Принцесата на безсмъртните създания

by RainyDay Пон Фев 01, 2010 9:22 pm

Ами това е един проект ,който започнах скоро.Не съм много добра в писането ,но се уча ,защото ме влече.Не мога да ви кажа в срок кога ще има нова глава ,но горе долу през 3 дни.Все пак не трябва да се насилваме и просто да запълваме редовете с празни думи..Нали така?
П.П Фикът достига до вас благодарение на Flyleaf хД

Глава 1
-Оливия Кавил беше борбена жена.Тя не познаваше поражението и никога не се предаваше.Беше силна..Успя да се задържи на повърхността,успя да възпита и изхрани едно дете,вече млада дама ,която бе ощетена от съдбата в най-ранна възраст..Всичко това ,което направи Оливия трябва да бъде запомнено.
Почивай в мир,Оливия.
Душата ми беше разкъсана на милиони малки парченца.Чуваше се думкането на сърцето ми ,но дали усещах нещо?Нима имаше смисъл да дишам,да говоря,да чувам след като на света няма вече човек ,с който да поговоря и споделя.
Чу се звън от камбана.Гостите ,които бяха дошли в чест на баба ми бавно с наведени глави се придвижваха до ковчега й ,за да си вземат последно сбогом.Лицата им бяха изпълнени със страдание,болка,загриженост..
Дойде и моят ред.Бавно пристъпих към ковчега й.Видях за последен път лицето й,извито в нейната силно заредена с позитивизъм усмивка.Взех една бяла роза от букета ,който държах в ръцете си и я оставих да лежи до нея.Белите рози бяха любимите й цветя.Бях длъжна да ги донеса тук,където си взимаме с нея сбогом.
От очите ми започнаха да се стичат сълзи.Бавно падаха по лицето ми ,но дори не ги усещах.Бях без чувства.Всичко си бе отишло.
-Катерина,ние ще тръгваме.Желаеш ли да се качиш при нас или останеш още?
Гласът на леля Дженифър прекъсна мислите ми.
-Не,няма проблем.Ще се прибера.Искам да повървя.Не се притеснявай,ще се прибера преди да се е стъмнило.
-Както желаеш.
Изчаках леля да се качи в колата си.Не желаех да съм в тежест на никого след смъртта на баба.
Тръгнах към изходът на гробищата.Бяло куче ме пресрещна на входа.
-Здравей,красавецо. – кучето заблиза ръката ми.- Съжалявам ,но нямам какво да ти дам.Имам само бели рози.
Грабнах една бяла роза от букетът,който държах и..О,не.Мразя бодлите на розите.Бликна струйка кръв от пръста ми.Капките започнаха да се стичат на земята ,а една от тях попадна точно в муцунката на малкия ми приятел.
-О,много съжалявам.
Отворих чантата си и извадих бяла хартиена кърпичка.Увих я около раната и притиснах силно.
-Хмм,какво ще кажеш да те нахраня?И без това вече живея сама.Защо да не си взема домашен любимец.Изглеждаш и самотен.
Закрачих към дома.Живея в малка къщичка.След като почина баба не ми остави много ,а тя не беше от най-богатите.Винаги съм харесвала малките ,но уютни къщички ,а тази бе точно мечтания дом.Живея в нея от 17 години.Когато починаха родителите ми трябваше да ме отгледа баба понеже тя бе единствения жив.От страната на баща ми нямало никои ,а от на майка ми само баба.Мама и татко били страшно влюбени.Един ден ,когато съм била само на няколко месеца отивали до някакъв супермаркет.Докато пътували тир,който превозвал автомобили се повредил.Шофьорът му не успял да овладее контрола и се блъснал право в мама и татко.И двамата починали на място.
Кучето вървеше близо да мен и се оглеждаше.
-Мисля ,че трябва да си имаш име.Какво ще кажеш за..Тристан.Ще се казваш Тристан.Всъщност,Тристан и Изолда ми е любимата книга.Приличаш ми на Тристан.
Тристан издаде звук подобен на ръмжене ,но ми прозвуча като радостно ръмжене.
Отворих вратичката на оградата и влязох в двора.Баба ми беше голяма почитателка на цветята ,което обясняваше ароматът ,който се носеше навсякъде.
Отключих вратата и отворих на Тристан да влезе.Оставих чантата си в хола и се запътих към кухнята.Отворих шкафът със сухите храни и извадих пакета с кучешката храна ,която принадлежеше на кучето ,което баба бе открила в гората ,но един ден то просто си тръгна.Сега храната бе на Тристан.Взех една пластмасова чиния и изсипах в нея това ,което бе останало.
-Ето,приятел.Наслаждавай се на храната си .Аз ще се кача ,за да се преоблека.
Тръгнах с тихи стъпки към стаята си ,която се намира на вторият етаж.Докато крачех се спрях пред огледалото пред стаята ми.
Седемнадесет годишно момиче..С дълги лешникови коси,на къдрици ,спускащи около лицето й.Това бях аз,дори и да не исках.Растях ,а дори не го усещах.Дали днес бе денят ,в който разбирам ,че повече няма да съм предишното момиче?
Чух лаене.О,Тристан,разбира се.Беше ме проследил незабелязано и ме гледаше със сините си като езеро очи.
Отворих вратата на стаята и Тристан се втурна бясно към леглото ми.Легна на него и се загледа в мен.
Отместих поглед от новия ми приятел и свалих роклята си.Тристан бе отместил погледа си настрани сякаш не искаше да гледа как се събличам.Хмм,като истински джентълмен.
-Хей,ти си възпитан доста добре.Джентълмен си.
Навлякох пижамата си и се хвърлих върху леглото.Бях толкова изморена ,че даже не бих могла да влача дори котка.Завих се и затворих очи.Усетих лапичките на кучето по тялото си.Тристан си бе легнал близо до мен.Отново затворих очи и скоро задрямах.

