Silv's diary

by **BLooDyKiSs** Съб Дек 18, 2010 11:21 am

Не е обичайният дневник.
Не е просто разказ на деня.
Хаутизъм?! Би могло да се каже.
Мислите ми в натурален вариант.
Обръщения.
Музиката, не свързващо настанена...
някъде там.
Вижте сами.

18 Декември 2010

Вярвате ли в приказки?!
Принцесата и Принца.
"И заживели щастливо..."
Няма такова нещо всъщност. В приказки не вярвам.
Не съм песимист, може би не съм и реалист. Може да съм ши**н оптимист. Дори сега разпитвам. Ровя се там, търся. Защото все още ми пука. Не ме интересува вече за каква ме смятат. Преди време се опитвах да бъда каква искат от мен. Вече не. Такава съм, каквато съм. Може да съм наивна до болка, може да съм мнителна. Истината е че бях объркана. Не знаех на къде да гледам. Сега живея с това, което имам. Понякога не можем да задържим всичко. Това е. Някои неща не можем да възстановим. Старо и ново. Ново и старо. Колко крехка може да е връзката ти с един човек?! Колко силна може да е с другиго?! Реално, без кого не можем?! Колко ни е нужно?! Наблюдавам. Винаги съм го правила. Виждам повече от колкото предполагат. Научих се да пазя собствените си тайни. Да ги оценявам като такива.
Щастието е относително, знаете ли?! Толкова болезнено относително. Никога не знаем правилните отговори. Винаги трябва да избираме. Ако знаехме... щеше ли да е същото?!
"Аутсайдер."Познали ли сте значението на тази дума?! Отдавна аз, в един друг живот, се запознах с това. И още тогава разбрах какво е животът. Борба. Нищо повече от борба. Няма точни грамове нещастие, което трябва да изживеем. Трябва да се борим за всяка трохичка щастие. И да го оценим. Да го усетим, вкусим, изживеем, защото не се знае кога пак ще можем да го "видим".
Наблюдавам снега. Не е ли красив?! И толкова чист... Искрящ и невинен. Не олицетворява ли началото?!
Топъл и мек. Нежен и освежаващ. Усещате ли аромата във въздуха?! Зима. О, красота. Уют. Зима, зима, зима... Сякаш чувам вълшебни звънчета. Отнасят ни в една друга страна. Не съня, не бъдещето, не миналото.. А реалността. На Коледа.
Не този празник очаквам с толкова голямо нетърпение. Новата година. Нея ще посрещна с голяма усмивка. С прегръдки. С любов. Ще загърбя всичко лошо. Ще го оставя там, в предишните 12 месеца. Да, загърбя, значи да забравя?! Не, значи да поискам прошка и сама да простя.
Сняг, снежинки... Толкова различни, толкова еднакви. Всякакви.
Земя, хора... Толкова различни, толкова еднакви. Всякакви.
Усмихвам се. Защото усмивката трябва да е там, на лицата ни, дори когато сме тъжни... Защото тя ще зарадва някого другиго. Някой, който ни обича и ние обичаме. Или просто случаен минувач.

by **BLooDyKiSs** Пон Дек 20, 2010 9:21 pm

19 Декември 2010

Колко приятно е да усещаш клокочещия смях в гърдите си. Да почувстваш сълзите на очите си. Да поспориш, просто ей така. Не да викаш и крещиш, a да размишляваш. Да се пренасяш в минало и бъдеще.
И все пак останахме единни.
"Няма любов без приятелство."
Така е, няма. Няма бъдеще. Седиш и ми обясняваш. Казвам ти, че знам. Че разбирам. Повтарям ти го. Най-накрая ме чуваш. Поглеждаш ме, виждаш блясъка в очите ми. Спираш, смълчан. Дали момиченцето ти порасна?! Винаги ще си остана твоето момиченце, само че с повечко опит зад гърба си. Наблюдавах. Само, ако можехте да чуете мислите ми. Но няма нужда, нали?! Обгръщам раменете ви с ръце, оставяйки ви учудени в първия момент. След това смехът ви ме завърта в калейдоскоп от светлина и топлина. Вие знаете. Знаете. Усмихвам се, пожелавам лека нощ.
Сутрин е, лежа в островче от пух и топлина. Усмивката все още не е слязла от лицето ми. Телефонът ми извибрира нежно. Защо намирам този звук за тъй гальовен?! Защото знам кой звъни. Зарадвана вдигам и чувам засменият му глас. Може ли да има по-хубаво „добро утро“?! Мъркащ тембър, който ме изстрелва право в небесата. Ти също знаеш. Чуваш го в гласа ми… В шепота ми и в смеха ми.
Обяд. Няколко човека. Спътници. Вие също го знаете, нали?! Усещате го. Във всеки мой жест, поглед, дума.
Обичам ви!
Малкото хора, в който имам вяра. Тези, които ме накараха да заблестя.
Като светлина, огряваща страха. Като усмивка върху пътя заледен.
Осъзнах…
Винаги сте били вие. Винаги до мен.

