Военна Академия [пpевод]

За втоpи път пускам пpевод, и се надявам да ви хаpеса толкова, колкото и пъpвия. Това е един от любимите ми фенфикшъни, и е вече завъpшен, така че няма да завися от това кога ще бъде пусната следващата глава. Избpах го, защото идеята е opигинална, но в същото вpеме автоpката се пpидъpжа към оpигиналните случки на Pишел - пpосто в съвсем друг свят. Тук всички са хоpа, но не по-малко стpахотни като геpои. Аз лично много се смях, докато го четях, но освен че е забавен, на моменти е и доста бpутален. Пpез цялото вpеме има непpиличен език, или поне така се изpазява автоpката, но псувни опpеделено има. Въпpеки това смятам, че е един от най-добpите фенфикшъни, които съм чела, и се надявам и вие да го хаpесате. Ако искате да пpодължа да пpевеждам, моля ви, пишете в тeмата за коментаpи.


- Роузмари! Закъсняваш! Слизай долу! – изкрещя дявола от коридора. Трябваше да стисна зъби, заради силния звук. Нямаше да се изненадам ако от ушите ми потечеше кръв, толкова дразнещ беше звука.
- Да, да... схванах, майко. Не е нужно да викаш! – извиках.
- Не смей да ми повишаваш тон, млада госпожице!
- Е, ти не ми викай и аз няма да ти викам. – казах.
Чух силен клаксон.
Надникнах през прозореца на спалнята си, и видях черен, училищен автобус; от едната му страна, с големи, удебелени бели букви беше написано: Военна Академия „Свети Августин”, тоест домът ми за остатъка от последната ми учебна година.
Шофьорът изглеждаше раздразнен и вбесен. Той продължи да натиска продължително клаксона, издавайки отново и отново същия дразнещ звук. Вече можех да кажа, че нямаше да го харесам.
- Роузмари!
- Идвам, идвам! Извади пръчката от задника си! – Грабнах огромния си, тъмносин сак и го преметнах през рамо. Хвърлих на стаята си един последен, изпълнен с копнеж поглед, преди да се обърна и да се втурна надолу по мраморните стълби.
- Здрасти, мамо! – поздравих майка си със саркастична усмивка. – Къде е татко?
- На работа. – отговори тя, преглеждайки разсеяно сутрешния вестник.
- Предположих. – измърморих.
Автобусът отново наду клаксона.
- Върви, върви, върви! – Тя ми направи къшкащо движене с ръце.
- Няма прегръдка? – попитах, преструвайки се на наранена. – Дай ми една... все пак, няма да се видим до Коледа.
Джанин въздъхна отчаяно и много неохотно разтвори ръце – сякаш носех някаква смъртна зараза и тя не можеше да понесе идеята да ме докосне. Дадох и прегръдка с една ръка.
Тогава забелязаха димящото кафе върху подноса. Злобната ми страна осъзна, че това е твърде добра възможност, за да я пропусна. Усмихнах се злобно в меката й, пусната червена коса и бутнах чашата право в скута й.
- Роуз! – извика Джанин, сваляйки възможно най-бързо белия си халат. – Това ще ми причини изгаряне втора степен!
- Ще оживееш. – казах. – Чао, мамо! Ще се видим след три месеца... да не ти липсвам твърде много! О, и още нещо, кажи на татко, че съм казала чао... Знаеш ли какво? Няма значение! Не мисля, че той изобщо ще забележи, че ме няма. – извиках, преди да затръшна вратата зад себе си.
Вдигнах поглед към облачното небе, когато първите дъждовни капки паднаха върху голата кожа на ръката ми. Вдигнах чантата над главата си, за да не стана вир-вода. Почти се подхлъзнах, когато стъпих на металните стълби на автобуса.
- Обикновено не чакам учениците си. Но тъй като си нова... ще те оставя да минеш метър. Знай, че ако следващият път не си в автобуса до трийсет секунди, ще те оставя тук.
- Схванах, Стани! – Козирувах на шофьора, на чиято желязна табелка с името пишеше Стан.
- Можеш ли да четеш? – намръщи ми се той. Дебелите му веди се извиха в твърдо изражение. Бръчките на челото му сякаш бяха изрязани с длето, а чернотата в очите му го караше да изглежда ядосан – нещо ми подсказваше, че този мъж винаги изглежда ядосан.
- Да, последният път, когато проверих, можех. – Усмихнах се сладко.
- Тогава трябва да си проверите очите, госпожице... – той спря.
- Хатауей.
- Да, госпожице Хатауей, защото името ми съвсем ясно се чете Стан, така че следващият път, когато решите да разговаряте с мен покажете уважение и ме наричайте с правилното ми име.
Той върна вниманието си върху кормилото и подкара по мокрите пътища – грубо слагайки край на разговора.
- Съжалявам, Стан, следващият път ще го запомня. – Потупах го по ръката. – Имам чувството, че страхотно ще се разберем.
Тръгнах между морето от седалки, но открих ,че всички са пълни с ученици. Или поне аз така си мислех.
Най-отзад, на единствените свободни седалки, стоеше момче с черна коса. Той приличаше на аутсайдер и аз първоначално се колебаех дали да го доближа, но беше последното място – и нямаше никакъв шанс да седя на мръсната земя.
Тръгнах към него с колебливи стъпки, и погледнах разкъсаната и раздърпана чанта, която стоеше на пътя ми.
- Хей, приятелче! – казах. Главата му се вдигна и аз срещнах кристално-сините му очи. – Може ли да си преместиш нещата? Малко ми пречат.
Без да ме погледне втори път, той просто избута всичките си неща на земята, и те се приземиха шумно.
Седнах на неудобната, почти неподплатена седалка.
- Аз съм Роуз Хатауей. – Протегнах ръка в нещо, което трябваше да е приятелски жест. Хлапето до мен погледна ръката ми, но не направи усилие да я разтърси.
- Добре. – изкашлях се неудобно. – Мога ли поне да получа име?
- Кристиан. – измърмори той.
- Хубаво. – беше гениалният ми отговор.
Неудобното напрежение около нас ме обви като одеало, имах чувството, че се задушавам в него, и ми беше трудно да дишам.
- Карам ли те да се чувстваш неудобно? – попита Кристиан до мен
- Какво? – попитах разсеяно. – О, не, не... разбира се, че не, защо мислиш така? – Засмях се нервно.
- Защото не спираш да шаваш. – Той посочи към ръцете ми, които се извиваха.
- О, съжалявам! – Сложих дланите си в скута си, изпънати, за да спрат да се извиват.
- Не се извинявай, няма за какво.
- Съжалявам. – изтърсих автоматично. Кристиан отговори със самодоволна усмивка.
- Опс! – Плеснах с ръка устата си. – Понякога нещо във връзката между мозъка и устата ми спира да работи, и казвам неща, които не мисля.
- Виждам. – каза той, прокарвайки бледите си, костеливи пръсти през разбърканата си, черна коса. – Имам навика да карам хората да се чувстват неудобно.
- Защо? – попитах.
- Защото бях обвинен, че съм убил цялото си семейство, и че съм запалил къщата на родителите си, докато те са спели. – отбеляза Кристиан.
- Какво – Задавих се, несъзнателно премествайки се няколко сантиметра по-далеч от него.
- Не, просто се шегувам... родителите ми бяха тези, които ги обвиниха, че са убили сестрите ми – сега излежават доживотни присъди в някакъв строго пазен затвор. Избегнах клането, защото по същото време бях в къщата на леля си. – Кристиан се засмя на собствената си шега, някак си намирайки нещо смешно в това, което току що ми разказа – аз, обаче, не мислех, че е толкова смешно.
- Ти сериозно ли?
- Имам предвид точно това, което казах, Роуз.
- О, добре. – Кимнах, чувствайки се изключително неудобно. Това значи ли, че седя до някакъв психопат?
- И така, каква е твоята история? – попита той, изненадващо опитвайки се да подхване разговор. – що за прецакан тийнейджър си ти? Емо, алкохоличка и мръсница, самоубийца?... Списъкът е безкраен.
- Не съм нито едно от тези.
- Какво си тогава? Знам, че не идваш в това шибано училище за нищо.
- Майка ми ме мрази, баща ми не ме иска близо до себе си – защото мога да се намеся в безценния му бизнес, а приятелят ми неотдавна загина в автомобилна катастрофа.
При мисълта за Джеси почувствах остра болка да пронизва сърцето ми.