by RainyDay Пон Фев 01, 2010 9:23 pm

Глава 2
Лъчите на слънцето погалиха лицето ми.Новият ден настъпваше с пълна сила,птичките летяха волно в небето,чуваше се само шумът от дърварите в близката гора.Утрото не бе от най-любимите ми части от деня,даже беше най-омразната ми.Мразех да ставам рано,обичах да се излежавам в леглото с роман в ръцете.Не ,че не харесвам пеенето на птичките или гласът на любимите ми хора ,които винаги са до мен сутрин.Просто..същността ми не е такава.Обичах нощта.Обичах да стоя до късно,обичах да се разхождам на лунна светлина,обичах луната,звездите,тъмното небе,тишината ,която носи нощта.
Станах от леглото.Днес се чувствах някак си по-бодра,по-специална.Нямах представа на какво се дължи това.Вчера казах се видях с баба за последно,а днес сякаш нищо не се е случило.
На вратата се почука.Тръгнах към стълбите и бързо слязох надолу.Нямах никакво съмнение кой е.Знаех още преди да съм отворила вратата.Погледнах часовникът си – 7:35.Точно навреме.
Отворих вратата.
-Здравей,миличка.Как си?Нямаме време за губене.Обличай се ,а аз ще направя кафето.
Беше Джеръми в пълният си блясък и с обичайните си реплики,който вероятно бе запомнил от някой романтичен филм с елементи на фантастика.
Джеръми е 18 годишен младеж ,с който се познаваме от деца.Не,никога не сме били заедно ,ако това е първото нещо ,което ви дойде на ума.Винаги сме били близки,най-добри приятели.Не се страхувам да му споделя,знам ,че именно той е човекът ,който най-добре ще опази тайната.От къде знам ли?
Джеръми не е точно типичното момче.Той е заклет романтик и освен това не харесва момичета.Не,че аз не съм малко романтичка ,но той е й е заклет фен на глупавата романтика.
-Каква е тая’ бъркотия тук?Случайно да имаш някакво животно наоколо?
Джеръми прекъсна мислите ми и ме накара за първи път от сутринта да помисля за Тристан.Запътих се към кухнята ,за да разбера за какво говори Джеръми.
Целият кухненски под бе в кучешка храна,разлято мляко.Хладилникът бе отворен и продуктите бяха отворени и оставени из цялата кухня.
-О,господи! – въздъхнах. – Навярно пакостникът е Тристан,новият ми кучешки приятел.Бил е доста гладен.Не се притеснявай ,ще се оправя.Само да облека и ще се оправя.Не е нужно днес да ходя на училище.
-Трябваше да ми кажеш.Как ще се справиш сама?Къде е проклетото куче?!Тристан ли се казваше? – попита Джеръми ,а аз му отвърнах само с кимане. – Тристаан! – не се появи –Тристаан!
-Виж,Джер.Можеш да тръгваш.Не е нужно,ще закъснееш.
-Както кажеш,Кат.Не искам да те оставям ,но както си решила.Ще се върна ,за да открия глупавото куче.
-Стига,Джеръми.Знам ,че не можеш да убиеш и муха.Просто си малко ядосан,заради манията ти по чистота.
Джеръми кимна с глава,усмихна се и затори входната врата.
***
След като почистих пакостите на огладнелия Тристан ми стана ясно ,че всъщност аз съм гладната сега.Погледнах към часовникът и се оказа ,че е станало обяд.Качих се в стаята си и грабнах книгата ,която скоро бях взела от библютеката.Така и не я прочетох.Беше си научна фантастика ,а знаех добре ,че това не е моят жанр.Грабнах и малко пари.Взех ключовете за колата и запалих към градската библютека.
Градът не е голям ,но не е малък.Имаше си богата история ,с която не бях запозната.Часовете по История не бяха от любимите ми.
Спрях колата на паркинга пред библютеката и влязох вътре.Госпожа Дейвидсън,мила и нежна жена ,която работи тук ме поздрави и набързо изказа съболезнования.Набързо ме запозна с новите книги ,които получила пред няколко дни ,но нито една от тях не ми направи впечатление.Тръгнах към любимият ми отдел „Английска литература”.
Тук никога нямаше никой.Книгите не представляваха огромен интерес.Хората четяха нашумелият Стивън Кинг и Нора Робъртс.Предпочитах Джейн Остин,Лорд Байрън,Сестрите Бронте.
Посегнах да взема „Менсфийлд парк” от Джейн Остин ,но ми се стори доста високо.Беше едва на последния рафт ,а аз бях прекалено ниска.
-Позволете аз да я взема.
Нежен мъжки глас заговори зад мен. [i]

