Заедно завинаги

Глава 4:
Изкъпах се набързо и си облекох дрешките за училище, които се състояха от черни дънки и черна тениска с кървавочервен надпис: Avantasia. Обух си черните маратонки и пуснах косата си. Все още беше мокра, ама нямах време да я изсуша. Грабнах си програмата и нещата и хукнах към първия час. Имах Теория на телохранителство и лична защита, 3-та част. Ужассс... Кошмарът ми се сбъдва. Защо трябваше точно първия час да ми сложат най-омразния ми предмет, при най-омразния ми учител!!!
Ходех с бързо темпо, защото имах 5 минути до началото на часа, а определено не исках да закъснея още с връщането си. Един до болка познат безгрижен смях ме накара да се закова на място и да си пожелая среща с дявола. Знаех, че ще ми наложи да се срещна с него, но не очаквах да е толкова скоро. Какво щях да му кажа? Как щях да му обесня, защо заминах без дори да му кажа едно „Чао“? Идея си нямах...
Нечий силни ръце, които ме бяха хванали рязко изотзад и ме вътяха във въздуха ме изкараха от мислите ми. Изпищях и си поех рязко въздух. Веднага след това сбърчих леко нос. Навика му да се къпе с парфюм не беше отминал. Все пак хората са казали, че лошите навици умират трудно. Подозирам, че този негов навик, никога нямаше да умре. Все пак всички го познаваха по парфюма.
След като ме пусна на земята Джей Джей ме обърна към себе си и ме прегъна:
- Липсваше ми, рошло!!!
- И ти на мен, смръдливко!
И двамата се засмяхме. Не се бяхме виждали от две години и имахме да наваксваме много, но това нямаше как да стане, заради домашния ми арест.
И след като се сетих за него...
Надигнах се на пръсти, целунах Джей по бузата, отскубнах се от предръдката му и хукнах към часа, като извиках през рамо:
- Ще се видим четвъртия час.
Влезнах в стаята и забелязах, че чина ми все още е свободен. Запътих се на там и се разпльоках на стола. Буквално. След като нормализирах дишането си, се огледах. В стаята имаше много познати лица и всичките до едно гледаха към мен. Ококорих очи и им се изплезих. След това се засмях. Първите 2-3 секунди всички гледаха умно, но след това нямаше нито един ученик, който се намираше на чиновете или на столовете. Всичките до един се търкаляха по пода. Беше приятно отново да се разбирам с всички.
Учителят влезе в стаята и дори не обърна внимание на това, че целия клас беше на пода. Просто мина покрай тях и застана до чина ми:
- Я, виж ти! Никой не ми каза, че ще си имаме гостуваща звезда. Госпожице Хамертън, на какво дължим честта, да присъствате в часа?
Позамислих се за секунда, след което погледнах миличко и запърхах с мигли:
- Прекалено много ми липсвахте, пазител Алто.
Стан Алто, или както го наричаме извън часовете - Стан, не знаеше какво да каже, а класа, който, уж, се беше поуспокоил, отново избухна в смях.
Господина се вкисна страшно много и се запъти към дъската, като призова всички да млъкнат. След около 5 минути крясъци, класа най-накрая се успокои и господина започна с урока. Но и това не трая дълго, тъй като след неопределено време, в стаята влетяха едно чевенокосо момиче, което ми изглеждаше много познато, и Мейсън. Двамата влетяха един след друг и тъй като момичето се закова на място, а Мейс не можа да спре, двамата се стовариха на земята един върху друг. Или по-скоро, момичето по лице на пода, а момчето върху нея. Господина не им обърна никакво внимание. Очевидно беше свикнал да закъсняват, но на мен ми стана смешно. Сложих ръце пред лицето си, за да не се види, че се хиля като луда, но тогава се чу проглушителен писък, след който бях повалена на земята.
- Роз, как не те е срам?! Ще те убия! Нещасница... И един телефон не звънна?!!! Възмутена съм.
Момичето викаше, плачеше и се хилеше едновременно. Едвам си поех въздух, тъй като тя беше върху мен и ме притискаше към земята. През пелената от мойта и нейната коса, успях, някакси, да видя индиговите ѝ очи. Последва моя писък:
- Зоооо! Кога се боядиса, ма?! И не ме обвинявай.. Ти също не ми звъня..
Сега да ви представя природното бедствие, Зора. На кратко Зо. Единственото момиче, с което се разбирам. Другите или ми завиждат, или просто не ме харесват, защото всички момчета ме заглеждат. Има и трети, които просто се правят, че не ме познават. Тях най-много ги обичам. А, Зо е някакво изключение. Тя е същата като мен. Е, ме в буквалния смисъл, ама почти.Ако не съм забъркана в неприятности с Анто, то ще е с нея... Или пък, ще сме тримата заедно.
Извън академията имах прекалено много неща, за които да мисля и не бях осъзнала, колко много ми е липсвала, но сега... Сега двете лежахме на пода, прегърнати, и ронещи крокодилски сълзи.
- Стига сълзливи историй. Имаме час!
- Да, само секунда. – отговорихме двете със Зо и едвам се изправихме.
Взаимно подкрепяйки се, стигнахме до чина и седнахме на столовете, като до края на часа не се пуснахме.
Нито слушахме в часа, нито можехме да се наревем като хората. Е, бива ли токова нещо? Аз ви казах, че света е зъл, ама вие не ме слушате...
И така, бавно, но неусетно часа се изниза.
Със Зо трябваше да се разделим, защото другите часове ни се разминаваха... След едно дълго сбогуване се запътих към следващия час. Имах Тренировки за поддържане на теглото и формата.
И отново най-забавната част беше, когато се появих в салона и видях физиономийте на съучениците ми. Бяха толкова учудени, неразбиращи, някои дори и радостни.
Часа мина бързо, приятните часове винаги минават бързо, и ми се наложи да се запътя към часа по Висши езикови умения. Както се очакваше проспах го целия. И като казвам проспах го, имам предвид проспах го в буквалния смисъл. Накрая се наложи един съученик да ме буди. След като станах от стола и си изпуках всички видове кости се запътих към любимия ми час: Бойна техника за пазители – за напреднали. Очевидно са разбрали, че съм тренирала нещо, иначе щях да съм в групата за начинаещи, а там е кошмарно. Минах през съблекалните и смених удобните си дрешки със анцунг и потник, след това влезнах в салона. И там бях посрещната с гробна тишина. Заозъртах се и видях няколко познати лица. Едното от тях беше Джей Джей, който ме оглеждаше изключително замислено. Засмях се от сърце и се запътих към него:
- Ако си ме представяш гола, по-добре изчакай по-подходящ момент.
Той се засмя игриво и отговори:
- За твое сведение, днес аз командвам парада.
- Ами... Хм, е предполагам, че е подходящ момент да си ме представяш гола.
- Винаги е подходящо, някой да си те представя така. – обърнах се и видях захилената физиономия на Еди Кастъл. Много приятно момче и много го уважавам.
- Но да знаете, че ще си останете само с представите.
Всички в залата се засмяха и по този начин отново станах част от колектива.
Някой измърмори, на руски, няколко не особено хубави неща, главно по мой адрес. Обърнах се и видях Дмитрий да се отдалечава, но не пропуснах да подвикна след него на руски, за да не ме разберат всичките любопитни гарги в салона:
- Благодаря за комплимента. – той се обърна, а аз му се поклоних.
След това отново се обърнах към Джей Джей и го подканих да започваме. Усмивката не слизаше от лицето ми, тъй като нито един от съучениците ми не можа да ме повали на земята. Джей и Еди опитаха заедно, но пак не успяха. Накрая на часа Дмитрий се довлече и помоли Джей да му отстъпи за момент мястото срещу мен. След втория опит от негова страна, бях просната по задник на пода. Вдигнах поглед към Дмитрий и се заядох:
- За твое сведение, това болеше.
А той само се обърна и ми напомни:
- След часовете. Не забравяй.
Изправих се от пода и понечих да хукна след него и да го изненадам в гръб, но задника ме болеше прекалено много, затова трябваше да се задоволя само с подвикване:
- Ще ти го върна да знаеш.
Дмитрий се изкиска тихо, а след това подвикна:
- Надявай се.
Изсумтях раздразнено и си разтрих задника. Не беше честно да е толкова лош. Как можа така кофти да ме метне? Лелеее, ще му го върна, ама много яко. От мислите ми ме изтръгна гласа на Джей:
- Това какво беше?
- Нищо. Малко разправий с трениорите. Нищо сериозно.
- Как така разправий с трениорите?
Въздъхнах и му обесних:
- Има известни условия, които трябва да спазвам, за да остана в академията, а едното от тях е да имам допълнителни тренировки – преди и след часовете.
Приятелят ми се замисли, а после попита:
- И ще тернираш с Беликов?
Кимнах потвърдително.
- Леле... Той е бог. Няма да се учудя, ако след няколко дена не можеш да ходиш изобщо.
Погледнах го намусено и се запътих към съблекалните:
- Благодаря за подкрепата.
Джей Джей изравни крачка с мен:
- Извинявай! Не исках да прозвучи грубо, просто изказвах факти.
- Да, нали?
Той ме хвана за ръката, като по този начин ме накара да спра и да го погледна.
- Като ти казах, че той е бог, наистина го мислех. Той е страхотен!
- Това го разбрах. Може да е какъвто си иска. За мен е просто досаден даскал, с който ще прекарвам по един час преди и поне по два часа след училище. Ясно?
- Добре, де! Не ме яж!
- Няма да те изям, ако ме оставиш на мира, за да мога да се оправя и да отида да ям, нещо, което не си ти.
И двамата се засмяхме, след това той ме прегърна и ме остави.
Облекох се набързо и се запътих към столовата. Коридорите бяха претъпкани. Мороите ме гледаха странно, а дампирите ми се усмихваха. Отново бях част от колектива. До някъде ми олекна, но не напълно. Все пак, преди да избягаме се разбирах с част от мороите, а сега те ме гледаха странно. Нормално, но не напълно. Та, нали, аз съм си аз! Не съм се променила. Но те няма откъде да знаят.
Влязох в столовата и се огледах. Веднага видях Анто, който говореше с едно момиче. Определено беше морой. Не беше по-висока от мен, с права карамелена коса. И като казвам карамелена, имам предвид карамелена. Нито русо, нито кафяво. Чисто карамелено. Имаше типичното за мороите телосложение. Слабичка и доста красива. Изглеждаше свястна, но ми беше чудно какво правеше тя при Анто. Не я бях виждала преди, значи беше нова. Е, скоро ще се разбере що за стока е. Запътих се натам и предъгнах Анто, като го целунах по бузата и поздравих:
- Здрасти, братле! Как я караш?
Той ми се усмихна мило:
- Чудесно! Намерих си нова приятелка. Мими това е Сам.
Стиснахме си ръцете:
- Саманта.
- Розмари. Приятно ми е.
През цялото време я гледах в очите и мога да кажа, че тя никак не ме хареса. Май ревнуваше Анто. Хи-хи! Колко е глупавичка. Ако не го използва, а наистина го обича, нямам нищо против да е с него.
Реших, че ще е по-добре да ги оставя насаме, затова се огледах още веднъж и видях Еди и Джей да ми махат от другия край на столовата. Обърнах се към Анто:
- Аз ще ви оставям да си гукате. Ще ходя да се видя с приятелите.
И двамата се засмяхме, след това той ме целуна по челото:
-Тръгвай и се забавлявай, но не върши глупости.
- Няма, бате, обещавам.
Нахилих се до ушите и се затичах към компанията. Казвам компанията, защото към Еди и Джей се бяха присъединили Мейс и Зо.
- Ехо, банда, как сме?
- Вече перфектно.
Повдигнах вежди учудено:
- Е, защо вече?
- Ами до преди малко те нямаше теб.
Всички се засмяхме и се запътихме към първата свободна маса.