- Скъпи, дай ми ключовете! – казах твърдо. Джеси просто ме погледна със самодоволната си усмивка ,негова запазена марка.
- Откога ти си отговорната? – заекна той, задавяйки се от смях.
- Откакто ти си твърде пиян, за да караш! – Изтръгнах стърчащата от устата му цигара, хвърлих я на земята и я стъпках.
Джеси ме погледна.
- Добре съм, скъпа, честно... Изпих само три питиета. Освен това сме само на две преки.
Въздъхнах.
- Какво всъщност очакваш? Че ще те оставя да дойдеш у нас?
Той се изкикоти и нехайно уви ръка около рамото ми.
- Разбира се, захарче, ти ме обичаш толкова много... как би се почувствала, ако трябва да спя в студената, неудобна и твърда кола?
- Иуу, Джеси, махни се от мен... вониш на алкохол! – изкисках се, когато той постави голяма, лигава целувка на бузата ми.
- Хубаво е , нали? – Той подръпна тениската си. – Сега ще ме оставиш ли да карам или не?
- Добре! – изръмжах.
- Това е моето момиче! – Той се усмихна с отнемаща дъха усмивка, преди да се втурне към колата и да седне на шофьорската седалка. – Пеша ли ще ходиш до вас? – попита саркастично. Поклатих глава и скръстих ръце. – Е, влизай вътре!
Бавно и неохотно, отворих вратата и влязох. Без да губи време, Джеси тръгна с превишена скорост и подкара към къщата ми.
- И така, скъпа, родителите ти ще си бъдат ли в къщи тази вечер?
- Нем, не знам къде е татко. – Свих рамене. – Но мама работи до късно. Има някаква работа с клиента си, господин Тарус. – изплюх отровно.
Майка ми винаги отделяше повече време за работата си, отколкото за мен. През годините се бях опитвала да се сближа с нея, но тя винаги избираше работата си пред мен – Джанин не би направила усилие да отдели време за дъщеря си. Баща ми беше също толкова зле, беше обвинен, че участва в незаконен бизнес и беше известен наркодилър.
Постепенно се отказах от опитите си да изградя връзка с майка си – което се оказа много по-лесно – и сега всеки път, когато би говорихме, беше за кратко. И аз нямах абсолютно нищо против.
- Перфектно! – Джеси ми хвърли съзаклятническа усмивка, държейки малкото парче пластмаса в ръката си.
- Не, Джеси, не това отново... – изстенах, поставяйки ръка на челото си.
- За какво говориш? – попита той. – Това е идеалният момент, скъпа, родителите ти ги няма, и имаме цялото място за нас... – Джеси плъзна горещия си пръст по бедрото ми, приближавайки се прекалено много до опасна територия.
- Не е идеалният момент! – Отблъснах ръката му. – Точно обратното! Не искам първият ми път да бъде с някакво пияно копеле!
- Пияно копеле? – изхълца той и се засмя без хумор.
Погледнах през прозореца и се опитах да го игнорирам.
- Чаках те шест месеца, шест проклети месеца!... Знаеш ли колко ми е трудно да се откажа от секса за толкова дълго?
- Защо не си го получи от някоя мръсница?- отвърнах.
- Можех. Знаеш ли колко момичета ми се натискаха?... Ден след ден трябваше да им отказвам, защото чакам да станеш „готова”... но осъзнах, че е повече работа, отколкото си струва да се върши, заради теб. – изръмжа той.
- Майната ти, Джеси! Ти наистина си проклета свиня, знаеш ли
Той гневно натисна педала на газта и направи остър завой.
- Намали! – прошепнах. Той не ме послуша и продължи да кара като маниак, държейки вбесения си поглед върху пътя.
- Казах, намали! – казах малко по-високо.
- Млъквай, по дяволите! – Той стисна челюст.
Разтревожено погледнах през прозореца.
- Скъпи, моля те, плашиш ме. – изплаках, слагайки ръката си върху неговата с успокоителен жест.
Имаше точно обратния ефект.
Той изглеждаше още по-вбесен и изтръгна ръката си от моята.
- Това беше знак стоп. – издишах. – Току що се блъсна в знак стоп!
- О, а ти забеляза?
- СПРИ! – извиках.
Чух клаксон и пронизващ ушите звук. Всичко се случи на забавен каданс. Черни петна заслепиха зрението ми, когато камионът с бензин се заби в колата ни, от страната на шофьора. Бях твърде уплашена, за да викам, крещя или чувствам каквото и да е... Беше като сън, сякаш нищо от това не беше истинско. Всичко беше дезориентиращо.
След четвъртото превъртане, просто спрях да броя и затворих очи, някак си надявайки се, че всичко това е кошмар и аз скоро ще се събудя. Опитах се да си представя всичко хубаво, което се беше случило в живота ми. Ако щях да умирам, щях да умра в мир.
Помислих си за себе си, в ранните си години, и майка ми, когато все още с нея бяхме близки. Обичах пътуванията ни за риболов и спиранията ни за сладолед. Тогава животът ми беше перфектен, и аз исках само да си го върна.
Помислих си за най-добрата ми приятелка Мия. Момичето, с което бяхме най-добри приятелки от детската градина. Тази, която ме направи по-силен човек и ме научи да се застъпвам за себе си, тя беше единствената причина, поради която се държах и търсех бягство от тази адска дупка, наречена живот.
И най-накрая си помислих за Джеси. Първото момче, в което се влюбих. Първото, на което бях склонна да дам девствеността си. Това, за което се надявах да се омъжа и от което да имам деца.
Докато го гледах сега, можех да целуна за сбогом тази мечта. Над дясната му вежда имаше огромна рана, лявата му ръка беше извита под неестествен ъгъл и той напълно беше покрит с кръв.
Осъзнах, че колата ми е обърната надолу, и главите ни удрят тавана. Носът ми се изпълни с мирис на бензин, и очите ми запариха от пушека, който изпълваше колата. Знаех, че трябва да излезем, или и двамата с Джеси щяхме да се опечем като пилета.
Опитах се да отворя вратата, но беше заяла, а и Джеси не беше по-добре.
- Дръж с , скъпи, дръж се, чу ли?... Ще те измъкна от тук. Просто, моля те, дръж се! – казах, изненадвайки се от това колко спокойна звучах. Отвътре крещях и бях изпаднала в истерия.
- Не затваряй очи! – Разтърсих главата му, и той изстена от болка.
- Моля те, не ме докосвай. – прошепна той, когато няколко сълзи се спуснаха от очите му. – Толкова много боли, Роуз... просто ме остави да спя.
- Не, Джеси! – изплаках. – Имам нужда от теб... стой с мен! Обещавам, че ще се измъкнем от тук. Дръж се, скъпи!
Сложих стоическата си маска и започнах дълбоко да си поемам въздух. Това беше единствения начин да остана спокойна, за да мога да съм смела и да не се паникьосам.
Припяно махнах колана, който освободи цялата ми тежест, и аз се строполих върху тавана на колата с шумно тупване.
- Мамка му! – изстенах, игнорирайки острата болка в пищяла; бях сигурна, че съм го счупила с това падане, или още когато колата се превъртя – не знаех.
Започнах да се чувствам замаяна и незабавно разбрах, че е заради въздуха, който дишах. Гъстият пушек спираше достъпа на кислород до тялото ми. Беше само въпрос на време да започна да проявявам първите признаци на задушаване.
Бързо свалих якето си и панически затърсих бутилката с вода, която бях сложила до себе си, преди катастрофата, и за щастие я открих до краката ми. Напоих плата с вода и внимателно го увих около лицето на Джеси, уверявайки се, че съм поставила мокрото място точно на носа и устата му.
- Така ще ти е по-лесно да дишаш. – уведомих го. Той изръмжа в отговор, и звука разби сърцето ми.
Вече знаех какво ще се случи... но отказвах да го повярвам. Трябваше да продължа. Джеси не можеше да умре така. Той заслужаваше повече... много, много повече.
Неуспешно се опитах да изритам прозореца с крак, но дори и с маратонките, в удара ми нямаше достатъчно сила, и стъклото не поддаде. Не можех да спра паниката, която се надигна в гърдите ми, когато забелязах, че огънят се приближава до мен и Джеси. Тази кола можеше да експлодира всеки момент, и този факт ми изкара акъла.
Инстинктивно затърсих нещо твърдо, с което да разбия стъклото и открих идеалния предмет. Изтръгнах облегалката за глава от седалката, стиснах я здраво, и я забих в стъклото с пълна сила.
Мигновено чух силен звук от трошене, когато стъклото се разби на парчета.
След като изритах някои остри парчета, които без съмнение щяха сериозно да ме порежат, с ръце и колене се измъкнах през прозореца и се озовах на улицата. Червено-белият камион за бензин беше обърнат на една страна, навсякъде бяха пръснати остатъци от стъкло и огромни парчета метал – най-вероятно от моето превозно средство.
Без да губя повече време, закуцуках към шофьорското място. Колата беше напълно обхваната от горящи пламъци и от прозорците се стелеше дим.
Трябваше да измъкна Джеси сега – това беше на живот и смърт!
- Идвам, скъпи! – закашлях се, размахвайки ръцете си във въздуха.
Задърпах вратата, но тя не помръдна и на сантиметър. Цялата лява страна на колата беше напълно смачкана. Не можех да спра паниката и безнадеждността.
Това ли беше краят за него?
Много голяма част от мен знаеше, че няма никакъв възможен човешки начин Джеси да излезе, преди колата да експлодира и да отнеме животите и на двама ни. Но трябваше да продължа да опитвам, нали?Не можех просто да го оставя да умре.