by RainyDay Пет Фев 19, 2010 10:09 pm

Глава 3
Аромат на мед и канела се разнесе.Не можех да устоя на аромата на меда откакто се помня.Обожавах мед и вдишах още по-силно.
Ръце се пресегнаха към рафта и след секунди желаната книга вече я нямаше.
-Съжалявам,ако съм Ви стреснал.Просто бях наоколо и оглеждах ,а и чух стъпки.Реших да проверя.
Обърнах се и тогава го видях. Чифт сини очи се впериха в мен.Бяха дълбоки като езеро ,че чак се губех там.
Светло кестенява коса и снежно бяла кожа.От усмивката му строеше такава енергия ,че чак ме караше и аз да се усмихна ,което беше невъзможно преди да се появи.Беше облечен с черно кожено яке и от вътре се показваше черната му тениска.Носеше джинси ,който изглеждаха негладени.Кестенявата му коса бе разрошена и стърчаща на всички страни му придаваше някак очарование.В ръката си държеше книга,с единият си пръст отбелязваше докъде бе стигнал.
-Добър избор.Чел съм „Менсфийлд парк”.Ще Ви хареса.
Подаде ми книгата и я поех.Пръстите ни се докоснаха леко,електрически ток премина през тялото ми.
-Ъъ…Благодаря.Нямаше нужда,аз щях да я сваля някак.Няма нужда да си говорим на вие.Приятно ми е,аз съм Катерина ,но всички ме наричат Кат.
-Приятно ми е..Кат. – произнесе името с някакъв особен тон. – Аз съм..аз..Трябва да тръгвам.Съжалявам.
Гласът му се промени,изражението му стана мрачно,наведе погледа си и се обърна.Тръгна с бързи крачки през раздела.Очите ни се срещнаха за последен път ,когато отвори вратата и се обърна към мен.
За миг всичко се промени.Температурата наоколо отново стана някак..сива.Усмивката изчезна от лицето ми.Огледах наоколо и видях ,че е оставил книгата ,която държеше – „Колекционерът на кости”.
-Кат,аз ще отивам на обяд.Ще затварям след няколко минути.Ще останеш тук или ще тръгваш?
-Не,ще тръгвам.Ще взема тези книги и ще те оставя.
Казах си „Защо не?”..Този колекционер не изглежда толкова зле.
Последвах г-жа Дейвидсън.Застанах срещу нея ,за да регистрира книгите.За миг отново се пренесох в онази случа със ..Непознатият или Безименният..Защо не ми каза името си?Защо си тръгна така?Защо се появи просто така?
-Г-жо Дейвидсън,видяхте ли момчето ,което излезе преди малко от библютеката?
-Да,Кат.Никога не съм го виждала.Стана ми странно като го видях тук.Каза ,че ще се записва и отиде да си търси книги.После си тръгна изненадващо.Незнам какво да мисля.
„Незнам какво да мисля”..Наистина незнаех.
Взех книгите и се запътих към изхода.Хвърлих последен поглед към раздела и отворих вратата.Вдишах чист въздух и бръкнах в джоба си ,за да извадя ключовете за колата.Тръгнах с бавни крачки.Паркингът се намираше на ъгъла.Нямах за къде да бързам.
Стигнах до ъгълът и тогава видях отново него.Беше с гръб към мен ,но си личеше ,че чака нещо.И отново се случи – усмивката отново беше на лицето ми.Незнаех какво да правя – да побягна и никога да не се върна,или да отида?
