Размисли..

Хм не знам защо, ама винаги когато тръгна да пиша се получава нещо депресиращо, дори и ако съм адски щастлива докато го пиша..В редките случай като напиша нещо весело и не ми харесва как звучи..Ениуей това го писах днес в час по математика, от скука..

Защо живеем? Защо просто не легнем някъде и не останем така завинаги - гледайки празно в тъмнината; без да се движим - чакайки всичко това да свърши. И в един момент ще настъпи очакваното щастие и ние ще изчезнем от тази земя, далеч от всички скърби, несгоди и неизпълнени мечти. Никога повече няма да изпитаме онова ужасно чувство на безпомощност, което ни кара да се събуждаме с плач нощем и да се чудим какво сме сторили, че да бъдем наказани да не можем да променим живота си. Много често ми се е случвало, да спра, да погледна към небето и сдържайки сълзите си, да се запитам какво съм направил, може би в някой минал живот, че да страдам така. Бях преминал през всичко - тъга, нещастие, гняв, ярост, безпомощност - докато накрая емоциите изчезнаха и ми остана единствено примирението. Опитах се да бъда щастлив, да забравя всичко, но явно не го заслужавах. Сега просто чаках. Осъзнавах, че цял живот ще страдам и с едно привидно безразличие очаквах идването на момента, когато щях да изчезна, заедно с цялата самота и мъка, изгарящи ме отвътре. Единственото, за което съжалявах, бе че нямах смелостта да прекратя всичко това. Бях безсилен, вкопчен в жалкия си живот. Пиенето и пушенето ми помагаха да спра да чувствам, да притъпя болката, от която дори не можех да дишам. Не знаех каква част от разума и съзнанието си бях унищожил, но в редките мигове на прозрение, когато умът ми бе чист, чувствата бяха толкова силни, че се питах може ли човек да умре от скръб.
Отново се запитах защо живея. Хората са странни създания. Раждат се, страдат, а после умират. Чудя се кой си беше направил такава гавра с нас - създавайки ни, а после оставяйки ни на произвола на съдбата. Внушавайки в нас тези идиотски инстинкти, които колкото и нещастни и мизерни да бяхме, не ни позволяваха да се предадем напълно.
Не знам кой съм, нито какво искам. И в този момент се приближавам все повече, стъпка по стъпка, към онова тъй бленувано спасение. Защо трябваше да живея в този свят, където всеки се интересуваше единствено от собственото и си благополучие и всячески вредеше на останалите, за да го получи. Хората убиват, нараняват, оскверняват...без да се замислят дори и за миг какво причиняват на всички същества, на природата, та дори и на самите себе си. Някои от тях желаеха безсмъртие. Продължавах да се питам какъв бе смисъла да живееш в този опетнен свят? За мен всеки ден бе борба. Изморявах се. Надеждата, която имах, беше намалявала постепенно, докато накрая просто бе изчезнала. Нима имаше причини да продължавам? Непрекъснато тези мисли се въртяха в главата ми, прекъсваха съня ми и размътваха съзнанието ми..