Глава 5:
Някаква мелодия се прокрадна в съзнанието ми. Една изключително позната мелодия. Заслушах се и установих, че това е White Death на Sabaton – една от любимите ми групи... Ама какво прави песента в съня ми? ГОСПОДИ!!!! Имах тренировка и пак закъснявах. Дмитрий ще ме убие... С много усилия се докопах до телефона и видях, че алармата звъни... за трети път. Оставих я да звъни и се изправих. Това беше доста сложно като се има на предвид, че едва се движех. Питате се защо? Ами, Дмитрий ми скъсва задника от тренировки? Пак ще попитате защо? Е, това ще ви обесня след малко. С много Ох-кане, Ай-кане и Ау-кане се замъкнах до банята. Взех си един бърз и леден душ за събуждане, а след това се замъкнах до гардероба. Извадих си черни къси панталонки и бял потник. Облякох се набързо, като през цялото време стисках зъби, за да не Ох-кам постоянно. Не че щях да преча на някой, но не исках да показвам слабост. Бях издържала и на по-силна мускулна треска. Защо сега почти не можех да се движа? Вързах си косата на кок и се запътих към залата, къде ме чакаше моя „ангел мъчител“.
Та, бях ви обещала да ви разкажа, защо имам толкова много тренировки. Е, започвам.
Преди около седмица си седяхме с компанията на една хубава, слънчева маса. Застанали сме там и се правим, че ядем. Ние повече се лигавехме, ама нищо. И точно преди края на обяда Зо реши, че трябва да ме замери с някакъв пържен картоф. И аз каквато съм умна, реших да ѝ го върна. Оттам започна всичко. Замеряхме си се ние с храна, заливахме се от смях и не ни пукаше за погледите на всички останали в академията. Ама по едно време, нещо ми прищрака. Хванах десерта, който беше чийз кейк и го запратих по Зо, но тя се наведе и вместо нея уцелих Дмитрий, който тъкмо идваше към нашата маса. И тъй като в началото не видях кой е, продължих да се замерям със Зо, но след като „бога на мъченията“ се появи зад нея, застинах на място с ръце на устата. В началото моята любов започна да се хили още повече, но щом се обърна и видя разярения мъж зад себе си, и тя застина като мен. Не се огледах, но знаех, че всички присъстващи са се смълчали и гледат към нас. И тогава, точно преди Дмитрий да каже нещо, изхвърчах от стаята като се молех на Сатаната да ме вземе при него. Тичах със всички сили по коридорите, но въпреки това усещах присъствието му зад гърба ми. Обиколих кампуса два пъти и точно преди да завия и да влезна в стаята ми се забих в някой. От удара и двамата паднахме да земята. След няколко секунди успях да фокусирам човека, в който се блъснах. Можете ли да се сетите кой беше? Е, аз ще ви кажа. Беше Зо. Няколко секунди стояхме и се гледахме, а през това време Дмитрий гледаше нас. След това с него започнахме да викаме едновременно. Или по-точно аз да викам на Зо, а той да ми чете лекция на мен. Общо взето нищо не се разбра, освен това, че съм наказана с двойно повече тренировки... След това всичко тръгна по старо му. Е, почти всичко.
Отворих вратата на салона и влязох едва, едва, като се стараех да мърдам възможно най-малко. Огледах се и видях Дмитрий, който беше седнал по турски на пода и четеше един от любимите му уестърн романи. Така и не можах да разбера какво толкова им харесва...
След като ме чу да влизам теньора вдигна очи от книгата си и на лицето му се появи странна усмивка. Изгледах го злобно и с много усилия се замъкнах до пред него.
- Треньоре, имам един въпрос... – изчаках малко и продължих – Може ли днес да пропуснем тренировките?
Дмитрий ме изгледа учудено, а след това се засмя. Не виждах нищо смешно, затова го изгледах много злобно:
- Всичко ме боли. Даже и костите, а ти седиш и ми се смееш. Не те е срам!!!
- Не ме е! – сви рамене той. И за да ми стане още по-гадно допълни – Десет обиколки на двора, след това се връщаш тук. Ще има изненада.
Завъртях очи и се отдалечих бавно като ранена костенурка. Чух сподавения му смях и реших да му го върна. Оформих една малка водна топка в ръката си и я запратих по него. Както можеше да се очаква от моя милост, уцелих. В първия момент мъжът се чудеше откъде му е дошло и наистина ме забавляваше погледа му, но след това той скочи и хукна след мен. Това ми беше достатъчно, за да забравя за всичко, включително и за ужасяващата мускулна треска и да си плюя на петите. Направих обиколките на двора много бързо, че даже направих и още няколко бонус. След това се запътих към салона, като през цялото време чувах стъпките му зад себе си и тичах с максималко темпо, защото ако попаднех в ръцете му, щях да съжалявам, че съм се родила. Е, не че и без това не го правех, но това е друга тема. Нека да не се отплесваме много.
Влетях в салона като подпрях ръце на бедрата си, приведох се и задишах като дърт пушач с астма.
Дмитрий влетя след мен и като ме видя колко тежко дишам се подсмихна дяволито. Погледнах го злобно и едвам поемайки си въздух, изрекох:
- Не си го и помисляй! Работата ти е да ме тренираш, а не да ме убиваш, както правиш от около седмица...
- Мислех, че искаш да те науча да се биеш, но щом ти не искаш...
На секундата вдигнах поглед:
- Аз мога да се бия. Просто имам нужда от малко усъвършенстване.
Но тренера просто повдигна вежда и ми подаде една среднодълга дървена пръчка. Той хвана една подобна и застана в бойна позиция. Погледнах го учудено:
- Ти сериозно ли...
Не успях да довърша, защото той ме нападна. Замахна с пръта и се опита да ме уцели по лявата ръка, но аз отскочих в дясно и замахнах към него. Но той избегна атаката ми само с едно елементарно движение. Отдръпнах се назад и зачаках да ме нападне, но той просто седеше и ме гледаше. Хванах здраво пръчката, завъртях я два пъти и хукнах към него. Мъжът тръгна назад, като блокираше ударите ми. След поредния неуспешен опит да го ударя, реших да сменя тактиката. Направих лъжливо движение към корема му, а след това рязко се извъртях и го ударих по лявото рамо. Това учуди и двама ни, но най-вече мен. Или той ме оставяше да го бия, или просто бях добра. Разконцентрирах се за секунда и той я използва, за да ме атакува. Ръката му се стрелна напред и преди да се усетя бях по лице на земята:
- Някой май цунка пода, а? Толкова ли няма с кого да се целуваш?
Скочих и хукнах към него. Не го беше срам.
- Безсрамник!!!
Замахнах с пръта и се прицелих в главата му, но той просто се извъртя и ме удари в корема. Задъхах се, но отново го нападнах. Нямаше да му се оставя да ме победи. За какъв се мисли? Ще ми се подиграва? Ще го науча аз него...
Отново, за пореден път, се засилих към него. Замахах към главата му, но този път, знаех как ще реагира, точно когато той се извъртя, аз се спънах и паднах по гръб, като си изкарах въздуха. Не беше особено приятно, но в името на победата, бях способна на много неща.
След като видя, че едвам дишам, Дмитрий клекна на пода до мен и се наведе:
- Можеш ли да дишаш?
Погледнах го и се подсмихнах леко. Вдигнах ръцете си и ги увих около врата му, като го притеглях към себе си. Устните ни се сляха. Неговите топли, нежни и изненадани, а моите триумфиращи.
Възползвайки се от отвлеченото му внимание, използвах силите си и оформих един малък нож в дясната си ръка. След това просто се претърколих върху него, като прекъснах целувката, и допрях ножа до гърлото му.
- Победен си!
- Не бъди чак толкова сигурна...
Повдигнах вежди и зачаках да видя какво ще направи, но той просто седеше отпуснат под мен и ме гледаше странно. Беше красив... Не, беше повече от красив... Беше невероятен, съвършен, точко като някой бог.
И тогава, в този перфектен момент, мен ме изби на смях. Започнах да се смея толкова силно и толкова искрено, че чак ми потекоха сълзи. Пртъколих се от него, като пуснах ножа, и се хванах с две ръце за корема. Болеше, но не можех да спра. Дишането ми се затрудняваше все повече и повече, а зрението ми беше замъглено.
Току що осъзнах, че си падам по по-възрастния ми наставник. И за пореден път се убедих, че всички мъже са еднакви... Докоснат се до жена и забравят за всичко...
Отворих очи и се опитах да видя през пелената от сълзи, но нещо не се получи. Видях само размазание очертания на лицето на Дмитрий и голямото мокро петно на блузата му, което ме накара да се засмея още по-силно.
След не е ясно колко време търкаляне по пода, успях да си нормализирам дишането, но сълзите, които се стичаха като реки от очите ми, не искаха да се махнат. Опитах да ги изтрия с ръце, но нищо не се получи, затова съблякох потника си и останах само по бюстие. Подсуших очите си до колко можах и погледнах към Дмитрий. Той седеше неподвижно, вперил поглед в мен... Напуши ме на смях, но с огромни усилия се сдържах. Не беше ясно дали щях да издържа на още една „смешна“ вълна.
- Виждаш нещо, което ти харесва или за първи път виждаш момиче по бюстие?
Челюстта му се стегна, а очите му ме изгледаха много злобно.
- Позволяваш си прекалено много, малка госпожичке? – изсъска той през стиснати зъби.
Престорих се на учудена и наранена.
Замерих го с потника ми, като се наведох и вдигнах пръчката. След това го замерих и с нея. Врътнах се и тръгнах към стаята ми. Не се обърнах назад, дори когато извика след мен, че тренировката още не е свършила. За мен беше. Нямаше да мога да издържа и секунда повече в една стая с него.
Бях влюбена в по-възръстния си наставник и всяка една секунда, която прекарвах в безлюдния салон с него ми се струваше като цяла вечност.
Стиснах зъби и влетях в стаята ми като тряснах вратата след себе си. Съблякох и без това малкото останали по мен дрехи, взех си хавлията и се мушнах в банята. Пуснах си косата и оставих врялата вода да се стича по мен и да отпуска вкоченените ми мускули. Как можах да го целуна? Изобщо, защо реших да се върна на това скапано място? И защо му беше на него да ме спасява от изритване? Зо я преместиха тук преди година, защото била правила прекалено много бели в старото си училище. Нищо нямаше да ми се случи. Най-много щяха да ме преместят в друга академия.
Запратих празната тубичка от шампоан по стената и се изплакнах за последно. След това спрях водата, изстихках повечето вода от косата си и се увих с кърпата. Излезнах от банята и се заковах на място.
Не можеше ли поне за десет минути да остана сама с мислите си? Защо му е да идва и да ме притеснява?
Подминах го като пътен знак и отворих гардероба си. Извадих черна, прилепнала тениска със щампа на вълк, черни и тесни дънки и бельо. Метнах ги на леглото и се обърнах към него:
- Защо си тук?
Докато чаках отговор, започнах да се обличам. Обух едни от любимите ми черни боксерки и махнах кърпата. Сложих си сутиена, а след това започнах да си търся лусиона за тяло. Преобърнах стаята с главата надолу, докато се сетя, че се намираше в раницата ми. Извадих го и започнах бавно и развномерно да го разнасям по тялото си. Мократа ми коса се спускаше по раменете ми, а мъжът от мечтите ми ме изпиваше с поглед.
- Имаш ли намерение да ми кажеш, защо си тук или просто искаш да се порадваш на тялото ми?
Погледът му не се помени, но този път поне получих отговор,
- Трябва да поговорим за случката в салона... също както и за отношението ти към тренировките и учебните предмети.
Подсмихнах се леко и нахлузих тениската си и докато обувах панталоните си казах тихо:
- Няма за какво да говорим. Аз съм си такава и никой и нищо не може да ме промени. Много хора са опитвали, но резултат няма...
Обух си чорапите и маратонките, тъй като не ми даваха да нося кубинки, и отворих кутията си с бижута.
- Не го вярвам. – проговори той меко – Ти си страшен инат, но си много амбициозна и никога не се отказваш. Единствения ти поблем е, че не допускаш никого до себе си и се доверяваш трудно.
Изпуснах черния кръст и се обърнах към него:
- Тогава защо ТИ си изключение? Защо ми влезе под кожата в мига в който те видях и защо още след първата ни тренировка ти вярвах?
Очите ми се напълниха със сълзи. Никога не бях споделяла нищо, а сега буквално казах на наставника ми, че съм влюбена в него. Това беше лудост!
Вдигнах кръста от земята и го сложих на една сравнително дълга сребърна верижка. След четвъртия ми безуспешен опит, Дмитрий го взе нежно от ръцете ми и го закопча.
Смотолевих някаква благодарност и вперих поглед в стената. Не знаех какво да кажа. Нямах си и на идея какво да направя. Поех си дълбоко въздух и станах от леглото. В следващия момент видях черни петна да танцуват пред очите ми. Залитнах леко, но успяхда се задържа на краката си. Отидох до нощтното ми шкафче. Отворих единственото чекмедже и извадих кутията си с цигари и една запалка, която би трябвало да работи. Извадих си пепелника и седнах на леглото, като използвах силата си, за да дръпна пердетата. Никой не трябваше да ме вижда с цигара... това важеше и за Дмитрий, но не ми пукаше. Трябваше да се успокоя малко и да влизам в час. Извадих една цигара и я запалих като погледнах виновно наставника си.
- Неотрализира страничните ефекти от силата ми. – поясних тихо.
- Не е нужно да ми даваш обяснения...
Издишах шумно и подпрях глава на свободната си ръка. Затворих очи и изпсувах мислено. Защо все аз бях прецаканата и наранената? Защо винаги на мен ми се случваха гадости...
Усетих една силна ръка да ме придърпва към него. Отпуснах глава на рамото му и се почувствах закриляна и обичана. И тогава сълзите потекоха по лицето ми без да мога да ги спра. Не знаех какво ми става, а и не исках да разбера. Стиснах плата на тениската му и захлипах тихичко.
- Ако не ти се говори сега, може да го отложим...
- Не. Нека да се изясним...
Той ме отдалечи леко от себе си. Погледа му проследи една сълза, която се спускаше по бузата ми. Едната му ръка ме пусна и съвсем нежно изтри влажните следи по лицето ми.
- Кажи ми нещо... – започна той – ако бях стригой, а ти се биеше срещу мен, пак ли щеше да ме целунеш.
Не очаквах такъв въпрос, но кимнах без да се замислям.
- Това е лошо...
Отдръпнах се от него:
- Ще закъснея за час.
- Ще го пропуснеш.
Усмихнах се леко, но не останах в прегръдките му. Станах и си намерих четката за коса. Отново седнах на леглото до него и започнах да се реша. Между нас отново настъпи тишина, която беше нарушена от него.
- Има много причини поради които не можем да сме заедно... – започна той, но аз го прекъснах:
- Една от които е целомъдрието ти.
Погледът му беше изпепеляващ и нежен едновременно.
- Не става дума за това. Някой ден двамата ще бъдем пазители на Анто, а като такива нямаме право да имаме връзка, защото това ще пречи на работата ни. Ако ни нападнат стригои, ще трябва да защитавам него, но ако си позволя да те обичам, ще защитавам теб.
- Ако наистина искаш нещо, ще намериш начин да го постигнеш.
Дмитрий ме погледна странно. След това ме придърпа към себе си и зарови едната си ръка в косата ми, накланяйки главата ми назад. Устните му докоснаха шията ми и приятни тръпки преминаха през тялото ми. Очите ми се затвориха, а устните му продължаваха да се движат върху мен. Преди да се усетя, вече се целувахме страстно. Едната ми ръка беше опряна на гърдите му, а другата – заровена в меката му коса. Устните ни се докосваха нежно, а езиците ни се преплитаха страстно.
След прекалено кратко за мен време, той се отдалечи от мен:
- Права си. –прошепна.
След това ме постави нежно на леглото и тръгна към вратата като преди да излезне се усмихна:
- Ще се видим довечера на тренировка... и не забравяй да влезнеш в час.

