената срана, а аз на другата.
Легна в леглото без никакво колебание, премятайки дългата си коса и свивайки се на топка. Аз също се седнах на леглото, лягайки от моята страна и наблюдавайки я. Все още можех да видя очертанието на лицето й през тънкия плат, спокоен и ангелски, със затворени очи. Дългата й, вълниста коса падаше около лицето й, докато тя лежеше на леглото, опитвайки се да спи.
Шалът й беше паднал от кръста й, разкривайки перфектните й, закръглени бедра и обикновено скритата й обица на пъпа. Т изглеждаше удивително, окъпана в сенките на внимателно ушитата завеса.
- Роуз. Хайде. Говори с мен. – прошепнах нежно. Т отказа да се помръдне или дори да шавне. Протегнах се напред, бутайки завесата. – Какво искаш да направя? Защо просто не можеш да ми простиш?
Този път очите й се отвориха, свирепи и бесни.
- Защото не можеш просто да кажеш, че съжаляваш и да очакваш да приема, след начина, по който ми говори! Не. Не ти прощавам. И не е само заради извинението. Ти загуби доверието ми. Вече не ти вярвам!- изплака тя, връщайки завесата обратно на мястото й и обръщайки се на другата страна. Дишането й все още беше тежко, така че знаех, че още е будна.
Гледа към нея, загубил ума и дума. Тя се премести няколко секунди по-късно, грабвайки ветрило и използвайки го да загаси свещите от нейната страна. Светлината изчезна от нейната страна, докато моята все още светеше леко.
- Ще ти се реванширам, Роза. Обещавам.

Ето една снимка с воал, когато жената избягва погледа на мъжа - тук. Така Дмитрий оставя воала на Роуз, след като я открива.
Ето и шала на Роуз и начина по който го държи.

Явно нямането на работа си казва думата, затова ето и превода на главата. Още веднъж ви казвам, че много ме радвате с коментарите си, и както винати моля за мнение. Надявам се да ви хареса. На мен лично боят ми хареса изключително много.

Глава 5

POV: Дмитрий
Изстенах, когато се превъртях на една страна. Първоначално ми отне секунда да осъзная къде бях. Когато очите ми най-накрая фокусираха, погледнах през прозрачната завеса, разделяща леглото. За моя крайна изненада, Роуз не се виждаше никъде.
Седнах, обезпокоен. Къде беше тя? Припряно претърсих пустинната стая, докато високо сумтене ме накара да се покатеря до прозореца. Двама мъже, облечени в дебели, бели дрехи се биеха, а мечовете им се удряха силно в мълчаливата утрин. Хммм. Интересно.
И двамата носеха огромни тюрбани около главите, заедно с шалове, увити плътно около устите им. По-високият мъж удари към по-ниския, насочвайки меча си към стомаха му, с бързо, точен удар. По-ниският мъж избегна меча на сантиметър, отскачайки назад точно навреме.
Все още доста замаян, излязох от стаята и заслизах надолу по каменните стъпала към мястото, където се биеха. В средата на площадката имаше огромна, бетонена структура, с големи, сложно изработени колони, които едва успяваха да задържат твърдия покрив. Около колоните бяха закачени дълги, тънки завеси, люлеещи се леко на бриза.
Докато се приближавах, по-ниският мъж удари към по-високия, изпращайки го да падне на стълбите, точно пред краката ми.
По-ниският мъж се задъха, срещайки очите ми. Неговите очи бяха толкова познати, дълбоки и шоколадово кафяви, като мед на светлината. Почакай. Това не беше мъж. Това беше Роуз.
- Много добре.
Тя не отговори, отпускайки меча си, очите й изстрелваха кинжали.
Мъжът в краката ми най-накрая стана, покланяйки ми се и отстъпвайки настрани, за да мога да пристъпя напред.
- Ако спечелиш, можеш да останеш тук. Ако аз спечеля, ще трябва да дойдеш с мен у дома. – казах, махайки многото пръстени, които носех на пръстите си и подавайки ги на мъжа.
Взех забравения му меч, лежащ на земята и започнах майсторски да го въртя в ръката си. Тя не помръдна, стрелвайки ме с „Шегуваш-ли-се?” поглед и вдигайки тънките си вежди.
Пристъпих около нея, с вдигнат меч и прошепнах:
- Вдигни меча.
Тя погледна към мен, оценявайки ме бавно и присвивайки устните си. Поглед на раздразнение премина през лицето й.
- Хайде. Вдигни меча. – повторих, пристъпвайки по-близо до нея. Отново, никакъв отговор. Подхилквайки се леко, аз замахнах с меча си във въздуха, към гърдите й. Бръз като светкавица, нейният меч дойде, за да се срещне с моя. Усмихнах се леко, кимайки. Този път тя беше тази, която се раздвижи.
От нищото, тя замахна напред без никакъв знак, насочвайки меча си към гърдите ми. Отдръпнах се точно навреме, пристъпвайки с една крачка назад.
Лицето й беше извито в бесен поглед на твърдо решение, когато отново насочи меча към гърдите ми, викайки.