Чух оглушителни сирени и видях заслепяващи светлини, но цялото ми внимание беше съсредоточено върху Джеси. Целият свят се замъгли. Нищо друго нямаше значение, освен да отворя тази врата и да го извлека навън.
- Роуз, спри! – успя да каже той. Досега имах гадни изгаряния трета степен, простиращи се до лактите ми, ръцете ми бяха изцяло черни, а щипещата болка беше мъчителна.
- Роуз! – каза той по-високо. Загледах се в изпълнените му с болка очи. – Сега трябва да тръгваш.
- Не! – казах твърдо, отново опитвайки се да отворя вратата. – не мога да те оставя, няма да те оставя.
- Не ме оставяш. – прошепна Джеси. – Приех го... Знам, че ще умра. И нямам против.
- Не, имаш, не говори така! – Заклатих истерично глава.
- Напротив, скъпа. – Той се усмихна тъжно. – Не позволявай това да те измъчва и да отнеме живота ти, заедно с моя... моля те, тръгвай си, сега! Ще се оправя... Просто искам да спя.
- Не! – изплаках. – Няма да свърши така! Обещавам... не е приключило.
- Напротив, и трябва да го осъзнаеш... сега върви!
- Моля те, не... Господи, не! – изкрещях, удряйки вратата с юмрук. – По дяволите, Джеси, не ме оставяй...
-Вече те оставих, любов моя, сега върви... остави ме да спя. – Джеси спокойно затвори очи.
Нададох агонизиращ писък, който би накарал всяко сърце да спре.
- Толкова съжалявам. – прошепнах, поставяйки целувка на челото му. – Обичам те... завинаги.
И си тръгнах.
- Обичайното. – Кристиан сви рамене, сякаш не беше голяма работа.
- Предполагам... ако мислиш, че това е нормално. – казах аз.
По-скоро почувствах, отколкото чух, че мобилния ми телефон вибрира в джоба им. Извадих го и го отворих. Беше кратко съобщение от Мия, която питаше как се справям и как върви първия ми ден. Канех се да й отговоря, когато телефонът внезапно беше изтръгнат от ръцете ми. Вътрешностите ми пламнаха от гняв към този, който беше решил, че няма проблем да ми го вземе без позволение.
Вдигнах глава и бях посрещната от чифт твърди, кафяви очи.
- Сега това е мое. – каза мъжът, чух лек руски акцент.
- Не мисля, че е мое. – протегнах се, но той го държеше така, че да не мога да го стигна.
При други обстоятелства щях да си помисля, че този е много готин. Беше висок, наистина висок... около метър и деветдесет и осем или два метра, с дълга до раменете, кафява коса, която свободно падаше около лицето му. Но точно сега чарът му беше неуместен; прекрачи границата, когато ми изтръгна телефона, и сега беше в черния ми списък – където щеше да си остане.
- Добре дошла във Военна Академия „Свети Августин”. – Той ми даде суха, подигравателна усмивка, преди да хване телефона с две ръце и да го счупи на две.
- Ако бях на твое място, не бих се забъркала отново с мен. – каза той монотонно.
Гледах г в шок, зяпнала.
- Ето ти телефона, госпожице Хатауей. – Мъжът ми подаде двете счупени парчета от жици и метал, и просто си тръгна.
- Благодаря. – измърморих под нос.
- Добре дошли в „Свети Августин”. – Дълбок, дрезгав глас изпълни автобуса. Ушите ми трепнаха. Вдигнах поглед, за да установя ,че този дразнещ глас принадлежи на Стан. До него стоеше онзи висок руснак – фигурата му беше неподвижна, като на статуя, със скръстени ръце.
Не можех да не забележа, че тъмните му очи се плъзнаха и се спряха върху мен за части от секундата. Бързо се отклониха и продължиха да сканират учениците, които търпеливо стояха в автобуса.
- Ще се представя веднъж и само веднъж. Името ми е Стан Алто и ще бъда ваш шофьор през цялата година. Генерал Беликов, моля поемете. – Той кратко кимна на руснака, преди да отстъпи назад и да заеме същата неподвижна поза, като на останалите.
Мъжът пристъпи напред; беше облечен в черна, памучна риза, военни панталони, и черни ботуши – точно като колегите си.
- Здравейте всички, името ми е Генерал Дмитрий Беликов. – Дълбокият му глас крещеше от авторитет, и звука беше смущаващ – този мъж направо значеше „работа”. – Ще направя това представяне кратко и ясно, защото имам и друга важна работа.
Преборих се с подтика да завъртя очи.
- Аз съм главен командващ в „Свети Августин”. Аз съм този, на който всички ще докладвате. Уверявам ви, че не съм получил тази позиция, заради добротата и състраданието си. Приемам на сериозно всичко, което правя, имам предвид всичко, което кажа, и не го приемам леко, когато някой ученик реши да не следва правилата ни. – Тъмните му очи преминаха през мен за кратко. – Най-важното нещо в тази Академия е Кодекса на честта: един кадет не трябва да лъже, мами, краде или толерира онези, които го правят. – Дмитрий спря, за да натърти. – Този код ще бъде набиван в главите ви от днес нататък. Никога няма да го забравите. Ще бъде първото нещо, за което се сещате, когато се събудите сутрин...
Вдигнах ръка.
- Да, госпожице Хатауей? – попита той раздразнено.
- Дмитрий, мисля, че терминът, който търсиш е промиване на мозъка. – казах.
Той ме изгледа за скунда – достатъчно дълго, за да се почувствам неудобно и да се сгърча на мястото си. Дмитрий се усмихна с хищническа усмивка, която казваше, че е било голяма грешка да го предизвикам. Бръкна в джоба си, извади черно радио и го вдигна до лицето си.
- Селесте, говори Генерал Беликов.
Няколко секунди пауза. Всички ученици го наблюдаваха любопитно.
- Тук, Селесте. – избуча женски глас от другата страна на линията.
- В коя стая е госпожица Хатауей? – попита Дмитрий.
- Стая Е4301. – отговори тя след няколко секунди.
Той ми хвърли още една смущаваща усмивка, преди отново да заговори.
- Моля уреди вратата й незабавно да бъде махната.
- КАКВО? – викнах. – Не можеш да ми вземеш вратата, това е личното ми пространство!
Дмитрий вдигна вежда.
- Целуни личното си пространство за довиждане. Махни и вратата на банята й. – заговори той по радиото.
Погледнах го с разширени очи.
- Не направи това току що!
- Напротив. – Той сложи радиото в джоба си. – И освен ако не искаш и леглото ти да бъде взето, мисля, че трябва да си затвориш тази твоя голяма уста, преди да ти навлече още проблеми.
Затворих си устата.
- Много добре. – Той кимна доволно. – Предлагам на останалите да е се държат по такъв неуважителен начин, какъвто показа госпожица Хатауей, освен ако не п искате да получите наказания.... много по-лоши наказания. Докато завършите тази година ,ще разберете, че не обичам да играя игрички.
С един последен твърд поглед към мен, той се завъртя на пети и излезе от автобуса.
- Говори ми за драматично излизане. – промърморих на Кристина. Той изсумтя.
- Ще довърша останалото вместо Генерал Беликов. – заговори дрезгав, женски глас. Погледнах към жена на средна възраст, с коса с цвят на сол и пипер. Въпреки че имаше обрулено лице и изморени очи, пак беше красива. Аз съм Сержант Албърта Петров и също е кажа това накратко, защото не обичам да си губя времето. Така че слушайте, защото няма да се повтарям. – Албърта спря за секунда, за да се увери ,че всички са готови да продължи. – Добре, ще започна с основните правила. – Тя грубо прочисти гърло. – Ако закъснеете за час или не поддържате стаята си според стандартите, ще бъдете санкционирани. Нивото на стриктност в „Свети Августин” е огромно. Подписвайки се ,че сте кадет, вие буквално губите правото си на лично пространство.. както се изрази Генерал Беликов. Има рутинни инспекции и тестове за наркотици, и провал в спазването на правилата в „Свети Августин” няма да бъде толериран. Разбирате ли? – попита тя остро.
Чу се хор от „даа”, „да” и „ъхъ”.
- Това е неприеливо! – заговори по-женствен глас. Висока и слаба жена пристъпи напред. Имаше черна коса, вързана на стегнат кок, и ледено сини очи. Много забележим лилав белег на дясната си буза.
Жената изглеждаше позната.
- Това е леля ми Таша. – прошепна Кристиан до мен.
- Това обяснява всичко. – казах.
- Ще я харесаш, обещавам. – Той ми намигна. Усмихнах се.
- Ще говорите с уважение на по-високо стоящите в йерархията. – каза Таша. Не пропуснах малката усмивка, която прати на Кристиан. – Кадедите трябва да се обръщат към нас с титлата ни и/или със „Сър” и „Мадам”.
След като ни провериха, ни раздадоха графици и незабавно ни изпратиха по стаите ни. За щастие, Албърта ни беше обяснила, че не е необходимо да посещаваме часове още една седмица, за да имаме време да се установим.
Разбира се, Дмитрий спази обещанието си, и когато стигнах до стаята си, открих, че и двете ми врати ги няма. Това значеше, че нямам никакво лично пространство. Дори трябваше да се къпя без нищо, което да... о, Боже!
Този мъж беше невъзможен, и вече знаех, че ще имаме сблъсъци – много. Само се надявах, че ще мога да го изтрая до края на годината.
Да, това беше позитивно мислене.