Глава 6
Цяла сутрин бях като ходещ труп. Присъствах навсякъде, но само тялом. Духом се реех из облаците... Но тава беше нормално. Все пак мъжът на живота ми си призна, че ме обича. Не само ми поникнаха крила, ами и аз не знам. Целия ден ми беше като в мъгла. Не помнех нищо и си нямах ни най-малка представа какво бях правила?
След часовете минах през стаята ми, за да си оставя чантата и да се преоблека. Вързах косата си на конска опашка и излезнах от стаята, като се блъснах в някой. Обърнах се и видях Зо.
- Какво правиш пред моята стая?
- Искам да разбера какво ти е. Цяла седмица едвам мърдаш, а днес изобщо не знаеше къде се намираш.
Засмях се тихичко.
- Ами, ако не броим извънредните тренировки и 3-те часа, които ми остават за сън, огромната мускулна треска, която вече започна да ми минава и страшната умора, съм добре.
Засмях се весело, докато гледах как лицето на Зо почервенява.
- Ще го убия. – успя да изрече през стиснати зъби и хукна към салона.
Засилих се след нея, но тя беше като стрела. Когато влезнах в салона, чух само края на тирадата й:
- ... Ако продължаваш да измъчваш така момичето ми, ще те кастрирам. Ще ти острижа косата, ще те разчленя и ще те дам на готвачите да те сготвят. След това ще те изям с голям кеф!
Протегнах ръка и оформих една доста голяма водна топка над главата й. Дмитрий предвидливо мина две крачки назад, а веднага щом той го направи пуснах водата върху Зо с думите:
- Отивай да си вземеш душ и ме остави да тренирам.
Погледът й трябваше да бъде страшен, но едвам си сдържах смеха. В мига, в който тя напусна, започнах да се смея почти истерично.
- Това беше добро!
Погледнах Дмитрий и се поклоних усмихната:
- Благодаря!
Известно време се гледахме мълчаливо. На неговото лице се беше появила малка и загадъчна усмивка, а погледът му прикриваше мислите му. Аз от своя страна гледах невинно като малко сладко котенце.
Тръгнах бавно към него, а когато го приближих, хванах ръката му. Погледнах го перверзно и го тръшнах по гръб на земята.
- Никога не сваляй гарда!
След секунда бях на земята до него, а лакътя му беше допрян до ръглото ми.
- Това важи и за теб.
Завъртях очи:
- Ще тренираме ли, или ще се заяждаме? – и тъй като нито получих отговор, нито бях пусната добавих – Защото имам доста други предложения.
- Двадесет обиколки на двора! След това идваш тук. – каза тренера и се изправи.
Станах внимателно, гледайки го на кръв и излетях от стаята.
Тичах с всички сили и бях готова с половината обиколки за около десет минути. На единадесетата обиколка към мен се пресъедини Джей Джей.
- Какво правиш тук?
- Идвам да видя една приятелка, която търчи като изоглавена и не ми обръща никакво внимание откакто се е върнала.
Намалих млако темпото и отговорих:
- Как точно искаш да ти обърна внимание като се чувствам като парцал, а ти винаги витаеш из обаците и зяпаш влюбено Зо!!!
Не бях усетила кога съм повишила тон, но когато спрях, за да си поема въздух, разбрах, че отново тичам със всички сили, а Джей го няма. Обърнах се и го видях как се отдалечава.
Хмм...
От кога Джей си пада по Зо?! Нали тя ходи с Мейсън? И всички знаят за това...
Тръснах глава и се върнах в салона, влетявайки като хала. Запътих се към първата възможна, и единствена, боксова круша като започнах да я ритам и да я удрям със всички сили. Не знаех защо, но бях много бясна.
Може би, защото Джей беше влюбен в най-добрата ми приятелка! Или защото на „най-добрата ми приятелка“ не й пукаше особено за мен. Целодневно сваляше Джей, а когато не правеше това, се натискаше с Мейсън.
- Мими... Мими... Розмари!
Обърнах се рязко назад и видях питесненото лице на Дмитрий.
- Какво ти става?
- Трябва ли да става нещо? – заядох се с ръце, скръстени пред гърдите ми.
Той направи крачка към мен и прокара пръсти по бузата ми.
- Човек не плаче без причина.
Изтрих влагата от лицето си:
- Аз не плача.
Той ме изгледа с поглед, който казваше „Не ми ги побутвай тия“, и щеше да каже нещо, но го прекъснах:
- Може ли да отменим останалата част от тренировката. Имам нужда да си почина и да подредя мислите си.
Мъжът ме огледа от горе до долу, а после кимна.
- Почини си добре.
Усмихнах се вяло и излезнах от залата.
Качих се в стаята ми и се проснах по лице на леглото.
Това не се случваше! Това не можеше да е истина!
Не знаех какво да правя. Да плача ли? Да се ядосвам ли? Да се правя, че не ми пука?
Имах много въпроси, но нямаше кой да ми даде правилните отговори.
Реших, че един освежителен душ, ще ми дойде добре. Съблекох си дрехите и влезнах в банята. Завъртях кранчето и оставих топлата вода да се стича по мен. Намокрих си косата и посегнах са шишенцето с шампоан, но се сетих, че него отдавна го нямаше. Изсумтях раздразнено и взех душ гела.
Втрътнах рязко кранчето и водата спря. Загърнах се с първата хавлия, която ми се изпречи пред погледа и излезнах от банята. Тъкмо си закопчавах сутиена, когато на вратата се почука. Не отговорих, но това последва до ново, по-силно почукване.
- Махай се! – извиках с цяло гърло, но натрапника не изчезна, а започна да лумка с юмруци по вратата. Имах чувството, че ще я разбие.
Отключих и отворих рязко, но вместо очакваните от мен лица, видях Мейсън.
Косата му беше разрошена, а погледа замъглен.
- Мейс... – започнах, но не успях да довърша, защото той ме бутна силно в стаята и влезна, затваряйки вратата след себе си. – Какво си мислиш, че правиш? Някой дал ли ти е разрешение да влизаш в стаята ми?!
- Млъквай, кучко! – избълва злобно той, като ме вдигна от земята и ме запрати в стената. Свлякох се, опитвайки да си поема въздух, но уви. Дишах едвам, едвам, а пред очите ми затанцуваха черни петна. Но преди да успея да се посвестя, той ме вдигна за гърлото и ме метна на леглото.
Опитах се да използвам силите си, но бях прекалено изтощена за тях.
Мъжът легна върху мен, като започна да опипва гърдите ми. Изкрещях силно и започнах да се мятам, но той ми заби силен шамар и се отпусна върху мен.
Страхът ми нарастваше, защото се досещах какво ще се случи и знаех, че в момента съм прекалено слаба, за да го предотвратя.
Продължих с опитите си да се освободя, но той стисна силно и грубо гърдата ми, като ме накара да извикам от болка. Това доведе до още една звучна плесница.
Извърнах глава настрани, а сълзите започнаха да се стичат по лицето ми.
Бях жалка, унизена, уплашена и беззащитна.
Не можех да оставя това същество да прави каквото си поиска с тялото ми, но и не можех да се съпротивлявам.
Езикът му се спусна по врата ми, а ръцете му раздраха сутиена ми и го захвърлиха настрана. След това започна да масажира гърдите ми грубо и силно.
Отново опитах да се измъкна от хватката му, но той най-безчувствено захапа кожата на едната ми гърда до кръв.
Писъкът ми беше оглушителен, а неговата ответна реакция беше светкавична. Той просто ме повдигна леко и удари със все сила главата ми в рамката на леглото.
Изгубих се. Гласът ми го нямаше, не можех да мърдам... можех само да усещам всичките гадости, които се случваха с тялото ми.
Ако ме бяха разпънали на кръст, щеше да боли по-малко от това, което последва.
Болката в долната част на корема ми беше остра и пронизваща. Отворих очи в опит да видя нещо и да се опитам да събера сили, за да се измъкна, но виждах само неясни очертания.
Искаше ми се да потъна в дън земя.
Предпочитах да умра, отколкото да ми се случва това, но ето – бях жива, а гаджето на най-добрата ми приятелка ме изнасилваше.
Усещах как се движи бързо и грубо в мен, докато болката нарастваше.
Не можеш да понеса повече от това, но тогава вратата се отвори с трясък. Извърнах бавно замъгледания си поглед натам и видях две мъжки фигури, след това очите ми се затвориха.
Тежестта над мен изчезна, а на нейно място се появи леко одеало.
Някой, покрай мен, говореше нещо, но не знаех дали говори на мен. Някой, можеби същия някой от преди малко, седна на леглото от едната ми страна и нежно ме погали по косата.
Дишането ми беше накъсано, не можех да помръдна.
Болката беше науписуемо силна и не можех повече да удържам.
Отпуснах се и оставих мрака да ме обгърне.