POV Роуз
Затичах се към него, замахвайки с меча си към гърдите му и викайки. Той отстъпи настрани точно навреме, докато аз се обръщах, за да се изправя срещу него, доближавайки го като тигър, който пълзи към плячката си. Обикаляхме се един друг, докато той държеше меча настрани, въртейки го в пълен кръг. Очите ни бяха сключени в дълбок поглед, всеки гледаше стремително другия.
Той удари внезапно, размахвайки меча си към лицето ми. Вдигнах меча си до неговия, блокирайки удара. Сега мечовете ни се срещнаха, неговия докосваше моя под странен ъгъл. Той наведе меча си надолу, прехвърляйки му цялата си тежест и използвайки го, за да ме притисне, докато аз се борех да меча му далеч от лицето си. Досега не бях забелязала, но някак си се бяхме озовали в каменната структура, в средата на площадката. Колони заобикаляха почти всеки сантиметър от това място, огромните завеси се вееха наоколо.
Той се наведе, приближавайки лицето си по-близо до моето. Дадох му твърд, предизвикателен поглед, отказвайки да мисля как на слънцето очите му се превръщаха в топъл, маслен цвят. Той беше толкова близо, лицата ни бяха на сантиметри едно от друго.
Дълбоките му, кафяви очи ме оцениха мълчаливо, преди да се протегне напред и да махне шала,който покриваше устата ми. Той ахна невярващо.
- Какво красиво създание на Господ!
Едва не го ударих. Внезапно се осъзнах, отърсвайки се от замисленоста си и отблъсквайки го назад. Той се препъна, все още разсеян. С все ще пулсиращ адреналин, аз изкрещях, докато бягах към него. Той се премести настрани, точно когато замахнах към него, и избягна удара ми.
Докато го подминавах, той махна тюрбана от главата ми, оставяйки вълнистата ми коса да падне свободно около лицето ми. Отърсих косата от лицето си, докато дишах тежко, обръщайки се срещу него. Той държеше тюрбана триумфиращо, усмихвайки се, преди да го пусне на пода. По дяволите! Той беше добър.
Дмитирй, обаче, имаше други неща на ум.
- О, Господи! – прошепна той, гледайки ме със замаяни очи.
- Какво? Никога не си виждал жена преди? – изръмжах, докато отново замахвах към него.
- Не и толкова красива като теб. – отговори той бързо, отново избягвайки атаката ми.
- Както и да е. – казах, завъртайки очите си и пристъпвайки към него, за да го заобиколя.
Този път той атакува, замахвайки с меча си, преди да се придвижи напред и да насочи удара към лицето ми.
Моят меч успя да срещне неговия точно навреме, за да избегне бруталния му удар. Никой от нас не отстъпи.
Мечовете ни се докоснаха, удряйки се един друг под ъгъл. Той ме отблъсна назад, използвайки теглото си, за ад ме притисне в една от колоните. Гърбът ми удари стената, докато аз осъзнах, че съм в голяма беда.
За секунда бях вбесена, на път да го отблъсна, когато той се наведе по-близо, отколкото преди. Разстоянието между нас стана по-интимно и опиянително, докато и двамата се задъхвахме.
Очите ми се спряха на устните му, проследявайки перфектните им очертания. Богатият, червен цвят. Нежното очертание. Косата му беше паднала върху изписаното му лице, един кичур беше залепнал за челото. Тъмните му очи изглеждаха нежни и свирепи, докато той примижаваше към мен. Сърцето ме заболя, докато се борех, за да запазя контрол над себе си. Повече от всичко исках да се наведа напред и да премахна разстоянието между нас, да притисна устните си в неговите и да заровя пръстите си в косата му. Бях толкова близо до това да го направя, когато изведнъж се сепнах, сритвайки се умствено. Какво не ти е наред, Роуз? Предполага се ,че трябва да си му ядосана!
С неговото красиво, грапаво лице все още ох-толкова-близо, беше по-трудно от всякога да го отблъсна и да го отдалеча от себе си.
Върнахме се обратно към боя, замахвайки с мечовете си във въздуха и насочвайки ги един към друг. Бяхме в средата на старата, бетонена структура. Косата ми ме затрудняваше, изпречвайки се на пътя ми всеки път, когато наистина се нуждаех от зрението си. Той се възползва от това, атакувайки всеки път, когато се опитвах да видя през косата си.
Още веднъж се изплъзна от атаката ми, скачайки точно навреме, за да избегне меча ми, който бях насочила към краката му. Вместо да атакува, той ме изненада като вдигна меча си над главата си и го завъртя в бърз кръг. Подтиснах едно завъртане на очи. Господи! Какво шоу.
Бях на път да тръгна към него отново и да го ударя, когато спрях, изненадана. Дългата, прозрачна завеса се беше увила около главата ми, покривайки ме цялата, увивайки ме здраво в тънкия плат. Той беше отрязал тънкото, червено въже, което задържаше завесата. По дяволите!
Значи това не е било просто шоу, помислих си неохотно, докато се борех да махна завесата от себе си. Когато най-накрая успях да се отърва от бъркотията, той не се виждаше никъде.
Промъкнах се бавно, свивайки се, докато вървях през структурата, поглеждайки предпазливо през рамото си. След няколко секунди, се обърнах тъкмо навреме ,за да го видя как се плъзга между де завеси. Хванах го!
Преди дори да пристъпя напред, обаче, той ме изненада като излезе сам, насочвайки меча си към главата ми. Спрях неговия меч с моя, блъскайки го към колоната. Дадох му дълъг, кисел поглед, притискайки меча си по-силно срещу неговия.
- Принцесо! Не можете да се държите по този начин. Аз, все пак, съм ваш съпруг. – измърмори ми той с дрезгав, гърлен глас. Това просто ме вбеси още повече. Гняв незабавно забълбука в гърдите ми.
Отстъпих от него, задъхвайки се, преструвайки се. Мислейки, че се предавах, той се отпусна. Сякаш щях да се предам толкова лесно.
Отново замахнах към него, удряйки силно меча му. Продължих да удрям и удрям, сега обилно потейки се, отвеждайки го далеч от каменната структура и притискайки го в малак стая до площадката. Той падна върху нежно, плюшено легло, докато аз вдигах меча си още веднъж, на път да нанеса удар.
Атаката ми беше прекъсната от глас, викащ зад мен:
- Принце!