by **BLooDyKiSs** Пон Дек 20, 2010 9:22 pm

20 Декември 2010

Паметна дата.
Преди цели 11 месеца казах "Обичам те".
За пръв път.
Потапям се в топлината, нежността и светлината. Сияя. По-дива от всякога. И ти го усещаш, нали?! Личи ти по начина, по който ме докосваш. Личи ти по начина, по който ми говориш. По който ме притискаш. Начина, по който ме взимаш. Бавно и бързо. Нежно и грубо. Извисяваш ме, за пореден път. Караш ме да пулсирам, да живея... С всеки дъх да вкусвам любовта ти.
Деня се преплита с нощта, обграден от бели чаршафи и черна дантела. Движиш се, като хищник. Изтръгваш писък след писък от мен, в зимния следобед. Колко искам?! Просто продължавай. Продължавай да ми шептиш. Продължавай... Бъди с мен, в мен. Така както само ти можеш. Проникващ до всяка клетка на съзнанието ми.
"... I just wanna stay with you
In this moment forever, forever and ever..."
Бъди с мен, когато избягам надалеч. Тук и там. Само ние. Така както го искаме. Изцяло отдадени един на друг. Нищо повече от нас. Телата ни, душите ни, сърца ти... слети.
О, този ден. Паметен ден. Всеки ден с теб е съвършен. Помня треперещите си пръсти. Помня тихия ти глас. Помня онова първо "Обичам те". Помня всяка усмивка. Винаги ще помня.
"Няма да позволя на никого да те отнеме от мен."
Аз също. Ще се боря за теб до последния си дъх. Завинаги!
Всичко, от което се нуждая. Разтвори ръце, любов, за да се прибера у дома. У дома...

by **BLooDyKiSs** Сря Дек 22, 2010 6:40 pm

21 Декември 2010

Изненадвам се колко тъпи могат да бъдат хората.
Не се извинявам за думите, защото си е точно така. Все още мигам на парцали, като си спомня моментите когато чух изречения от рода на "Как се пише Осло?" или пък "Герои в множествено число е с й, нали?".
Ама разбира се, точно така се пише герои, а Осло се пише Узлу. Меко казано съм възмутена от идиотщината на въпросния индивид избълвал тази глупост...
Русо, русо, ама чак толкова русо не бях виждала.
Не е лошо да не знае. Лошо е да парадира със знания, които няма.
Забавления, забавления...
Сляп, глух, тъп и възгордян човек.
Какво да ти носи освен смях?! Просто ударна доза смях на всички ни.
Дали купче лед би укротило глупака, така както укротява топлината на кожата?!
Хора всякакви.

by **BLooDyKiSs** Вто Дек 28, 2010 10:42 am

27 Декември 2010

Възрастен човек да се държи като 5-годишно хлапе. До къде може да се простира лицемерието?! Направо не е за вярване.
Ден. Точно толкова ми трябваше да изгубя търпението си. Забавно е как почти никога не викам. На никого. И в един момент се появява тази жена. Кара ме да подивявам, да се треса от ярост. Оплаквания, оплаквания, оплаквания... Мразя черногледството й. Мразя мрънкащия й глас, с подмазващи нотки. И онзи мъж... Мразя и неговите ръце. Мразя прегръдките му. Мразя да го усещам близо до себе си. Мразя всичко там. Мразя монотонността. Мразя кудкудякането на петела сутрин. Мразя миризмите заобикалящи ме. Мразя дори проклетото легло, на което спя.
Знам, не е правилно да се чувствам така. Но как да затворя очи?! Остави лицемерието. Как да забравя ръцете по тялото ми?! Как да залича спомена за ерекцията притисната към кръста ми?! Никой така и не узна. Никой не разбра, за единствения път, в който намразих. Собствените си роднини. Не звучи правилно, но е така. Никога не са били семейството ми. Не те. Когато ме питаше "Повече ли я обичаш?", предполагаше ли отговора?! Изобщо помисли ли, че е истина. Че ги обичам повече.
Защо след година убеждавания отидох и сега?! Щях да си спестя толкова нерви... О, никога повече. Не!
Протягаше ръце към мен, крещейки ми, че съм ти причинила сърцебиене. Знаеш ли какво чувствах?! Н-и-щ-о. Исках просто да дойде утре и аз да съм на път към дома. Безчувствена?! За вас, да!
Никога повече няма да позволя да ме докоснете. Няма да кажа. Заради него.. заради баща си, няма да го нараня. Но вас никога няма да ви обикна, да ви уважавам. Никога няма да ме опознаете.

