Непознатият

Глава 1

Париж, 1895г.

Касиди се разхождаше по крайбрежието на река Сена. Нощта беше прохладна, лекият ветрец се плъзгаше под всеки кичур от гъстата й черна коса и тръпки се спускаха по гърба й. Нощта отдавна беше паднала, но улиците все още бяха оживени. Повечето младежи се бяха събрали на групи и се забавляваха. Но все пак имаше и шепа двойки, покрили се в тъмните ъгли на малки, задънени улички. Касиди винаги се беше очудвала на храбростта, която притежаваха тези заблудени души. В последните месеци вампирите в Париж бяха станали десетки. Всеки се бореше за територия и храна. Сутрин хората се събуждаха с по-няколко трупа разпиляни по всевъзможни места и пак не се страхуваха. Нали това беше идеята за вампири? За да могат възрастните да манипулират децата си със страховите истории, а самите те – е, така и никой не успя да развие някаква теория за тях. За какво бяха възрастните? Само и единствено за храна. А пък и вампирите ги използваха за забавление. Повдигаха мъртвешкото си самочувствие като използваха всяка една възможност да оставят следата си по някой човек и да се докажат пред другите. Задръстени. Така ги наричаше Касиди. Мъртъвци без цел, без интуиция. Те бяха новаци. Не подозираха какво ги очаква. Не познаваха истинския свят на вампирите. Бяха запознати само с една малка част от този живот и тайните, които крие. Пълни отрепки. Мислеха са за велики само защото имаха по-силно зрение и слух, изострени кучешки зъби и сила, надминаваща човешката. По-възрастните, видели и преживели много, ненавиждаха новородените. Вампирите с опит знаеха колко жесток може да е живота. Те бяха запазили човешкото в себе си, помнеха значението на думата човечност. Знаеха какво означава да чувстваш обич, нужда от някой до тях, омраза, притежаваха чувство за самосъхранение. Новаците не подозираха опаностите, грозящи ги. Разпиляваха завоеванията си навсякъде, показваха се публично.
Да, бяха мъртвешки отрепки. Но скоро щяха да се превърнат в прах и щяха да се слеят с прахта в земята. Щяха да са в краката на другите, да бъдат потъпкани и снижени с най-низшето.
Касиди се беше потопила в мислите си, беше се откъснала от реалността, но въпреки това усети приближаващия вампир.
- Защо си толкова замислена, красавице?
Не й беше нужно да се обръща, за да познае Джон. С периферното си зрение виждаше високата, мускулеста фигура, която приближаваше толкова грациозно към нея.
- Мои си работи. Бил си се.
Джон кимна леко с глава и застана до Касиди. Мирисът от битка се носеше из въздуха.
- Няма ли да питаш как мина? – гласът му беше твърд, като на лидер. Но след няколко минути Касиди знаеше, че ще бъде удостоена с онзи копринен глас. Трябваше му малко време за да се отпусне.
- Не. Достатъчно ми е да знам, че си все още жив. Поне доколкото можеш.
Гърлен глас се изтръгна от мъжа, който обгърна с ръцете си малкото, крехко създание до себе си. Или поне образно казано. Касиди въобще не беше крехка, тя просто изглеждаше като порцеланова кукла. Всъщност преспокойно можеше да се справи с три вампира наведнъж. Но сега в ръцете на Джон изглеждаше все едно, че само лек удар можеше да я събори. Разликата между двата вампира беше от земята до небето. Но само те двамата знаеха истинските си способност.
Постояха така за известно време. Наблюдаваха ту спокойната Сена, ту хората, минаващи наоколо. Не се нуждаеха от думи. И присъствието на другия беше достатъчно, за да разберат как се чувства другия.
- Хайде Касиди. Скоро ще съмне, а и двамата имаме нужда от почивка.
Джон хвана нежно ръката на момичето и го поведе към стаята, в която бяха отседнали в един от най-луксозните тогава хотели.
Не бързаха. Нямаше нужда. Имаха предостатъчно време, нищо, че слънцето щеше да изгрее скоро. То не ги притесняваше докато носеха пръстените си. Обърнаха се с гръб към реката и поеха по вече познатите улици. Оставиха нощта да си тръгне, а още преди да стигнат хотела, посрещнаха първите слънчеви лъчи.

Глава 2

Гардън Сити, щата Айдахо, 2010г.

Джон караше черен мерцедес по главната уличка на малкото градче Гардън Сити. На седалката до него беше Касиди. Изумителна както винаги. Тя беше свила колена и беше доближила лице до климатика в колата. Топлината се усещаше приятно срещу лицето й.
- Джон...
- Да.
- Помниш ли, веднъж в Париж наблюдавахме Сена и...
- Какво? – не му харесваше мудният й глас. Беше знак, че е тъжна, а той не искаше да е така.
- За малко отново се почувствах като човек. Бях си аз.
- Ти винаги си си ти. – Гасът му беше толкова нежен. Толкова спокоен. Човешки. – Защо сега се сети за това?
Касиди повдигна рамене. Спусна краката си на пода и се загледа през прозореца. Къщите бяха покрити с пухкав бял сняг. Снежинки се носеха из въздуха, кацха върху колата и се разтопяваха. Небето беше плътно покрито със сиви облаци, а слънцето безмилостно закрито. Нито един слънчев лъч.
Цялата тази зимна картина накара Касиди да потръпне. Не беше нещо страшно. Напротив. Успокояваше те. Навяваше спомен за семейство край елхата, отварящо подаръци по Коледа, а в камината танцуват жълти и орабжеви пламъци. Вплитат се дин в друг и образуват различни краски. Само че тази картина никога нямаше да стане реалност за Касиди. Тя си имаше Джон и го обичаше неописуемо, но все си беше представяла с деца, после да остарява. Сега имаше много малко от мечтите си. Имаше човек, без който не би могла да диша, но нямаше да получи деца, нямаше да остарее. Нито пък той. Щяха да споделят вечността, лишени от най-желаното и от двамата. Касиди изтика тези тъмни мисли и започна да си припомня плановете, които беше направила за новия й живот в Гардън Сити. Нов дом, нови хора. Но стари задължения. На всеки два дни с Джоан щяха да пътуват до столицата на щата и щяха да се оттървават от новородените вампири и да се запасяват с малко кръв от някакъв вампир-дилър. Изгодна сделка. Кланът се беше разделил в по-малките градове, а в главния останаха най-възрастните от ‘семейството’. Наричаха се така, защото отначалото бяха заедно. Станаха като семейство. Нямаха кръвна връзка, само душевна, но това беше по-важното. Решиха да сменят за предпоследен път мястото си на живеене. Беше им писнало да са във Вашингтон. Четирдесет години там им стигаше. Щяха да прекарат едно десетилетие в по-малките градове, а след това смятаха да се завърнат в Европа. Все още спореха дали да отидат в Берлин или Москва. Но никой не се притесняваше. Имаха достатъчно време да решат.
Колата зави и спря пред една двуетажна къща, почти в центъра на града. Изглежда някой се беше погрижил алеята да е изчистена. Вероятно работниците. Къщата беше претърпяла пълна промяна. Отвън беше освежена със цвят шампанско и вече изглеждаше като нова.
Касиди излезе от колата. Студеният вятър прониза краката й, обути само с черен клин. За нейна радост дебелото палто предпази останалата част от тялото й, а стъпалата й останаха топли, благодарение на ботушите й. Плетената й шапка успя да се задържи на главата й, въпреки опита на Северняка да я събори. От устата й излизаше пара, докато момичето стоеше и наблюдаваше новия си дом. С периферното си зрение видя раздвижване на пердета от няколко съседни къщи. Това беше нещото, което я накара да откъсне погле от постройката и да отиде да помохне на Джон с багажа. Още щом се извърна пердетата на къщите се спуснаха, а любопитните собственици си мислеха, че дантелите и тънките завеси можеха да ги скрият. Не и от вампирското зрение на момичето. Нито пък на Джон.
- Вече ни наблюдават. – Каза Касиди, вземайки един от куфарите.
- Забелязах. – В гласът на Джон се долавяше и нотка на раздразнение, и на задоволство.
- Подръж за малко. – Мъжът подаде един по-малък куфар на Касиди и затвори вратата на багажника. После отново пое багажа и се отрави към входната врата.
С ловки движения отключи и влезе вътре. За тяхно учудване къщата беше топла. Доловиха звука от пращящи дърва в камината от стаята от ляво. Оставиха багажа в коридора и се огледаха. Бяха се охарчили доста за тази къща, но пък си беше струвало. От стара разпадаща се къща се беше превърнала в уютен дом. Тежки мебели в бароков стил. Точно по вкуса на вампирите. Джон свали палтото си, а после това и на Касиди. Винаги джентълмен. Момичето побърза да влезе в стаята с камината, а мъжът я последва.
На стената срещу тях имаше камина, пред нея диван с масичка. Тежки завеси покриваха прозорците, а картини окрасяваха стените. Лампите бяха запалени и хвърляха червеникава светлина. Касиди се приближи до дивана, забравила мислите си от по-рано, с лъчезарна усмивка на лице. На масата беше поставена бутилка червено вино, с две чаши и бележка. Момичето се приближи и взе бележката.

За новия дом. Насладете му се на него и компанията си.
- Ника

Под името си Ника беше оставила усмихнато личице. Неумиращият й хумор. Касиди прочете бележката на глас и заедно с Джон се засмяха от сърце. Ника и съпругът й бяха в градче на по-малко от 10 км. От Гардън Сити и често щяха да се виждат.
- Тогава да започваме. – Джон отвори бутилката и наля вино в двете чаши. Подаде едната на Касидии и се приближи към нея. – За новия дом!
- За новия дом! – чашите се докоснаха леко, издавайки звук като от медно звънче.
Джон целуна Касиди. Беше толкова нежен. Момичето никога нямаше да съжалява за избора, който беше направила преди толкова много време. Да изживее вечността с Джон. Това беше рая за нея.

Глава 3

Бутилката вино отдавна беше празна, багажът – разтоварен, а нощта – паднала. Касиди и Джон лежаха пред камината и си говореха, смееха се и си припомняха смешни случки. Обичаха просто да се наслаждават на компанията си и да се връщат назад във времето. Независимо колко века бяха изминали и щяха да изминат, онази сладка тръпка между двамата вампири нямаше да изчезне. Напротив тя ставаше все по-силна и по-силна. Кой каза, че няма вечна любов? Продължиха да си говорят още малко, докато Джон не забеляза, че очите на Касиди се затварят. Можеха да са вампири, но бяха запазили човешките си навици. Джон я отведе в спалнята на втори етаж. Той остана още малко буден, наблюдавайки как момичето спи. Лицето й беше толкова спокойно, безгрижно. Напълно невинно.

Когато Касиди се събуди на следващия ден беше сама в леглото, но не и в къщата. Можеше да чуе дишането на Джон от долния етаж, а и долавяше мирисът му. Онзи сладък вкус, който я караше да изтръпва всеки път като го усети.
- Добро утро, красавице. – до ушите й достигна любимият й глас. Чуваше толкова идеално. Сякаш беше точно до нея.
- Добро утро.
Касиди стана от леглото и отиде да отдръпне завесите от прозореца. Картинката навън не беше по-различна от тази вчера: сняг валеше и затрупваше алеите пред къщите, децата правеха снежни ангели по земята, а възрастните все още бяха залепнали за прозорците в очакване да видят новите в града.
Момичете се преоблече и слезе долу. В кухнята Джон четеше вестник и пиеше топло кафе.
- От кога си буден? – Касиди се въртеше из кухнята, чудейки се какво да яде.
- Достатъчно, за да се срещна с Антъни и да се запасим.
Очите на Касиди се разшириха, а Джон се засмя.
- Във фризер в дъното на килера...- още преди мъжът да завърши изречението си Касиди беше изхвърчала от стаята. – Някой неща не се променят в теб, красавице.
Джон не получи отговор, но знаеше много добре, че Касиди го чу.
Малко след всичко това и след като страстите се успокоиха, Джон изведе Касиди на разходка из града. Нямаше къде да се ходи толкова, но момичето беше много настоятелно.