POV: Дмитрий
Атаката на Роуз беше прекъсната, когато една жена влезе в стаята, викайки зад нея:
- Принце!
Хватката на меча й се отпусна малко. Точно от това се нуждаех. Преди дори тя да успее да помръдне, аз се наведох бързо и взех забравения си меч, избивайки нейния собствен от отпуснатата й ръка. Всичко това отне няколко секунди.
Отне й момент, за да разбере най-накрая какво се е случило. Изражението й бавно се промени от ядосано на раздразнено, докато тя пристъпи към мен, клатейки главата си.
- Но...
Навеждайки се напред, аз прошепнах в ухото й:
- Спечелих.
Очите й блеснаха от подтиснат гняв. Спомняйки си жената на вратата, тя извърна лицето си към нея наполовина, питайки през стиснати зъби:
- Какво има?
- Баща ви иска да види Принца, Принцесо.
Обърнах се към нея, усмихвайки се.
- Кажи му, че ще бъда там след малко.
Тя кимна, излизайки бързо от стаята. Роуз се обърна към мен, изглеждаше разстроена и бясна. Тя незабавно се изстреля към мен, мърморейки гневно:
- Това не беше честно. Знаеш, че не беше. Ако тя не ни беше прекъснала, тогава и двамата знаем, че аз щях да спечеля.
- Да, но едно малко разсейване в битка може да те накара да загубиш всичко. Трябва да си подготвена за това, когато влизаш в битка. Спечелих честно и почтено. – казах уверено. – Изглежда ще се върнеш у дома, тогава?
- Кой го каза? Никога не съм се съгласявала на такова нещо. Кога точно се съгласих с това? – каза тя, скръствайки ръцете си и преструвайки се, че мисли, преди да издаде безрадостен смях. – Чакай. Не съм!
- Но аз спечелих.
- Да, може и да си спечелил. Но аз никога не съм се съгласявала с което и да е от условията ти. – Зарових се в съзнанието си. По дяволите! Беше права.
- Ти беше този, който ме провокира и ме принуди на това. Никога не съм казвала, че ще спазя твоите правила. – каза тя, премятайки дългата си коса през рамо и клякайки, за да вземе меча си.
Най-накрая вдигна поглед към мен, гледайки ме право в очите, и каза:
- Няма да се върна. Не можеш да ме принудиш. Оставам точно тук.
След това напусна, съпроводена от звъна на гривни за глезени, с изправен гръб.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
- Роуз, донеси на Дмитрий чаша чай.
Роуз стоеше в ъгъла на стаята, мачкайки шала си.
- Бет! Донеси на Дмитрий чаша чай. – каза тя, напълно безразлична. Засмях се на пренебрежителното й изражение.
- Бет няма да донесе чая. Ти ще го направиш. – каза й баща й твърдо.
Стрелвайки го с гневен поглед, тя излезе от стаята. Седяхме мълчаливо, чакайки, докато Роуз най-накрая се върна обратно в стаята,с високо вдигната глава и чаша чай в ръка.
- Ето. – изръмжа тя, пъхайки чашата в ръката ми и разливайки доста по дрехите ми. – Опа. Моя грешка. – Тя се усмихна злобно, докато аз бършех разлятото. Отстъпи назад, все още усмихвайки се, докато аз й върнах усмивката и вдигнах чашата до устните си.
- Надявам се да ти хареса. Добавих тайна съставка, специално за теб. – добави тя противно, докато аз изплюх горещия чай.