by **BLooDyKiSs** Вто Дек 28, 2010 11:44 am

28 Декември 2010

Знае. Вече знае... Не й го казах. Не можах, но той го направи за мен.
"Или ти ще кажеш на майка си, или аз. Няма да позволя да стъпиш повече там."
Мислех си, че ще издържа. Чувах тихия му глас, успокояващ ме. Чаках я да дойде. Да говорим... Нямаше да говорим. Не можех. Мислех си, че ще издържа. В момента, в който чух спокойния му глас, обясняващ й, вече треперех. Треперех както никога до сега. След секунди се задушавах собствените си сълзи. Уплашеният й поглед обходи лицето ми, секунди преди ръката й да се обви около врата ми и да ме притисне към рамото й. Продължавах да чувам... Тялото ми се тресеше все повече и повече. Почувствах как нейното се вледени при финалните думи. Притискаше ме още по-силно, както никога не го е правила.
"Благодаря ти. Оценявам го. Тя нямаше да ми каже."
Да, нямаше да го направя. Въпреки че знам, че трябваше. Трябваше да го направя много отдавна. Преди години... Положи ме бавно на леглото. Обгръщайки ме силно с малките си ръце, учудващо силни. Държеше ме. Знам, че беше повече от шокирана. Не ме накара да говоря.
"Никога повече няма да отидеш там! Не и сама..."
Време беше, време да кажа и другото нещо. Нещо, което никога до сега не бях правила. Двете думички излязоха от устата ми бяха като успокояваща вълна, минаваща през тялото ми. Устните й върху челото ми, мекият й тембър в ухото ми... Така и не заплака. Не и пред мен. Дали я уважавам?! Безмерно много. Толкова й я обичам.
Вече спокойна мога да се замисля. Да видя. Преди държах момчетата настрана от мен. Безразлична. Не ми пукаше. Просто студена. Дори да ги харесвах интересът ми бързо отлиташе. Не се доверявах на никого от тях. На практика бях по-добре без тях. Нищо повече от парче лед от вътре. Мразя леките докосвания сякаш съм порцеланова кукличка. Мразя леките прегръдки. Но мразя и прекаленото натрапване. Имам ли нужда, сама предприемам първата крачка. Ще го покажа. "Придърпвам към себе си".
Преди момчетата в живота ми ме задушаваха. С натрапването на чувствата си, на които се очакваше да отговарям напълно. С натрапването на желанията си за това или онова.
Сега. Той. Нямам проблем с това да го "придърпам". Напротив, искам го. И в момента, в който го направих, той не започна да се държи меко и лигаво, нито пък грубо. Просто силничко, по неговия си начин ме измъкна. Беше ме разбрал.
Преди любовта беше само в мечтите ми. В книжките, в филмите. Но никога в реалността. Там беше цинизма и моментното удоволствие.
Сега... Държа всеки, когото обичам, по един или друг начин, да го знае. Нямам намерението да губя време.

by **BLooDyKiSs** Чет Дек 30, 2010 11:33 pm

30 Декември 2010

Колко лесно можеш да осъзнаеш кои са хората, на които им пука?!
Изчезваш.
Не се гордея. За Бога, беше най-глупавото нещо, което някога съм правила. Само че не знаех какво друго да сторя. Гледайки как се чуди как да ми оправи бакиите, просто не се сдържах. Не можех да остана в стаята си. Часове наред плачех. Болката в ляво в гърдите ми не спираше. Три часа обикалях паркове. Изолирана от света. От всекиго. Наблюдавах, както винаги съм правила. Сама, сама сред снега. Зелен чай с жасмин, лимон и много мед. Разлят върху пръстите ми. Не боли. Може би защото са измръзнали?! Искам да се прибера, но и не искам. Не мога. Трябва да се изясня. Със себе си.
Винаги съм била здравомислеща. Момичето, на което можеш да разчиташ. Момичето, което няма да кривне от пътя. Направих една глупост. Грешка... Съжалявам. Само не разбирам. Защо на хората, които постоянно правят идиотщини, им се прощава?! А за мен е толкова трудно?!
Прибрах се. За половин час бяха разбрали... За още половин се бяха организирали. Майка ми. Сълзите й. Очаквах да отнеса наистина стабилен шамар, но тя просто се разпадна в ръцете ми. Тогава осъзнах, че съм мислела грешно. те не са по-добре без мен. Обичат ме. Всеки един човек, който ми се обади в следващите минути беше полудял. Слушах гласовете им и знаех, че не съм сама. Думите им, мекият начин, по който ми се караха...
"Най-важното е че си добре."
Тези думи, тези думи... отново извикаха сълзите ми. Дали ги заслужавах?! Дали заслужавах това отношение?!
"Обещай, че няма да се повтори."
Да, знам че няма. Убедена съм.
Един съвет от мен:
Не бягайте. Никога. Това не решава проблемите. Говорете, говорете. Винаги има поне един човек, който е там за вас. Който ще ви изслуша. Ще ви успокой. Каквото и да има, винаги има начин да се оправи. Но не и с бягство.

