"Кланът Радли" от Мат Хейг (един различен вампирски роман)

"Кланът Радли" от Мат Хейг

Романът, който оглави литературните класации, спечели наградата на Американската асоциация на библиотекарите и бе избран от режисьора Алфонсо Куарон ("И твойта майка също", "Хари Потър и затворникът от Азкабан") за следващия му хитов проект.

"Тази язвителна сатира на въздържанието и отдаването на удоволствията (и на опитите да не изядеш съседите си) е неповторим пир. Очаквайте неочакваното и няма да останете разочаровани. Прочетете я, преди да видите филма на Алфонсо Куарон. Вкусна е – от началото до края. Не искате да свършва." – Патрик Кийлти, BBC
""Кланът Радли" ще ви забавлява и удивява." - Vogue
"Убийствено ексцентричен... необикновено вълнуващ портерт на брак, в който двамата партньори са принудени да отричат инстинктите и желанията си." – The Guardian
"Забавен, страховит и зловещо познат сценарий!" – Алфонсо Куарон

Радли са типично английско семейство. Правят всичко възможно да водят тих, обикновен живот и да не излизат извън радара на местните клюки. Но децата Радли - Клара и Роуан - са малко… различни. Трябва да се плескат обилно със слънцезащитен крем с фактор 50, преди да си покажат носа навън дори за кратко. И двамата са хронично уморени и страдат от безброй физически и емоционални проблеми. Клара открива, че от веганството й призлява ужасно. Роуан е безмилостно тормозен от връстниците си и е убеден, че Ева, момичето, което тайно обича, никога няма да отвърне на нежните му чувства. Обречени са на живот, изпълнен с пренебрежение и присмех. Докато един ден Клара не открива истинската си природа... и последвалата криза не поставя под въпрос решението на Радли да бъдат вампири-въздържатели.

"Кланът Радли" е завладяваща книга, която се чете на няколко нива. От една страна, тя е типичен вампирски роман с напрегнати сцени и ужасяващи убийства - или поне щеше да бъде, ако не беше толкова комична и забавна. От друга страна, това е роман-метафора на съвременното общество, в което всеки е принуден да потиска нуждите и желанията си, за да живее според приетите норми.


* * *

Тук е тихо, особено нощем.
Бихте казали, едно място, което е твърде тихо, за да е възможно сред красивите му, обвити в сянката на дърветата алеи да живее чудовище.
Всъщност, в три сутринта в селцето Бишъпторп е лесно да повярвате на лъжата, която неговите обитатели поддържат – че това е място, в което добри и кротки хора водят добър и кротък живот.
В този час единствените звуци, които се чуват, са онези, издавани от самата природа. Бухането на кукумявка, далечният лай на куче или – във ветровита нощ като тази – неясният шепот на вятъра сред яворовите дървета. Дори ако стоите на главната улица, точно пред магазина за карнавални костюми, или пред кръчмата, или пред деликатесния магазин "Гладният рибояд", ще ви бъде трудно да доловите някакъв уличен трафик или да видите оскърбителния графит, който "краси" някогашната пощенска служба (макар че може би ще успеете да разчетете думата Откачалка, ако напрегнете очи).
Далече от главната улица, на място като "Орчард Лейн", ако си направите нощна разходка покрай еднофамилните къщи в съвременен стил, обитавани от адвокати, лекари и ръководители на проекти, ще откриете, че всичките им лампи са изгасени, а завесите – спуснати, така че домовете да са изолирани от нощта. Или поне ще е така, докато стигнете номер 17, където ще забележите светлина, процеждаща се през завесите на прозорец на горния етаж.
И ако спрете, омаяни от онзи прохладен и успокоителен свеж нощен въздух, отначало ще видите, че номер 17 е къща, която иначе съвсем се вписва в общия пейзаж наоколо. Може би не толкова пищна, колкото най-близката си съседка, номер 19, с широката й автомобилна алея и елегантните отличителни черти от периода на Регентството, но все пак къща, която по нищо не отстъпва на останалите.
Това е къща, която има точно вида и излъчването на типичен провинциален дом – не прекалено голяма, но достатъчно просторна, без нищо неуместно или дразнещо за окото. В много отношения къща мечта, както биха ви казали агентите по недвижими имоти, и безспорно идеална за отглеждане на деца.
Но след миг ще забележите, че в нея има нещо нередно. Не, може би "забележите" е твърде силна дума. Навярно няма напълно да осъзнаете, че около тази къща сякаш дори природата е по-тиха, че не чувате никакви птици или други подобни звуци. И въпреки това може да изпитате инстинктивно усещане, което ще ви накара да се зачудите каква е онази блещукаща светлина и да почувствате студ, който не е породен от нощния въздух.
Ако това чувство се засили, то може да се превърне в страх, който ще породи у вас желание да напуснете мястото и да избягате, но вероятно няма да го направите. Ще наблюдавате хубавата къща и микробуса, паркиран отвън, и ще си мислите, че са собственост на напълно нормални човешки същества, които не представляват заплаха за външния свят.
Ако си позволите да разсъждавате така обаче, ще сгрешите. Защото "Орчард Лейн" 17 е домът на семейство Радли и въпреки че полагат много усилия, те са всичко друго, но не и нормални.