POV: Роуз
Бях на път да напусна стаята за молитви, за да сменя цветята, когато нежно почукване на вратата ме накара да се обърна.
- Какво...
Внезапно спрях, изненадана да срещна ведрото лице на Дмитрий.
- Ох. Виж, ако това... – започнах, клатейки главата си.
Той вдигна ръка, прекъсвайки ме.
- Почакай. Просто ме остави да кажа това. Роуз... когато този брак беше предложен за първи път, гледах на него като женитба за удобство. Нещо, което трябва да направя за хората си. Животът ми беше толкова празен и студен. Не го осъзнавах. Но всичко това се промени, когато те срещнах. Скоро след като те срещнах, знаех, че беше различна, от това ,което съм очаквал. Ти ме заинтригува. Никога не съм си мислел, че дори мога да обичам някого, след като родителите ми умряха. Никога не съм мислел, че ще започна да се влюбвам в теб, бавно, ден след ден. Целият ми живот потъмня, след като родителите ми умряха. Но когато ти влезе в живота ми, всичко се промени. Ти беше светлината, осветяваща стаята ми. Ти стана причината да има нужда да дишам. Стана причината да имам нужда да живея. Тези няколко дни бяха трудни без теб. Липсваше ми толкова много, че понякога болеше. Съжалявам за начина, по който ти говорих онази нощ. Наистина. Предполагам, че когато Хелена ми каза за писмото, се почувствах наистина наранен и предаден. Почувства се така сякаш ти си просто още един човек, който съм допуснал до себе си. Някой, който щеше да или вече беше разбил сърцето ми, точно както когато родителите ми умряха. Веднага щом разбрах истината, се почувствах ужасно. Уволних Хелена. О Господи, Роуз, обичам те толкова много и затова съм тук. Искам отново да бъда част от живота ти, и ако засега това значи да си тръгна, ще го направя. Ще ти дам пространството, от което имаш нужда. Толкова много съжалявам, Роза.
Той бързо се обърна и напусна стаята. Беше си отишъл, преди дори да успея да кажа нещо.
Гледах след него, напълно вцепенена и шокирана. Уоа. Това не беше точно това, което очаквах. Той току що беше признал любовта си към мен.
Сърцето ми омекна. Притиснах ръка до гърдите си, осъзнавайки, че аз също го обичам толкова много, колкото и той мен. След това, което беше казал, как можех да не му простя? Как можех да се въздържа да му простя? Той ме обичаше и беше доказал колко много, казвайки онези думи. Изобщо не бях осъзнала, че той се чувства по този начин. Предполагам, че бях прекалено твърда с него, помислих си виновно. Но бях твърде упорита ,за да изслушали или простя. Обичах го толкова, толкова много. И той също трябваше да знае това.
Изхвърчах от стаята, излизайки в коридора, за да извикам след него. Очите ми търсеха в пустинния коридор някой, който не беше там от известно време. Беше си тръгнал.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
- Миличка? Трябва да ти кажа нещо.
Бавно се обърнах към баща ми.
- Татко, знаеш ли къде е Дми... – Думите ми спряха ,когато забелязах отчаяното изражение на баща ми.
Протегнах се, поставяйки ръка на рамото му и питайки:
- Какво има, татко? Какъв е проблемът?
- Имало е инцидент, миличка. – каза той бавно. – Той е бил ранен. Прострелян, за да бъдем точни. От стрелец, докато се е прибирал в къщи.Не са успели да хванат човека, след като той вече се е бил самоубил, когато го настигнали. Той е ранен, но...
Останалата част от думите на баща ми беше заглушена, когато таблата падна на твърдия под, пръскайки съдържанието си навсякъде. Останах там за секунда, преди да побягна толкова бързо колкото можех, със сълзи, спускащи се по лицето ми.

