История в бяло

Осъзнавайки факта , че се е изгубил в гората Данте въобще не се притесни, просто се ядоса на себе си , че си е позволил да навлезе толкова навътре.Спускаше се мрак и ставаше все по-студено. Все пак беше средата на декември и денят беше кратък.Навсякаде беше бяло и продължаваше да вали тихо сняг.Глупаво беше да се разхожда по това време.Потрепери от студ и се поогледа наоколо за вярната посока , но беше толкова бяло и толкова еднакво. Не трябваше да стои като статуя , а да се върне обратно към къщи. Леля му сигурно се бе разтревожила, и то с право , все пак не бе местен и не познаваше тукашните места.
Данте тръгна в някаква посока , без да знае на къде ще го отведе тя. Просто трябваше да се движи преди да стане по-тъмо и по-студено.
Единственият звук идваше от стъпките, които оставяше в снега.
Всичко му изглеждаше така еднакво и незнаеше къде ще го изведе пътя.Изведнъж ,като че ли му се дочу отнякаде изпукване , а наоколо нямаше нищо.
-Има ли някой там? – спря се Данте с надежда , че е срещнал някой заблуден пътник като него , но уви само му се беше причуло. Продължи напред , въпреки че усещаше , че се е изгубил.
Нещо беше застанало на пътя му.Той се олуля и падна на мокрия сняг. Усети студеният допир на лицето си.Опита се да стане за да продължи напред , небиваше да губи време.Изтупвайки мокрият сняг от себе си , с периферното си здрение той видя нещо да преминава покрай него. Вдигна поглед и видя , че срещу него стои вълк.Уплаши се! Имаше за какво , защото осъзна , че е попаднал в тежка ситуация. Погледна вълкът , който стоеше срещу него и също ги наблюдаваше.
Доста едър вълк с лъскава козина и набито тяло . Просто стоеше неподвижен и го гледаше.
Данте не знаеше какво да прави. Боеше се да направи дори и крачка.
Вълкът пристъпи бавно към него, спря се, подаде муцуната си и го погледна.Въпреки страхът, който го беше обвзел Данте чувстваше , че вълкът няма да го нарани. Животното побутна с муцунката си ръката му и с глава посочи някаква посока, различна от тази, която самият той беше поел.
-Искаш да ми покажеш пътя ли ? – осмели се да запита той , но вълкът само го погледна и сякаш в знак на съгласие махна с глава и тръгна напред пред него.
На момчето не му оставаше нищо друго освен да го последва.Рискуваше да се загуби или да стане вечеря на този голям звяр.
-Знаеш ли , ти си необикновено голям вълк!- беше налудничево да говори на животно , но сякаш то беше по-специално.
Вълкът вървеше напред с грациозна походка. Плътно зад тях се появиха още два , но те се движеха по-назад , от двете им страни.Данте ги видя , но не се уплаши. Явно бяха от глутницата на неговия водач.
Беше тъмно ,но Данте продължаваше да ги следва.Вече се виждаха светлините на града.Данте въздъхна облекчен, че се бе измълнал.
Не разбираше как така този вълк го беше открил, и как знаеше къде да го отведе.
Спря се, и вълкът също. Погледите им се срещнаха.
-Ти си необикновен вълк, както и другарите ти . Разбираш ли какво ти говоря. Оф, лудост е!- тихо каза той.
Вълкът само го гледаше, а останалите два стояха на прилично разстояние.Данте продължи направо към главният път, но вълците не помръдваха.Данте усети, че върви сам и се обърна.
-А, значи вие сте до тук, така ли?Разбирам. Благодаря, че ми спасихте кожата.Нататък мога и сам.
Вълците само го гледаха.Двамата, които ги следваха от разстояние се мушнаха обратно в гората.С него остана само неговият водач.Той се приближи към Данте, подуши го, погледна го в очите,обърна се и препусна навътре в гората.
Данте остана изненадан от случката, както и от всичко, което му се случи и побърза да се прибере.Леля му се бе разтревожила, но той я успокои. Така и не и спомена са вълците.
В съседство до къщана на лелята на Данте живееше стара жена, която очакваше внуците и да се приберат. Днес закъсняваха за вечеря, а те щеше да изстине.
Вратата на кухнята се отвори и на топло влязоха две момчета и едно момиче.
-О, бабо, толкова много да се извиняваме, че закъсняхме, но се наложи по пътя да помогнем на едно момче, което се бе изгубило в гората.-обясни момичето.
-Нищо деца, хубаво сте направили, а сега да сядаме и да вечеряме, преди храната да е изстинала.- отвърна старицата.
-Ухае на вкусно,бабо- обадиха се и момчетата, и всички се втурнаха да помагат.
-Деца, внимавайте много като ходите в гората. Не искам неприятности с местните.- каза баба им.
- Няма бабо, ще сме много предпазливи- отвърна момичето и отхапа голямо парче месо, усмихвайки се на братята си.