*

Четиринайсетият пациент на Питър за деня е зад паравана за преобличане и смъква панталона и бельото си. Питър се опитва да не мисли за онова, което работата му изисква да направи през следващата приблизително една минута, докато нахлузва латексовата ръкавица. Просто седи там, опитвайки се да се сети за нещо, което може да сплаши Клара и да я накара отново да прояде месо.
Увреждане на нервите?
Анемия?
Има доста голям брой сериозни проблеми, предизвиквани от липса на витамин В и желязо. Но съществува риск, пред който никога не се бяха оказвали изправени, когато децата бяха по-малки – рискът от втори мнения, от хора като училищната сестра, която Роуан реши да посети заради обрива по кожата си и която се съмняваше, че това е фотодерматоза. Струва ли си вече? Струва ли си всичките тези лъжи? Струва ли си да поболява децата си? Най-лошото е, че децата му смятат, че не го е грижа, но истината е, че не му е позволено да го е грижа – не и така, както на него му се иска.
– По дяволите. – Той оформя думите само с устни, безмълвно. – По... дяволите.
Разбира се, Питър е лекар от доста отдавна, за да си дава сметка, че успокоението е само по себе си вид лекарство. Много пъти е чел за реалното въздействие на плацебо ефектите и триковете за придобиване на увереност. Знаеше за проучванията, които показваха как лекарството Oxazepam върши по-добра работа при лекуването на тревожност, ако таблетката е зелена, и е по-добро при депресия, ако е жълта.
Затова понякога именно така оправдава лъжите пред себе си. Просто оцветява истината, като хапче.
Но открива, че става по-трудно с течение на времето.
Докато седи и чака стареца, един плакат на таблото му за съобщения се взира в него, както винаги.
Голяма червена капка кръв, с форма на сълза.
После с удебелен шрифт, предпочитан от Националната здравна служба, думите: БЪДИ ГЕРОЙ ДНЕС, ДАРИ КРЪВ.
Часовникът тиктака.
Чува се шумолене на дрехи и старецът прочиства гърло.
– Така. Това е... аз съм... можете...
Питър се вмъква зад завесата и прави каквото изисква от него работата му.
– Няма нищо твърде обезпокоително, господин Бамбър.
Просто му трябва малко крем, това е всичко.
Старецът вдига долните гащи и панталоните си и изглежда на ръба на сълзите. Питър изхлузва ръкавицата и я поставя внимателно в малкото кошче, предназначено за такава цел. Капакът се затваря с щракване.
– О, добре – казва господин Бамбър. – Това е добре.
Питър поглежда лицето на стареца. Старческите петна, бръчките, разрошените косми, воднистите очи. За миг е толкова отвратен от собственото си бъдеще, което сам е скъсил, че почти не може да говори.
Извръща се и забелязва друг плакат на стената си. Плакат, който сигурно Илейн е сложила там. Изображение на комар и предупреждение за опасността от малария – послание към хората, тръгнали на почивка:
НУЖНО Е САМО ЕДНО УХАПВАНЕ.
Едва не избухва в сълзи.