Ето и втората глава. Тук вече нещата започват да стават малко по-итересни, или поне според мен. Първата беше, малко или много, въведение. Ако четете, моля ви, коментирайте, независимо дали ще кажете добри неща, или не, за да знам има ли хора, които четат и струва ли си изобщо да превеждам.


Събудих се от най-пронизителният звук.
- Това тромпет ли е? – изръмжах на себе си.
Замаяно погледнах към часовника. На погледа ми отвърнаха заслепяващи червени цифри. 6:15 сутринта.
- Сигурно се шегуваш, мамка му!
Звукът стана по-висок и по-дразнещ – тъй като вече нямах врата, за мен трябваше да е много по-ле, отколкото за останалите. Няма начин да стана толкова рано, по дяволите! Опитах се да заглуша звука, като захлупих главата си с възглавницата и завивките.
- Госпожице Хатауей. – каза дълбок глас с акцент.
О, мамка му!
Замръзна; може би той щеше да си помисли, че спя и ще ме остави намира...
- Госпожице Хатауей. – повтори Дяволът, само че този път по-твърдо. – Не се опитвай да ме заблудиш. Знам, че си будна ,виждам забързаното ти дишане.
- Разкарай се! – изстенах, свивайки се още повече в леглото.
Внезапно почувствах студен въздух, когато одеалото ми беше изтръгнато от мен.
- Хей! – извиках.
Дмитрий стоеше там, усмихвайки се сухо. Носеше същата униформа, с която беше и вчера – черна, памучна тениска, масленозелени военни панталони и кожени ботуши. И, разбира се, с тромпет в едната ръка.
- Госпожице Хатауей, закъсня с петнайсет минути. Съучениците ти вече си изядоха закуската, облякоха си униформите и са навън, на полето.
- Мислех, че още една седмица няма да правим нищо! Самата Албърта го каза!
- Сержант Албърта Петров. – поправи ме той твърдо. – И тя ви е информирала, че не е нужно да посещавате часове. Иначе имате физически тестове през цялата седмица.
Той се ухили на шокираното ми изражение.
- Сега да вървим. Трябваше да си готова и навън още преди двайсет минути.
- Добре. – изстенах неохотно. – Излез, за да мога първо да се облека.
- Имаш трийсет секунди. – Дмитрий застана в позната ми поза на статуя, със скръстени зад гърба ръце.
- Какво? – извиках.
- Сега имаш двайсет секунди.
- Сигурно се шегуваш! Как се очаква от мен да се облека, да си измия зъбите, и да си изям закуската за някакви си проклети двайсет секунди.
Той погледна към часовника си.
- 5, 4, 3, 2, 1... Времето изтече. Приключих с търпението.
Дмитрий бързо се наведе напред, и хвана глезените ми.
- Пусни ме, копеле такова! – изкрещях и ритнах.
Той ме дръпна към себе си и ме смъкна от леглото. Приземих се на земята с шумно тупване, което ми изкара въздуха. Докато лежах там, отчаяно опитвайки се да си поема въздух, той ме повлече към несъществуващата врата и коридора.
Нямаше да се предам без бой. Протегнах се и се вкопчих в крака на леглото. Бих си помислила ,че ситуацията е забавна, ако се случваше на някой друг, не на мен. Лежах по корем, стиснала отчаяно крака на леглото, като уплашено дете, докато Дмитрий беше на крака, стискаше моите и ги дърпаше с всичка сила. Ръцете и краката ми изгаряха в протест, но аз продължавах да се боря и да крещя, защото инатливата част от мозъка ми ми казваше така.
- Аз съм по пижами, няма начин да изляза там по потник и шорти! – изкрещях.
Внезапно леглото започна да поддава. С висок, стържещ звук – сякаш някой прокарваше тебешир по дъска – започна да се движи ,докато Дмитрий ме дърпаше към вратата.
- Моля ви, Генерал Беликов! – изплаках отчаяно. – Още не съм закусвала! Умирам от глад!
- Затова трябваше да ядеш по-рано ,когато беше време за закуска, сега ще трябва да чакаш до обяд. – изръмжа.
Държах леглото през цялото време, докато то стигна до вратата и се заклещи, без да може да помръдне повече. Точно сега възможностите ми не бяха особено добри.
За мой огромен ужас, той изтръгна скованите ми ръце от метала, вдигна ме и ме метна на рамото си.
- Пусни ме долу! – изревах.
Ритах, удрях и драсках, но Дмитрий ме игнорира, все едно не бях там, и продължи да върви. След няколко секунди безполезни нападения, се отказах и се отпуснах върху рамото му.
- Ти си истински задник! Знаеш ли това?
Да, вероятно не беше най-добрата идея да говоря така на по-високо стоящите в йерархията от мен – особено на генерала – но се отчайвах, и словесната атака беше най-добрата ми възможност.
Дмитрий не каза нищо. Очаквах да ми махне леглото, или да ми забрани да ям – нещо катастрофално. Но той не го направи, просто продължи да върви и да си тананика някаква песен, която никога преди не бях чувала.
- Значи си от Русия? – попитах. Изненадващо, от изключително вбесена преминах на опити да завърша разговор с този мъж.
Бях посрещната от мълчание. И не хубавото мълчание, а от този вид, който те кара да се чувстваш неудобно, и ти става изключително трудно да дишаш.
Защо се опитвах да говоря с него? Той беше задник. Взе ми и двете врати. Беше арогантен. Мразех го. Носеше ме на рамото си!
Да, но част от мен беше впечатлена от него... и не можех да разбера защо, дори и ако животът ми зависеше от това.
- От коя част си? – попитах.
- Какво те кара да мислиш, че съм от Русия? – наруши мълчанието Дмитрий.
- Акцентът ти. – Свих рамене, което беше малко странно движение в сегашната ми позиция.
- Имам акцент? – Той ме погледна и вдигна развеселено вежда.
Кимнах.
- Доста отличителен.
- За теб, може би. – Дмитрий отвори стъклената врата. – Но аз не мисля, че имам... Ти си тази, която има акцент.
Изкикотих се. Аз всъщност се изкикотих. Изчервих се, и смутено отклоних поглед.
Разбрах, че сме навън. Огромното поле беше покрито с буйна зелена трева, дървета и... кал.
Потвърждавайки думите му, съучениците ми бяха на полето, облечени в униформите си. Бяха идентични с тези на по-висшестоящите, и аз внезапно се почувствах изключително разсъблечена. Наистина трябваше да стана по-рано.
- Кучи син! – ахнах, когато Дмитрий ме стовари на твърдата земя.
- Изправи се и козирувай!
- За какво, по дяволите, беше това? – Изправих се, и изтупах тревата от коленете си.
- Госпожице Хатауей, – Тонът му беше леденостуден. – това поведение няма да бъде толерирано. Сега отиди и се нареди при съучениците си. Ще те извикам, когато ти дойде редът.
С още един твърд поглед към мен, той се завъртя на пети и се отдалечи. Отиде най-отпред и застана до Албърта, Таша и – ъх – Стан.
Стоях там, замръзнала от шок. Внезапната промяна в поведението на Дмитрий беше като изключване на светлина. Преди няколко секунди, той си говореше с мен като с нормален човек... почти се държеше мило. Но щом излязохме навън, и се озовахме сред други хора, топлите му, кафяви очи станаха предпазливи и безизразни. Напомни ми за начина, по който той се отнесе с мен в автобуса.
- Здравей! – Един глас ме изтръгна от транса ми. Вдигнах глава, за да видя хлапе с огненочервена коса, лунички и бебешкосини очи.
- Здравей! – Кимнах кратко и пъхнах ръце в джобовете на панталонките си.
- Не! – изкрещя внезапно той.
- Какво? – Огледах се предпазливо.
- Никога, НИКОГА, не слагай ръцете си в джобовете. – каза той.
- Защо? – Бързо ги извадих.
- Защото е неуважение към по-висшестоящите, те мислят, че е изключително неподходящо. Това е против правилата на Кодекса на честта.
- Опс! – Свих рамене. – Ще запомня това. Трябва ли ти нещо друго? – попитах, след като той гледа лицето ми достатъчно дълго, за да ме накара да се почувствам неудобно.
- Името ми е Мейсън Ашфорд. – Той ми прати отнемаща дъха усмивка, и разтърси ръката ми. – Посещавам „Свети Августин” от три години.
- Аз съм Роуз.
- Роуз коя? – попита Мейсън. Стоеше до мен в перфектна позиция, с високо вдигната брадичка и изправени рамене – сякаш изобщо не водеше разговор с мен.
- Хатауей.
Чух как остро си пое въздух.
- Сигурно се шегуваш!
- Звуча ли ти така, сякаш се шегувам?
- Хатауей?.. Като Джанин Хатауей?
Неволно извърнах главата си надясно.
- Откъде познаваш майка ми?
Някъде в далечината чувах, че Дмитрий вика фамилиите.
Браун, Кларк, Дейвис, Евънс, Харис...
- Тя е легенда! – извика Мейсън, вълнението в гласа му беше очевидно. – Тя е завършила през 89-та, ако не се лъжа...
- Наистина ли? –попитах замаяно.
- Да, как така не знаеш тези неща? – попита той. – Майка ти е била във въздушните сили... тук хората говорят за нея през цялото време. Изненадан съм, че Джанин не ти е споменавала нищо за това.
- С майка ми никога не сме били осолено близки. – свих рамене.
Мейсън кимна тържествено.
- Тя е била най-добрата ,това е много вдъхновяващо... иска ми се един ден да имам шанса да се запозная с нея.
- Повярвай ми, – Засмях се саркастично. – животът ти е по-добър без тази жена.
Зарових се в джобовете си.
- Какво има? – попита любопитно Мейсън.
- Забравих инхалатора си в стаята. – отвърнах. – Забравих го без да искам, защото тази сутрин бързах.
Погледнах злобно към Дмитрий, който пишеше нещо на клипборда си.
- Задник! – измърморих под нос.
- Имаш астма? – Кръвта се оттече от лицето на Мейсън.
- Това проблем ли е?
- Да. – Той се намръщи. – Колко е зле астмата ти?
- От средна до много силна. – Свих рамене. – Но докато имам инхалатор, съм добре.
- Не знам как изобщо си влязла в това училище с астма. – Мейсън невярващо поклати глава. – 99,9% от молбите биват отхвърлени, заради медицинското състояние. Просто съм изненадан, това е всичко.
- Е, това, което не знаят, няма да ги нарани. – Изкисках се.
Очите му станаха големи като чинийки.
- Имаш предвид, че не си им казала?
- Нем.
- Това е сериозно, Роуз.. можеш да си навлечеш доста проблеми, заради това.
- Ще мисли за това, когато му дойде времето.
- Хатауей! – излая гласът с дълбокия акцент.
Махнах приятелски на Мейсън и тръгнах към мястото, където стоеше Дмитрий.
- Какво имате за мен, сър? – Козирувах.
- Правиш го погрешно, с дясната ръка, не с лявата.
Бързо поправих грешката си.
- Много добре! – Той кимна одобрително и ме поведе към едно празно място на полето. – Искам да разтегнеш ръцете и краката си, всеки крайник по двайсет пъти.
- Лесна работа.
Бързо го направих, без да пусна капка пот.
- Добре, лягай на земята.
Вдигнах вежди.
- Обикновено не стигам до трета база преди втората среща.. но това върви бързо, и май ми харесва.
Легнах на земята, както беше наредил.
- Госпожице Хатауей, – Дмитрий присви очи. – това е неподходящо поведение, което няма да бъде толерирано. Добавих допълнителен километър към трасето ти за бягане, и допълнителни 50 лицеви опори.
- Това са глупости! – запротестирах. – Нищо не съм направила!
- Искаш ли да избягаш три допълнителни километра и да направиш 100 лицеви опори?
Изръмжах и поклатих глава.
- Не.
- Много добре. – Той вдигна часовника си. – 55 коремни преси, имаш две минути... начало СЕГА!
Започнах да ги правя възможно най-бързо, и мислех, че се справям добре, но след половината, мускулите на стомаха ми започнаха да изгарят.
- Гори! – ахнах, останала без въздух.
Дмитрий ме игнорира.
- 48, 49, 50... хайде, Роуз, имаш по-малко от пет секунди. ПОБЪРЗАЙ!
Едно нещо, което бях научила за Дмитрий през тези 24 часа познанство... той много викаше.
- Не е достатъчно добре, Хатауей, опитай отново. – Той поклати глава.
- Само с една секунда повече!... Хайде, бъди готин и ме остави. Не е голяма работа.
- Голяма работа е. Сега ДАВАЙ!
Най-накрая, след четири неуспешни опита, схванах правилната техника и го направих навреме.
- Имам чувството, че мускулите ми са запалени! – измрънках.
Малка усмивка изви устните му.
- Е, утре ще се чувстваш много по-зле.
- Още едно нещо, което да подобри деня ми, благодаря! – измърморих.
- Добре, сега направи 20 клякания. – Дмитрий грациозно демонстрира движението, и аз не можех да не забележа колко секси изглеждаше, докато правеше това, с потта, блестяща по врата му...
- Госпожице Хатауей! – Сега стоеше точно пред мен.
- Оопс, съжалявам... бях се замечтала за секунда.
- Добре. – Той ме изгледа така, сякаш ми беше пораснало трето око. – Просто се опитай да останеш с мен следващия път, и без изключване. Разбрано?
- Да, сър!
През следващия час направих безбройни коремни преси, лицеви опори, скокове и...
- Четири шибани километра за по-малко от 28 минути? Как това е възможно по човешки стандарти? – оплаках се.
- Възможно е. – отбеляза той. – искаш ли да ги направя пет?
Сведох главата си, победена.
- Не.
- Е, тръгвай тогава, времето ти започна преди две минути.
- КАКВО? – викнах, и се втурнах колкото е възможно по-бързо.