Нещо ми подсказваше да вървя към него..Тръгнах с бавни крачки.Стоеше прав без да помръдва и някак си се появи малко страх придружен от желание.
И се обърна към мен – погледна ме с очакване ,но този път нямаше усмивка.Нещо в мен ми подсказа „Правиш грешка!Той е опасен,бягай,глупаво момиче.”.Той самият може би се опитваше да го каже.
-Здравей,отново.Защо си..
Ръце ме сграбчиха през кръста.Затворих очи и него го нямаше.Усещах отново онзи аромат на канела и мед ,но още по-силно.Едната му ръка ме бе стиснала през кръста,а другата бе на на устата му.
Усетих тежкото му дишане близо.Бяхме толкова близо.
Опитваше се да каже нещо ,но вероятно не намираше думите.
-Съжалявам,че трябва да го направя ,но това е дълг ,който трябва да изпълня.Принцесо,извинявам се.Просто ме оставете и не се съпротивлявайте.
Отпуснах се в ръцете му.Незнам как го правеше ,но макар и да се разбираше ,че ме отвлича се чувствах някак си..изпълнена.
Махна ръката си от устните ми.
-Благодаря ти.Знаех ,че ще ме разбереш.Макар и да знам ,че не ме разбираш..Както и да е.
Дишаше ,но някак трудно,неспокойно.Съпротивляваше между така наречения „дълг” ,макар и да не знаех какво значи това.
-Сега те моля,принцесо,моля те дай ми ключовете за колата и се качи без да се съпротивляваш.Това ще е най-трудната част ,но разбери правя го за твое добро.
Подадох ключовете и той ме пусна.Отключи колата и побягнах към нея.Отворих вратата и седнах на първата седалка.Докато отварях,видях ,че той вече е седнал и е сложил ключа.
Сложих се колана без да поглеждам към него.
Облегнах се и затворих очи.Не смеех да кажа нищо,но и нямах какво.
-Вземи. – подаде ми превръзка за очите. – Сложи си я.Предполагаше се ,че аз трябва да го направя ,но просто не мога.Правя го по най-лесният начин.Предполагаше се ,че трябва да те изненадам в гръб ,но просто не успях.След като се запознахме разбрах ,че няма да успея ,ако бъда груб.В теб има нещо нежно,не си като останалите.Знам ,че си принцеса и трябва да си нежна ,но ти си нежна и невинна.Различна си.
Взех превръзката и я сложих на очите си.
Незнаех какво да кажа.Всичко ми се струваше някак невъзможно.И за каква принцеса ставаше въпрос?
Не попитах.Незнаех къде отивам,незнаех какъв е този странен импулс да се подчинявам,незнаех как се казва,незнам дали ще умра и незнаех къде отивам..Едва ли знаех нещо в този момент.
-Объркана си,аз също.Прости ми ,но така най-добре.Скоро ще разбереш.
Чух набирането на телефонен номер.
-Джонатан,след няколко минути сме при теб.Просто подготви всички,че тя не е това ,което очаквахме.
Затвори телефона и продължи да ми говори.
-Радвам се ,че ме разбра.Благодаря ти.Впрочем,казвам се Тристан.Не знам как успя,но снощи ми позна името ,което ме улеснява. – чу се лек смях,който ме накара да се усмихна.
Момент..
-Предполагам,че ще ме попиташ какво става,но нямам право да ти кажа.Мислиш ме за куче,но не съм куче.Друго странно явление съм ,нямам право да ти кажа какво.Изчакай да стигнем в двореца.