Тръгнаха пеша по главната улица. Хората се правеха, че не ги виждат, но веднага щом двойката ги подминеше, човешкото любопитство надделяваше и всички се обръщаха, за да разгледат новацити, а по-късно и да ги обсъдят.
- Какво сме им толкова интересни? – Касиди обичаше когато любопитството е в нормални граници, но това започваше да я дразни.
- Изтрай още няколко дни и после ще им писнем. – Джон я прегърна през рамото и долепи топлите си устни до слепоочието й. – Искаш ли да се разходим малко из гората извън града?
Момичето кимна и те тръгнаха към целта си.

Картината беше божествена. Преоблдаваха вечнозелените дървета. Сега те бяха покрити със снежна завивка, която ги караше да изглеждат по-масивни. Царете на гората. Снегът беше толкова бял. Все още никой не беше нарушил идеалността му. Човешки крак не беше развалил тази красота.
Вампирите се спряха и погледнаха нагоре. Различаваха всяка една снежинка. Този момент напомни един друг подобен на Касиди. Отново беше зима, пак в гората, но век по-рано.

Глава 4

Из руските гори някъде около 1900г.

Касиди и Джон се гонеха измежду дърветата. Предпочетаха да бъдат сами из пустошта за няколко часа. Малко след като паднеше нощта имаше събрание на лидерите на всички кланове в Санкт Петербург. Това не се беше случвало отдавна. Означаваше, че някой застрашава самоличността на вампирите. А никой не искаше да бъде разкрит.
Джон реши да изведе някъде момичето си. Не искаше тя да се натоварва с мисли за задачата, която щеше да им бъде възложена по-късно.
Беше началото на януари и земята на север беше скована от студ. Снегът не спираше да вали с дни. Дори и на вампирите им стана студено. Трудно се вървеше из снега и повечето хора бяха предпочели да останат в домовете си, но отново имаше някои, които излизаха. Беше невъзможно човек да се изолира напълно. Нито пък вампир. Джон реши, че има нужда от малко разнообразие. Както и Касиди. Отдавна не бяха оставали сами, а сега беше идеалното време.
Малко след пладне двата вампира отидаха в най-близката гора. Касиди вървеше напред и се възхищаваше на тази неземна красота. Благодарение на силното си зрение долавяше най-малкия детайл. Различаваше всяка една мъничка снежинка, която попадаше върху нея. Гледаше как бавно се стопява и се превръща в малка капчица вода. Обижаваше да наблюдава, без начение дали беше нещо толкова миниатюрно или някой вампир. Стараеше да не докосва клоните на дърветата. Искаше да остави всичко така както го беше намерила.
Джон вървеше безмълвно зад нея и просто я следваше. Обичаше да я радва по този начин, да я дарява с такива моменти, които щеше да помни до края на вечността. Ако тя въобще имаше. Момичето пред него беше толкова грациозно. Джон винаги се беше възхищавал на походката на Касиди. Тя беше като някоя прашинка. Едва докосваше земята, почти не оставяше следи върху снега. Движеше се толкова безшумно. Точно като вампир. Тази последна мисъл малко плашеше Джон. Той беше гледал как Касиди пораства, как от малко момиченце се превръща в една удивителна дама. Накрая не издържа и й отне живота, но я дари с много повече от това, което откъсна от нея. Даде й втори шанс, втори живот. Но я беше превърнал в чудовище. Това нямаше да си го прости никога, затова и се опитваше да компенсира като я даряваше с възможно най-много човешки изживявания. И този ден беше най-обикновен, поне докато не паднеше здрач.
Тогава трябваше да свършат мръсната работа, за която бяха дошли. Трябваше да разчистят градът от новородени вампирски отрепки. Все пак това им беше работата.
Гонеха се из гората, преминаваха покрай дърветата като едва докосваха клоните, а снегът по тях оставаше непокътнат. Прекараха няколко часа играейки на мишка и котка. Никой не успя да надхитри другия, но се забавляваха. Малко преди залез се наложи да се завърнат в Санкт Петербург и да се заловят за работа.
* * *
Към полунош започна съветът. Главните вампири, водачите на клановете, бяха седнали на кръгла маса. Придружителите им, обикновено по два вампира, стояха зад столовете на своите водачи. Стаята беше осветена от голям полилей точно в средата на тавана. По стените имаше портрети на ръски владетели, а на най-северната страна имаше камина, която допринасяше за допълнителна светлина. Тя хвърляше потайни сенки по лицата на вампирите и ги правеше да изглеждат по-страховити. В стаята цареше оглушителна тишина, или поне докато най-възрастният вампир не заговори.
- Много добре знаете защо сме тук. – Гласът на Александър, руски вампир на незнайни вече години, беше дълбок и се долавяше нотка на власт. – Прекалено много новородени се преселиха в града. Хората започват да се страхуват и създадоха много митове и суеверия. Някои от тях болезнено близко до истината. Ще се наложи да се справим с една не малка група. За всеки ще има по малко. Никой няма да остане с празни ръце.
Александър беше сплел пръсти на масата. Всички гледаха в него без да си помислят дори да го прекъснат. Единствено Касиди беше разсеяна. Не се тревожеше. Джон щеше да й каже всичко после.
Тя оглеждаше вампирите наоколо. Погледът й първо се спря върху Александър. Някой би помислил, че той трябваше да бъде с прошарена коса и вече застаряващ. Както и всички останали. Но не беше така. Всяка една мъртва душа в тази стая беше в разцвета на младостта си. И бяха красиви. Изумително красиви. Касиди обожаваше всички мъже в стаята, но само един обичаше. Погледът й се срещна с този на Джон.
И тогава се върна към реалността. Сега тези любими очи отново я гледаха и бяха изпълнени с толкова много чувства. Не можеше да си представи някога да живее без тях.
- Джон... – Момичето говореше лукаво.
- Да.
- Играе ли ти се на котка и мишка?
Този въпрос беше достатъчна причина да стопли сърцето на Джон. Много добре помнеше, когато Касиди го зададе за последен път – в горите близо до Санкт Петербург.

Глава 5

През следващите две седмици всички съседи се изредиха да поздравяват новите в града с цел да разгледът дома им, а после да ги критикуват или хвалят. Зависеше кой кокошарник щеше да се събере. Мястото, което двата вампири бяха избрали за живеене се оказа много по-спокойно отколкото те предполагаха. Само веднъж им се налкожи да отидат до столицата на щата, но се оказа фалшив сигнал. Но поне докато бяха там накупиха различни украшения за къщата и коледната елха. Бъдни вечер беше след два дни, а къщата все още не беше украсена. Сега лампички осветяваха къщата и двора, а вътре имаше всякаква украса.

Беше рано сутринта на Бъдни вечер. Джон и Касиди лежаха в голямото пухкаво легло в спалнята си. Бяха се прегърнали и си говореха тихо и мило. Пердетата на прозорците бяха спуснати и цялата стая беше озарена с червена светлина. Разговорът им беше прекъснат от почукване на входната врата.
- Аз отивам. – Джон се изправи, облече си дънки и слезе долу.
Касиди се протегна в леглото и се заслуша.
- Търся момиче на име Касиди. Казаха ми, че живее тук. – поредният непознат помисли са вампирката.
- Не е тук в момента. Да й предам ли нещо. – добре познаваше Джон. Сега той се опитваше да измъкне някаква информаци. Винаги беше подозрителен.
- Имам един колет за нея, но ми трябва подписът й.
- Аз ще се разпиша вместо нея.
- Но...
Джон го прекъсна.
- Казах, че аз ще се разпиша вместо нея.
Лек кикот се изтръгна от гърлото на Касиди. Беше сигурна, че който и да е на вратата сега се потеше, а сърцето му прекъсваше в галоп. Джон беше доста внушителен.
След миг врата се затвори, а Джон се върна в стаята.
- Искаш ли да те оставя сама да го отвориш?
- Не. От кой е?
Джон вдигна рамене, подаде колета на Касиди и се върна отново в леглото.
Момичето отвори толкова бързо и лесно колета. Беше кутия с картичка на нея. Първо махна капака. Вътре имаше малка черна рокля с червена коприна втъкната в нея. Касиди отдавна не беше виждала толкова хубава рокля. Джон изръмжа леко и погледна към приятелката си.
- От кого е? – гласът на мъжа беше леден.
Касиди погледна картичката.Само името й.
- Няма нищо. – беше объркана. – Не разбирам.
- Нито аз. Как така някой ти праща рокли. И то толкова хубави.
- Не знам, Джон. Наистина.
- Значи е някой непознат. Така ли?
Касиди повдигна рамене. Джон се поотпусна леко, но пак беше на щрек. Никой нямаше право да сваля неговото момиче.

Глава 6

Към обяд на същия ден Ника се обади да каже, че ще пристигнат утре сутринта за Коледа. Така поне Касиди имаше половин ден да напазарува и да сготви нещо. С джон отидоха да един от по-големите супермаркети в града и напълниха една количка с различни продукти. Имаше за всеки по нещо и в големи количества.
Джон беше паркирал колата недалеч от входа на супермаркета. Заедно с Касиди прибраха чантите в багажника и тръгнаха да сядат в колата, когато Джон забеляза малкото късче хартия, закрепено за предното стъкло. Дръпна го леко и го прочете на ум.
- Какво има? – момичето ставаше нетърпимо. Опита се да разгадае нещо по лицето на Джон, но то беше толкова неразгадаемо. Никаква емоция не се изписваше.
- Донесоха ли ни сутрешният вестник? – попита мъжът, все още загледан в листчето.
- Да. Оставих го на масичката до вратата. Защо?
- Чела ли си го?
- Не.
Без повече въпроси Джон каза на Касиди да влиза в колата, а после с превишена скорост се прибраха в къщи.
Първото нещо, което Джон направи беше да вземе вестника. На първа страница беше топ новината за деня. Касиди надникна през рамото на вампира.
- Отново ли се започва? – гласът й беше тих и изведнъж се превърна в изнемощял. Сякаш някой беше изцедил цялата й енергия. На заглавната страница имаше за статия за масово убийство в Париж. Имаше теория, че животни са убили хората, но момичето беше напълно на ‘ти’ със случилото се. Поне с право са нарекли тези подобия на вампири ‘животни’. Те нямаха душа и съвест.
- Може да е фалшив сигнал. Там има кой да се справи с небрежните.
- Какво пишеше на листчето от колата?
- Всичко започва отначало. Мъртвите се надигат от гроба за отмъщение.
- Страшничко. Но пък не го чувам за пръв път.
И наистина си беше така. Преди няколко десетилетия отново имаше няколко малобройни такива заплахи. Всички бяха пречупени по най-жестокия и бърз начин.
- Къде е кутията, която получи сутринта?
- В дрешника.
- Донеси я.
Касиди донесе кутията на Джон, неразбираща защо му е, но не попита. Щом Джон правеше нещо значи има защо. Той пое кутията с една ръка, а с другата извади бележката от задния джоб на дънките си. Приближи двата надписа. Почерците съвпадаха напълно. Значи един и също човек, или поне в този случай вампир, пращаше подаръци на жена му и заплашваше цялата раса.
Касиди стоеше мълчалива до Джон. Ако той решеше щеше да каже нещо, ако ли не – всичко, което Касиди направеше, за да разбере какво става ще бъде просто загуба на време. Бяха заедно прекалено дълго време и се познаваха. Бяха като отворена книга един за друг. Бяха научили навиците и нравите на вампира до себе си.
Касиди остави Джон да размишлява и отиде да разопакова продуктите в кухнята. Едва беше започнала с първата чанта, когато чу Джон да набира нечий номер на телефона. После разбра, че това е Ника, а Джон ги вика да дойдат малко по-рано от предвиденото. Явно нещата не бяха толкова безобидни колкото момичето си мислеше.
- Не реагираш ли пресилено? – попита Касиди щом Джон влезе в стаята. – И преди се е случвало.
- Имам пречувствие, красавице. – Той започна да разопакова друга торба. – А ако се окаже някой блъф поне ще сме готови за нещо по-сериозно. Нали знаеш, че никога не правя нещо на сляпо.
- Да, знам. – Джон целуна косата на Касиди и продължи със заниманието си. – Кога ще дойдат Ника и съпруга й?
-Утре сутринта както беше предвидено. Затворели са пътя за разчистване.
- Значи довечера отново ще сме сами. – в гласът й се долови закачлива нотка.
- О, да.
И двамата забравиха толкова бързо за заплахата, колкото и бързо започна всичко. Отдадоха се на своите шеги и закачки и компанията си.