Малко я забавих, за което съжалявам, но тя е тук. Надявам се да ви хареса, колкото на мен.

Глава 6

POV: Роуз
- Той е добре! Ще бъде наред!
- Какво? – казах, вдигайки безумно главата си от пода.
Бяха минали десет часа ,откакто разбрах за нараняването на Дмитрий. Трябваше да се върна в палата възможно най-бързо. Докторите все още се грижеха за него, и последното, което чух беше, че той е в критично състояние. Ох, Дмитрий. Ако само се бях прибрала с теб, когато първоначално дойде да ме вземеш. Или по-усилено да се бях опитала да те спра да не тръгваш, може би тогава изобщо нямаше да си в тази ситуация.
Стоях с стаята за молитви, молейки се на моя Бог, молейки го да му помогне. Бях се навела безпомощно над пода, плачейки. Ако той не преминеше през това ,не знам какво щях да направя. Предполагам, че не бях осъзнала колко бяха дълбоки чувствата ми към него. Колко много го обичах. Колко много се нуждаех от него. Трябваше да го накарам да премине през това. Заради мен.
Станах от пода, припряно прокарвайки ръка през схванатото си лице, докато се обръщах към жената на вратата.
- Той е добре! – повтори тя, усмихвайки се. Беше така, сякаш някой ме беше отървал от слепотата в очите ми. Отново можех да виждам.
Без да й кажа и дума, изхвърчах от стаята, с ръка върху сърцето, бягайки колкото можех по-бързо към покоите на Дмитрий.
Когато влязох, стаята му беше пълна с хора, всички събрани близо до леглото му. Проврях се през тях, заставайки най-отпред и бутайки шала на раменете си. Обикновено тъмната му кожа сега беше в нездравословно блед цвят, въпреки че цвета в бузите му започваше да се връща. Очите му бяха затворени, гърдите му голи, освен една превръзка отдясно, където стрелецът беше пробил кожата му.
Той се потеше леко, една тънка струйка течеше по кожата му, косата му беше мокра и разбъркана. Господи, просто иска да го хвана здраво в ръцете си и да му изкрещя да се събуди най-накрая. Но не можех да го направя, не, не и с всички тези наблюдаващи хора.
Отново прокарах ръка през лицето си ,търсейки някакви избягали сълзи. Не можех да му позволя да ме види така. Трябваше да бъда силна за него.
Всички чакахме нетърпеливо, докато го гледахме как се раздвижва, очаквайки най-накрая той да се събуди. Очите му се отвориха няколко секунди по-късно, диви и неориентирани. Изражението му се промени от объркано на облекчено, когато огледа стаята.
Той изучи тълпата ,заобикаляща леглото му, очите му спряха върху мен, докато преглъщаше. Повече не можех да задържам сълзите. Наведох се, уморена, на Лиса, докато двете с еня се облягахме една на друга, мълчаливо плачейки от щастие.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Възстановяването на Дмитрий беше бавно, дълго и забавно. Двете с Лиса му помагахме колкото можем, подавайки му неща и редувайки се да го храним и наблюдаваме. Въпреки това той беше инат, отказвайки каквато и да е помощ и винаги настоявайки да прави нещата сам, дори и когато изобщо не беше във форма да прави каквото и да е. Той беше точно като мен.
- Знаеш ли, не трябва да ме гледаш и докато спя. Добре съм. – каза той, като че ли за милионен път. Опита се да стане бавно, издърпвайки се на леглото. Незабавно се приближих до него, грубо бутайки го обратно, докато му давах неодобрителен поглед.
- Не си добре. Беше прострелян от стрелец и една не умря. Би трябвало да си мъртъв. Просто прави нещата бавно, става ли?
- Виж, минаха три седмици, раната започва да се затваря и доктора каза, че се подобрявам. – каза ми той, усмихвайки се.
- Да. Ти се подобряваш. Не си по-добре. Все още си много крехък. Виж, просто сядай и спри да спориш. Господи! Не можеш ли да спреш да бъдеш толкова инатлив и просто да ме слушаш? Господ, толкова си дразнещ! – казах, вдигайки ръцете си.