---

- Не мога повече, трудно ми е да дишам! – Досега пълзях на ръце и колене по трасето.
Всички ученици бяха приключили с тестовете си, и стояха един до друг в перфектни пози, наблюдавайки ме.
- Часът е 11, Хатауей, задържах учениците от обяда им. Те не могат да си тръгнат, докато ти не приключиш. Така че ти предлагам да ускориш темпото и да довършиш това... освен ако не искаш да избягаш още четири километра. Имам цял ден.
- Но аз вече избягах единайсет километра! – извиках.
- И ще има още четири, освен ако не ускориш темпото си! – излая Дмитрий.
Това ме довърши. Няма начин, по дяволите, да избягам допълнителни четири километра. Скочих на крака и притиснах крещящите си мускули до краен предел.
- Една обиколка, Хатауей, и две оставащи минути. Ускори!
Почувствах, че издръжливостта ми бързо спада.
Почти бях там...
- 15 секунди!
Направи спринт и се строполих на финалната линия.
- Добре свършена работа. – Дмитрий се наведе над мен.
- Благодаря! – Усмихнах се изтощено.
- Готова ли си да отидеш да ядеш?
Кимнах. Изкрещях в агония, когато Дмитрий хвана ръката ми и ме издърпа на крака.
- Мамка м...
Думите ми секнаха, когато той неодобрително присви очи към мен.
- Старите навици умират трудно. – Усмихнах се сладко. – Съжалявам, сър.
- Отиди и застани до съучениците си.
Кимнах и болезнено закуцуках към Мейсън. Съзаклятническата му усмивка ме накара да се засмея.
- Добра работа, Хатауей! – прошепна той.
- Благодаря, Ашфорд! – Не можех да не се почувствам малко самодоволно.
Точно тогава, гласът на Дмитрий отекна през тълпата. Той не се нуждаеше от микрофон, за да бъде чут, дълбокият му глас беше достатъчно силен и авторитетен, че всички се извръщаха да слушат това, което имаше да каже.
- Уважението е от голямо значение в Академията „Свети Августин”. И аз, и останалите по-висшестоящи ще ви учим на самоконтрол и самодисциплина. Понякога може и да ни мразите, но ви уверявам, че в бъдеще ще ни благодарите, и ще бъдете благодарни, че се били възпитавани в тази академия.
Дмитрий спря, за да си поеме въздух.
- Искам да поздравя всички ви за успешните физически тестове – въпреки, че на някои им отне повече време, отколкото на други... – Тъмните му, кафяви очи се плъзнаха по мен за момент. - Не се отпускайте, защото днешните занимания може и да бяха лесни...
Лесни?
- ...но нещата ще станат много по-трудни, така че бъдете подготвени. Свободни сте.
След физическия си тест, се върнах в стаята си ,и си взех така нужния душ. Открих униформата си в гардероба, прилежно сгъната, и въпреки, че не беше най-якото облекло, беше много по-добре от пижамата, която носех досега.
Навлякох бялата риза, тъмносинята пола и якето, пасваща шапка и черни, равни обувки. За жалост, по якето нямаше никакви значки, защото току що бях постъпила в Академията.
Скоро ще имам, помислих си.
Този път се уверих, че съм взела инхалатора си. Няколко секунди по-късно Мейсън влезе в стаята ми, и мило предложи да ме заведе до Голямата зала.
- Всичко, което включва бъркотия?*... Участвам. – Преплетох ръката си с неговата, но той бързо се отдръпна.
- Какво не е наред? – Почувствах се отхвърлена, и не беше хубаво чувство.
- Ъъъ... – той нервно се почеса по врата, и предпазливо огледа коридора. – Момичетата и момчетата сред учениците не трябва да правят такива неща...
- Да се докосват? – попитах объркана.
Той кимна.
- Сигурно се шегуваш... т-това е абсурдно. Ужасно. Жестоко. Грубо... Зло.
- Зло? – Той се изкиска. – Това не е ли малко мелодраматично?
- Разбира се, че не... ако не друго, приемам твърде спокойно и мирно този проблем.
- Наистина не е нищо. – Той отвори една врата.
- Това ли е столът? – попитах.
- Голямата зала. – поправи ме той. – Всички го наричат голяма зала... Стол е старомодно.
Завъртях очи.
- Какво има днес, Ашфорд?
Той посочи към една дъска, на която бяха набързо бяха написани някакви думи.
- Пица, салата, брауни... и напитка по твой избор.
- Ммм.
Напълних подноса с всичко възможно – две парчета пица, три браунита, и кенче студена кола.
Мейсън вдигна вежда.
- Сериозно?
- Какво? – попитах отбранително.
- На подноса ти няма и едно здравословно нещо... По дяволите, пропуснала си дори и салатата.
Свих рамене.
- В яденето ми има зеленчуци.
- Къде?... Честно, не ги виждам.
- Защото не гледаш достатъчно усилено, Мейс. Виждаш ли пицата? Има червен сос, който съдържа домати.
Той завъртя очи. Заехме места около една празна маса в дъното на залата.
- Вземи! – Той пъхна червена ябълка в ръката ми. – Ще спя по-спокойно през нощта, ако знам, че имаш нещо здравословно в организма си.
Засмях се. И тогава ме осен най-гениалната идея.
- О, Боже, Мейс! – извиках развълнувано. – Приготви се да се смееш... приготви се да се смееш!
Качих се на масата – ефективно привличайки вниманието на учениците, стоящи на близките маси. Стиснах ябълката и махнах дръжката, все едно беше граната.
- ГРАНАТА! – изкрещях с всичка сила, и хвърлих ябълката през стаята.
В перфектен синхрон, всички ученици изкрещяха „Покрий се!”, и се пъхнаха под масите.
Всъщност, беше възхитително. Не вярвах, че ще възприемат шегата ми като сериозна заплаха.
Няколко секунди по-късно, Дмитрий закрачи към мен, с ябълката в ръка.
- Какво значи това? – изръмжа той.
По дяволите, да се каже, че изглеждаше вбесен, щеше да е малко.
Внезапно, вече не мислех, че шегата ми е толкова забавна.


* "Голямата зала" е "Mess hall", но не се сетих как по друг начин да го перведа. Иначе "mess" значи "бъркотия", и затова Роуз говори за бъркотия.

Тъй като съвсем очевидно няма интерес, това е последната глава, която превеждам. Надявам се да ви хареса.