by **BLooDyKiSs** Нед Яну 02, 2011 12:22 am

1 Януари 2011

Нищо не е толкова прясно колкото беше в 2 след полунощ, но достатъчно все пак. Какво значи "Нова Година"?! Ама наистина ли е Ново начало?! Предполага се. Само че къде е самото чувство?! За съжаление не можем да изрежем като с ножица всичко лошо от изминалата година. Обаче се опитваме. Опитваме и опитваме. И понякога успяваме.
Мълчах. Заспивах дори. Със сетни сили задържах клепачите отворени... Цялата тежестта на изминалите дни се стовари отгоре ми. Беше прекалено рано за това. Може би трябваше да остана у дома?! Незнайно как ме пуснаха тук. В друг квартал, в друга къща, без телефон. Гледах часовника и бавно придвижваща се стрелка. Припомних си предишните години. Ентусиазъма в този момент. Сега го нямаше. Защо?! Бях с приятели... не се ли предполага да ми е забавно?! Да лудея?! Да, ама не.
Изправих се тежко докато до мен подскачаха, разклащайки бутилката шампанско. Време беше. Стоях впила поглед в екрана. Моето време. Нашето. Вдишах и се усмихнах. Не, не на сила. Отброявахме, в последния миг засиях. Така както си бяхме обещали. Сякаш си тук, до мен. Тази усмивка беше за теб. Нашата година. Засмях се, с глас. Точно. Моето единствено желание... Ти. След мъничко гласа ти, в ухото ми. Дори сега думите ни се застъпваха. Отново мислим еднакво?! Не ни е за пръв път, нали?! Вече бяхме спокойни. Можехме да починем. Бяхме дочакали.
Толкова не бях спала. Заспах с усмивка на уста, защото последното, което чух беше гласа ти.
Нашият миг... Нашият живот... Нашето бъдеще... Заедно?!
"Заедно!"

by **BLooDyKiSs** Пон Яну 03, 2011 10:42 pm

3 Януари 2011

Болка.
Лека и силна. Момента и продължителна.
Два дена от както не бях чувала гласа ти. Само преди минути плачех. Плачех и се чудех, защо проклетото биещо нещо не вземе да спре?!
"Сякаш някой ми беше спрял хероина. Бях като в абсистенция."
Знам. Знам... Дори сега премигвам, спирайки сълзите. Ето я, пак, болката. Защо?! Защо?!
Не съм нервна, не съм притеснена. Тогава защо ме стяга така жестоко в ляво?!
" - Моля те, Силви. Стига с тези нерви. Ще ти стане нещо!
- Само това й липсва, проблеми със сърцето..."
Късно. Просто то вече не ми принадлежи. И аз не мога да го контролирам. Не е в моя власт. Забавя се, свива се и крещи. Дращи и моли. Иска своята доза. Будувам нощ след нощ. Знам, че и тази няма да заспя. Знам, че пак ще се будя, крещейки името ти, търсейки те. Подивявайки, когато осъзная, че не мога да ти се обадя дори. Знам, че ти също стоиш сега, вперил поглед някъде в нищото. Припомняш си всичките ни разговори. Целият смях, въздишки и целувки. Как ни липсват! Не знам как ще издържа да утре... Ами, ако спре?! Ами, ако не издържи?!
Какво ми става?! Никога преди не съм се чувствала така?! Сякаш буквално някой е откъснал част от сърцето ми.
Чух те. За малко. Благодаря на баба. Всичко се закрепи. Света застина и се обля в светлина. Болката спря, а усмивката изгря на лицето ми.
"Обичам те, обичам те, обичам те... Толкова ми липсваш!"
Ти също. О, Божичко, само да знаеш как ми липсваш! Задушавам се, отново. Не! Ще се държа. Утре, утре, утре... само до утре. Ще успея. Хайде, бий. Бий за него. За него! Защото...
"Ти си целият ми живот"
... той е целият ми живот. Всичко! Смисълът. Сега и завинаги.

by **BLooDyKiSs** Съб Яну 08, 2011 3:56 pm

8 Януари 2011

4 сутринта.
Сгушвам се доволна в купчината възглавници. Цяла нощ, цяла нощ. Какво ли правихме?! Какво ли не разбрахме, колко ли не се смяхме, колко и мълчахме. Не би ли трябвало да затворим, когато не говорим?! Ама не можем някак си. Дори мълчанието е златно.
6 часа по-късно се чувствам идеално. Завъртам се и се протягам, отказвайки да направя някое друго движение, което би разплело завивките. Измърквам при звука на звънящия телефон. Пълноценна, цяла, обичана. Така се чувствам. Усмивката върху устните ми, тази усмивка, която само ти можеш да изкараш. След секунди вече подкачам из стаята, в ритъм с Maimi 2 Ibiza. Невероятно заредена. Сякаш съм спала цял ден. Преливам от енергия.
"Uhh, see one. Everybody get in your positions.
Pay attention, and listen.
Were tryna get this video on tape, so lets try and make that happen.
Check one, action!"
Невероятно наистина колко различно се чувствам от вчера вечерта. Подивяла от ярост, че и малко страх. Така бях. Който иска е свободен да ме нарече страхливка, не се обиждам. Страхът може да е адски здравословен понякога. Защото точно този страх ми пречи да нараня хората около себе си. От това ме е страх. Дали ще ме пребият?! Голяма работа. Дали предварително ще ми докарат предварително посещение в Кардиологията?! Голяма работа. Но няма да позволя да видя сълзите, яростта в очите на обичните ми хора. Няма да позволя да видя как издивяват от гняв и притеснение. Не бих могла да ги гледам, как безпомощно се лутат между тъгата и жаждата за мъст.
Пълноценен живот?! Живот след, който има кой да те за помни. Някой, за когото си значел нещо. Защото ти ще продължиш да живееш, чрез семейството си. Чрез децата, внуците си, правнуците си... Семейството.