- Ако съм толкова вбесяващ, тогава защо прекарваш всяка будна минута от деня ти с мен? – попита той, вдигайки вежда и усмихвайки се.
Дъхът ми спря в гърлото ми. Да, добре, беше дразнещ. Но изглеждаше толкова добре! И невероятно неустоим и очарователен. Мъжът изглеждаше твърде добре за негово собствено добро, и за мое, което само правеше по-трудно за мен да мисля, когато ме гледаше така. Дълбоки, кафяви очи, тъмна, кафява коса, мускулесто тяло, секси усмивка. Да, предполагаше се, че трябва да устоя на това. Беше толкова трудно дори да го гледам, без да си фантазирам за мен и него заедно.
И по дяволите, той беше прав. Чувствах се толкова виновна за това, което беше станало, което ме правеше дори още по-решена да му помогна. Наистина прекарвах по-голямата част от деня си с него, говорейки, смеейки се и забавлявайки се с това да го дразня игриво. Наслаждавах се на неговото присъствие. Чувствах се щастлива и в безопасност, когато бях с него. Колкото повече време прекарвах с него, толкова повече се влюбвах в него. Толкова много, че когато дойдеше време да си тръгна ,трябваше буквално да се извлека от стаята. Колко жени се предполагаше, че ще устоят на това? Той изглеждаше добре, беше умен, забавен и свиреп, и всичко, което исках. И се нуждаех.
Запелтечих, свивайки рамене:
- Е,... аз... не.... аз...
- Да?
- Спри да се опитваш да ме объркваш! –измърморих ядосано, сочейки с пръст към него и премятайки косата си през рамо. Той се засмя, клатейки леко главата си. – А и не прекарвам вяска свободна минута от деня си с теб. – отвърнах ядосано няколко минути по-късно, отклонявайки поглед и скръствайки ръцете си пред гърдите си.
Той просто се подсмихна, протягайки се, за да отмести косата си. Присмях му се.
Господи, той е толкова уверен в себе си. Сякаш знаеше колко добре изглежда.
- Е, ако съм наоколо твърде много за твоя вкус... мога да си тръгна...? – попитах, вдигайки вежда и изправяйки се, за да стана бавно от леглото.
- Не! – каза той високо, увивайки дланта си около ръката ми и дърпайки ме обратно. Очите ми пробягаха към ръката му, увита около китката ми. Това беше първият път, в който той някога ме беше докосвал. Винаги съм се чудела какво ще е чувството. Кожата му беше като коприна, мека и невероятно нежна.
За минута бях удивена и обезпокоена, обаче, от прилива на електричество, който премина през ръката ми, когато кожата му докосна моята. Той бързо пусна ръката ми, сякаш и той беше разтърсен от този прилив на електричество. Лицето му не показваше емоция, никакъв знак дали го е почувствал.
- Не си отивай. – прошепна той най-накрая, кафявите му очи ме наблюдаваха интензивно. Леко се извърнах, придърпвайки шала си около лицето си, за да скрия усмивката си. За минута стояхме мълчаливо, очите му все още бяха върху мен, докато аз се опитвах да не гледам към него.
След минута или две той се размърда, протягайки се към чашата с вода на нощното му шкафче. Незабавно се озовах от другата му срана, грабвайки водата ,преди той да успее да я хване добре.
- Сядай. – наредих, нагласяйки полата си и сядайки на ръба на леглото.
- Роуз. Не трябва да им даваш вода. Не съм бебе. Мога да пия вода и сам, нямам нужда от помощта ти.
- Добре. Нека да видим как ще опиташ тогава. – казах, подавайки му водата.
Той я взе в ръката си, протягайки се да я вдигне към устните си. Трепна, докато държеше чашата горе, бърза изражение на болка премина през очите му. Той мълчаливо погледна безпомощно към мен. Значи сега имаше нужда от моята помощ.
Гледах го мълчаливо за няколко секунди, усмихвайки се леко и вдигайки вежда.
- Сега искаш ли помощта ми?
Той кимна, усмихвайки се срамежливо. Засмях се, вземайки чашата с вода и помагайки му да пие, докато той жадно гълташе водата.

