Моите стихове...

Сама

Самотата в мен прелива,
изпълва ме до край.
Вървя сама по пътечката красива,
усещам този зноен рай.
"Сама!Сама!Сама!..."
сякаш припяват ми шумолящите листа.
"Сама!Сама!Сама!..."
приглася им буйната река.

Любов

Любов. Що е то?
Любовта, тя е най-святото
на таз пуста студена земя.

***

Помита тя света ти, изведнъж.
Лее се в душата ти като огнен дъжд.
Изпепелява всяко чувство в теб.

***

Завзема те до край,
а след тоз чуден рай,
оставя те, таз магия нереална,
празен, сам и наранен!

Съдници нечестни


Гледат я тез черни кат въглени очи,
изкрящи, диви и неумолими.
Пронизват те душата нежна, крехка.
Осъждат я без жал.
Не питат: „Виновна ли си? Невинна?“
Гледат я с леден плам,
забиват хиляди стрели в таз душа млада, сънлива.
Убиват я!



„Обичай ме и в смъртта“

Косите вятъра заплита,
очите насълзява,
усмивката изсъхва.
Ръцете нежни, бели, протягат се в мрака,
търсят любовта, надеждата, нежността.
Но прегръщат те само смъртта, безнадежността, грубостта.

***

Полита крехката жена от високата скала.
Отваря се широко пастта на бурната водна тъма.
Поглъща тя младата жена.

***

Но запомни таз тъма
вик тъжен, свят завет...
“Обичай ме и в смъртта!”
Изкрещя.




Желание

Приглушена светлина.
Любовно напрежение струи...
Въздишки на желание,
въздишки плахи, нежни...
Червен копринен ореол.
Очи влажни.
Устни жадни.
Бедра албаносови.
Ръце тънки-треперещи, търсещи.
Желание в таз грешница кат огън буен неспирен пламти.



За последно

За последно таз година
събираме се тук.
Сълзи и смях по нашите лица
преливат пак.
Спомени – скъпи, свещени
изникват отново у нас.
Как неуморни по коридорите се гонехме,
как се плискахме с вода чешмяна,
как смях кристален
очите наслъзяваше, тялото разтрисаше.
Скърби и радости споделяхме
нии тез години скъпи.
За последно този ден
събираме се тук.
За последно, приятели любими
виждаме се тук.
Сълзи обливат сега нашите лица,
сълзи на мъка, на тъга
от раздялата с тез скъпи ни неща.