by **BLooDyKiSs** Нед Яну 09, 2011 10:08 pm

9 Януари 2011

Какво за Бога правя?! И защо?! Пак премигвам. Душата ми го е осъзнала преди ума ми. Чувам гласът ти и вече разбирам защо съм напрегната. Защо се въртя не мога да си намеря място. Сълзите... Тук са. Сълзи от болка?! Не. От радост?! Не. От самота?! Не. От притеснение?! Бинго! Продължавам в този ритъм. От стая в стая. Час след час. Притаявам се в леглото ми за момент, преди пак да изхвърча. Неспокойна съм. Полудявам. Болката в гърдите ми пак се появява. Само, че вече не е сама. Задушава ме. Чувам собственото си жалки опити да си поема качествено въздух. Очите ми парят. Спирам ги. Знам, че ако видят следите по лицето ми ще питат. А аз знам, че не бих могла да им го обясня. Какво знаят те?! Какво знае всеки един?! Или го омаловажават, или ги извисяват. Приемат го и се радват или не толкова. Но знаят ли какво е?! Само ти знаеш, знаеш защото вече си го чувствал. Защото го чувстваш. Това си е нещо, което ще си остане завинаги между нас. Като малка сладка тайна. Другите я виждат, но могат ли да я усетят?! Фактът, никой не може да знае преди да го е опознал. Чувството. Милиони думи няма да го опишат. Милиони години няма да могат да го раздробят и разгадаят. Милиони пъти ще се усмихваме, защото знаем. Нашата сладка малка тайна. Изразяваща се в усмивките ни, в гласовете ни. Един поглед, изразяващ всичко. Едно докосване и Светът се променя. Един миг...
"Take me away
Take me far away from here
I will run with you
Don't be afraid
Navigate and I will steer to the sun
We will Run"
Някога питали ли сте се?! Какво бих направил?! Какво бих понесъл?! Какво бих почувствал?! Е?! Някой знае ли тези отговори?! Не и докато не сте поставени в дадена ситуация.
Мислите си, че няма да простите?! Хайде бе, сигурни ли сте?!
Мислите, че ще можете да превъзмогнете всичко?! Сериозно?!
Страх ли ви е?! Не?! Нима?!
Всеки от нас е различен.
Всичко се свежда до един миг. Едно вдишване. Един удар. Две думи.

by **BLooDyKiSs** Нед Яну 16, 2011 9:18 pm

16 Януари 2011

Затвори, публични домове, стриптийз барове, купони, тъмни улички...
Забавно как никога не спираме. Винаги има какво да измислим. Нови начини, нови думи и все същото желание. Бавно и бързо. Нежно и грубо. О, а как бързо падат задръжките след някоя и друга чашка. Въртеливи движения и ускорен пулс. Като разтърсени от електричество. Нажежени до бяло. Играта продължава.
Казваш, че съм била ангел. Ангелите правят ли това?! Държат ли се по този начин, който толкова обичаш?!
Безсънни нощи?! Кой е казал, че са виновни кошмарите?!
Болки сутрин?! Едва ли е болест.
Да, хората се стряскат. Самите ние се стъпистваме понякога. За минута? Че и по-малко. И продължаваме. Разгонени тийнове, това ли сме?! Не, повече от това е. Много повече. Нещо по-дълбоко и по-извисено. Нещо, което те кара да се усмихваш след всичко, зареден с нова енергия от сладката умора. Самоизключва се, ще кажете?! Лъжете се.
(Woo hoo) Little Miss Electro
(Woo hoo) She's pluggin' me in
(Woo hoo) A technicolor freak show
(Woo hoo) She's my original sin
Винаги има още. Още време, още желание, още сили... Може би последни?! А може би не?!

by **BLooDyKiSs** Пон Яну 17, 2011 11:08 pm

16 Януари 2011

Fucking nightmares.
А кошмар ли беше наистина?! Толкова е объркващо. Всеки страшен, изнервящ и досаден мотив във съня се претопи в този миг. Останаха само две създание. Ти и той.
Дали наистина ще те сънувам отново?! Кой за Бога си?! Аз ли си?! Защо беше сам, толкова красив, а сам?! Онова място, което толкова ме плашеше. Но ти се чувстваше толкова спокоен. Както аз понякога в тъмните улички... Какво си ти?!
"Сигурна ли си, че нямаш брат?!"
Да, убедена съм. Но, по дяволите, толкова еднакви бяхме. Същия муден поглед, определян като страшен. Същите петънца в очите... Татуировките по китките ти, тези за които толкова мечтая, но едва ли ще направя. Кой си?! Кой си?!
Избягах, избягах, защото осъзнавах че нещо в цялото място куцаше. Нещо не беше както трябва. Трябваше да му се обадя, на него, на другия човек в главата ми. Някак знаех, че той ще ме измъкне от там. Само че не можех да се свържа с него. Плашех се. Кучето драскащо по вратата, ръмжащо. Нима искаше да ме нарани?! Или искаше да ме изкара от там, преди онзи призрак да дойде и да ме "телепортира" на друго място, продължавайки безсмислеността на по-ранния сън.
Искам да се върна. Да те открия отново на онова, сред грях и тъмнина. Мрак, отчаяни, глад и мъст. Знам, че трябва да говоря с теб. Трябва... за да разбера, да разбера кой си?! И защо чак сега?!
"Същността ти е разделена на две."
Защо сега?! Защо?! Защо?!