Глава 7
Отворих очи и опитах да се протегна, но си останах само с опита. Цялото тяло ме болеше страшно много. Едвам виждах, а непиятните спомени от вчера нахлуха в главата ми.
Обърнах се на една страна, свих колена до тялото си, преглъщайки болката, и закрих лице с шепи.
Все още не можех да повярвам, че това ми се случи. Как можа да ми го причини? Та, нали ми се водеше приятел?!
Горещи сълзи започнаха да се стичат по лицето ми, а тялото ми започна да трепери. Не можех да мисля за нищо. Очите ме боляха, но не можех да спра проклетите сълзи.
- Мими. – чу се тих, внимателен и притеснен момичешки глас, който ме изненада много. – Мими, моля те, отпусни се!
Две ръце ме хванаха нежно за рамената и ме сложиха да легна по гръб. Не се съпротивлявах – нямаше смисъл.
След това същите тези ръце отместиха моите от лицето ми. И тогава се чу изплашен и сподавен писък. Отворих леко очи и видях Саманта да стои с ръце на устата и да ме гледа изплашено. В следващия момент тя извади един малък телефон и набра някого.
- Доведете доктор Оленски!!! Ако я няма, елате веднага. Искам ви и двамата тук. Тя има нужда от вас.
След това затвори и влезна в банята. След известно време се върна, държейки една сгъната кърпа.
- Това ще щипе, но е наложително. – кимнах леко – Затвори очи.
Послушах я и затворих очи. След това усетих една топла кърпа върху лицето си. Пръстите й съвсем леко я притиснаха към очите ми, но това беше достатъчно, за да си прехапя езика и да изохкам.
- Знам, знам. Спокойно. След малко ще се почувстваш много по-добре.
Болката в очите ми беше пареща, но успях да я преглътна:
- Какво ми има на очите?
Саманта замълча и не ми даде отговор. Изчаках я малко, но тя продъължаваше да мълчи.
- Саманта, моля те, кажи ми какво ми има! – помолих леко истерично. Това нейно мълчание ме притесняваше доста.
- Не знам.
Паниката ме заля, а думите излетяха от устата ми:
- Къде е Анто? Трябва да дойде веднага.
- Ш-ш-ш-т. Спокойно. Преди малко говорих с него, идва насам.
Отпуснах се и зачаках.

Смътно чух вратата на стаята да се отваря и затваря. Из стаята се разнесоха тихи и напрегнати шепоти.
Някой седна на леглото до мен и ме погали по лицето. Тези ръце... Ох, Дмитрий...
Отворих очи и се надигнах на лакти.
- Анто. – повиках тихо.
Той клекна до леглото ми и ме погали по ръката:
- Тук съм.
- Ще ми помогнеш ли? Ще се наложи да го направим.
- Но ние не сме го правили от много време!
Погледнах към завивките и поклатих глава. Трябваше. Трябваше да го напави.
- Моля те.
Той се изправи и седна на леглото до мен. Хвана ме за раменете и каза:
- Ти водиш.
Сложих ръцете си на очите ми и се отпуснах. Усещах енергията идваща от него и отприщих цялата сила, която имах.
Музика зазвуча в ушите ми. Пред погледа ми започнаха да се сменят различни цветни фигури. Но после всичко изчезна. Отпуснах се назад и тупнах на завивките. Анто се изправи:
- Отивам да си почина.
Засмях се леко и като типична майка му дадох напътствия:
- И не върши глупости, че в момента не съм в състояние да ти спасявам задника.
Той също се засмя и излезна от стаята.
Дмитрий ме погали по бузата и попита:
- Добре ли си?
- Ами, всичко ме боли, не мога да мръдна, случилото се ме преследва дори и в сънищата ми, но иначе съм добре.
Усетих как мъжът потрепери, и се надигнах. Пропълзях по леглото до него и положих глава в скута му. Чух го как съвсем тихо помоли Саманта да ни остави, а след това ме погали по косата.
- Нямаш си ни най-малка представа какво изпитах, когато Анто ми каза, че нещо лошо ти се случва. Нито как се полувствах когато видях онова момче...
- Да прави това, което ти искаше, и да отнема това, което беше твое.
Мъжът замълча за момент очевидно озадачен и недоволен от моите думи, но после каза съвсем тихо:
- Забравих за всичко. Просто исках да го измъчвам. Да го убия... – думите му заглъхнаха.
Почувствах се спрециална. Никой до сега не се е интересувал толкова много от случващото се с мен. Всички са ме смятали за странна, безчувствена и злобна кучка. Наистина. Може да съм се държала така, но това е просто начин да се предпазя. Това е начин да опазя чувствата си, да опазя това, което е останало от моето сърце и от моята душа. Но ето, един ден, просто един шибан ден може да промени всичко. Сега се чувствам празна. Просто тяло без душа.
Да, обичам Дмитрий, но въпреки това не мога да се справя със всичко.
Една сълза се търкулна по бузата ми, но не й обърнах внимание. Затворих очи и се притиснах към него.
- Разкажи ми нещо за себе си.
Думите ми го изненадаха. Усетих как цялото му тяло се напряга, а след това се отпуска.
- Смятам да ти разкажа за Сибир и да променя представите ти за него...
- Била съм там. Наистина не е просто ледена пустош както си го представях. Имаше толкова хубави градове... Толкова хубави и величествени сгради... Бих искала да живея там. Когато бях там, имах чувството, че живея в приказка. Всичко беше перфектно, но един ден ни намериха и отново трябваше да сменим местоположението си. За краткото време, през което ни нямаше в кампуса, обиколихме почти целия свят.
Не отворих очи, за да видя реакцията му. Просто чаках да се окопити и да заговори.
- Имаш лошия навик...
- Да прекъсвам хората. – довърших вместо него.
Прозинах се широко и хванах едната му ръка, като я притиснах към гърдите си и отново помолих:
- Разкажи ми за себе си.
- Какво искаш да знаеш?
- Всичко...
Той си пое дълбоко въздух и започна:
- Израснах в не много добро общество. Единствените хора, които имах бяха майка ми и двете ми сестри. Баща ми е морой, но той често се възползваше от майка ми. Не, не я използваше в смисъла, за който ще се сетиш. Той я биеше. Един ден просто... – с всяка следваща дума, чувах все по-малко и по-малко, докато накрая мрака не ме погълна изцяло.