Стоях там, замръзнала, като елен пред фаровете на кола.
Можеш ли да кажеш хваната?
- Здравей, другарю! – Засмях се нервно. Смехът ми звучеше толкова не на място.
- Да вървим. – каза той.
Слязох от масата и автоматично пригладих полата си, както би направила добре възпитана дама.
Просто се прави, че не ти пука, помислих си.
Той току-що те залови на местопрестъплението. В тази ситуация няма нищо готино.
- Какво, по дяволите, гледате всички? – изкрещях към зяпачите.
До тук с идеята да се разбера с някой. Можех да целуна тази мечта за довиждане.
Учениците припряно сведоха глави, засрамени, и започнаха да ядат. Главите им бяха леко наклонени, докато се навеждаха с наострени уши – без съмнение подслушваха.
Кой нормален човек не би подслушвал. Това беше сочно. Да не споменавам, че аз бях звездата на шоуто. Обикновено предпочитах да съм в центъра на вниманието – особено в лоши ситуации – но всички в целия стол да ме гледат с едно и също разочаровано изражение ме накара да се почувствам малка и безсилна. Исках да бъда страхливка, и да се свия някъде, в някоя дупка, за да мога да избегна реалността.
- Госпожице Хатауей! – излая Дмитрий. – Внимавай с тази твоя уста!
- Как е възможно това? Тя е на лицето ми.* – Не можах да спра лекия кикот, който напусна устните ми.
- Щеше ли да можеш да си видиш лицето, ако имаше огледало? – Той ме гледаше напълно сериозно.
Пфт, какъв глупав въпрос, разбира се, че бих могла.
- Да. – Намръщих се. – Как изобщо е възможно да пропуснеш това болезнено-красиво лице? Макар че не вярвам, че огледалата са справедливи към мен, имам чувството ,че в действителност съм по-красива.
Дмитрий развеселено вдигна вежда.
- И откъде ти дойде тази мисъл, че си много по-красива в действителност?
Едно от нещата, които не харесвам в Дмитрий е, че той е толкова смущаваш, и може да накара всеки да си мисли, че това, което е казал, е било глупаво и безсмислено. Със сигурност знаеше как да ме накара да се почувствам маловажна.
По дяволите, нямаше начин да се пречупя! Щях да му покажа от какво беше направена Роуз Хатауей. Макар да имах чувството, че той вече знае.
- Защото много хора са ми го казвали, по-специално – мъже.
Дмитрий наклони глава като любопитно кученце.
- Мъже?
- Да. – Кимнах уверено. Бях свикнала да лъжа през зъби.
- И какво знаеш ти за мъжете? – Унижаваше ме пред всички други ученици, осъзнах.
- Вероятно колкото и ти знаеш, ако разбираш какво имам предвид. – Намигнах.
Чух леки ахвания от близкостоящи ученици.
Хванах те, помислих си.
- О, хайде, това беше добро и трябва да го признаеш. – Засмях се. – Дай пет, Мейс, дай пет! – Вдигнах длан във въздуха. – Изненадващо, Мейсън дори не ме погледна, лицето му беше безизразно, и той гледаше към храната си, сякаш аз не бях там. – Някой друг? – Пробягах разстоянието до близките маси, гордо вдигайки ръка. Разочароващо, но никой нямаше смелостта да ми даде пет.
- Какво, да не би на всички да са ви промити мозъците? – извиках. – Забавлявайте се! Възползвайте се от младостта си! Живеете само веднъж, така че му се насладете!
Вървях против вътрешните си убеждения. Не мога да повярвам, че точно аз давах уроци по морал.
Какво ми причиняваше тази Военна Академия?
Погледнах към Дмитрий. Протягайки се към джоба на зелените си, камуфлажни панталони, дългите му, грациозни пръсти измъкнаха това проклето черно радио. Изсъсках тихо. Врагът ми се беше върнал да ме преследва.
- Да не си посмял! – Очите ми се присвиха в тънки цепки.
Усмихвайки се с тази негова суха, подигравателна усмивка, която ми беше станала позната, той натисна едно копче.
- Селесте? Говори Генерал Беликов. Край.
- Тук, Селесте. Край. – избуча линията.
- Наистина ли трябва да казваш „край” всеки път, като говориш? Лази ми по нервите. – отбелязах.
- Както и ти по моите. – отговори той сухо.
- Харесва ти. – Усмихнах се сладко.
- Искаш ли да видиш нещо, което ми харесва?
Преглътнах.
- Тук, в Академията, ученици с неприлично поведение, които се държат по такъв отвратителен начин, биват наказвани подходящо. Ето това ми харесва. Дмитрий отново натисна копчето. – Незабавно махнете огледалото в банята на Е4301. Край!
Ахнах.
- Това ли ти харесва? Ти си един извратен кучи с...
- Отбелязано за махане. Потвърдено, сър. Край.
- Първо вратите ми, а сега и огледалото ми? Това е чисто зло. Ти си чисто зло. – Посочих с пръст, за да добавя драматичен ефект. – Какво е следващото? Ваната ми? Мивката ми? По дяволите, защо не ми вземеш дори тоалетната, както си тръгнал! Това ще те направи ли щастлив?
- Всъщност – той се направи, че мисли за секунда. – да, ще ме направи щастлив и то много.
Дмитрий заровичка в джоба си. Видях тази черна антена да надига грозната си глава.
- НЕ! – изкрещях ужасено. – Моля те, о, Боже, не, не и радиото! – умолявах. – Ще направя всичко... просто, моля те, не радиото...
- Много добре. – Дмитрий изглеждаше доволен от себе си. – Защо не ми кажеш защо тази ябълка беше хвърлена в Голямата зала, със заплахата, че е граната? Паникьоса всичките ми ученици.
Завъртях се, за да погледна Мейсън.
- Мейсън! – смъмрих го. – Как смееш да погаждаш такава ужасна, извратена шега на тези хора? Едва не накара всеки ученик в тази стая да умре от ужас! Сега вероятно ще трябва да ходят до стаите си, за да си сменят дрехите.
Мейсън ми хвърли поглед тип ти-сериозно-ли, преди да погледне нервно към Дмитрий и припряно да отклони поглед с неловко изкашляне.
- Моля ви, кажете ми, че тези униформи се перат в пералня. Ако не, изпратете сметката си за химическо чистене на господин и госпожа Ашфорд.
Огледах стаята веднъж, преди да продължа.
- Защото трябва да отидат на химическо, нали? Няма начин тези красиви униформи да се перат в пералня. Какво е това? – Погледнах сакото си. – Полиестер? Кадифе?
- Хатауей! – Дълбокият глас на Дмитрий спря бърборенето ми. – Да вървим! – Той дойде при мен и ме сграбчи силно за ръката.
- Ауч! Пусни ме! – Размърдах ръката си, но желязната му хватка се стегна, и се вряза болезнено в кожата ми, докато той ме извеждаше от стола.
Със свободната си ръка, показах на учениците среден пръст.
- Всички можете да го духате!
- Това наистина ли беше необходимо? – попита отчаян Дмитрий.
- Даа.- Лениво свих рамене. – Обичам да излизам с гръм и трясък.
Той отново въздъхна и затвори вратата на Голямата зала.
- И така, другарю, къде отиваме? Планирал си среща само за нас двамата? – Запърхах с мигли.
- В кабинета на надзирателя.
- Кабинета на надзирателя? – Измърках съблазнително. – Това ми харесва все повече с вяска изминала секунда. Той готин ли е?
- Тя. – поправи ме Дмитрий. – Надзирателя е жена.
- Какъв провал!
Няколко секунди по-късно стигнахме до сградата с офисите.
- Хей, виж това! – Посочих към внимателно оформената градина.
Дмитрий я погледна.
- Винаги съм мислела, че тези цветя са красиви, райски птици... странно име за цвете, а?
Никакъв отговор.
- Искаш ли да знаеш защо ги наричат райски птици? – попитах.
- Не.
- Наричат се райски птици, заради приликата им с истинските птици в Рая. Възхитително, нали?
Дмитрий кимна. Но честно, не мисля, че чуваше и дума от това, което казвах.
- Искаш ли да знаеш кое е любимото ми цвете? – попитах, когато той отвори вратата.
- Не! – изръмжа.
- Рози! – Изкисках се. – Как може някой да не се досети? Името ми е Роуз, за Бога!
Дмитрий стисна зъби.
- Дразня ли те?
- Дразниш ме само като си отвориш устата. Така че, да, много ме дразниш.
Свих рамене.
- Както и да е.
Когато влязохме, красивата рецепционистка вдигна поглед, и като видя Дмитрий, буквално започна да точи лиги върху документите си.
Погледнах го. Дългата му до раменете, кафява коса, беше завързана на опашка в основата на врата му. Беше влажна, така че предположих, че току-що е излязъл изпод душа. Щастливо копеле... той си имаше врата на банята. Тъмнината в очите му беше силна, но и страстна Кожата му ухаеше с остър ментов аромат.
- Използваш ли афтършейв? – попитах, несъзнателно прекъсвайки разговора, който водеше с рецепционистката.
- Какво? – попита той. Начинът, о който го каза, ме накара да се почувствам като идиотка, задето съм задала такъв глупав въпрос.
- Използваш ли афтършейв? – повторих бавно. – Предполагам, че използваш, защото лицето ти изглежда гладко избръснато, но миризмата не е точно като на одеколон. По остра и чиста е...
- Да. – прошепна той напрегнато. – Използвам афтършейв. Сега, ако обичаш, може ли да си довърша разговора с госпожица Риналди?
- Добре! – скръстих ръце. – Можеш да говориш със скъпоценната си рецепционистка. Просто задавах въпрос, не е нужно да бъдеш такъв гадняр.
Въпреки че току-що нарекох генерала „гадняр”, не си навлякох проблем. Дмитрий просто ме игнорира, и продължи да говори с момичето зад бюрото, сякаш аз не бях там.
Да не би да не можеше вече да измисли начини да ме наказва?
Няма начин. Това беше невъзможно. Дмитрий можеше да измисли милиарди начини да ме накаже.
- Генерал Беликов, генералът ще ви приеме след малко. Моля ви, седнете... или, можете да останете тук. Няма против. – Момичето с русите масури замига с клепачи.
Завъртях очи и изсумтях.
- Благодаря ти, Мия, но предпочитам да седна. – Той й даде спираща сърцето усмивка, преди да седне на един от тези скучни столове, каквито можеш да видиш в болниците.
Довлякох се при Дмитрий и се тръшнах на мястото до него.