by **BLooDyKiSs** Вто Фев 01, 2011 10:03 am

1 Февруари 2011

Замисляли ли сте се, какво значи омраза?! Повтаряме, че мразим това или онова. Но какво реално мразим, кого?! Има ли такова нещо?! Способни ли сме?! Защо казваме "мразя", вместо "не ми харесва"?! Осъзнаваме ли силата на тази дума?!
Аз я осъзнавам. Вече знам.
Не харесвам броколи, не харесвам гроздов сок, нито пък брюкселско зеле. Не харесвам Бритни, нито пък Здрач. Не харесвам някои от съучениците си. Не харесвам лютото. Не харесвам прекалено топлите дни. Не харесвам студеното и влажно време. Не харесвам посредствеността, нито пък показността. Не харесвам самотата...
Но какво мразя?! Не какво, кого!
Мислех, че не мога. Но осъзнах, че мога. След всичко... двама. Точно толкова са хората, които мразя. Ще ми се да не чувствах това. Не това не е онази омраза, която ни изяжда. А кротко чувство, като всяко друго. Не желание, което ме задушава и ме дърпа надолу. Онова е ненавист. Това, това е просто чувство породено от всичко, което съм видяла от тези създания. Това е, чувство породено от насилие и предателство.
Насилието... никога няма да се върна към него. Никога няма да отида повече там. То не е толкова болезнено, то е унизително. Предателството... то е нещо, което се опитах да преглътна, но не успях. То е болезнено, то е унизително, то е ужасяващо. Непростимо?! Донякъде. Не със всички хора. Хора, които продължават да сипят лъжи от горе ти. Хора, които си наричал "приятели". Всяка усмивка, всяка втора дума е била лъжа. И какво, опити да нараниш?! Все тая. Всички лъжи рано или късно лъсват.
До колко тези хора ни познават?! Те никога не са ме познавали. Никога не са видели разрушителната ми страна, онази тъмната. Тъй малко позната за околните. Дори незабележима. Тя е нещо тихо, но е част. Част от мен. Тя не напада физически. Тя е тиха и спокойна. С цинична усмивка и студен поглед. Кучка?! Сигурно.
Тя е мен. Аз съм нея. Ние сме едно. Още едно доказателство. Н-и-к-о-г-а не си ме познавала. Мислеше ли си, че съм предвидима?! Знаеше това, което исках и нито грам повече. Има хора, които знаят всичко, да. Но те са прекалено малко и тъй верни. Верни, по начин неразбираем за другите. Не крещя и не плача, не се тръшкам. Не посягам. Но мога да наранявам. Честито на печелившите!
Нали знаете?! Всичко се връща... Може би един ден ще ми се върне за това?! Поемам си отговорностите, последствията. Някой там знае, че опитах да простя. И двете неща. Обаче не се получи, чувайки лъжа след лъжа. Гледайки в лицемерни очи.
Но ще продължа, живота си. Моят живот със истински ценните хора в него. Защото това, е което е важно. Няма да губя време в мисли за вас. Няма да губя сили в отмъщения. Ще живея, ще живея така както вие никога няма да можеше. Ще се смея, ще лудувам, ще обичам и ще жадувам. Ще съм щастлива. Аз съм щастлива. Но няма да забравя урока...

by **BLooDyKiSs** Съб Фев 05, 2011 12:07 pm

5 Февруари 2011

Какво е извинението?!
„Извинявай, съжалявам.“
Толкова често чуваме тези думи, но кой наистина ги мисли. Кой ги чувства?!
Ами щастието, какво е то?!
Усмивките могат да са толкова щастливи, а в същото време да се свиваме от болка.
„Да, добре съм.Всичко е наред.“
Да, наистина съм добре. Наистина всичко е наред. Защото важното е ти да си добре. Ти да си щастлив. Каза, че живота си даваш за мен. Че предпочиташ да живея аз, ако се наложи да избираме. Вечното разногласие, нали мили мой?! Няма да позволя да жертваш живота си за моя. Не е ли бил това най-големия спор?! Кой е по-важния. Ти за мен, аз за теб.
Това е отговора, защо вчера си мълчах. Защото ти си ми приоритет. Ти! Обаче не мога да скрия нищо от теб, нали?! Както и ти от мен?! Разбра. Тиха ти молба… Знаеш ли защо не искам да ходя?! Защото ме е страх наистина да няма нещо.
Не искам съжалението в очите на хората. Не искам начина, по който всеки се изменя. Внимава за всяка дума, за да не би от немай къде да ти докара пристъп.
Просто притеснение, това е… Това трябва да е!
Дали се самонавивам?! Сигурно, не знам. Обещах да се пазя, нали?! Е, ще го направя. Ще го направя не защото ми пука за самата мен, а защото знам какво ще е за теб. Така излезе, нали?! Че трябва и двамата да се пазим, защото ако единия пострада другият страда.
Едва ли някой би могъл да го разберe наистина без да го е преживял.
Всяко вдишване, всяко издишване… Всичко е за другия.
Имам чувството, че целия си досегашен празен живот съм чакала теб. Знам, че звучи банално. Обаче… Цялата тишина, в която бях обградена избухна в дива феерия от желание, топлина, любов.
Седя вперила поглед в този пръстен… Пръстенът, който скоро ще е на при теб. Затварям очи и знам, че това е всичко, което искам. Теб. И те имам, така както ти имаш мен. Малки знаци, талисманчета дори, които да ни стоплят душата. Малък къс върху другия. Все още не е честно… ти имаш още един. Един, който не можеш да махнеш. Никога. Скоро, много скоро…. Аз също. Един символ, символ странен за всеки друг. Неразбираем, но значещ много за мен. За нас.
Светът. За мен.
"I'd catch a grenade for ya
Throw my hand on a blade for ya
I'd jump in front of a train for ya
You know I'd do anything for ya
I would go through all this pain,
Take a bullet straight through my brain,
Yes, I would die for you baby"
И да ти би го направил за мен...