POV: Дмитрий
Роуз стоеше до мен, отказвайки да напусне, освен ако не беше абсолютно необходимо. Тя се грижеше за мен, хранейки ме и гледайки ме, докато спя. Никой от нас не спомена последния ни разговор, и за моя изненада, Роуз реши да не повдига въпроса.
За нещастие, това че тя беше толкова време около мен, не помагаше на чувствата ми към нея. Всъщност, те дори станаха по-силни и аз постоянно се улавях, че съм на няколко секунди от това да й разкрия чувствата си. Тя стана по-отворена към мен, говорейки и смеейки се заедно с мен. Дори дразнейки ме.
- Хайде. Време е да сменим превръзката.
- Роуз, не трябва да правиш това. – казах й отчаяно, докато тя махаше старата превръзка, преди аз да мога да й отблъсна ръката.
- Искам да го направя. Виж, просто стой неподвижно и бъди тих. – отговори тя, докато отваряше бутилката с лекарство. Взе малък ,бял плат от сребърната табла до нея, напоявайки го с малко от лекарството. Наведе се напред, протягайки се с плата и внимателно бършейки ръбовете на раната.
Изкрещях. Обезпокоена, тя изпусна кърпата.
- Съжалявам . – каза тя.
Засмях се.
- Аз съжалявам! Просто никога не свикнах с това.
Тя ме стрелна с мръсен поглед, докато ме сръгваше леко в гърдите. Отново вдигна кърпата, ефикасно почиствайки раната. Щипеше, карайки ме да се свия.
- Ох, спри да бъдеш такова бебе! – измърмори Роуз, когато й го споменах. Сега премина към превързването, внимателно отрязвайки парче плат и поставяйки го върху раната. Взе лепенка, използвайки я да задържи плата. Пръстите й бяха леки и нежни срещу кожата ми, топлото й докосване изпращаше шокови вълни по тялото ми. Можех да помириша сладкия й аромат на орлови нокти, когато се наведе по-близо, изучавайки превръзката. Сърцето ми биеше с милиони мили в минута, с нея толкова близо.
Тя продължи да я изучава, докато най-накрая улових ръката й в моята.
- Достатъчно. Добре съм.

POV: Роуз
Само няколко седмици по-късно, Дмитрий най-накрая можеше да стане от леглото и да започне да се разхожда наоколо. Краката му бяха схванати и непознати след дългите седмици без никаква активност.
Помагах му, държейки го, когато се облягаше на мен за подкрепа, всеки път, когато се спъваше. Той бавно започваше да се връща в старата си рутина. Казах му да кара бавно, защото все още беше слаб. Въпреки че сега беше станал и ходеше, все още прекарвах много време с него. Бях толкова свикнала винаги да го виждам всеки ден.
- Роуз!
Обърнах се бавно към Дмитрий, изненадана.
- Какво има? – попитах, задържайки таблата по-здраво в ръката си. Той тръгна към мен, изглеждайки развълнуван и превъзбуден.
- Може ли да те попитам нещо? – попита той, гледайки ме право в очите, със сериозно лице. Вдигнах поглед към него несигурно.
- Разбира се. Питай ме.
- Не тук. – отговори той, оглеждайки района. – Ела.
Подмина ме, вървейки към края на коридора, с развяващи се от вятъра дрехи.
Объркана, забързах след него, докато той вървеше по пътя към моята стая.
- Защо сме тук? – попитах, намръщвайки се.
- Казах ти. Трябва да те попитам нещо. – отговори той тихо, дърпайки ме напред.
- В моята стая? Мисля, че познавам стаята си доста добре, благодаря. Може ли просто да ме попиташ вече? – добавих.
- Чакай. Чакам перфектното време. – каза той, оставяйки ме така, че сега стоях пред огледалото, с гръб към него. След това се отдалечи към отворения прозорец, така че беше в противоположната страна на стаята. Надникна навън, гледайки нещо, което не можех да видя.
- Какво... – започнах нетърпеливо.
Той ме отразя като вдигна ръка, усмихвайки се.
- Просто изчакай. – повтори той.

POV: Дмитрий
- Просто изчакай. – повторих. Господи, тя е толкова нетърпелива. Щеше да получи отговора си достатъчно скоро, ако просто почакаше. Точно когато отвори устата си още веднъж, за да каже нещо, светлите лъчи на слънцето най-накрая осветиха прозореца. Перфектно.
Слънцето докосна златната рамка на огледалото, точно како се надявах, че ще стане. Докато то осветяваше стаята, златните ръбове на огледалото, отразявайки светилната, така че сега фигурата на Роуз беше осветявана. Останалата част от стаята също светна, златните пукнатини по тавана и сетните блеснаха и светнаха. Тя изглеждаше като ангел, със светлата, златна светлина, светеща зад нея. След като винаги носеше толкова много злато, отразената светилна на огледалото накара бижутата й също да блещукат и блестят, огромната халка, висяща от носа и засенчваше лицето й. Кожата й блестеше с топъл, маслено-златен цвят, дълбоките й кафяви очи горяха от вълнение, оградени от дебели мигли. Тя махна шала от лицето си.
Направих стъпка напред към блещукащата й фигура, със свити вежди. Ами ако тя не чувстваше същото? Добре, Дмитрий. Сега или никога.
- Обичаш ли ме?
Тя се отпусна малко, вървейки напред към мен, със звънящи гривни за глезени. Погледна ме право в очите, без никакви емоции, докато прошепваше:
- Да. А ти?
- Обичам те толкова много. – отговорих, сякаш беше най-естественото нещо на света. Сърцето ми се зарадва. Сега можех да го видя. Тя ме обичаше толкова много, колкото и аз нея. И, о Господи, аз я обичах. Твърде много.