Събуди ме будилника ми, който ми известпваше, че е време за тренировка. Пресегнах се и изключих будилника. След това се надигнах на лакти и се опитах да си отворя очите, но без резултат. Проснах се обратно на завивките и разтърках очи. Чувствах се доста по-добре от преди и определено смятах, че мога да присъствам на тренировката. Станах от леглото и залитнах, но с доста ръкомахане успях да се задържа на крака. Влезнах в банята за един бърз и освежаващ студен душ за събуждане, а после се облякох. Вдигнах косата си на обичайната конска опашка и бавно, бавно се запътих към салона. Спомних си, че бях заспала в скута на Дмитрий, докато той ми разказваше за него, но не чух почти нищо. Усмихнах се и забързах леко темпото. По коридорите нямаше никой, но не исках от рано сутринта да си развалям настроението с глупави разпри. Е, очевидно, надеждите ми си останаха напразни, тъй като срещу мен изникна Зо, държаща Мейсън под ръчичка и говорейки му нещо. Успях се скрия зад една колона без те да ме видят, но дочух част от разговора им.
- Справи се чудесно, скъпи. Остава само да измислим как да я съсипем тотално. – говореше Зо.
Бях 1000% сигурна, че ставаше дума за мен. Изчаках ги да преминат и се засилих към залата. По пътя не срещнах никой друг. Влетях в залата като хала и определено изкарах ангелите на Дмитрий, който беше седнал на земята и най-спокойно си четеше. Затворих тихо вратата и се приближих. Тъкмо щях да му кажа за случката в коридора, когато той заговори:
- Ти май нямаш бележките за нищо. Следващия път ще ти я лепна на челото, та поне да я видиш.
Завъртях очи и повдигнах учудено вежда:
- Какви бележки?
- Оставих ти бележка, че днес тренировката се отменя заради физическото ти и психическото ти състояние.
Изгледах го кръвнишки:
- Не знаех, че взимаш решенията вместо мен, тате!
Той скочи и за секунди се озова пред мен, зарязвайки книгата, спокойствието си и самоконтрола:
- Никога повече, ама никога повече не ме наричай тате!!! – просъска заповеднически той, а аз го подразних:
- Татенце...
Той се направи, че не ме е чул.
- Татеее...
Пак никаква реакция.
- Татинко...
Той се напрегна.
- Хайде, де, тате...
Не довърших изречението, а хукнах да бягам. Видях го как се приготви да ме хване и ме тръшне на земята, готов да ме убие. Направих трийсетина обиколки на тресето и погледнах часовника си. Никога, ама никога преди не бях тичала толкова бързо, но това е защото тогава нямах разярен Бог, който да ме гони с намерението да ме убие. Спрях да тичам и си поех дълбоко въздух, но още преди да издишам, той ме хвана изотзад, преметна ме на рамо и ме понесе към салона. Започнах да го удрям по гърба, но реакцията му беше никаква. Уфффф.... Почти виждах самодоволната му усмивка. Когато ме занесе в салона, той най-безсрамно ме тръсна с един дюшек. Изгледах го кръвнишки, ставайки и разтърках задника си:
- Това беше моят задник. – а после се сетих за това, че успях да го накарам да забрави проклетия си самоконтрол – И твоят прословут самоконтрол, който отиде по дяволите.
Отново го погледнах, но този път сериозно и видях усмивката му... дяволската му усмивка. Това щеше да означава много бой за мен и много смях за него, но реших да отклоня вниманието му, като играя нечестно.
- Зо е накарала Мейсън да го направи!
Изражението му стана стоманено и всяка следа от пламъчетата в очите му беше изчезнала.
- Какво?!
- На идване насам, видях Зо и Мейсън в коридора. Скрих се зад една колона, а те дори не ме видяха. Не чух почти нищо от разговора, но тя каза, че той се е справил добре, а тя иска да ме съсипе тотално.

Глава 8
Идеше ми да потъна в земята от срам. Искаше ми се да съм някъде далеч от всичките им подигравателни усмивки, нагли погледи и досадни шушукания.
Беше ясно, че всички обсъждат моя милост. То нямаше кой друг. В кампуса нямаше скрито-покрито, всичко се разбираше, особено, ако целта е всички да разберат.
Стиснах зъби и продължих към стаята. Не можех да ги понасям. Преди обичах да съм център на внимание. Обичах винаги да съм в устите на хората. Дали беше заради нещо хубаво, или заради някаква глупост нямаше значение, важното беше, че ме обсъждаха. Но сега нещата се бяха променили. Престоят ми извън академията промени изцяло възгледите ми за живота, а това, което се случи онази вечер остави дълбока рана.
Не знаех какво е намислила Зо, нито какво общо имам аз и защо иска да ме премахне, но знаех, че ще направя всичко по силите си, за да й попреча.
Когато влезнах в стаята всички замлъкнаха и извърнаха погледи към мен. Анто, Саманта, Мейсън, Зо, Джей Джей, едно момче от рода Озера... Името му май беше Кристиан, Джейсън Зеклос и още хора, чийто имена няма нужда да споменвам. Запътих се към последния чин, но се сетих, че там седя до Зо, затова се спрях и седнах до Анто и Саманта, които нямаха нищо против присъствието ми.
- Как си? – попита ме тя и ми се усмихна плахо.
- Благодаря ти – прегърнах я и продължих – благодарение на вас двамата много по-добре. – премълчах частта с прилиствието на Дмитрий, но те се досетиха. И двамата се засмяха, но тогава Зо се приближи:
- Ей, красавице, какво беше усещането да даваш кръв, докато се чукаш с гаджето на най-добрата ти приятелка?
Думите й не ме нараниха особено, но чак сега разбрах какво е разпространила като слух. Засмях се предупредително и я изгледах невинно:
- Не аз съм тази, която се чука с двама наведнъж и има се отдава изцяло. – пова вече беше удар под кръста. Никой не знаеше за премеждията й със Мейсън и Джей едновременно. Дори и аз не знаех до преди няколко часа, когато случайно ги видях да правят неща, за които не искате да знаете. Погледът й беше изпепеляващ, но можех да видя болката, която й причиниха думите ми.
- Ще си платиш за това – изсъска тя като се завъртя с гръб към мен и отиде на мястото си.