- И така, колко време си бил Генерал? – попитах.
- Четири години. – отговори той монотонно.
- Четири години? Уау! Това е доста време. Не мисля, че някога ще намеря работа, която да задържи вниманието ми толкова дълго. – отбелязах.
- Вероятно не. – измърмори той.
Погледнах го.
- Съгласявам се с теб. – каза Дмитрий.
- Значи четири години? Трябва да си по-стар, отколкото изглеждаш. На колко си? 31? 32? – полагах усилия гласът ми да звучи нехайно, но отчаяно исках да знам възрастта му.
- 24.
- О, добре. – Беше гениалният ми отговор.
Дмитрий със сигурност знаеше как да направи ситуацията неудобна. Щях да водя по-интересен разговор, ако говорех с някоя стена. Стената вероятно ще каже много повече, отколкото той изобщо казваше. Но мълчанието и властното му поведение бяха някак секси. Не че някога ще го кажа на това копеле. По дяволите, не исках да го призная даже пред себе си...
- Генерал Беликов! – Вдигнах поглед, за да видя жена на средна възраст, стояща на прага. Имаше сива коса и дълъг нос, със златни очила на върха. Нещо в нея ми напомни за лешояд.
Имах чувството, че двете с еня няма да станем най-добри приятелки. Какъв срам!
- Влезте, моля, готова съм. – каза вежливо жената.
- Върви ги хвани, тигре! – Сръгах с лакът рамото на Дмитрий.
- Да вървим, Роуз! – каза той.
- А ако не искам да ходя?
Той ми показа радиото.
- Добре, добре, разбрах. Идвам. – Станах от стола. – Просто знай, че не се радвам на това.
- Устройва ме. – Дмитрий сви рамене безразлично.
Не знам какво си мислех точно тогава, но реших ад изритам стената, силно.
- Мамка мууууууу! – извиках, хващайки наранения си палец на крака.
- Сериозно? – Дмитрий вдигна вежда. – Защо ти се прииска да ритнеш стената?
- Изглеждаше ми правилно. – Започнах да куцам към вратата, която водеше до офиса на лешояда.
- Излизане с гръм и трясък? – Гласът му беше леко развеселен.
- Добре... давай, подигравай ми се! – казах драматично. – Просто знай, че докато тази вечер си лежиш в удобното легло, гледаш уестърни на телевизора си с плосък екран, и се наслаждаваш на личното пространство, което ти осигуряват вратите, аз ще бъда в студената си стая, без телевизор и без врати, и ще лекувам наранения си крак!
- Благодаря, това определено ще ми помогне да спря дълбоко тази вечер. – Призрак на усмивка прекоси устните му.
Внезапно лицето на Дмитрий стана по-сериозно.
- Откъде знаеш, че харесвам уестърни?
Свих рамене, сякаш не беше кой знае какво.
- Снощи те видях да обикаляш кампуса, облечен с дъстър. – Изкисках се. – Някак те кара да приличаш на каубой, затова предположих, че Дивия Запад.
За момент, Дмитрий изглеждаше смаян и озадачен. Усмихна се. Искрена усмивка, която показа белите му зъби, и накара пеперуди да затанцуват в стомаха ми.
- Наистина харесвам Дивия Запад. Не мога да повярвам, че си се досетила, не много хора знаят за манията ми по Дивия Запад.
Усмихнах се. Той бързо възвърна поведението си. Дмитрий отново беше в генералско настроение.
- Добре, изчакай секунда. Имам чувството, че ще имам нужда от това. – Бръкнах в джоба на униформеното си сако и извадих инхалатора си. Впръсках съдържанието между устните си, и бавно вдишах два пъти. Дробовете ми незабавно се успокоиха.
- Какво е това?
Очите на Дмитрий бяха разширени, и пълни с ярост и гняв.
- О, мамка му! – измърморих, несъзнателно пъхайки инхалатора обратно в джоба.
Напълно бях забравила за това, което Мейсън ми беше казал по-рано. Почти всички молби за „Свети Августин” биваха отхвърляни, ако ученикът имаше астма. Суровите тренировки превръщаха безопасността в проблем за ученици с астма, и затова те не искаха да поемат никакви рискове за инциденти. За мен беше толкова естествено да везма инхалатора си, без да се замисля.
Глупава, глупава, глупава, глупава аз! В такива моменти ми се искаше да мисля, преди да действам. Сега се обърна срещу мен.
- Лош ли е моментът да спомена, че имам астма? – Затворих очи, чакайки отговора му.
Изкикотих се, когато усетих топлите му ръце да се плъзгат в якето ми.
- Ако искахте да ме почувствате, Генерал Беликов, трябваше само да попитате.
- Млъквай! – изсъска той тихо.
- О, харесвам извратените мъже. – изкикотих се по-силно. – Защо не ме плеснеш отзад и не ми говориш мръсотии на руски?
Внезапно бях забита в стената. Отворих очи, за да видя стоящият там Дмитрий, тъмните му очи горяха.
- Не е време за шеги, Хатауей!
- Оо, татенце, обичам да се играе грубо. – Намигнах саркастично. – Притисни ме по-силно към стената! ПО-СИЛНО!
- Хатауей! – изръмжа той заплашително. – Не е време за шеги! Уведомила ли си някой за здравословното си състояние?
- Не.
- Не? – попита той невярващо.
- Не.
- Как е възможно това? – попита Дмитрий, този път повече себе си, отколкото мен.
Свих рамене.
- Очевидно е възможно. Колегите ти не са проверили досието ми много добре.
- Досието на всеки ученик се проверява внимателно няколко пъти, преди той да бъде одобрен да учи в Академията. Аз лично одобрих твоето, и не открих нищо необичайно.
- Да не казваш, че не съм специална?
- Генерал Беликов?
- Един момент, Кирова! – сопна се той. – Това е сериозно, Роуз. Може да е разликата между живота и смъртта. По-рано, на полето, можеше да стане нещо. Защо не ми каза?
- Значи „Хей, Дмитрий, не мога да дишам!” не ти подсказа нищо? Мисля, че бях доста ясна.
- Това е различно! – каза той отбранително.
- Добре съм, Дмитрий, честно. – Докато имам инхалатор, никой няма да забележи, че имам астма. Така че се успокой!
- Генерал Белков?
- Идвам! – извика той през рамо.
Дмитрий сграбчи раменете ми.
- Нека запазим това само между нас, докато измисля нещо. Става ли? Няма да имам власт да им попреча, ако искат да бъдеш изхвърлена от училището, а аз не искам това да се случи.
- Наистина ли? Това е най-милото нещо, което някога си ми казвал. – Ухилих се леко. – Обикновено изглеждаш така, сякаш ти се иска да сложиш възглавница върху главата ми, докато спя...
- Хайде! – каза той внезапно.
Дмитрий ме въведе в кабинета, а самият той застана като статуя до стената.
- Моля, седнете. – Кирова посочи към един стол, точно пред огромното й, дървено бюро.
Кимнах и седнах. Опитах се да прикрия нервността си, но вътрешностите ми бяха на възел.
- И така, госпожице Хатауей, - Тя свали очилата си и започна да ги върти в костеливите си ръце. - Генерал Беликов ме информира за поведението ви напоследък, и трябва да кажа, че съм изненадана... от години не съм имала ученик, който да се държи така.
Кирова въздъхна уморено. Този тип въздишка, който казва „Не искам да се разправям с теб, губиш ми времето.”. Присвих очи към нея.
Тя тръгна право към мен, черните й токчета тракаха силно по облицования с под. Цялото й поведение крещеше „КУЧКА”, и аз трябваше да се преборя с раздразненото ръмжене, което искаше да напусне устните ми.
- Ще ви оставя в ръцете на Генерал Беликов. – Тя заби ръцете си върху бюрото.
- Какво? – извиках.
- Генерал Беликов изрази мнение, че вярва, че това е най-доброто за вас.
- И какво се очаква да прави, за да ми помогне да подобря поведението си? – изплюх думите с отрова.
Кирова сви рамене.
- Да те тренира, да те наказва, и двете... не знам, госпожице Хатауей, каквото той прецени, че е правилно.
Завъртях се в стола си, за да погледна Дмитрий.
- Ти си уредил това?
Гласът и лицето му бяха безизразни.
- Да.
- Защо това изобщо е необходимо? Наистина ли ще ми помогне? Вече тренирам сутрин, а училището дори не е започнало. Как изобщо се очаква да имам време аз нещо друго? Това е абсурдно. – сега бях ядосана.
- Генерал Беликов ще ви учи на самоконтрол, самодисциплина и уважение – неща, които в момента наистина ви липсват, ако съдя по това, което видях преди малко.
Погледнах я.
- Ако искате да останете във Военна Академия „Свети Августин”, ви предлагам да приемете предложението.
- Но аз дори не искам да стоя тук! – скочих от мястото си. – Майка ми ме принуждава да стоя! Дори ме принуди да се запиша тук! Тя е единствената причина, поради която съм тук.
- Много добре. – Гласът на Кирова беше безразличен. – Ако искате да си тръгнете от тук, госпожице Хатауей, автобусът е отвън, и ви чака. Нищо не ви задържа тук. Изберете лесния път и напуснете.
- Това предизвикателство ли е?
Тя ме игнорира.
- Или можете да останете тук, и да се борите с всички сили да постигнете това, което искате. Уверявам ви, че няма да е лесно или забавно,... но накрая ще благодарите на Генерал Беликов за това, което ви е научил. – Кирова спря, за да натърти. – Изборът е ваш, госпожице Хатауей. – Тя се намести удобно в стола си. – Но ако решите да останете тук, трябва да дадете най-доброто от себе си... без повече номера, като онзи по-рано.
- Но беше забавно. – отбелязах.
- Нямам цял ден, госпожице Хатауей. – каза тя. – Имам друга важна работа, така че, моля ви, решете какво ще правите сега.
Задъвках долната си устна, и погледнах към Дмитрий. Лицето му беше безизразно, а тялото му – неподвижно. Но забелязах, че когато топлите му очи се плъзнаха по мен, те съдържаха някаква емоция.
Тази емоция беше ли вяра? Окуражаване?
Това беше цялата мотивация, от която се нуждаех. Ако Дмитрий вярваше, че мога да го направя, значи можех.
Спрях и изпуснах голяма въздишка.
- Добре.
- Добре какво?
- Добре. – Кимнах колебливо. – Ще приема предложението на Генерал Беликов.