Глава 7

Час след залез вампирите си устроиха вечеря за Бъдни вечер. Докато Касиди готвеше, Джон беше наредил масата и беше създал романтична атмосфера в стаята. Въпреки че предпочитаха типичната за вампирите ‘храна’, Касиди и Джон приготвяха любимите си човешки ястия по празниците. Не усещаха толкова добре вкуса им, но това си беше техен ротуал и те го спазваха.
По време на цялата вечеря си говореха мило и нежно, и от време на време подхвърляха по някоя шега.
Големият дървен часовник в коридора удари дванайсет пъти.
- Полунощ е.
- Изречи го, сякаш настъпва края на света. – Джон се подсмихна на това. Той винаги се учудваше как Касиди изрича напълно обикновени неща. Придаваше им някакъв тъмен и мистериозен смисъл. Нещо тайнствено.
- Джон! – гласът й беше станал малко по-твърд. – Знаеш много добре, че независимо, че съм вампир, си остава суеверна. И малко плашлива. Вярвам в прекалено много неща.
- Знам, красавице. – говореше й толкова нежно. Тя направо се разтапяше. – Но бъди спокойна. Аз ще съм пазачът ти и нищо, изскочило от сенките няма да те нарани.
Джон се наведе през масата и леко докосна устните си до тези на Касиди. Момичето плъзна ръката си зад врата на мъжа и го притисна по-силно към себе си. Но после съвсем леко го побутна назад и се откъсна от страстните му устни.
- Сега нарочно ли ме дразниш? – по лицето на Джон се беше изписала предизвикателна усмивка.
- И още как. –Звънкият меден смях на Касиди се разнесе из стаята. – Око за око. Ти искаш нещо, но и аз искам.
- Казвай.
- Ти миеш чиниите днес.
И двамата се разсмяха, а после без мрънкане Джон се отправи към мивката, а Касиди – към всекидневната.

Беше седнала на дивана, а на краката й лежеше черен лаптоп. Касиди чуваше, че Джон мие чиниите, но не му обръщаше внимание. Беше се зачела в няколко статии – кои просто митове, кои истина. Не усети кога Джон застана зад нея и се леко се наведе надолу.
- Защо се ровиш из старите досиета?
Касиди вдигна рамене. През цялата вечеря не се беше сетила за заплахата, но сега умът й беше изцяло зает с нея. Имаш нужда да разбере повече. Ровеше се из интернет за ‘странните’ случаи във Франция. Сумати и убити хора за по-малко от месец. Това не беше нещо необичайно за нейният свят, но явно вампирите отново щяха да се вдигат на бунт. И не кои да е вампири, а новородените. Само те бяха способни на това. Касиди вярваше в това от прекалено много време. Само се бе убедила колко безмозъчни можеха да бъдат тези същества. Сякаш безсмъртието не отнемаше само душата им, но и разума.
Джон не изчака момичето да приключи, а направо затвори лаптопа, а след това и го взе от ръцете й. Сложи го на масата пред дивана и взе Касиди на ръце. Понесе я към спалнята на горния етаж, като я обсипваше с хиляди нежни целувки. Сложи я върху мекото легло и продължи още по-нежно. Знаеше, че Касиди много се разстройва от действията на новите вампири, затова реши да й достави удолоствието, което тя заслужаваше. Утре щеше да има предостатъчно време да се рови из миналото, а Джон щеше да й направи един малък подарък като направеше коледната вечеря.

Глава 8

На следващият ден малко преди обяд Ника и съпругът й Тим пристигнаха в Гардън Сити. Както обикновено и двамата бяха усмихнати, а от тях струеше чисто щастие. Паркираха BMW-то цвят шампанско пред гаража и влязоха в къщата.
Настаниха се във всекидневната, прекарвайки цял час в сладки приказки. След това мъжете изгониха вампирките от къщата, а самите те се заеха с направата на коледната вечеря. Момичетата решиха, че имат предостатъчно време, затова отидоха на една дълга разходка.
Улиците на града бяха почти празни, тъй като всички се подготвяха за довечера. Падналият вечерта сняг беше непокътнат и в пълен контраст със слънчевите лъчи, пробиващи дебелите и пухкави облаци. От време на време се чуваше песента на врабчетата, а някоя котка прибягваше по пътя, търсейки топлина на току-що спряна кола или за да застане под някой прозорец с надеждата да й дадат нещо за ядене.
- Е, Кас...къде отиваме?
- Да ти се разхожда из горите? Гледката ще те зашемети. Толкова е красиво. Точно такива за последно видях в Санкт Петербург.
- Е, води ме момиче.

Касиди наистина беше права. Ника беше изумена. Обожаваше природата, а това тук...Дърветата сякаш бяха покрити с кристалчета, хвърлящи всякакви цветове. Земята беше завита с бяла мека покривка; игличките на елите бяха покрити не с кристалчета, а диамантчета. Всяко с различна форма.
- Вие май си живеете в рая, а? – Ника прокара нежно ръката си по едно заледено клонче.
- Наистина е така.
И двете момичета се засмяха и бавно крачеха напред, но както внезапно започнаха да се смеят, така и рязко спряха.
- Надушваш ли го?
- Да, Ник.
Лицата на двете момичета бяха станали сериозни, а погледите си бяха насочили в една посока. Ако някой ги погледнеше отблизо щеше да види как зениците им се свиха и изведнъж гледаха отвъд дърветата пред тях. Далеч към брега на реката.
Един поглед им беше достатъчен, за да се разберат. За секунда преминаха разстоянието на реката и се озоваха пред не особено приятна гледка.
На брега имаше труп – на младо момиче. Беше родом от града и живееше на пряка от дома на Касиди. Веднъж я видяха, когато с Джон излязоха. Беше с още няколко момичета и момчета и очевидно много се забавляваха. Сега върнала се към реалността Касиди реши да направи това, което един човек би направил. Обади се на местния шериф и го изчака на ‘местопрестъплението’. Успешно вкара нотка на страх в гласа си, въпреки че това чувство дори не се беше промъкнало в нея. И по-лоши неща беше виждала.

След половин час пристигна шерифът заедно с още един екип полицаи и патоанатом.
- Здравейте. – поздрави ги шериф Боб Бингъм.
- Здравейте, шерифе. – преди да заговори Касиди се увери, че ще изглежда и звучи уплашена и разстроена.
- Вече започнаха нещастията по Коледа. – шерифа повдигна леко шапката си, изцъквайки с език и продължи. – Съжалявам, че вие сте я намерили. Гледката не си е приятна. Съжалявам и за това, но се налага да дойдете с нас в управлението. Тук е прекалено студено за разпит.
И наистина беше така. Слънцето се беше скрило, а леден вятър беше задухал от север.
Двете момичета кимнаха и тъкмо тръгваха към полицейската кола, когато другите двама полицаи и патоанатома минаха покрай тях с трупа на носилка. Не го бяха завили и двете вампирки веднага видяха какво беше пречинило смъртта на момичето. От дясната страна на врата имаше две малки ранички, но пък смъртоносни. Нито Касиди, нито Ника се издадoха, че са видяли това. Извърнаха набързо погледи и влязоха в колата.

Глава 9

Останаха в участъка малко над час, а щом излязоха направо се стъписаха. Да, градът беше малък, но толкова бързо ли се разпространяваха новините? Наоколо се бяха струпали огромна група хора и си шепнеха за убийството. Касиди мразеше клюкарството и сега направо й идеше да крещи. Защо бяха толкова любопитни хората? Нямаха ли си свои грижи?
Момичетата си проправиха път през тълпата и тръгнаха да се прибират пеша. Тъкмо бяха излезли от насъбралите се хора, когато на отсрещния тротоар видяха Тим и Джон. Касиди въздъхна и момичета отидоха натам.
- Толкова ли бързо се разпространяват новините? Аз едва си измислих версия.
Касиди изчака Джон да се засмее, но той не го направи.
- Случило ли се е нещо?
Мъжете се спогледаха.
- Викат ни в Париж.
В погледите на любимите си момичетата забелязоха смесица от различни чувства...страх, готовност, нежелание. Касиди и Ника също се спогледаха. Тази Коледа нямаше да е толкова забавна, колкото очакваха.

Вечерта им започна рано и приключи рано. Малко преди полунощ Ника и Тим напуснаха града, отправяйки се към собственият си дом, за да се стегнат багажа. Ничие настроение не беше весело, всички бяха по-малчаливи от обикновено, но никой не обели думи за това, което ще последва по простата причина, че не знаеха. Но прекалено скоро щяха да научат.

Касиди сложи чиниите в миялната машина и се качи на втория етаж да си стегне багажа. Джон беше отишъл да провери колата в гаража.
Прозорецът в спалнята беше отворен, въпреки студеното време. Касиди имаше нужда от въздух, искаше да се подготви психически. Мразеше боевете. Влияеха й лошо и това я държеше дълго.
Тъкмо извади куфарите, когато чу някой да си подсвирква. Приближи прозореца, но там нямаше никой. Напрегна очите си, отново нищо, но свирукането продължаваше. Наведе се през прозореца и погледна към покрива. Тогава го видя. Или поне очертанията му – беше облечен в черно, а луната на небето липсваше. Носеше маска, която показваше ледените му сини очи и острите зъби, които контрастираха с тъмнината. Беше спрял мелодийката си щом тя го забеляза.
Касиди се почувства замаяно. Вампирът на покрива й миришеше на смърт. Точно така. Тя добре познаваше този мирис. И го беше намразила до мозъка на костите си.
Вампирът хвърли някакъв плик към Касиди и изчезна в нощта.
Момичето го взе, но реши да го отвори като влезе вътре. Познаваше вампирите като този. Те бяха убийци. Не преследваха жертвите си толкова за кръв, колкото за удоволствието от самото преследването. А точно срещу такива тя се бореше.
Касиди тъкмо затвори прозореца, когато Джон влезе в стаята.
- Какво стана? Чух свирукането, но...
- Джон...
- Добре ли си? Какво е това?
- Джон! – Сега Касиди извика, а мъжът млъкна. Много рядко тя повишаваше тон.
- Какво?
- Това е той. Онзи, който ми изпрати роклята, остави бележката на колата, уби момичето...
- Сигурна ли си?
- Познах мирисът му. Той го носи като някакъв ореол около себе си.
Касиди хвърли пликът към Джон.
- Ти го отвори. Мен ме е страх.
Така и направи Джон. Очакваше да има нещо заплашително , но не.
- Снимки? –попита Касиди.
Мъжът не проговори, а просто ги хвърли на леглото. Касиди се стъписа.
- Следил ни е. – Едва леко прошепна тя.
- Трябва да внимаваме, красавице.
Джон се приближи и прегърна Касиди. Знаеше как й влияе всичко, но и знаеше как да я накара да се почувства по-добре. Често думите бяха по-силни от действията, но не и тук. С приказаки нямаше да се стигне до никъде.