Часа мина бавно и скучно. За мен, както винаги, беше доста продуктивен. Изрисувах два листа със звездички, надписи, сърчица и тем подобни глупости.
След като ни освободиха се опитах да се изнижа възможно най-бързо, но две момчета ми препречиха пътя. Единия ме хвана за задника:
- Хей, сладурче, искаш ли довечера да си с нас?
- Пусни ме или ще съжаляваш.
Но тогава се намеси приятелчето му:
- Нали знаеш, че ако се издъниш ще те изритат.
Погледнах го ядосано и се извъртях удряйки и двамата с лакти в корема. След това ги повалих на земята с един ритник.
Всички в стаята гледаха учудено, но на мен не ми пукаше. Исках да си изразходвам енегията някъде, затова се засилих към залата. Там беше групата на Еди.
- Хей, Мими, не трябва ли да си в час?
- Дойдох да изхабя малко отрицателна енергия. – отвърнах му аз мятайки чантата на земята и запътвайки се към първата боксова круша, появила се пред очите ми. Свих ръце в юмруци и заудрях със всичка сила. Усещах как Анто се опитва да ме успокои през връзката ни, но го игнорирах.
Вниманието ми беше насочено само и единствено към боксовата круша. Удрях я със всичка сила. Усещах как кожата по кокалчетат ми се ожулва, но болката, която се появи беше лека и приятна. Продължих още по-усилено да удрям. Представях си, че това е Зо. Представях си, че в момента се бия с нея и я правя на кайма. Исках да я размажа. Исках да я убия.
По боксовата круша започнаха да се появяват кървави следи. Бях си разранила голяма част от пръстите, но това не ми попречи да продължа. Смътно чувах гласовете на присъстващите в залата, които се опитваха да ме спрат, но никой не смееше да се доближи. Едно момче беше опитало и се беше намерило на земята преди да може да мигне. Затова сега всички се опитваха да ме вразумят само с думи, но аз не ги чувах.
Усетих как две силни ръце ме хващат за раменете и ме завъртат. Озовах се лице в лице с Дмитрий, но бях толкова бясна, че се отскубнах от хватката му, направих задно салто и се озовах на около метър от него в бойна позиция. Той се опита да се приближи, докато ми говореше нещо, но аз се отдръпнах на страни и го нападнах. Той хвана юмръка, предназначен за лицето му и ме тръшна на земята, а аз само това и чаках. Още преди гърба ми да докосне пода се подпрях на свободната ми ръка, завъртях тялото си и го изитах в корема. Действието ми изненада всички пръсистващи, но все пак изучаването на бойни изкуства си е предимство. Той итстъпи назад и ме погледна изумено. Това ми даде време да се изправя и отново да скоча към него. Замахнах, но той хвана ръката ми , повали ме и ме затисна с тялото си. Отпуснах се за момент и потънах в дълбините на очите му. Обожавах ги. Успокояваха ме по-добре от всичко друго и там винаги можех да намеря отговорите на повечето ми въпроси. И сега разбрах, че това, което правя, не е правилно. Осъзнах, че току що направих най-голямата грешка в живота си. Извърнах глава настрани и затворих очи. Всичко живо мълчеше и не смееше дори да диша. Хватката му се отпусна, а аз това и чаках. Успях да се завъртя така, че аз да съм върху него, но само за момент след това скочих настрани. Затворих очи и за секунди създадох единственото място, на което се чувствах добре. Това беше моето място за спокойствие. Затворих се в моята ледена стая. Седнах на пода и кръстосах кръка, подпрях лакти на краката си и отпуснах глава в ръцете си. Никой не можеше да ме достигне, но това беше целта.
Не исках да ме изритат, но ми се беше насъбрало прекалено много. Цялата се разтреперих. Не беше от студ, а от болка. Погледнах ръцете си и се загледах невярващо в струйките кръв стичащи се от тях. Това беше моята кръв.
Тръснах глава и се осъзнах за момент. Трябваше да се изнижа от тук преди всички да разберат, че не съм просто дампир. Всички знаеха за силите ми, но никой не знаеше,че пия кръв, освен Анто и Дмитрий.
Станах и разруших моят леден дом, излитайки през вратата на салона възможно най-бързо. Чувах стъпките на Дмитрий зад себе си, но имах преднина. Излезнах от сградата и засилих към дърветата. Там щях да намеря покой. Там, където правехме толкова много тайни купони.
Спрях се по средата на полянката. Краката не ме държаха. Паднах на колена и се загледах в кръвта по ръцете ми. Беше алено червена. И изглеждаше толкова добре...
Две силни ръце ме вдигнаха от земята и ме притиснаха към мускулистите му гърди. Той ме понесе на някъде, но това някъде не беше сградата. Затворих очи и спомних деня, в който с Анто станахме неразделни. Помнех онези червени очи, бялата им кожа и бързината им. Те бяха машини за убиване. Те бяха ходеща смърт.
Отворих очи, когато Дмитрий ме постави да легна на нещо меко. Оказа се легло. И това легло се намираше в малко помещение насред гората, което мязаше на хижа. Очевидно защото беше хижа.
Седнах на леглото и се загледах в Бога, който ровеше в един шкаф. Беше великолепен, а изражението на лицето му показваше притеснение. След няколко секунди, той извади една аптечка и седна до мен, оставяйки аптечката до него. Накара ме да се завъртя на страни, а след това хвана ръцете ми нежно и започна да разглежда щетите. Той изреди няколко доста цветисти псувни на руски, а след това се зае да превръзва ръцете ми.
- Защо въобще се занимаваш с това? – въпроса се изплъзна от устните ми.
Погледът му се устреми към лицето ми, но той не каза нищо, затова продължих да му говоря:
- Най-вероятно вече си чул всичко, което се говори за мен, а и най-вероятно знаеш за случката в часа. Или по-точно знаеш за това, че ударих две момчета, защото решиха да се гаврят с мен. Бях ядосана, защото Зо имаше нахалството да ме нарече кървава курва. – замлъкнах, поех си въздух и продължих – и наистина съжалявам за случката в салона. Наистина не исках да те нападам. И аз не знам какво ми става. Сякаш всички бяха заплаха.
Сведох поглед и установих, че в момента си умирам за цигара, но те бяха в стаята ми.
- Разбирам те.
Не очаквах точно този отговор от него. Бях се подготвила да ми изнесе лекция, но както винаги, той ме изненада.
След като свърши с промиването на раните ми и превързването им, той прибра аптечката, а аз се отпуснах по гръб на леглото. Загледах се в дървените дъски на тавана и се опитах да не мисля, но всичко случило се през последните 48 часа ме преследваше постоянно. Не можех да затворя очи, защото случката с Мейсън беше дои и в съня ми. Бях толкова слава и безпомощтна, а той беше опиянен. Беше като дрогиран. Закрих лицето си ръце и разтръсках главата си.
Той седна до мен и ме придърпа в скута си. Имах усещането за де-жа-вю. Отпуснах се и усетих топлината идваща от тялото му. Едната му ръка беше върху корема ми, а дугата нежно галеше косата ми.
- Ех, Роза, Роза... – въдъхна той и продължи да ме гали.
Извърнах глава към него и съвсем плахо и несигурно вдигнах ръка и я поставих на бузата му. Той затвори очи и отпусна глава в ръката ми. Изглеждаше толкова безгрижен. Приличаше на някое малко бебенце, което спи с прегръдките на майка си и се чувства защитено.
Изправих се и съвсем леко докаснах устните му с моите. Ръцете му се увиха около мен и ме притиснаха към тялото му, а устните му се раздвижиха върху моите. Очите ми се затвориха. Ръцете му се плъзгаха по мен и ме галеха, докато той целуваше врата ми.
Всичко беше идеално, но в главата ми изникна случката с Мейсън и цялото ми тяло се разтресе. Тихо изскимтяване излезе от устните ми и няколко горещи сълзи се търкулнаха по бузите ми. Той се скова и се отдръпна от мен. Изтри внимателно сълзите ми и ме притисна към рърдите си:
- Спокойно, Роза. Не се притеснявай. – той ме целуна по челото и продължи – няма да те нараня.
- Знам. – изхлипах тихо – Но, но... но спомена от онази вечер ме песледва постоянно.
Разтресох се и се притиснах към него сякаш беше моят спасителен пояс. Всъщност, той си беше моят спасителен пояс.
- Не ме оставяй. – прошепнах – Обещай ми, че никога няма да ме оставиш.
Той въздъхна:
- Знаеш, че винаги ще съм до теб, Роза, и винаги ще ти помагам с каквото мога.
- Благодаря ти.
Отдръпнах се от него и избърсах сълзите си. Целунах го леко по устните и излезнах от хижата. Прибрах се бавно до сградата наслаждавайки се на последните мигове спокойствие.
Когато влезнах се запътих директно към стаята ми, с високо вдигната глава и необъщаща внимание на хората около мен.
Влезнах в стаята ми и намерих кутията с цигари, дръпнах пердетата и запалих една. Блаженство. Насладата се разля по цялото ми тяло, карайки ме да се почувствам жива.
Включих лаптопа и си пуснах музика. Драснах два-три реда на мама, изгасих цигарата и заспах, заслушана в най-добрата балада на света.

Глава 9
Since you’re gone
There is an empty space
Since you’re gone
The world is not the same...

Отворих едно око, напипах телефона и затворих. Дори не прочетох кой ме търси. Главата ме болеше адски много. Надигнах се на лакти и отворих очи, но много бързо ги затворих. Слънцето беше прекалено ярко, нищо че сега изгряваше. Махнах леко с ръка и завесите затъмниха стаята. Така вече беше много по-добре. Подскочих на леглото и се пресегнах за телефона.
- Слуша-а –а-ааам!!! – казах прозявайки се.
- Не трябва ли да си на тренировка? Безделница такава. Едва те върнаха в академията, а ти вместо да полагаш усилия да останеш и да завършиш се правиш на много велика!
- Може би, защото съм си велика!
- Розмари Хамертън, жестоко си загазила госпожичке!!!
- Виж, мамче, аз съм загазила още с раждането си. Затова ме остави да се наспя. – затворих телефона преди да може да ми отговори и го запратих по стената. Чу се сравнително силно ТРЯС и после падането задния капак, батерията и останалото от телефона.
Какво й ставаше напоследък на майка ми? 1-во ми пишe мейли, сега ми звъни... Тази жена нещо се е побъркала.
Размазах се по корем на леглото, прегърнах възглавницата и затворих очи. За секунди се пренесох в друго измерение.

Горещо.
Изгарям.
Всичко около мен гореше. Пламъците бяха приели в топлата си прегръдка цялата къща, а аз седях в дневната и гледах към родителите му. Те лежаха на пода с изцъклени очи и разкървавени гърла. Целия под беше покрит с кръв, а ужасните твари се приближаваха към мен. Огъня ги плашеше, но те искаха кръвта ми повече от всичко на света. Исках, молех се някой или нещо да ми помогне. Исках да извикам и да побегна, но не можех да помръдна. Стоях на колене върху пода и гледах блестпщите им червени очи. „Неее! Махнете се!“ – извиках, но от устата ми не излезе нито звук. Устните на чудовищата пред мен се извиха в демонични усмивки точно преди да ми се нахвърлят. Събориха ме по гръб и ме затиснаха под телата си. Отворих уста да извикам, но отново не излезе звук. Страхът се просмукваше в тялото ми и смразяваше всяка клетка. Не можех да дишам заради дима. Затворих очи и се помолих всичко да приключи. Исках да се махна. Тялото ми се тресеше сякаш бях болна, но това беше страха. Същия страх, който ги погуби, същият, който щеше да погуби и мен. Сърцето ми се беше свило на топка. Чувах ги как си шепнат, а след това имаше остра болка и само тъмнина.