by **BLooDyKiSs** Нед Фев 06, 2011 1:45 pm

6 Февруари 2011

За някои хора е лесно да изтрия всичко. Аз май винаги съм имала проблем с това. Може би си падам мазохист?!
Остана една, последна прашинка заинтересованост към теб. Отиде си и тя. Натиснах големия бутон "delete". Изтрих всичко. Изтрих те от живота си. Забравих къде живееш, забравих къде сме ходили. Сега това се места, запълнени с приятелски спомени. Не мои и твои. Мои и техни.
Картините са толкова красиви. Изтрих и нарисувах наново. Унищожих и съградих. Време е за нещо ново... Ще облепя цяла стая в плакати. Ще заградя едно местенце, там ще оставя отпечатък с всеки един от тях. Картината на живота ми. Ще сложа цветни чаршафи. Ще разхвърлям меки възглавнички. Ще подготвя местенцето за малкото създание, което ще дойде скоро в живота ми. Ще се разхождам сутрин около езерото. Ще пия кафето си с два пъти повече сметана. Ще си правя филмови маратони. Ще разлистя всички готварски книги, ще преобърна кухнята, но ще си направя удоволствието да сготвя. Ще прекалявам с пуканките и колата в киното, а после с истеричен смях ще тичам отново до тоалетните. Ще се поддам на детското, ще се люлея на люлките в парка и ще полетя, само за да се приземя в неговите ръце. Ще танцувам без свян на любимите си песни. Ще си припявам тихо в час, решавайки теста. Ще вървя със смях под дъжда. Ще дивея, ще живея.
Не, не "ще". Използваме "ще" като за обещания, които не винаги спазваме. Аз го правя!
Вървя по улицата. Вече не прикрита. Вървя, имам всичко, че и повече. Щастлива съм. Никога вече не ще сведа глава. Знам своята цена!
Виждам красотата... Не, не е време за следващото шоу. Аз съм в реалността, по всяко време. Обградена от градските светлини. Вини! Градско чедо съм, обичам това. Обградена от шум, феерия, светлина... Музиката в главата ми. Усмивката на устата ми. Страстта в очите ми.
Думите върху листа.
Лекота!
Музата е в моята душа.
Красота!

by **BLooDyKiSs** Съб Фев 12, 2011 9:36 pm

12 Февруари 2011

Тръпки?! Мда.
От страх?! Не. От притеснение?! Може би. От желание?! Също. От нетърпение?! Точно.
Самокритична съм, доста дори. Поемам си дъх и правя това. Правя го за теб. О, защото знам, че ще ти хареса. Дори да се чудя на глас. Примамвам, знам го. Играя си, но не съвсем. Показвам, но и прикривам. дали сърцето ти тупти, когато гледаш, така както моето туптеше докато го правя?! Лека невинност и чувственост. Притеснението?! Неоснователно, нали?! Но аз виждам несъвършенствата си. Виждам ги и понякога ме е яд на тях. Ще ми се да съм съвършена за теб, но все пак съм просто човек. Едно обикновено момиче.
"Той те обича. Ти си перфектна за него."
Както той за мен?! Да, никой не е перфектен до момента, в който не го обикнеш. Когато чуя задоволството в гласа му. О, да, това е всичко, което искам. Той да е щастлив. Ето в това се съсредоточава Светът. Той е моят Свят.
Не, задръжки пред него нямам. Той знае всичко, познава ме. Познаваме ме тъй добре, както и аз сигурно не се. Знае скритите ми желания, без да ги казвам. Знаеш кога и как да ме докосне. Или пък просто чувства?!
Малките подаръчета. Малки изненади. Изкушаващи и палави, сладки и невинни.
come come, baby
come be my toyfriend
let me play with you
Кой ще с кого ще си играе?! А може би и двамата?! Има ли значение... не.