Глава 10

Рано на следващата сутрин Джон и Касиди напуснаха Гардън Сити. Първо целият клан щеше да се събере в главният град на Айдахо, после всички щяха да тръгнат към летището в Ню Йорк, а от там – към Париж.

Малко преди десет часа Джон паркира черният мерцедес пред огромният мол в събирателният център на Айдахо. В кафенето на горният етаж всички вече се бяха събрали. Касиди седна до Ника, а Джон - до Тим. От мястото си момичето спокойно виждаше хората, разхождащи се по улиците. Тийнейджъри се закачаха и удряха на шега, майки с колички бяха излезли на разходка, други бързаха за някъде. Всеки живееше своя собствен живот.
Касиди отклони погледа си от там и се насили да разбере за какво говореха останалите.
- Толкова ли са зле нещата? – това беше Хал. Касиди се очуди как при неговата възраст, а тя не беше хич малка, той все изглеждаше така жизнен. Не му ли беше писнало от живота, безредиците? Кожата му не беше ли посивяла от старост както на другите стари вампири? Както на този, до него. Дейвид. Или поне така всички го наричаха. Той никога не споменаваше истинското си име. Само и единствено Дейвид.
- Не са чак толкова зле. Или поне те така твърдят, но знаете, че то е само за да хвърлят прах в очите на другите вампири, които няма да вземат участие в това. Последната седмица е като затишие пред буря. Затова и ни викат – искат да сме готови.
- Само това ли? – по лицето на Джон се беше изписало недоумение.
- Да. Щели да ни дадат повече информация на събранието довечера. А и само това е достатъчно да се съберем старите кучета. По-малко не би ни заинтересувало, а повече – е, тук ги е страх да не изтече някаква информация. Но пък се чува, че за пръв път са извикали всички кланове – старите и някои от по-новите. Редиците ще бъдат попълнени и ще увеличим броя си.
- Дали може да се вярва на новите? – Хал беше много подозрителен. Беше му страхотно оръжие в такива моменти.
- Не знам. Само това споменаха за тях.
Всички замълчаха за миг, докато Касиди не наруши настъпилото мълчание.
- Защо сме толкова малко? – беше преброила само десет човека на масата.
- Събрах само вас, които сте ми напълно верни. Е, не всички от вас са тук. Някои изпратих при тези ‘допълненията’. Би трябвало в момента да летят към Париж. Не исках да оставям новите без надзор.
- Добре.
Дейвид даде още малко, и напълно безсмислена, информация. После се отправиха към колите си и от там към Ню Йорк.
През целият път Джон и Касиди говореха за вампира, появил се на покрива им вчера вечерта. Не споменаха на никой, освен на Дейвид. Той трябваше да знае всичко, а и Джон имаше големи съмнения, че онзи потаен вампир може да има нещо общо със случващото се в Париж.
- Ами, ако той не е свързан с Париж? Искам да кажа, ако е просто някой психопат и нещо му е прещракало?
- Може и такъв да е, но няма да му позволя отново да се приближи да теб.
- Точно сега не аз съм най-важната.
- За мен ти си на първо място. И винаги ще си.
Джон сплети пръстите си с тези на Касиди и когато трафикът малко намаля се наведе да я целуне за бързо.

Пристигнаха точно на време за полета. Зад тях беше Дейвид. Изчакаха го и тримата се качиха на самолета. Забелязоха, че всички останали вече бяха там. Значи до тук всичко беше наред. Така се успокояваше Касиди. Като слезнат в Париж, тогава ще мислят за по-нататък.

Глава 11

Още на летището вампирите бяха посрещнати от пратеници на по-висшите слоеве. Бяха им изпратени пет черни коли със затъмнени прозорци.
Като агенти от ФБР. Помисли си Касиди. Настаниха се в една кола с Джон и не обелиха думичка, докато бяха вътре.
Касиди разглеждаше града. Сякаш се беше подложил на пълна промяна. И въпреки това, картини от спомените й изскачаха и заменяха реалността. Поглъщаха я безпощадно, а после се изпаряваха за миг. Момичето успя да види само по-главната част от Париж. Кафета, магазини, местни хора и туристи. Лимузини и блясък. Всички беше смесено. Нямаше значение дали си богаташ или си растнал в някое гето или забутано бедняшко кварталче на града.
Касиди забеляза, че много сгради бяха съборени. Някои бяха заменени от небостъргачи с офиси, бизнес сгради, банки или някой луксозен ресторант или прескъп бар. На местата на други имаше паркове. Хората тичаха, разхождаха кучетата си или просто бяха седнали на тревата или на пейка и четяха книга. Градът й изглеждаше и много далечен, и много близък. И тя не можеше да разбере защо две напълно противоречиви чувства се бяха зародили в нез, но нищо не можеше да направи. Те просто се бяха появили.

След по-малко от час колата зави по един доста тесен, или поне за Париж – път само с две платна. Двупосочно движение и с много малко трафик. Беше вътрешна улица, която водеше към вече по-позната атмосфера.
От двете страни се издигаха старинни сгради. Някои бяха реставрирани, а други бяха оставени, за да припомнят духа на Париж от преди век, че и повече, назад. Тук Касиди се почувства по-нервна, сякаш миналото щеше да я застигне от Отвъдното и щеше да я засмуче като торнадо. Вампирката се размърда на мястото си, но не отмести очи.
Колкото повече път изминаваха, толкова повече опостяваха улиците. Все по-малко туристи или местни се виждаха. Сградите ставаха все по-зловещи, а духовете започваха да се бунтуват. Или поне така си въобразяваше Касиди. Още откакто преминаха към тази улица въображението й се развихри.
Черната кола спря пред една сграда, недокосната от времето. Беше си същата както и век по-рано. Тук се случи нещо, което Касиди щеше да помни до края на вечността.

Преди малко повече от век, Париж

Касиди нагласяше новата си рокля пред огледалото в стаята си, когато на вратата се почука и Джон влезе с букет цветя в стаята.
- О, за мен ли са?
-Да, госпожице.
Джон се приближи и целуна ръката на Касиди, а след това й подаде букета. Тя ухаеше на рози и изглеждаше като принцеса. И двете много й прилягат. Помисли си Джон. И знаеше, че не е сбъркал като взе решение по-рано през деня.
Без повече суетене той я поведе към сградата на клановете. Организираше се пролетен бал, а това беше идеалния момент да изпълни плана си.

Когато пристигнаха първо видяха божествената сграда, после чуха приятната мелодия, носеща се през отворените врати и прозорци, а накрая забелязоха и хората.
Вътре на определено място в балната зала имаше квартет, заобиколен от франкове и бухнали рокли. Повечето присъстващи бяха вампири, но все пак се мяркаше и по някой друг човек. Бавна мелодия се разнесе и в стаята се оформи кръг, където двойките можеха да танцуват. Сред тях бяха Касиди и Джон. Всички бяха в пълна хармония с другите и музиката. Влюбената двойка се гледаше в очите, не забелязваха останалите в залата. За тях единствено другият имаше значение. Танцуваха и без думи си говореха. Само те двамата. За вечността.
След края на танца се поклониха, а Джон изведе Касиди на един от големите балкони. Там имаше и други, но това не им правеше впечатление. Лунната светлина караше кожата на Касиди да блести и я правеше дори още по-зашеметяваща. Джон си припомни речта, която беше приготвил и тъкмо да започне да я казва, чу как нещо друго излезе от устата му.
- Ще се омъжиш ли за мен?
Касиди си помисли да го накара да се попържи на бавен огън, но промени решението си и отвърна:
- Зависи. С мен ли си до края на света?
- До края? Ами след това?
И двамата се засмяха. Джон вдигна Касиди на ръце и я целуна с такова искренно щастие и желание.
После вечерта мина доста по-забавно отколкото се очакваше. Момичето мислеше, че високопоставените вампири щяха да се държат надменно, а то стана точно обратното – те се сливаха с по-обикновените, с хората.

Глава 12

Още на входа бяха посрещнати от две млади момичета, които бяха хора. Първоначално това учуди Касиди, но после тя се сети, че не за пръв път вижда хора да работят в тандем с вампири. Тези две момичета бяха слаби и нисички. И двете носеха табелки. Брюнетката се казваше Елиз. Лицето й напомняше на малко момиче, но очите й показваха колко по-зряла е. А другото момиче имаше рижава коса и зелени очи, които напомняха скъпоценни камъни. Тя излъчваше надменност и свръхсамочувствие. Казваше се Мери. Касиди веднага промени плахливото си изражение на сурово. Тя беше повече от крехкото и злобно същество до нея.
Джон хвърли бегли погледи на двете момичета и продължи да върви напред и нагоре по стълбите. Касиди го последва, но позволи на Елиз да върви до нея, а остави Мери по-назад. Показа й открито пренебрежение. Рядко се случваше, но Касиди мразеше това качество у хората и вампирите. Веднага разбираше цената на хората.
Джон вървеше най-отпред, зад него бяха любимата му и двете момичета. Беше настанала тишина и ако муха бръмнеше щеше да се чуе. Минаха покрай много затворени врати, но те се интересуваха само от една. Тази пред тях с големите дървени врати, пред която стояха двама вампира и внимаваха кого допускаха да влезе. Касиди се загледа в тези мъже. От главата до петите бяха облечени в черно, всякаква емоция беше изчезнала от лицата им, а изпод кожените им якета можеше да се види по един пистолет. Когато Касиди и Джон наближиха вратата, двамата вампира пред нея се размърдаха от вкаменените си стойки и разтвориха двете тежки крила на вратата. Касиди се поколеба дали да прекрачи прага, но Джон я подръпна леко, прошепвайки й „Спокойно.” Точно както и в Санкт Петербург. Касиди се опита да изтика това име от главата си. Нещата нямаше да са както тогава. Нямаше да се допусне същата грешка. Този път предприеха мерки по-рано. Всичко щеше да бъде различно. Но колкото и да си повтаряше това, едно едва доловимо гласче й нашепваше, че греши. Касиди се опита да го заглуши. Всичко щеше да е наред. Всичко. Висок и дълбок глас се разнесе из стаята и прекъсна вглъбените мисли на момичето.
- Най-накрая се събрахме и може да започваме. Моля, заемете местата си.
На срещуположната страна на една огромна маса в средата на стаята стоеше вампирът, към когото Касиди изпитваше неописуем респект. Бащата на вампирите. Техният господар. Известен само и единствено с името Арт, което въобще не му подхождаше. То не се вписваше с прошарената му коса и строго изражение, със силното тяло и бързия, като куршум, ум. Още щом Арт даде ‘заповед’ всички представители на клановете заеха определените им места. Касиди и Джон застанаха зад стола на Дейвид. Те му бяха придружители на това събрание. Също като всички останали вампири в стаята, които стояха зад водачите на клановете си. Едно голямо семейство.
В ума на Касиди отново започна да шепне онова противно гласче с насмешлив тон.
Всичко ще се повтори.
Не. Нямаше. Вампирката се съсредоточи върху събранието и заглуши противното жужене.