*

Умората връхлита Роуан с нарколептични вълни и точно сега една от тях се разбива бурно върху него. Нощес е спал около два часа. Над средното му постижение. Само ако можеше да е толкова буден точно сега, колкото е в три сутринта. Клепачите му натежават все повече и повече и той си представя, че е там, където е сестра му, разговаряйки с Ева леко и непринудено, като обикновен човек.
Но от мястото зад гърба му се разнася шепот:
– Добро утро, флегма.
Роуан не казва нищо. Сега вече няма да може да заспи. А и бездруго сънят е твърде опасен. Разтрива очи, изважда книгата си с поемите на Байрон и се опитва да се съсредоточи върху един ред. Който и да е ред. Нещо точно в средата на "Лара".
Денят просветва върху умиращи и мъртви.
Чете същия ред отново и отново, като се опитва да изолира всичко останало. Но после автобусът спира и Харпър – вторият човек, от когото Роуан се страхува най-много – се качва в него. Харпър всъщност е Стюарт Харпър, но всички забравиха малкото му име в десети клас, някъде на игрището за ръгби.
Денят просветва върху умиращи и мъртви.
Харпър с усилие придвижва огромното си тяло по пътеката между седалките и Роуан го чува как сяда до Тоби. В някакъв момент от пътуването Роуан усеща как нещо го потупва няколко пъти по главата. След няколко отскачания осъзнава, че това е тенис-ракетата на Тоби.
– Ей, флегма. Как ти е обривът?
– Флегма – засмива се Харпър.
За облекчение на Роуан, Клара и Ева още не поглеждат назад.
Тоби отново му диша в тила.
– Ей, откачалко, какво четеш? Ей, Робин Червеношийката... Какво четеш?
Роуан се извръща наполовина:
– Името ми е Роуан – казва той. Или го казва наполовина.
"Името" излиза като дрезгав шепот, гърлото му не успява да намери гласа си навреме.
– Червен бурен – казва Харпър.
Роуан се опитва да се съсредоточи върху същия ред.
Денят просветва върху умиращи и мъртви.
Тоби обаче продължава да упорства.
– Какво четеш? Робин, зададох ти въпрос. Какво четеш?
Роуан неохотно вдига книгата, така че Тоби да я измъкне от ръката му.
– Гей.
Роуан се обръща на седалката си.
– Върни ми я. Моля те. Просто... може ли да си получа обратно книгата?
Тоби смушква Харпър:
– Прозорецът.
Харпър изглежда смутен или разколебан, но се изправя и отваря плъзгащия се тънък горен прозорец.
– Хайде, Харпър. Направи го.
Роуан не забелязва как книгата преминава в други ръце, но по някакъв начин това се случва, а после я вижда как полита назад като простреляна птица и пада на пътя. Всички – и Чайлд Харолд, и Манфред, и Дон Жуан – изгубени в един миг.
Иска да се опълчи на момчетата, но е слаб и уморен. Освен това Ева още не е забелязала унижението му и той не иска да прави нищо, което може да предизвика вниманието й.
– О, божичко, Робин, ужасно много съжалявам, но изглежда, че някой изгуби твоята книга с гейска поезия – казва Тоби с предизвикателен тон.
Другите хора, по местата около тях, се засмиват от страх. Клара се обръща, обзета от любопитство. Също и Ева. Могат да видят смеещите се хора, но не и повода за смеха.
Роуан затваря очи. Иска му се да можеше да е в 1812 година, в тъмна и усамотена карета, теглена от коне, заедно с Ева, седнала до него с дантелена шапчица.
Не ме гледай. Моля те, Ева, не ме гледай.
Когато отваря отново очи, желанието му е удовлетворено. Е, наполовина. Той все още е в двайсет и първи век, но сестра му и Ева си говорят в пълно неведение за случилото се току-що. Клара стиска облегалката на седалката пред себе си. Очевидно се чувства зле и той се надява, че няма физически да й прилошее в автобуса, защото, колкото и да му е омразно да бъде прицел на вниманието на Тоби и Харпър, не би искал да започнат да се съсредоточават върху Клара. Но по някакъв начин, чрез някакъв невидим сигнал, те долавят този страх и започват да обсъждат двете момичета.
– Ева е моя довечера, Харпс. Ще ме огрее този път, казвам ти.
– Така ли?
– Не се тревожи. И на теб ще ти излезе късметът. Сестрата на оня нещастник е лапнала по теб. Искам да кажа, още малко, и ще вземе да се задави.
– Какво?
– Че то си е очевидно.
– Клара?
– Добави й малко тен, махни й очилата и ще бъде страхотно маце.
Роуан усеща как Тоби се навежда към него, за да прошепне: "Имаме една питанка. Харпър е лапнал по сестра ти. Я ни припомни каква й беше тарифата за една нощ? Десетачка? По-малко?"
Гневът се надига в Роуан.
Иска да каже нещо, но не може. Затваря очи и изпада в шок от видението, което му се явява. Тоби и Харпър, седнали там, където са си сега, но червени и одрани като анатомични скици с очертана мускулна структура и още крепящи се по главите им кичури коса. Едно примигване пропъжда образа. Роуан не прави нищо, за да защити сестра си. Просто си седи там и преглъща своята самоненавист, питайки се как ли щеше да постъпи лорд Байрон.