Отворих рязко очи и се извъртях по гръб, но в следващия момент мекото легло изчезна. Имаше кратък момент на летене, а после се приземих с тихо туп, последвано от много и звучни псувни.
След като си събрах одеалото и възглавницата се върнах на леглото.
- Няма да спя повече, ама никога повече! – заканих се тихичко, лягайки отново на леглото. Имах чувството, че тялото ми скъца и в близкото бъдеще ще се разпадне. Не можех да си обесня причините, но болката си беше факт.
Онази огромна болка, когато си мислиш, че сърцето те боли.
Не исках да бъда тук. Не исках да съм необкинковена.
Защо не можеше да съм просто човек? Да живея живота си дълго и щастливо без да съм замесена в нищо повече от обикновените проблеми?
Не, аз трябваше да съм дампир и то не просто някой си дампир, ами дъщерята на прословутата пазителка Джанис Хамертън и бъдеща пазителка на наследника на рода Антоний. А това си беше голямо нещо за 17 годишно момиче, което обичаше да прави каквото и дойде на акъла и да купонясва до зори. Е, това беше старото ми аз. От както започнах тренировките с Дмитрий се промених доста. Не искам да дори да си го помислям, камо ли да ви го казвам, но май пораснах. Станах по-зряла, а това беше нещо, което не исках никога да става. Исках да си бъда малкото безгрижно момиче, което може да се забавлява постоянно! Но това беше невъзможно, защото за да бъда пазител трябваше да съм отговорна и сериозна, а не разхайтена хлапачка.
Затворих очи и спомените от последните дни нахлуха в съзнанието ми. Случката с Мейсън, поведението ми през следващите дни, което беше напълно неприемливо. И на други момичета им се е случвало да ги изнасилят и са се справяли с нещата, защо и аз да не мога да се справя? Защо не мога просто да забравя как изглеждаше и се държеше. Беше като дрогиран. Погледа му леко разфокусиран, косата му – разрошена, гласът му – по-странен от обикновено. Напомняше ми за държанието на хипнотизираните герои от филмите, които биха направили всичко, което господарят им поиска от тях. А според всичките книги, които бях изчела такова състояние при дампирите се постигаше само с ухапване от стригой, а това беше невъзможно! Той не беше напускал кампуса, а стригой няма как да влезе тук заради магическите защити. Трябваше да говоря с Дмитрий по този въпрос, а и трябва да му се извиня за бебешкото си държание. Не беше типично за мен да съм чак толкова избухлива, крайна и раздразнителна.
Отворих разсеяно гардероба и започнах да се обличам. Щях да отида право пи Дмитрий и да говоря с него. Най-вероятно щях да го вдигна от сън. Но щях да говоря с него.
Вълна на адреналин премина през цялото ми тяло. Усещах как щастието струи от мен.
Анто.
По дяволите.
Отворих вратата и хукнах по коридора, навличайки тениската си в движение. Търчах със всички сили към двора, докато не се озовах по задник на пода. Вдигнах очи на горе:
- Внимавай къде ходиш, бе!
Момчето сякаш не чу коментара ми. Наведе се и издиша дима от цигарата си право в лицето ми, протягайки ръка:
- Ейдриън Ивашков на вашите услуги, госпожице...
- Хамертън! Розмари Хамертън, но предпочитам Мими.
Момчето, което беше на не повече от двадесет и четири се замисли за момент, но после се усмихна като ми помогна да се изправя.
- Майка ти вдигна голяма врява в двора! – нацупи се и продължи – Вдигна ме от леглото и ми каза, че ако не уредя да те намерят ще стане много страшна, а аз не се и съмнявам, че може.
Засмях се на страха му и го потупах по рамото:
- Не се притеснявай, обикновено е само по заплахите. – а след това добавих – Е, до скоро.
И отново хукнах като се оставих да бъда водена от връзката между мен и мороя. Имах чувството, че са ми поникнали крила и летя. Но в следващия момент нещо се промени. Дишането ми се затрудни и усетих лека болка върху лявата си ръка. Погледнах китката си, а там имаше права червена линия.
Мътните го взели!
Това означаваше, че отново има пристъп, а за да има пристъп значи е използвал силите си. И то не просто силите си, а лечебните си сили. Ето от къде се беше взело това силно щастие.
Зарязах мисленето и се понесох към мороя, който имаше нужда от мен. По пътя срещнах Еди. Намалих малко и му казах:
- Ходи и кажи на пазител Беликов да си размърда задника и да дойде в хижата възможно най-бързо.
А след това продължих да бягам. Радвах, че Еди схваща бързо. Дампира само кимна и хукна към отделението на пазителите със всички налични сили.
- Анто. – повиках тихичко – Анто!
- Тук съм. – гласът му дойде на няколко метра от мен и беше много изтощен. Озовах се до него за секунди и пред погледа ми се разкри не много хубава гледка. Всичко беше в кръв, а на земята пред мороя имаше гарван.
Не казах нито дума, просто му помогнах да се изправи и подкрепяйки го го заведох до хижата. Отворих вратата с ритник и погледа ми попадна на Дмитрий, който гледаше огъня, но след като чу как отворих вратата се извърна към нас. Тялото му се напрегна и той се озова до нас, помагайки ми да заведем Анто до леглото. Седнах до мороя и го хванах за ръката.
- Знаеш, че не можеш да го направиш сам. Защо въобще се опита?
- Не исках. Просто някаква невидима сила ме накара да се опитам. И то се получаваше. Почти беше готово, когато... – гласът му замря и се досетих какво искаше да каже. Стиснах ръката му и отидох да взема кърпа и купа с вода. След това се върнах при Анто като започнах да го почиствам от кръвта, докато Дмитрий се грижеше за раните на ръката му. Когато приключих всичко беше по старо му, освен спомена за случилото се. Мороя беше толкова изморен, че заспа. Изглеждаше досущ като малкото момче, което мразех. Затова се отдръпнах и започнах да се занимавам със това да изпера кърпата от кръвта.
- Какво се случи? – мекият глас на наставника ми ме накара да подскоча. И да се обърка рязко. Той беше точно зад мен.
Отговорих, връщайки се към заниманието си, което ми помагаше да не мисля за факта, че тялото му беше толкова близо до моето:
- Използвал е лечебните сили, които имаме и двамата или по-скоро действат само когато сме двамата. Изтощават ни много и ако един от нас ги използва по отделно... Е, и сам можеш да видиш резултата.
Бързото ми обеснение очевидно не го задоволи достатъчно, но той се отдръпна.
Сърцето ми блъскаше в гърдите и искаше да изскочи. Мислите и чувствата ми хвърчаха като листа разпилени от вятъра. Имах чувството, че няма да мога да кажа и едно единствено смислено изречение. Всичко в живота ми се обърна с главата надолу и краката нагоре. Приоритетите ми се разбъркаха изцяло, а и не само. Преди имах добри приятели, а сега... Е, сега, май, си имам само Димка, Еди иии това са. Момчето Ивашков също изглежда печен, но това е само първото впечатление. Нали знаете какво казват възрастните хора - "Първото впечатление е най-важно". Според мен не е така. Да, ако един човек ти направи добро първо впечатление, ще поискаш да се видиш пак с него, но като го поопознаеш малко по-добре решаваш дали искаш да движиш с него, или не. Е, имаше и случаи, когато преценката ти може да се окаже погрешна и да започнеш да движиш с грешните хора, които всъщност са мили и добрички, докато не си покажат рогата. След това само ти знаеш какви са те.
Но, ако оставим това на страна, наистина ми изглеждаше печен. Държи се безгрижно, весел е, страх го е от майка ми иии пуши в кампуса. Най-накрая ще има още някой, който да нарушава правилата, освен мен и Анто. Май ще трябва да си поговоря с него. Е, и утре е ден.
Оставих кърпата да изсъхне и седнах на ръба на леглото до Анто като го погалих по косата и го целунах по челото. След това се загледах в спокойното му лице. Никога не го бях виждала толкова спокоен. Малка усмивка се появи на устните ми. Може и да го преследваха и да не трябваше да сме в кампуса, а някъде на далеч, но тук той се чувстваше спокоен. И тогава взех решение: Никога повече нямаше да го изведа от академията, независимо от опасностите. Щях да помоля Дмитрий за помощ, но нямаше да изведа Анто извън магическите защити. Щеше ми се да кажа, че и аз ще остана тук с него, но не можех. Не можех да затварям свободния си дух в рамките на няколко стени. Това беше недопустимо за мен.
Очите ми се затвориха.
Всичко това беше абсурдно! Всичко, което се случваше напоследък беше като извадено от някой кошмар.
Тиха въздишка се отдели от устните ми. Сърцето ми биеше бавно, със един спокоен ритъм, докато Дмитрий не постави ръка на рамото ми. Тогава започна да пърха като крилца на пеперуда.
- Ще ми обесниш ли нещо повече за вас?
- Не.
- Мога да помогна.
- Не можеш.
- Ще опитам.
- И пак няма да можеш.
- От къде знаеш?
- Просто знам.

И разговора приключи. Не, не че не исках да му кажа, но момента не беше подходящ, а и той нямаше да разбере.
Станах от леглото и седнах на земята по средата на стаята, сгъвайки колена до гърдите си и прегръщайки крака с ръце. Така можех да мисля, но тъй като това е процес непонятен за мен, просто щях да си седя на пода и да гледам в една точка.
Дмитрий седна до мен и ме прегърна през раменете.
- Ще замръзнеш.
Облегнах се на него:
- Ще кажа на Анто.
- За какво?
- За нас. - имаше ли изобщо нас?
Той замълча за момент, потънал в мисли, а след това кимна:
- Както искаш.
Повдигнах вежди. Това не беше в негов стил:
- Ти се шегуваш?!
- Не, не се. - устните му трепнаха в ъгълчетата. - Той е човек, който може да пази тайна и на който може да се разчита. Ти разчиташ на него. За това съм съгласен.
Гледах го учудено и мигах на парцали.
- Ти се съгласяваш с мен?!?! - ако очите ми можеха да изскочат от орбитите от учудване, щяха да са го направили.
Смехът му беше най-прекрасни звук, който някога бях чувала:
- Толкова ли е странно.
Кимнах разко, изгубила цялата си граматика.
След това всичко изчезна. Имаше лек допир на устните му в моите и после той ме притисна до гърдите си.
Не, че исках момента да свършва, но имаше по-важни неща, за които да се погрижим:
- Трябва да го занесем в стаята му и ние също да подремнем, защото наистина ми е гадно, че пратих Еди да те изрита от леглото.