Глава 13

Арт каза всичко, което вече беше всеизвестно, всичко, което и Дейвид беше казал в Айдахо. И както темата се въртеше около смърт, зъби и живите мъртъвци, така изведнъж Арт започна да говори за най-обикновени неща. Като това къде щяха да отседнат всички вампири докато са в Париж. Оказа се, че мястото е в покрайнините на града.
На Касиди и Джон беше поверен сив джип и една малка карта, с помощта, на която можеха да стигнат до хотела. Но когато видяха къде щяха да останат, Касиди отбеляза на ум, че не става въпрос за хотел, а буквално палат.
Сградата заемаше огромна територия, а отделно покрай нея имаше градини и дървета. Слънцето тъкмо залязваше и всичко беше изумително красиво. Жълти, розови и червени багри се преплитаха.
Пред главния вход на хотела имаше огромни стъпала и две колони в гръцки стил. На входа стояха двама човека с униформа, които посрещаха гостите. Още марионетки на вампирите. Кукли с конци, които изпълняваха всичко. Щом вратите се затвориха зад гърба на Джон и Касиди, пред тях се изправи поредната божествена стая за днес. Джон съвсем леко подсвирна и само Касиди го чу. Наоколо търчаха хора от персонала. Като работни пчелички. Вампири си говореха и чакаха да бъдат настанени в стаите си. А самото фоайе представляваше.....е, чисто и просто хиляди. В мебелите имаше чисто злато, което проблясваше под светлината на огромните полилеи по тавана. Огледала, чиито рамки също бяха направени от злато, отразяваха всеки минал покрай тях. По стените бяха окачени огромни картини – някои на Париж, други на известни личности. От едната страна на Джон и Касиди беше рецепцията. От другата имаше изискано, и доста мъничко, кафе. А точно отсреща – още едни огромни и величествени стълби, покрити с червен килим. На стената над стълбището имаше огромна черно бяла картина на Мерелин Монро, усмихваща се с идеална усмивка.
Толкова се бяха залисали да оглеждат, че двата вампира леко подскочиха, когато някой каза имената им.
- Касиди, Джон. Ето ви и вас най-накрая.
- Лизи. – Касиди прегърна една жена, малко над 30-те с бляскаво руса коса, която носеше тъмно синя копринена рокля и доста високи обувки. Лизи беше една от най-красивите жени, която момичето беше виждало някога.
- Поговорете си малко, докато отида да взема ключа за стаята. – каза Джон и набързо се измъкна.
- Той май не ме харесва особено.
- Нищо лично. – набързо го защити Касиди.
- Май още ми е ядосан.
- Че се опита да преспиш с него миналата Коледа? Не, бъди спокойна. Не е ядосан, а по-скоро се чувства неудобно. Не всеки очаква такъв подарък.
- Хайде, да отидем до кафето. Жадна съм, а и ще почакаме малко, докато хубавеца се върне.
- Хей, говориш за моя хубавец.
Лизи се засмя.
- Не го изпускай, момиче. Мъж като него се среща прекалено рядко. Може би през век.
Касиди се усмихна леко и погледна назад към Джон, който стоеше на рецепцията. Помисли си каква късметлийка е да го има до себе си.
Обърна глава по посока на кафето, точно преди да се сблъска с един друг вампир.
- О, извинете. – Касиди се изсмя глупаво като някоя ученичка.
- Няма нищо.
Усмивката замръзна на лицето на момичето. Очите му. Помисли си тя. Толкова са ми познати. Но преди да каже още нещо Лизи я дръпна, а мъжът се обърна.

Глава 14

Джон и Касиди се качиха в малко апартаментче, състоящо се от спалня, една малка стая и баня. Първо бяха посрещнати от малката стая. В центъра й имаше дървена масичка, заобиколена от четири стола. Под прозорец на отсрещната стена се намираше диван и две фотьойла, ограждащи още една масичка, която беше доста ниска.
От ляво имаше двойна врата, която водеше към спалнята. Още щом влезе, Касиди разбра, че няма да поиска да си тръгне. На едната стена имаше голяма камина, в която гореше огън. Отсреща беше масивно легло, покрито с тъмно червен балдахин, а възглавници бяха наредени според големината си. Тежки завеси, същият цвят като балдахина, обграждаха един малък прозорец. На няколко места бяха наредени и запалени свещи, които правеха всичко толкова романтично.
- Леле...
- Няма да правим ремонт вкъщи. – Джон целуна врата на Касиди и остави багажа на земята.
Касиди се засмя и се обърна към него. Допря устните си до тези на Джон и почувства как електричество преминава през тялото й. Притисна се още по-близо до него, но бързо се отдръпа.
- Какво правиш? – Джон тъкмо беше обвил ръцете си около нея.
- Първо ще отида да се освежа в банята, а ти оправи багажа.
- Както кажеш, красавице.
Джон се усмихна и пусна момичето.

След малко Касиди се върна в спалнята. Джон слагаше дърва в камината и беше с гръб към нея. Тя се приближи тъкмо когато Джон се изправяше. Обви ръцете си около кръста му. Набара катарамата на колана, но не я откопча. Вместо това плъзна ръце по корема му и съблече блузата му. Джон се обърна и леко докосна устни до тези на Касиди, а после започна бавно да съблича дрехите й. Огънят пращеше в камината, а свещите осветяваха двата вампира.
Касиди леко изстена, когато Джон прокара ръцете си по голото й тяло. Всичко в нея бушуваше. Гореше. Мъжът вдигна крехкото момиче на ръце и я занесе до леглото. Любиха се дори след като големият часовник в коридора на хотела удари дванайсет пъти.

Свещите се бяха разтопили, а огънят в камината – изгаснал. Лунният сърп се виждаше през прозореца, а Джон и Касиди лежаха на леглото. Момичето беше положило глава върху гърдите на Джон и слушаше ударите на сърцето му.
- За какво си мислиш? – попита я Джон като плъзна ръката си по гръбнака й.
- Колко ми е спокойно да съм тук, с теб.
Тя се притисна по-силно към него. Затвори очите си за миг, но съзнанието й извика образа на вампира от фоайето. Усети как пулсът й се забърза.
- Има ли нещо, Кас?
Значи и Джон беше усетил.
- Нищо. Всъщност... – тя замълча за миг и после продължи – Случвало ли ти се е да срещнеш някой и да имаш чувството, че си го виждал и преди?
- Да. Защо ме питаш?
- Срещнах един мъж, докато беше на рецепцията. По-скоро се блъснах в него, защото се бях залисала. Изведнъж почувствах, че и преди съм го виждала, но....Той беше нов. Или поне досега не бяхме се засичали.
- Сигурно си се припознала. Сама каза, че досега не сте се виждали.
- Да. Може би си прав.
Настана тишина. Джон пое дълбоко дъх, а после затвори очи. Но Касиди не можа да заспи още дълго време. Постоянно се сещаше за случката. Умът й беше зает само с това. Часовникът в коридора удари един часа. Два. Три. Но момичето още беше будно и мислеше трескаво. Къде го беше виждала? На някоя улица? В магазин? На някакво събиране? Не можеше да се сети, а това я караше да се чувства зле. Не обичаше да е в неведение на нещата, да е сигурна в нещо, но просто умът й да зацикля на една място и не й дава отговор.
Четири часа.
Бавно се изправи от леглото като внимаваше да не събуди Джон. Облече захвърлените си дрехи и отиде в другата стая. Като не можеше да спи поне да свърши малко работа. Извади лаптопа от една чанта, остави го на масата и го включи. Тъкмо щеше да седне на стола, когато чу някакъв шум, идващ откъм прозореца.
Какво ли не премина през ума й, докато приближаваше. Някой ги следеше. Искаше да влезе в стаята. Сценки се разиграха пред очите й, но щом отдръпна пердето всичко, за което си мислеше изчезна в тъмнината.
На прозореца беше кацнал бял гълъб, който беше заклещил крачето с в една цепнатина на перваза. Касиди отвори прозореца и помогна на гълъба да се освободи. Задържа го за малко в ръцете си преди да го пусне. Тъкмо преди да отлети гълъба погледна момичето в очите. Касиди задържа писъка си и пусна птичката. Бяха същите като на вампира от фоайето, като онзи непознат, който беше на покрива в дома им. Затвори прозореца и се върна към лаптопа. Щеше да разбере кой я кара да сънува кошмари през ноща и да се съмнява във всеки през деня.

Глава 15

На следващата сутрин Джон се събуди рано. Когато отвори очи видя, че леглото до него е празно. Помисли си, че Касиди е излязла, но дочу лекото й дишане от другата стая. Надигна се от леглото и се смая, когато мина покрай малкия прозорец. Хора от персонала покриваха градините, заради нападалия сняг, който бавно малко по малко продължаваше да се натрупва.
Джон отвори гардероба и облече първите дрехи, които видя, а после отиде в стаята при Касиди. Тя беше седнала на масата и зяпаше монитора на лаптопа. В ръцете си държеше чаша с горещ шоколад и се беше наметнала с леко одеало. До лаптопа имаше чиния с недокоснат омлет, окрасен с чери домати.
- Не съм те чул да си ставаш. В колко се събуди? – Джон застана зад стола на Касиди и я целуна по главата.
- Не съм си лягала. – момичето отпи от горещия шоколад и затвори лаптопа.
- Кой беше това?
- Рейзи.
- Кой?
- Вампирът, който срещнах във фоайето вчера. И който препознах с онзи вампир от Гардън Сити.
- Но не е той?
- Не. – Касиди въздъхна и закри лицето си с ръце. Джон взе един стол и седна до нея, полагайки ръка на гърба й.
- Хей. Имаш нужда от почивка, красавице.
- И как да си почина след като не знам дали онзи непознат не е тук и не ни следи?
- Това пък от къде ти хрумна?
Касиди разказа на Джон за гълъба. Но колкото повече детайли описваше, толкова по-налудничево всичко й звучеше. Сякаш от някоя детска приказка, която се разказва на децата, за да ги сплашат.
- Е, вече официално полудях.
- Защо мислиш така? – След като Касиди не пипна омлета, Джон реши, че няма смисъл да го изхвърлят и започна да го яде.
- Ти изобщо слуша ли ме?
- Да. И?
- Вероятно си втълпявам всичко. Онзи на къщата е бил някой, който е искал да се изгаври с мен, а аз го приех прекалено навътре.
Момичето запона да се чуди дали успокояваше себе си или Джон. Е, което и от двете да беше, поне я караше да се почувства по-добре. И наистина по-спокойна.
- Приключвам с тази история за вампира-убиец и насочвам вниманието си към предстоящата разправия с новородените идиоти, дето не знаят какво искат.
- Ето това е моето, момиче.
Джон целуна Касиди и се изправи.
- Красавице, отивай да спиш, а аз слизам до долу. Дейвид вчера ме помоли да поговорим.
- Кога е станало това? И защо иска да говорите?
Джон вдигна рамене.
- Малко след събранието. Само каза, че иска да говорим. Нищо повече.
- Добре.
Касиди също се изправи от стола. Изпрати Джон до вратата, даде му още една целувка, а после отиде да се наспи. Имаше доста да навакса със съня.