*

Как се предотвратява пристъп на ЗЖК: 10 полезни съвета

Завладяващата жажда за кръв (ЗЖК) е именно най-честата опасност, която застрашава вампирите въздържатели. Ето десет доказани начина да избегнете пристъп на ЗЖК, ако почувствате да се задава такъв.

1. Дистанцирайте се от хората. Ако сте в близост до обикновени хора или вампири, бързо се отдалечете от компанията им и си намерете тихо, усамотено място.
2. Включете лампите. Пристъпите на ЗЖК са по-чести нощем или на тъмно, затова се погрижете обкръжението ви да е възможно най-светло.
3. Избягвайте стимулирането на въображението. За музиката, изкуството, филмите и книгите е известно, че задействат пристъпи, тъй като всички те са катализатори за вашето въображение.
4. Концентрирайте се върху дишането. Правете серии от по пет вдишвания и издишвания, за да забавите сърдечния си ритъм и да успокоите тялото си.
5. Рецитирайте мантрата на вампира въздържател. След няколко вдишвания и издишвания кажете: "Аз съм (ИМЕТО ВИ) и имам контрол над инстинктите си", толкова пъти, колкото смятате, че ви е от помощ.
6. Гледайте голф. Известно е, че гледането на определени, играещи се на открито спортове, например крикет и голф, по телевизията, намалява вероятността от пристъп.
7. Правете нещо практично. Завинтете някоя електрическа крушка, заемете се с прането, пригответе малко сандвичи. Колкото по-тривиална и банална е задачата, толкова по-вероятно е да запазите контрол върху жаждата си за кръв.
8. Хапнете месо. Поддържането на постоянен запас от животинско месо в хладилника ще означава, че имате да хапнете нещо, което ще ви помогне да отблъснете неволните копнежи.
9. Спортувайте. Купете си фитнес-тренажор или гребен симулатор, за да можете да изгаряте излишния адреналин, който често е симптом на ЗЖК.
10. Никога не бъдете самонадеяни. Нашият инстинкт е враг, който винаги е вътре в нас, в очакване на шанс да нападне. Когато пристъпвате към изкушението, помнете, че е по-лесно да пристъпите напред, отколкото да отстъпите назад. Номерът е преди всичко да не правите стъпката.

Наръчник на вампира въздържател
(второ издание), с. 74

Изглежда и различно, и познато. Вероятно би било интересно. Някой чете ли я вече? И всичко приключва ли само с една книга, или е поредица?