Една седмица по-късно

- Мразя те толкова много, Дмитрий! Ти си живия ми кошмар! – изкрещях, и избърсах потта от челото си с ръкав.
- Не ме мразиш. – Той се изсмя.
- Не! – изпуфтях. – Доста съм сигурна, че те мразя. Караш ме да изпитвам желание да си оскубя косата.
- Ауу. – каза Дмитрий саркастично. – Но такава хубава коса... ще е загуба.
- Наистина ли? – попитах изненадано.
Дмитрий кимна, и лицето му внезапно се изопна.
- Внимавай!
Бам!
Спънах се в някакъв пън. Почувствах как въздухът напуска тялото ми, когато паднах на земята.
- Защо има проклет пън на земята? – ахнах.
Дмитрий изглеждаше загрижен, когато коленичи до мен.
- Не е пън, това е едно от оръдията на Академията.
- Какво? – Избухнах в кикоти. – За какво, за Бога, са тези оръдия?
- Защото трябва да стрелят утре, когато часовете започнат. Добре ли си?
Не можех да спра да се смея, и дробовете ми започнаха да се стягат. Да не споменаваме, че току що си изкарах въздуха.
Паниката ме обви като одеало.
- Трябва ми инхалатора, СЕГА! – извиках.
Викането предизвика още болка в дробовете ми, и аз започнах да се боря за въздух.
- Къде е?
Легнах на тревата.
- Роуз, Роуз... къде е? – Той бързо затършува из джобовете ми.
- Не е тук! – Гласът ми беше ужасен.
- В чан-ч... – Имах чувството, че върху гърдите ми е поставена огромна тежест. – В чантата ми в салона.
Преди да разбера какво се случва, се оказах в ръцете му, а той се втурна към вратите на салона.
Исках да направя някакъв неподходящ коментар за това, че съм в ръцете му, но болката в дробовете ми беше поглъщаща. Единственото нещо, с което можех да го сравня беше когато стоиш под водата твърде дълго.
Само че не беше така. Беше десет пъти по-лошо.
- Стой с мен, Роуз! – Гласът му беше уплашен, когато той изрита вратите. – Почти стигнахме.
Пред очите ми затанцуваха тъмните петна. Толкова упорито се мъчех да се държа... но беше безполезна битка. Бях прекарала без кислород повече от минута. Губех съзнание.
Точно преди да припадна, чух един кадифен глас да прошепва нежно:
- Не се страхувай, Роза, държа те.

Неизненадващо, се събудих с лице към ослепително бял таван, и звукът от монитор.
- Мамка му! – изстенах, имах чувството, че дробовете ми ас експлодирали.
- Роуз?
Извъртях глава, за ад видя Дмитрий, стоящ в стола до болничното ми легло. Беше облечен в същия екип за тренировки, с който беше по-рано, а в ръката си държеше роман за Дивия Запад.
- Хей! – изграчих.
- Здравей! – Той ми даде отнемаща дъха усмивка. – Радвам се, че си будна.
- Аз също.
Дмитрий се засмя, звукът беше богат и топъл. Напомни ми за шоколад, стичащ се по прясна ягода. Беше прекрасен.
- Колко дълго бях в безсъзнание? – Седнах, опитвайки се да проясня главата си.
Изненадващо, единствената болка, която почувствах, беше в гърдите ми. Беше познатата болка от скорошен пристъп на астма. Нищо, с което да не можех да се справя.
Дмитрий се опита да ми помогне да седна, но аз го отблъснах.
- Добре съм, наистина... Свикнала съм. Нямам нужда от помощта ти.
Той кимна и седна обратно на мястото си.
- Беше в безсъзнание само двайсет минути. Припадна точно когато стигнах до чантата ти.
- Просто моят късмет. – измърморих.
- Получи пристъп.
- Дам. – Кимнах. – Имала съм много преди, не е кой знае какво.
- Просто се радвам, че си добре.
- Аз също. – Засмях се. – Не мога да повярвам, че ме победи един пън. А се справях толкова добре!
- Да. – Устните на Дмитрий се извиха в предателска усмивка. – Справяше се страхотно... наистина, наистина страхотно.
Точно тогава чух тихо почукване на вратата.
- Ехо? – Влезе ниска, руса жена, облечена в униформа на медицинска сестра. Когато се приближи, успях да видя нефритенозелените й очи. – Аз съм Лиса, доктор Оленски ме изпати да е проверя.
- Здравей, Лиса! – Усмихнах се.
- Как се чувстваш? – попита тя мило.
- Добре, страхотно, прекрасно, възхитително! Това достатъчно ли е? Сега мога ли да ис ходя? – попитах.
- Успокой се, Роуз. – Засмя се Лиса. – Доктор Оленски искаше да се уверя, че си добре. Вече направи няколко стандартни изследвания, и, изглежда, си добре. – Тя погледна към кипборда си.
- Трябва ад вървя. – прозвуча зад мен гласът на Дмитрий. – ще се видим утре на тренировката, Роуз. 05:00 сутринта, точно... не закъснявай!
- Не бих си и мечтала. – Не можех да не се почувствам малко тъжна и разочарована, защото той си тръгваше. Незабавно пребих до смърт това чувство с въображаем чук.
Той кимна веднъж, преди да затвори вратата зад себе си.
- И така, сега мога ли да си ходя? Писна ми да стоя в тази стая. – попитах, докато тя светеше с дразнеща светлина в очите ми.
Лиса отново се засмя. Сладък и мил глас, който буквално те кара да се удавиш в него. Вече можех да кажа, че ще я харесам.
- Е, след като си толкова нетърпелива да си ходиш – Тя написа нещо на листовете си. – няма причина да те държа тук. Свободна си да си върши, госпожице Хатауей.
- Благодаря ти, благодаря ти! – Скочих от леглото и й дадох благодарна прегръдка. Лиса отново се засмя.
- Няма защо.
Отворих вратата.
- Хей! – извика Лиса.
- Хмм? – Завъртях се, за да я погледна.
- Не си забравяй якето. – тя се усмихна и посочи червения ми суичър.
- О, да! – казах глуповато. - Благодаря!
И се запътих към стаята си. Когато стигнах там, получих изненадата на живота си.
- Мислех, че каза, че ще се видим утре? – попитах.
Дмитрий беше коленичил, с отвертка в ръка. Сви рамене.
- Излъгах.
- Това вратата ми ли е? – извиках.
Той кимна и ми даде малка усмивка.
- Сам я поставих.
- Защо?
- Защо какво? – Той изглеждаше озадачен.
- Защо ми връщаш вратата?
- Защото вярвам, че си я заслужи. – Той се изправи и дойде при мен.
- Лека нощ, госпожице Хатауей... наслади се на личното си пространство за малко. Защото утре вероятно ще направиш нещо ужасно, и ще трябва да я взема отново.
Засмях се.
- Непременно. Благодаря, Генерал Беликов.
Той ме гледа секунда по-дълго, преди да кимне и да ми даде една последна усмивка, след което си тръгна


* На английски изразът „Watch your mouth” буквално значи „Внимавай с този език”, но го преведох уста, за да има поне малка връзка с репликата за огледалото. Но “watch” значи и „гледам”, и затова Роуз казва, че не може да я види.

Сега намерих този фен фик и направо се влюбих в него .Жалко,че няма да продължиш с превода   

Преди малко и аз се натъкнах на него. Страхотен е! Жалко, че няма интерес към него. Щом няма да продължаваш с превода, може ли да ми пратиш на ЛС линк, където мога да го прочета целия. Благодаря!

Фикчето е наистина интересно. Може ли да ми изпратиш линк, където да го прочета цялото?

Казва се "A Blessing in Disguise" на Ms. Belikov. Можеш да го прочетеш на английски в FanFiction.net Надявам се да съм помогнала