Беше студено. Валеше сняг, а вятър накланяше дърветата ту наляво, ту надясно. Нощта беше толкова тъмна, че едва се виждаше на метър отпред. Касиди беше облечена с роклята, която непознатият вампир й беше изпратил. Не знаеше къде е. Беше сама. Изведнъж от някъде се чу гугуткането на гълъб и изпляскването на крила. Някъде над главата й. Момичето не беше спряло за миг. Вървеше само напред и не се обърна нито веднъж назад. Не можеше да разбере дали си втълпяваше, или наистина имаше някой наоколо, който говореше, но думите достигаха до ушите на момичето толкова тихо и неразбираемо. Не, не си втълпяваше. Някъде напред в тъмнината се чуваше женски глас. Говореше на латински и затова Касиди не можеше да разбере за какво става въпрос. Колкото повече път изминаваше, толкова по-ясни ставаха нещата. Вече чуваше дишането на човек, пулсът му, как кръвта преминаваше по вените му. Или по скоро по нейните вени. На няколко крачки отпред имаше жена. Стоеше на колене и се молеше, държейки броеница. На врата й висеше кръст и беше облечена в сиви дрехи. Касиди беше точно до нея. На по-малко от крачка. Застана точно пред жената. Лицето й цялото беше покрито с бръчки, очите й бяха загубили блясъка си, а устните й изричаха молитви. Жената гледаше пред себе си. Леко се клатеше напред назад и сякаш не усещаше студа. Снежинките падаха по нея и мигом се разтопяваха. Бяха заменяни от други, които също се превръщаха в капчици вода. Касиди се стресна когато жената я погледна в очите. Момичето се отдръпна назад, но костеливата ръка на възрастната жена я хвана и я придърпа към себе си.
- Помогни ми. – само това успя да изрече, защото Касиди я отблъсна и се изтръгна от хватката й. Чак сега се загледа по-добре. Чак сега осъзнаваше, че това не е просто коя да е жена, а майка й. Позна я само по очите. Тези очи, които я гледаха така жално, които блестяха и бяха толкова жизнерадостни, докато Касиди растеше. Тези очи. Сега те бяха мъртви. Пламъкът в тях липсваше. Беше изгубен завинаги.
- Мамо... – едва успя да прошепне момичето
- Помогни ми, скъпа. Спаси ме.
Вампирката не помръдна от мястото си. Не беше способна. Гледаше как жената пред нея гаснеше с всеки изминал миг. Как се стопяваше, докато накрая вятърът не отнесе това видение и молитвите му като прах.
- Мамо! – извика Касиди, но беше прекалено късно. Нямаше следа от майка й, от лютата зимна вечер, от тъмнината.
Сега момичето се намираше в църква. Място, на което не беше ходила от детството си. Беше сама. Наоколо имаше много запалени свещи, които осветяваха стените и тавана на църквата. Момичето се огледа. Всичко, в което беше вярвала. Ето го, тук, пред нея. Беше израстнала в църква, беше вярвала в Господ. Мразеше всичко свързано с Дявола, Сатаната.
- А тогава защо се присъедини на негова страна?
Тежък и болезнено познат глас прокънтя в църквата.
- А, Касиди? Защо избра тази страна?
Момичето продължаваше да мълчи. Въртеше се в кръг, с надежда, че ще го види, но го нямаше. Беше сама. Дали това не беше подсъзнанието й? Не. Не беше. Не можеше да бъде.
- Защо не ми отговаряш? Защо се превърна в това, което цялото ти същество мразеше? Това, което винаги си ненавиждала?
- Много добре знаеш защо.
Гласът й беше толкова слаб. Момичето имаше чувството, че не може да си поеме въздух, че нещо я задушаваше.
- Не. Не знам. Кажи ми.
- Заради теб. Всичко загърбих само и единствено заради теб.
- Така ли? Напълно ли си сигурна?
Касиди се обърна и видя Джон да стои най-отпред. Беше облечен изцяло в черно. Очите му бяха светло червени, а острите му кучешки зъби се показваха. Тайнствена усмивка се беше разляла по лицето му.
- Как може да ме питаш дали съм сигурна? Естествено. Толкова пъти съм ти го казвала. Доказвала съм го.
- Не ти вярвам, красавице. Всичко е заради власта, заради силата и безсмъртието.
- Не е вярно. – в очите й напираха горещи сълзи. Касиди не можа да ги задържи и те се търколиха по бузите й. Защо Джон й говореше така? Защо я караше да страда? – Не е вярно.
Отново повтори.
- Наистина ли?
Той закрачи към нея, а Касиди започна да се отдръпва назад. С всяка крачка започваше да я боли все повече и повече, че Джон не й вярва.
- Обичам те. Знаеш го.
- Не е вярно.
- Напротив. – този път момичето извика с пълно гърло.
Джон дори и не спря. Продължи да върви напред, а очите му святкаха все по-силно.
- Не трябваше да ме избираш и да загърбваш целият си живот. Трябваше да предпочетеш смъртта пред вечността.
С всяка дума мъжът се приближаваше все по-близо, докато не застана на сантиметри от Касиди. Гледаше я право в очите, а тя продължаваше да плаче.
Това само караше Джон да се радва още повече. Започна да се смее с цяло гърло.
- Ти си глупаво момиче, Касиди. Но и твоето време ще дойде. И ти ще си платиш, че предаде волята и вярата си.
С тези последни думи Джон се отдръпна и изчезна преди Касиди да разбере, но не и преди още веднъж да прошепне ‘не трябваше да ме избираш’. Краката на Касиди я подведоха и тя падна на земята, обляна в сълзи и изпълнена с разкаяние и болка. Защо Джон я караше да се чувства така? Защо я нараняваше?
Преди да се осъзнае тя отново беше насред студената пустощ, обгърната от мрак и безпомощност. Отново сама. Мъгла започна да я обгръща и да я задушава.
- Не. – прошепна Касиди. – Остави ме! Пусни ме!
Викаше с всички сили. Опитваше се да помръдне, но не можеше. Мъглата я смазваше. Изцеждаше живота от нея. Започна да диша прекалено тежко. Сърцето й ускори пулса си, но преди да се пръсне Касиди се събуди.
Лежеше в леглото в хотела и дишаше тежко. Камината беше запалена, а Джон стоеше до един прозорец.
- Добре ли си?- попита я той.
Момичето се огледа и разбра, че всичко е просто един кошмар. Нищо от онова не се беше случило. Само един сън.
- Да. Всичко е наред.
Касиди стана от леглото и отиде да прегърне Джон. Усети топлината му. Чу дишането му и видя познатите й и любими шоколадови очи.
- Хей, наистина ли всичко е наред?
- Вече да.
Момичето се притисна още по-силно към него, оставяйки Джон да обгърне с ръце тялото й и нежно да шепне в ухото й.

Глава 16

Джон и Касиди излязоха да се поразходят из нощен Париж. Улиците бяха оживени, а целият град – осветен. Заведенията, ресторантите, всичко отваряше сега. Дори малките магазинчета, които би трябвало да бъдат затворени преди часове, бяха на линия.
- Не помня градът някога да е бил такъв. – Касиди попиваше всеки един детайл. – Никога не съм виждала толкова много хора. Все го помня като във времето, когато внасяхме ужас и след залез много малко се осмеляваха да излязат навън.
- Времената се променят. Много малко останаха вярващите. Повечето се осланят на науката. Забравили са малките чудеса. За това, че не винаги трябва да вярваме само на доказаното. Понякога трябва да се замисляме и за невидимото за очите. Не всичко е наука.
- Ако беше наука сега не би трябвало да сме тук, не след толкова дълго време.
Колкото повече път изминаваха, толкова повече вампирите осъзнаваха жестоката реалност. Хората бяха изгубили себе си. Бяха станали роби на технологиите и отдавна бяха загърбили всякакви чудеса, магии, че дори и вярата си. Младите мислеха само как ще се забавляват вечер, с кого ще бъдат и къде ще ходят. Родителите им също бяха забравили за скритите неща, тези, на които ги учиха техните родители, онези, които все още помнят историите и легендите. Но за съжаление никой не им вярваше вече. Всички искаха доказателства, че да помислят нещо за реално.

А именно тези истории се завъртяха в главата на Касиди. Тя си спомняше как преди век хората се страхуваха. Как малките деца бяха меко казано манипулирани с историите за вампири, вещици и други същества. Децата не смееха да стават от леглата си вечер, за да не бъдат хваната от лошата вещица. Не излизаха от домовете си след като слънцето се скрие, за да не бъдат ухапани от вампир. Страхуваха се да разказват страшни истории, за да не им се случат. Бягаха от всеки непознат, защото не искаха да си навлекат бели с лошите,а сега...сега нищо от това не беше останало. Във всеки един магазин се продаваха книги и филми с вампири, които или ставаха за смях, или просто бяха смътно копие на истинските. Вещиците бяха превърнати в анимационни герои и изглеждаха грозно. Но Касиди много добре си спомняше как изглежда една вещица. Не веднъж се беше натъквала на тях. Бяха толкова красиви. Но и хитри. Знаеха как да използват уменията си и много хора им се хващаха. Сега и това беше комерсиализирано. Ами църквите? Те се пълнеха само от хора от старото поколение, които никога нямаше да забравят ‘приказките за лека нощ’, с които бяха стряскани. Но много от тях също бяха изгубили вярата си. Въпреки това имаше един човек, на който Касиди се възхищаваше от дъното на душата си.
Беше го срещнала преди няколко години в Рим. С Джон бяха отишли, за да разгледат града, а се натъкнаха на нещо по-ценно. Намериха човек, който пазеше истинската история на човечеството.

Няколко години по-рано в Рим:

Двата вампира бяха решили да посетят една от старите църкви, в която все още се провеждаха вечерни служби. Но в този ден там имаше само няколко молещи се човека, седнали на предните редове. Бяха свели глави и съвсем тихо шепнеха молитвите си. Всички свещи бяха запалени и църквата беше осветена. Идеална за разглеждане. Но не само за това Касиди и Джон бяха дошли тук. Те не бяха загърбили вярата си, напротив. Сега вярваха още повече, нищо, че бяха същества, смятани за врагове на свещените земи. Църквата им дъздаваше малко неудобство, но те го игнорирваха.
Касиди запали една свещ и седна до Джон на по-задните редове. Не говореха. Мълчанието им беше достатъчно. За тях вече нямаше надежда, те не принадлежаха към този свят както когато бяха хора. Но имаше надежда за много други хора.
Няколко минути преди полунощ църквата се опразни, освен двата вампира и още един човек, който стоеше пред една голяма икона, близо да Джон и Касиди.
Той беше този, който наруши пълното мълчание.
- Не би трябвало да сте тук. Нито един от двама ви. Вие не принадлежите към нас.
- Моля? – попита Джон.
- Много добре ме чу, вампире.
Още преди разговорът да продължи Касиди забеляза малката татуировка на тила на човека.
- Ти си един от пазителите. – изрече Касиди.
- Мхм. И си върша задълженията. Пак ви казвам вие не трябва да сте тук.
- Но сме и това е свършен факт. – Джон беше станал от мястото си и сега стоеше на няколко крачки от мъжа.
- Повечето биха ме нападнали досега. Или поне тези, на които не им изнася начинът, по който говоря. Кои сте вие?И не питам за имената ви.
Сега за пръв път мъжът се обърна. Беше млад и много красив. Нетипичен пазител. Помисли си Касиди. Беше облечен в черно и кърваво червена вртовръзка контрастираше с костюма. На лявата му ръка блестеше сребърен пръстен.
- От старото поколение сме. Грижим се за новородените и неопитните. Стараем се да ограничим необмислените им действия и да ги прикриваме. Сега е твой ред да се представиш.
- Както разбрахте вече съм пазител. Почти като вас, но все още имам душа.
- Какво се крие в тази църква?
- Историята. Истинската. Тази, която вие познавате, или поне донякъде.
- Какво искаш да кажеш с това?
- Че не всичко е така както изглежда. Елате с мен.
Касиди и Джон се спогледаха и не помръднаха от местата си, докато пазителят вече беше се запътил към една врата, скрита в сенките.
- Хайде. Казвате, че сте от ‘старото поколение’, значи може да бъдете спокойни.
След още няколко колебливи момента двамата вампира, последваха пазителя.
Минаха през вратата и слязоха по старо и скърцащо стълбище, което въобще не съвпадаше с изящната и невероятана църква. Стените бяха напукани и се носеше мирис на влажност. Озоваха се пред една метална врата, която пазителят отвори. Касиди си помисли, че това е някаква малка стаичка, но бъркаше. Това беше библиотека. От пода до тавана се издигаха книги, наредени по азбучен ред и по година. Голям полилей, висящ от тавана, осветяваше всичко.
- Настанявайте се. – пазителят им показа един диван, а той самият седна на канапе точно отсреща.
Бавно започна да разказва всичко. От началото та чак до сега. Сякаш някоя вълшебна приказака. Помисли си Касиди. И наистина си звучеше така. Но всъщност не беше нищо вълшебно. Всичко беше истина.
Пазителят разказва чак до зазоряване, когато стигна до сегашния момент, в който те стояха под църквата, в една стаичка и слушаха захласнато.
След това вампирите решиха, че е време да си тръгнат и напуснаха църквата. Картините още играеха пред очите на Касиди, но се бяха разбъркали. Вече напълно беше изгубила правилната нишка. Кое кога се беше случило и преди кое събитие беше. А после какво следваше?

И сега много добре помнеше цялата история, но след толкова много години все още не можеше да си спомни правилната подредба. Все нещо не си беше на място.

Глава 17

След дългата разходка Джон и Касиди се прибраха бавно към хотела, където завариха пълен хоас. Наоколо търчаха хора от персонала, а вампирите говореха нещо развълнувано. Чуваха се възклицания и възбудени викове отвсякъде. Касиди и Джон започнаха да си проправят път измeжду насабралите се във фоайето вампири. Най-накрая стигнаха до подножието на стълбите, където стоеше Дейвид.
- Какво е станало? – попита Джон.
- Не сте ли чули?
И Джон, и Касиди поклатиха глави.
- Преди по-малко от час е имало римейк на тексаско клане на няколко километра извън града. Вдигна се бунт, а сега е време да се залавяме за работа. Хайде.
Двата вампира последваха водача си нагоре по стълбите. За момент Касиди се поникьоса, но този момент мина толкова бързо, колкото и дойде.

Горе, в една малка стая, бяха събрани не повече от десетина вампира. Арт беше свикал водачите на клановете, а единствено Джон и Касиди бяха от тяхната категория. Всички стояха прави, а нервите им бяха опънати като струни на китара. Арт започна бавно да обяснява какво се беше случило и какво трябваше да направят сега. Всеки имаше роля, независимо колко малка беше. Един от най-малките кланове щеше да остане тук с тези, които нямаше да се включат в боя. На другите бяха разпределени други задачи. Беше им даден един час да се подготвят, а след това щяха да се чакат пред хотела.

Касиди и Джон се качиха в стаята си. Момичето се насочи към гардероба и посегна към една кутия. Онази, в която беше роклята, която непознат вампир й беше изпратил.
- Какво правиш, Кас? – попита Джон, докато слагаше кобур с два пистолета на колана си.
- Ти как мислиш? Ще му натрия носа на онзи. Няма да се оставя просто така.
Касиди извади роклята и отиде да се преоблече в другата стая. Когато се върна забеляза погледа, който Джон й отправи.
- Какво?
- Изглеждаш зашеметяващо.
За миг мъжът беше забравил за всичко: времето, къде се намираше или за какво идеше реч. Единственото нещо, което виждаше беше момичето пред него. Сега Касиди не изглеждаше така невинно. На едното й бедро имаше пистолет, а на другото нож. Роклята беше доста по-къса от това, което изглеждаше, а косите на вампирката бяха вързани на конска опашка. Беше обула ниски кубинки, които въобще не си пасваха с роклята, но точно в този момент изглеждаха идеални.
- Ще им разкажем ли играта? – попита Касиди, а в гласа й се усещаше увереността й.
- И още как.
Джон се усмихна и поведе любимата си към битка, точно както в Санкт Петербург преди толкова много години.

Глава 18

Гледката наподобяваше някаква тайна мисия, като извадена от американски филм. Черни джипове с тъмни стъкла бяха един зад друг и караха по посока на мястото. Бяха толкова много. Сякаш нямаха край.
В първите джипове бяха най-силните. Към средата бяха най-смелите, а в последните -тези, които щяха да са резерви. Вампири в бойна готовност, които щяха да влязат в боя само ако се наложеше.
Касиди, Джон, Дейвид и още няколко вампира се намираха в третия джип. Движеха се толкова бързо, че сякаш пристигнаха на мястото за секунди.
Оказа се, че бунтът е във вилна зона извън града. Къщите горяха, а вампирите се надвикваха, бореха се кой колко повече ще разруши и ще успее да се докаже. Огънят ставаше все по-голям и се разпростираше по полята отвъд вилите. Прозорци се чупеха и сгради рухваха. И изведнъж всичко замря. Вампирите спряха и се втренчиха в идващите коли. Чуваше се пукотът на огъня и пръскането на стъклата от горещината. Новородените гледаха втренчено, докато вампирите излизаха от колите, въоръжени и в бойна готовност. Не бяха ги очаквали. Поне не толкова скоро. Той обеща, че ще могат да повилнеят преди големият ден.
Някъде към края на вилната зона се срути къща и голямо кълбо от огън, частици бетон, стъкла и дърва се издигна нагоре.
Вампирите се бяха подредили в идеални редици, а бунтовниците се бяха разпръснали. Пълен хоас от тяхна страна. Никой не посмя да мръдне от мястото си. Докато не се появи той.
Касиди трябваше да му го признае. Рядко се виждаше такова появяване.
Новородените се отместваха, за да направят път на господаря си. Свеждаха погледи и леко се присвиваха. А той...той изглеждаше като някой бог. Висок и мускулест. Излъчваше самочувствие, сила, желание за власт, всичко, което притежаваше идеалният водач. Бог. Първоначално можеше да различиш само силуетът, зад който се издигаше огън от къщите. После се забелязваше косата, която отразяваше светлината. След това се виждаха проблясващите оръжия в ръцете му. И накрая, достатъчно близо за вампирите да го видят, можеше да се различат най-спокойно чертите му. В този момент Касиди почувства как цялото й тяло се вледенява. Мускулите й замръзнаха, а умът й зацикли. Дали не беше просто игра на мозъка й? Умът й ли я лъжеше? Не. Това беше реално. Това беше той. И момичето беше напълно сигурно, защото чу как Джон въздъхна до нея.
Пред тях стоеше отдавна забравен човек. Или поне е бил такъв. Помисли си момичето. Вече не беше така.
Сякаш за част от секундата отново бяха в Рим, в онази църква. Само те тримата – Джон, тя и...пазачът. Само че сега и тримата бяха вампири.
Очите му бяха ледено студени. Някогашната му омраза към вампирите беше изчезнала. Всичко в него излъчваше смърт. Дори и снежно белият гълъб, който кацна на рамото му и след миг изчезна нанякъде в нощта.
Сега той стоеше пред безредната си армия, която от разхвърляни по полята вампири, се нареди в редици. Като роботи. Или по-скоро роби на дявола.
За пръв път водачът им проговори.
- Казвам се Николъс. Приятно ми е да се срещнем отново.
Николъс се усмихна, разкривайки острите си бели заби и насочи поглед към Касиди.
-Радвам се да те видя отново, Касиди. Жалко, че ще е за последно.
Тогава започна всичко. Едно премигване на окото и той се хвърли напред, последван от армията си.

Първите няколко минути Касиди не осъзна какво става. Видя как двете групи се нахвърлиха една срещу друга, но после се обърка. Не можа да различи кой кой е. Образите се сляха и единственото, което виждаше беше...смърт, разруха. Пръст при пръстта. Виждаше, чуваше, как вампири умираха. Наддаваха бойни викове, слети с такива на болка. Трябваше малко време да се осъзнае.
Видя, че нямаха резерви. Всички се бяха впуснали в боя и се бориха със зъби и нокти. Буквално. Хапеха се, дращеха се, стреляха с пистолети, за да обезсилят врага. Новородените се хвърляха с главата напред без да мисля, но по-възрастните знаеха какво да правят. Ловко избягваха всеки един опит за нападение и погубваха вече загубените животи.
Касиди се окопити и се впусна в боя. Нанасяше удари без страх и вина. Убиваше без да й мигне окото. Това беше нейният свят и нямаше да остави такива отрепки да го населяват. Те бяха блуждаещи души, а тя беше тази, която щеше да им помогне да решат къде принадлежат.
С периферното си зрение виждаше другите. Със задоволство разбра, че победата им е в кърпа вързана. Армията на Николъс бавно малко по малко се смаляваше. Или по-точно казано изчезваше. Докато в един момент всичко, останало от нея беше само прах носещ се из въздуха.
Касиди се огледа. Малко по-надолу видя Джон. Имаше лека драскотина на ръката и по устата му имаше малко кръв. Той намигна и момичето се усмихна. Той беше добре.
Не бяха загубили и един от хората си. Или поне така си мислеше тя като се огледа отново. Всички се усмихваха и се радваха. Всичко беше приключило толкова бързо и лесно.
Прекалено лесно. Помисли си Касиди.
Радостните възклицания бързо затихнаха, когато зад дима се чу счупване на пръчка. Вампирите насочиха погледите си натам и останаха с отворени усти и изпълнени с недоумение, когато нова армия от вампири се появи зад пушека и огъня.