POV: Роуз
Не знаех колко дълго стояхме там, гледайки се един друг, но скоро стана вечер. Беше някак неудобно. Но в същото време, чувствах го толкова правилно. Чудех се защо никога преди не сме водили този разговор.
Стаята започваше да потъмнява, последните слаби слънчеви лъчи не бяха достатъчни, за да осветяват стаята. Отидох до свещника, запалвайки колкото се може повече свещи. Дмитрий ме следваше, стоейки от другата страна на свещника, докато аз палех. Погледнахме нагоре едновременно, докато аз палех последната свещ. Без да изпускаме погледите си, той ми предложи ръката си. И аз я взех, плъзгайки дланта си в неговата и позволявайки му да придърпа към него.
Ръцете му се увиха около мен, докато аз се възхищавах на мекотата на кожата му и непоколебимата нежност. Тялото му беше топло и приветстващо, докато аз затварях очите си и се отпусках в прегръдката му. Той уви ръцете си около мен, притискайки ме срещу гърдите си, напрягайки се. Сега можех да помириша аромата му, мускусен и остър, докато заравях лицето си във врата му. Миришеше като Дмитрий.
Когато най-накрая отворих очите си, лицето на Дмитрий беше над моето, по-близо отколкото очаквах. Можех да видя линиите на лицето му, цветът на ирисите му. Лиата ни бяха на сантиметри едно от друго, точно както, когато се бихме на площадката. Но този път не се отдръпнах. Не го отблъснах, когато той премести лицето си по-близо, за да впие устните си в моите.
Електричеството, което ни беше обвило, стана по-силно, бръмчащо електричество. Не можех да се боря повече. Увих ръцете си около врата му и го придърпах по-близо, улавяйки устните му с моите. Устните ни се движеха в синхрон, пасвайки си перфектно, докато се целувахме свирепо.
Най-накрая се разделихме, задъхвайки се, ръцете ми още бяха около врата му. Той се наведе надолу, за да ме целуне още веднъж, преди устните му да се преместят по-надолу, поставяйки леки целувки по целия път до челюстта ми. Зарових пръстите си в косата му, затваряйки очи и придърпвайки го дори по-близо.
Няколко секунди по-късно, той се отдръпна, поруменял, гледайки ме жадно. Отстъпи назад, за да увие ръцете си около фигурата ми и да ме вземе в ръцете си. Изскимтях, пред още веднъж да увия ръцете си около врата му, усмихвайки му се. Под тъмния му, тежък поглед топъл изблик на щастие бликна в гърдите ми. Той ме занесе до леглото, поставяйки ме на него и внимателно бутайки шала ми към кръста ми.

Това не е последната глава. Можеше и да бъде, но много хора помолиха авторката да я пордължи и тя каза, че най-вероятно ще го направи, но в момента е възпрепятствана, затова докато не напише последната глава, можем да считаме това за край. Веднага щом я напише, ако я напише, ще я преведа. Надявма се историята да ви е харесала.

Здравей ,съвсем случайно снощи попаднах на твоето преводче , но нямах възможност да го допрочета ,затова тукощо го направих.И бях доста изумена и впечатлена от историята.Сигурно авторката е яко запалена по индииската култура ,за да го напише по този начин ,наистина е много вълшебно,единственото което не ми хареса е това за обицата на носа на Роуз да си кажа чесно въпреки снимките аз не мога да си я представя с тези огромни обици,въпреки това ми се струва страшно романтично и много запленяваща история.
А за превода мисля че си се справила добре ,само когато го публикуваш проверявай за грешки ,защо имаше на няколко места ,и докато четях яко се обърквах .Иначе ти стискам палци да продължаш да превеждаш и ще чакам с нетърпение да прочета следващата глава надявам се да е скоро .