by **BLooDyKiSs** Сря Фев 23, 2011 8:27 am

23 Февруари 2011

Сладките 16!
Моите сладки 16.
Не, представата ми не е за шумно парти. Хора, които се стичат у дома, унищожавайки по невнимание околността. Не искам лицемерни лице, които са тук само за алкохола. Не съм „Принцесата на бала“. Не е моята мечта за рожден ден.
21. Беше един наистина прекрасен ден. Изпълнен с много усмивки и съвсем малко меланхолия. Смях, закачки и любов. Една планина, която не може да бъде поместена. Това бяхме. Това сме. Проснати на леглото. Тя, сгушена в мен. Той, шептящ в ухото ми. Сладко?! Не зная. Забавно?! Със сигурност. Вятърът в косите ни – не е проблем. Студът, който изгаря пръстите ни – майната му.
Сега… Време е за подготовка. Завъртам се, разравям. Подреждам, в главата си. Планувам. И, о, знам какво ще следва. Всички, тук. Желаещи да се присъединят?! Кой е казал, че всичко е приключило вече?! Как не! Събота. Ето този ден чакам. Винаги се сдържам, винаги спирам, винаги се охлаждам. Е, не. Момента да се пооклоунча малко. Женско парти?! Да, но с откачалки. Моите откачалки. Хората, които, знам ще няма да разрешат нещо да ми провали вечерта. Хората, които знам, че по-скоро биха ми зашили няколко шамара, от колкото да ми позволят да се сдухам. Дали ще се напием?! Може би… малко. А може би доста. А може би въобще не.
Усмихвам се. Усмихвам се като котка видяла мишка. Усещам напора на кръвта си. Като огнена вихрушка из вените ми. Времето да освободя малко енергия. Дълго сдържана енергия. Ще забравя огорчението. Тази вечер ще те забравя, така както ти забрави рождения ми ден. Не ще ти продумам, така както ти не ми каза нищо, мили тате. Наистина страхотен подарък! Ще бъда с хората, които не забравиха. Хората, които направиха този ден съвършен. По един или друг начин те са с мен. И ще са.
Иде ми да се размъркам. Сгушвам се и задържам огъня там вътре. Той е за събота. Но не се сдържам. Рязко провесвам глава от леглото, размахвам крака във въздуха и се засмивам с цяло гърло. Детето в мен?! Съжалявам,ако някой има проблем, но то винаги ще е там. Нямам намерението да го губя. Може да стана на 50 дори, но детето в мен ще трепти.
Ще танцувам. Ще танцувам, докато не усетя как краката ми се подгъват като след 600 метра. Ще подскачам и ще се въртя, докато всичко не започне да се върти.
А сутринта... Сутринта може всичко да ме боли, но аз ще се усмихвам с топлина. Заради нощта. Нощта, която съм имала със всички тези същества. Приятели.
Сладки 16! Ето това е моя старт. Началото на моите сладки 16.
Готови?!

by **BLooDyKiSs** Съб Мар 19, 2011 10:38 am

19 Март 2011

Колко време мина...
Никога не съм искала да знаят. Точно поради тази причина. Мразя това. Мразя фалшивата загриженост, в която всички изпадат. За какво говоря?!
Живяло някога едно момиче. То имало имало малко истински приятели и други не допускало до себе си. Един ден както момичето си стояло на чина в училище, смеело се с една от най-близките си, лека болка се прокраднала в гърдите й. Тя познавала това, не му обърнала внимание.
"Ще мине след малко"
Ама не минало. Болката се разпространила, завзела гърдите й. Младото същество потръпнало леко, тих страх пропълзял в съзнанието й. Подтиснала го и тихо помолила приятелката си да я придружи.
"Валериан"
Нали това й беше казала лекарката. Момичето слизало бавно по стълбите, придържана от крехки загрижени ръце. Целия свят се замъглявал. Очите й се затваряли, сякаш отказвали да погледнат повече. Тялото й било като вейка оставена на милостта на южния вятър. Бавно стигнала, където отивала. Взела успокоителното. С подкрепа се върнала, в стаята. Положила глава на дървената маса. За 40 минути всичко се преобърнало. Момичето треперило. Стараело се да диша, но болката стихвала прекалено бавно, прекалено трудно.
40 минути... Отново придружавана от нейната близка и притеснена приятелка тя слязла. "Да си ходи." Моля?! И какво да каже на всички това създание?! Качила се горе.
"Много й е лошо... присвива я сърцето."
Сякаш някой пуснал бомба сред 27 човека. Избухнала врява. Всеки се надпреварвал да си изкаже мнението. Да се покаже, колко е състрадателен.
"Знам какво ми е, знам..."
Тихия отговор на момичето било чуто едва от няколко човека, другите продължавали да викат. Гледали я със страх.
"Не е кой знае какво."
Сякаш не го е казвала. Всички продължавали да я наблюдават по същия напрегнат начин. Някои дори посягали към телефоните си. Всички... Достатъчно!
Ето какво мразя! Няма да умра!
Защо като чуете "сърце" всички си представяте инфаркт?! Да имам дефект по рождение, абра кадабра. И какво?! Не! Не искам това държание, не съм от захар, извара, сирене и каквото още там се сетите.
Силна съм. Може би не колкото вас, не колкото лелката от съседния вход, но по своему и за себе си съм силна. Няма да падна на пода, с оцъклени очи, мъртвешки бяла кожа и струйка кръв стичаща се от устните ми. Имам за какво да живея, мерси за вярата.
Това държание, това държание... Това отношение. Не го искам! Не!

by Sponsored content

Silv's diary

Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary

Re: Silv's diary