Глава 19

Само че имаше една малка разлика в двете армии. Първата беше от аматьори, тази – от истиснски вампири. Касиди беше виждала всички. Познаваше ги, а с някои дори беше приятелка преди. Тази нова и доста по-малобройна армия беше съставена от вампири, които бяха напуснали клановете или просто бяха изгонени. Лошото в този случай обаче беше, че всички бяха прекалено силни. Бяха войници по душа, знаеха тактиките на останалите. Имаха предимство, но Касиди не съм осъмни и за миг, че могат да се справят.
Както и по-рано цялата картина се измени за миг. Сблъсъкът между вампирите стана за по-малко от секунда. Касиди се обърка. Не знаеше какво да прави. Изведнъж всичко в главата й се обърка. Изгуби ориентация. Всичко около нея започна да се върти. Виждаше как вампирите се хапят и удрят безпощадно. Нараняваха се взаимно. Тъпчеха наред. Но сякаш всеки се биеше сам за себе си. За пръв път от години я завладя паника и страх. Оглеждаше се наоколо, но не виждаше нищо и никой. Всички й станаха някои непознати. На няколко пъти получаваше удари, но не им обръщаше внимание. Опитваше се да върви, ала както в сънищата всичко ставаше на бавен кадър. Огънят беше се разрастнал, а дим се вдигаше високо в небето. Чуваше го как пука и пращи. Виждаше вампири, които бяха обхванати в пламъци и се бореха, но накрая падаха на земята. Чуваше виковете им на болка и гняв. Цялото й тяло беше отказало. Движеше се механично, не гледаше на къде върви. Умът й беше зациклил на една място, не можеше да си поеме въздух. Почувства, че трябва да се махне от тук. Това си беше жив ад. Не можеше повече да остане. С последната частица останал разум, Касиди се обърна и побягна към горящите къщи. В очите й напираха сълзи и това замъгляваше погледа й, но не спираше. Бягаше и бягаше. Когато шумът от битката намаля тя спря.
Огледа се и забеляза, че повечето дървени къщи вече бяха станали на прах, но наоколо все още имаше какво да гори. Пред нея имаше малко параклисче, което все още не беше обхванато от огъня. Влезе вътре. Не знаеше защо точно тук, но реши, че ще се чувства в безопастност.
Всички свещи бяха изгасени. Единствената светлина, която осветяваше каменното помещение идваше през високите прозорци от огъня навън. Настаналата тишина беше направо болезнена.
Касиди спря малко преди олтара и се свлече на земята. Чак сега остави сълзите да потекат. Искаше да вика, но не й бяха останали сили за това. Времето сякаш спря. Касиди се беше оттеглила в един затворен свят и се беше оставила отново да бъде човек. За пръв път от толкова много години тя отново беше истински жива. Емоциите и чувствата й я заливаха от всякъде. Сякаш бяха заключени в някакво сандъче и най-накрая ключалката се беше счупила и те бяха пуснати на свобода. Вина, болка, страх, паника, тревожност. Всички се смесиха в едно и Касиди не успя да ги удържи. Не искаше. Беше толкова затънала, че не чу когато някой влезе в параклиса и застана на няколко крачки зад нея.

- Я, виж ти. Малкото момиченце плаче. Страх ли те е, Кас?
Касиди се изправи веднага. Гримът по лицето й се беше размазал от сълзите, но тя отново беше хубава. Само дето страхът сега беше изписан на лицето й и закриваше част от красотата й.
- Какво правиш тук?
Пред нея стоеше Николъс в цялото си изящество. Нямаше дори и драскотина по себе си. Нямаше дори и следа, че се беше бил преди малко.
- Исках да си поговорим. – Николъс прибра ръце в джоба на панталона си. – Знаеш ли от колко време чакам да се срещнем отново? И ето, най-накрая. Чакането си заслужаваше.
Николъс огледа роклята на Касиди и по лицето ми се появи самодоволна усмивка.
- Знаех си, че ще ти хареса. Но нека не се отклонявам от темата. Сега след като Джон го няма мисля, че ще искаш някой да те утеши...
- За какво говориш? Джон е жив.
- О, ти си мислиш, че някой ще оцелее след онова Тексаско клане ли? Аз не съм толкова сигурен. – усмивката ми стана още по-широка.
- Не познаваш Джон. Той може да се справи със всичко.
- Никой не е безсмъртен, Касиди. А и моите хора са достатъчно добре обучени, за да се справят с него. Та нека да продължа...
- Нищо няма да продължаваш. Джон е жив! И щом всичко това приключи, той ще е този, който ще ти изтръгне сърцето.
Сълзи започнаха да се стичат по бузите й отново. Сега беше изпълнена само с едно чувство: гняв. Никой нямаше право да говори така за нейния Джон. Никой.
- Хм. Ти си била по-голям инат от колкото предполагах. Или просто не обичаш да приемаш истината. Нищо, мога да го преживея.
Касиди оголи зъби. Беше готова да му откъсне главата. Кой беше той да й говори така? Да я смята за някоя марионетка и да й казва какво да прави? Вътре в нея всичко бушуваше. Пред очите й играеха сцени от боя навън. Остри зъби, огън и кръв. И всичко това заради болната амбиция на вампира-психопат пред нея. Чуваше само откъслечни думи от това, което казваше. Той описваше какъв ще бъде живота им след като се приключи с всичко това веднъж за винаги. Говореше за Джон в минало време. Това разяряваше Касиди още повече. Вече не виждаше нищо друго освен Николъс. Той беше причината за всички страдания отвън, за цялата болка. Той.
Касиди не разбра какво стана. В един момент тя беше пред олтара, а в другия – нападаше вампира пред нея. Беше го хванала неподготвен, но той успя да отблъсне нападението. Николъс беше паднал на земята, но бързо се свести и стана. А Касиди, тя беше забравила моментът, в който беше човек. Сега беше вампир и нямаше да позволи на някакъв си ненормалник да й проваля живота. Нападаше го отново и отново. Всеки път избираше различен ъгъл. Не му позволяваше да стане от пода. Можеше да продължава да прави това дни наред. Щеше да му причинява болка и накрая просто щеше да му изтръгне сърцето.
Отдавна не беше влагала всичката си сила и воля в нещо такова. Беше се случило само още веднъж, но никой не разбра. Всички я смятаха за по-слаба. Никой не знаеше на какво всъщност беше способна. Дори Джон. Тази мисъл я накра да напада по-бързо, по-силно. По лицето й се стичаше кръв от захапванията. Очите й горяха от ярост, а в главата й се въртеше една единствена мисъл: да отмъсти. Не знаеше за какво по-точно, но искаше да мъст.
В параклиса започна да нахлува дим и огън. Дървените пейки започнаха да се подпалват една след друга. Стъклата се пръскаха от топлината, а там, на пътеката, един вампир ожесточено нападаше друг. С всяко хвърляне към Николъс Касиди отхапваше от кожата му. Щеше да го остави на умре мъчително. Никой не се закачаше с Касиди. Никой. Тя нямаше да позволи който и да е да нарани нея или някой от семейството или приятелите й.

Не знаеше колко време беше минало. Час, два или само няколко минути. Преди да нападне отново погледна към вампира на пътеката. Беше започнал да сивее. Не му оставаше много. Това зарадва Касиди по един странен начин. Този път не се хвърли към него. Само го доближи и се наведе. Очите му бяха замъглени, а дишането: му почти спряло. Кръвта на Николъс беше навсякъде около и на него. Касиди приклекна над вампира и го погледна в очите.
С равен и студен тон каза:
- Никой не ми нарежда какво да правя. Никой не наранява мен или някой, когото обичам. Никой не се захваща с мен, защото всеки знае, че тихите води са най-дълбоки. Това, че изглеждам невинно, не означава, че съм беззащитна. Това, че оставям Джон да се грижи за мен също. Никога няма да позволя някой да стори това, което ти направи днес. Жалък си, Николъс. Винаги е имало и винаги ще има някой по-добър от теб. Дори да не го вярваш. Може да знаеш много, но не знаеш всичко. Както и не знаеш как да прилагаш наученото. Само за едно съжалявам. И това е, че не те убих още като се срещнахме за пръв път. Още тогава разбрах на какво си способен. Трябваше да сторя всичко това тогава.
Касиди замълча за миг и после заби ръка в гръдния кош на вампира. Сърцето му биеше много бавно. Удари вднъж и Касиди издърпа ръката си. Николъс потрепери леко. Това беше последният удар на сърцето му. Очите му станах мътни.
Точно преди да затвори вратата на параклиса Касиди видя как огънят обхвана вампира. Това беше гледка, която си заслужаваше да види.

Глава 20

Навън всичко беше изгоряло до основи. Виковете от битката бяха претъпени. Касиди се огледа. Не искаше да вижда какви са последиците на полето. Искаше да се прибере, да изтрие грима и да махне тази рокля. Така и направи. Върна с в хотела.
Всичко беше тихо. Само на рецепцията светеше една малка лампа, а рецепционистката дори не вдигна глава. Касиди изкачи големите стълби и се отправи към стаята си. Коридорът беше осветен от лампите по стените, но всичко беше толкова...самотно. Хотелът беше самотен.
Не светна лампите когато влезе в стаята. Отиде в банята и пусна душа. Докато сваляше роклята и обувките не погледна към огледалото. Беше наясно как изглежда. Когато топлата вода докосна тялото й тя потрепери. Бавно мръсотията започна да се измива от нея. Не само физически, но и психически. В главата й се въртеше едно име: Джон. Започна да се чуди дали не трябваше да се върне в боя? Дали не трябваше да помогне? Но после се зачуди какво щеше да стане, ако отидеше и видеше, че всички са мъртви. Че Джон е мъртъв. Тогава какво щеше да стане? Главата й се изпълни с такива въпроси, но не получаваше отговор.
Касиди се загледа в белите плочки. Бяха толкова ярки. Направо можеха да те ослепят. Не можеше да остане повече тук. Излезе от банята и се преоблече в първите дрехи, които видя.
Още с мокра коса Касиди излезе от стаята и се затича към изхода. Този път жената на рецепцията вдигна глава, но не попита нищо. Видя как едно момиче просто изтича през вратата и се изгуби в нощта.

Касиди не знаеше къде отива. Просто тичаше. Познаваше Париж толкова добре, но сега се чувстваше все едно беше в нов град. В първия момент не осъзна какво прави, но после разбра. Тичаше не къде да е, а към тяхното място. Там можеше да мисли за всичко на спокойствие.
Касиди стигна до реката и седна на тревата. Земята беше твърда, отсреща брегът беше обагрен в различни цветове. Можеше да чуе как хората се смеят. Погледна нагоре в небето и видя звездите. Тази вечер светеха толкова ярко. Лек ветрец развяваше косата на момичето и за пръв път от часове насам Касиди осъзна, че не мисли. Просто се беше отдала на момента. Живееше. Остави сетивата си. Чуваше най-малкия шум. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Всичко преливаше от живот. Долови приближаващи стъпки. Но не помръдна от мястото си. Познаваше този човек от толкова време. Радостна усмивка се разля по лицето й, а меден смях се изтръгна от гърлото й, когато Джон се наведе и я целуна по носа. Той миришеше на любимия й парфюм, а от косата му падаха капки вода. Най-накрая Касиди отвори очи, но това, което видя не й хареса.
По лицето на Джон имаше драскотини. По ръцето му също забеляза, а кокалчетата му бяха леко разранени. Касиди мразеше да го вижда наранен. Усмивката й леко потрепна и изчезна, когато забеляза очите на Джон. Веднага осъзна какво е станало.
- Не всички оцеляхме?
Джон поклати глава. Знаеше, че рано или късно Касиди щеше да разбере.
- Не, Касиди. Изгубехме прекалено много хора. Всички кланове претърпяхме загуби и..
- Стига увърта. Кой?
Преди да й каже Джон седна на тревата до нея и я обгърна с ръка.
- Дейвид. – каза го толкова тихо, че Касиди си помисли, че го е чула грешно, но после срещна погледа си с този на Джон.
Дейвид. Той й беше като баща. Винаги се беше грижел за нея. Беше се лишавал от много неща. Той й беше водач. Обичаше го толкова много, а сега го нямаше. И никога повече нямаше да го види. За пореден път тази вечер Касиди се остави на емоциите. Не помнеше кога за последно беше плакала толкова много за една вечер. Изведнъж всичко се преобърна. Градът не беше толкова весел и светъл, колкото й се струваше по-рано. Сега той сякаш й се смееше. Напомняше й за болката и страданието, които започнаха да нарастват в нея. След толкова векове с някого, и той изчезва изведнъж.
Джон притисна Касиди още по-силно. Знаеше, че ще й отнеме много време да преодолее това, но той щеше да бъде до нея. Както винаги.