Глава 10
През следващия месец се случиха много неща. Наложи ми се да прекарам цяла седмица с момчето от рода Озера и установих, че той може да е много забавен, но и много досаден - също като мен. Обичаше да се заяжда с хората и избухваше редовно. Беше доста забавно.
Ейдриън Ивашков също се оказа много печен - чак с лека коричка. Той пък винаги беше спокоен и обикновено успокояваше нещата, когато аз или Кристиан излезехме извън равновесие. Той не беше ученик в академията, но заради роднинските му връзки можеше да прави каквото си поиска, затова най-редовно беше в моите часове, седейки до мен. Зо беше направила няколко опита да го сваля, но той я отряза много яко и получи от мен подарък кутия цигари и бутилка уиски.
Анто и Саманта също се движеха с нас, но не чак толкова. Все пак поддържаха връзки с другите кралски особи, които Ейдриън и Кристиан не понасяха.
Общо взето се събрахме една малка, но откачена групичка, която постоянно правеше малки бели. Ейдриън се грижеше по-големите да останат покрити и да не достигат до директорката.
Успях да науча всички да слушат метъл, което си беше живо постижение, имайки се в предвид отвратителните неща, които слушаха преди това - Джъстин Бийбър, Мадона, Кеша, поп-фолк певиците и т.н. Другите се преживяват, но Джъстин просто не мога да го понасям.
Мисля, че забравих да спомена някои важни подробности около силите на момчетата. Ейдриън владееше духа, можеше да използва внушението и да вижда аурите на хората. Кристиан беше господин Подпали ми задника. Прякора му се появи след като подпали панталоните на две момчета, които си мислеха, че съм домашната им курвичка на повикване. Та, силата на Крис беше огъня. За нас със Анто знаете, а Саманта... Е, тя също използваше огън, но нейния беше по-странен. Пламъците му бяха сини и не можеха да бъдат изгасени от вода.
Най-общо казано се бяхме събрали най-странните хора, от всички, които пребиваваха в академията.
Зо продължаваше да манипулира бившите ми приятели. Тя беше намислила нещо голямо, но колкото и да се ровех, не можех да разбера какво е то.
Еди ми остана приятел, но тъй като не се разбираше с Крис не се движеше много с нас.
А Дмитрий...
Е, там нещата стоят по по-различен начин.
Разговаряхме на дълго и на широко и стигнахме до извода, че ще кажем на всички, на които вярвам - Анто, Кристиан, Ейдриън и Саманта. За сметка на това тренировките ми бяха много по-изтощителни и много по-дълги от колкото трябваше.
Дмитрий се мотаеше с нас, когато можеше. Всички приемаха нещата между нас като нещо нормално. За момчетата бях тяхната по-малка сестра, а за Саманта бях човека, на който може да разчита за всичко.
През този месец два пъти оставахме в хижата, а веднъж в мойта стая. Не стигнахме до никъде, тъй като още ме тормозеше спомена от нощта, в която Мейсън се подигра така с тялото ми, но той не се оплака. Всеки път, когато тялото ми се разтрепереше, той ме притискаше до гърдите си и ми шепнеше успокояващи думи.
Днес сме сряда и тъкмо свърши сутрешната ми тренировка. Помахах му и се запътих към стаята.
Вече знаех как да използвам сребърен кол. Сега учех нови и нови движения, които да ми помагат в директна битка.
Допълнително, без Дмитрий да знае, се упражнявах със сребърни ножове и се учех как да прилагам наученото, използвайки меча, който създавах.Беше много изморително и почти не ми оставаше свободно време, но тъй като бях наказана така или иначе нямах такова. Когато не тренирах всички идваха в моята стая. Имаха си разрешение от директорката "да ми помагат с уроците".
- ... тя няма да разбере изобщо, ясно? Ако дори си помислите да се издъните, Конър ще ви унищожи! - Конър?! В училището няма ученик на име Конър! Застанах с гръб към стената точно до ъгъла, от където идваха гласовете.
- Какво точно искаш да направим? - попита Джей.
- Все още не знам. След като говоря с тях ще ви кажа! - последва тежка въздишка - До тогава правете каквото искате, но си дръжте езика зад зъбите.
- Зо, ще ми напомниш ли защо го правим?
- Защо правим кое?
Мейсън си пое дълбоко въздух:
- Защо се присъединяваме към тях и защо от всички шибани пазители в това училище те са си избрали точно Розмари?
- Заради произхода й!
Цялото ми тяло се напрегна и ми се наложи да използвам цялата си воля, за да не й се нахвърля и да я удуша.
- Тя има способности, които никак не се харесват на Конър и Едмънд, а и те си имат стари сметки за уреждане с майка й, но тъй като не могат да се докопат до нея, ще се задоволят с дъщеря й.
След това тримата тръгнаха в посока обратна на моята. Чак когато стъпките заглъхнаха, се свлякох по стената. Главата ми гъмжеше от въпроси. Кои бяха тези момчета? Какво общо имаха с майка ми? И още хиляди други се блъскаха, докарвайки ми леко главоболие. Защо трябваше да се случва? Какво им ставаше на тези хора? Защо тези момчета толкова много искаха да си отмъстят? Най-вече за какво искаха да го направят? Какво се беше случило между тях и майка ми? Най-вероятно никога нямаше да получа отговор на тези въпроси, но въпреки това щях да направя всичко по силите си, за да ги спра. Те искаха още нещо. Зо искаше нещо от тези двамата. По-точно искаше нещо от Конър. Какво беше нещото, което Зо желаеше най-много? Последно като го обсъждахме тя спомена на шега, че би искала да е стригой, защото смята животът им за забавен. Тогава бе споменала, че ако й се отдаде възможност би се превърнала.
Внезапно получих нещо като просветление.
Тези момчета, които и да бяха, бяха стригои и щяха да превърнат Зо веднага щом се докопат до мен.
Това не беше възможно.
Ръката ми беше на дръжката на вратата на стаята ми, когато се завъртях рязко и побягнах към салона, молейки се Дмитрий да е все още там. Използвах връзката ми с Анто, за да му предам тревогата си. Той щеше да ме разбере.
Когато влетях в тренировъчната зала нямаше никой, затова се запътих към малката стаичка, където се държаха чучелата, върху които се упражнявахме. Дмитрий я ползваше, когато искаше да остане на саме с мислите си. Бутнах вратата малко по-силно отколкото ми се искаше и за малко не я изтръгнах от пантите. Направих две крачки напред и се огледах, но щом видях мъжа се заковах на място. Едвам дишах, а да не говорим за нещо друго. Дмитрий седеше пред мен само по долнището на анцуга си. Нагоре беше чисто гол. Мускулестото му тяло беше на показ, а моите лиги вече бяха стигнали до земята.
Знаех, че трябваше да говоря с него за нещо важно, но не можех да си спомня за какво. Единственото нещо, което ми се отдаваше в момента беше да гледам втренчено треньора си и да се опитвам да не забравя как се диша. Сърцето ми блъскаше в гърдите и заплашваше да изскочи. Знаех, че Дмитрий е красив, но не очаквах, че като го видя ще реагирам по този начин.
- Роуз. - той размаха ръка пред очите ми - Роза.
Вдигнах поглед към лицето му.
- Какво ти стана?
Черните му очи шареха по лицето ми разтревожено. Приковах погледа си в неговия и се насилих да възвърна самообладанието си. Трябваше да говорим за сериозни неща, а не да се натискаме. Поех си дълбоко въздух и издишах.
- Трябва да поговорим за нещо важно, но ще изчакаме и другите да дойдат, за да не ми се налага да повтарям.
Той се замисли за момент. Веждите му се сключиха, а очите му станаха още по-разтевожени:
- Искаш да кажеш, че ще говориш за нещо, което засяга теб - кимнах - и това нещо не е никак хубаво. - пак кимнах. - По дяволите, Роза! - въздъхна той и нервно прокара ръка през косата си.
Той беше прав. "По дяволите" беше най-добрата фраза, с която можеше да бъде описано положението. Не можех да си обесня всичките неща, които се случваха напоследък. Не че ми трябваше, но определено ми се щеше да съм малко по-информирана. Все пак това засягаше мен и моите родители. Което ми напомня…
Извадих телефона си и набрах майка ми.
- Да!
- Слушай ме внимателно и да не си посмяла да ми затвориш! - усетих как се кани да започне да ми говори, но я изпреварих. - Време е да ми разкажеш някои подробности от рода на кои са Конър и Едмънд? Какво общо имат с теб? И още повече какво общо имат с мен? Също така е време да ми кажеш малко повече за баща ми…
Дмитрий размахваше ръце, опитвайки се да ми каже да си затварям устата, но това нямаше да стане.
Майка ми мълчеше.
- Искам отговори!!!
- Конър и Едмънд са двама души, с които не трябва да имаш нищо общо. Някога ги отрязах и нямат нищо общо с теб, а що се отнася до баща ти… Не ти трябва да знаеш. - и след това ми затвори. Набрах я пак, но телефона й беше изключен.
Мътните да я вземат. Мразя я! Ето затова не искам да имам нищо общо с нея. Смята ме за малко дете, което не може да понесе да чуе истината.
Забих юмрук в стената и останах така.
Вдишах дълбоко и издишах.
- Роза.…- Дмитрий се обърна внимателно към мен.
Погледнах го без да знам какво се чете в очите ми. В следващия момент се озовах в прегръдките му. Сгуших се в гърдите му и увих ръце около кръста му. Топлината, излъчвана от тялото му беше успокояваща. Беше облякъл бялата си риза, която харесвах повече когато беше някъде надалеч, но и така ставаше. Останах така, заслушана в равномерния ритъм на сърцето му, докато не чух гласовете на Ейдриан и Крис. Откъснах се от Дмитрий и го погледнах в очите, които ме подкрепяха във всичко. След това го хванах за ръката и го изведох от стаята.
- Радвам се, че дойдохте хора! - поздравих ги, прегръщайки всички.

Дмитрий беше малко по-сдържан от мен и ги даряваше само с усмивка, но аз бях достатъчно любвеобилна към тях и за двама ни.
- Дано да имаш основателна причина да ме вдигнеш от сън, защото иначе… - започна Ейдриън.
- Иначе какво?
Момчето само ме погледна на криво, но замълча, запалвайки цигара.
Огледах лицата на най-близките си приятели и им разказах какво бях чула преди по-малко от половин час. Всички, освен Ейдриън, изглеждаха изненадани и разтревожени. Обърнах се директно към него:
- Знаеш ли нещо по въпроса?
- Не точно... - погледнах го изчаквателно, а той издиша дима от цигарите си в лицето ми, спечелвайки си злобни поглед и от двама ни с Дмитрий - Аурите им са доста замъглени напоследък. Пък и тя никога преди не ми се беше предлагала, до преди един ден, когато дойде и поиска да я чукам. - очите ми се ококориха и не можех да възприема казаното - Не се тревожете. Отказах й. И все пак казвам, че е много вероятно те да дават кръв на тези момчета. Виждал съм какво става при захранващите и ефекта е почти същия.
- Не искам да знам подробности. - промърмори Саманта - Положението и без това не е никак розово. Кога ще ни оставят на мира?
- Не се притеснявай… - успокои я Анто, прегръщайки я нежно.
В главата ми цареше ПЪЛЕН ХАОС!!! Имам предвид истински огромен хаос. Не можех да си събера мислите дори и за две минути, а това само ми пречеше и ми докарваше главоболие. Вярно е, че мисленето не ми е особено силна страна, но чак пък толкова?! И все пак, имайки предвид последните събития, не се учудвам особено…
- Да обобщим и да връщаме негово величество в кревата преди да ни е изял. - предложи Кристиан, тъй като Ейдриън вече беше започнал да мърмори постоянно.
- Имаме си ученици, които дават кръв на стригои; стригои, които искат да ме убият и всички те са се съюзили срещу нас. - изброих набързо и нещо ме сви под лъжичката. Погледнах Анто. Идваше от него. Придвижих се бавно като седнах пред момчето и го погалих. Той вдигна поглед и се разбрахме тихомълком. Предстоеше нещо ужасно.
- Ясно е, че приключихме. Аз се изнасям. - инфомира ни Крис и си тръгна.
Ейдиън се изнесе бързо, приличайки на буреносен облак. С Дмитрий изпратихме Саманта и Анто до крилото на мороите, а след това се върнахме в това за дампири. По пътя не говорехме. Просто ходехме един до друг. Когато наближихме стаята ми, наушх надвисналото мълчание:
- Влез с мен. Искам да ти покажа нещо.
Той не реагира, но аз знаех, че ме е чул. Влезнах в стаята, изчаквайки го, за да заключа. След това отворих гардероба си и извадих кутията със сребърните ножове, с които тренирах. Отворих я и извадих два, обръщайки се към него.
- Тренирах с тези, докато не бях на тренировки при теб.
Обърнах се с гръб и затворих очи. Концентрирах се и използвах силите си, за да създам две малки ледени кръгчета, движещи се бързо около мен. Изчаках малко и с едно движение ги направих на парчета. Ножовете издрънчаха на пода до мен, но погледа ми беше насочен към Дмитрий, който седеше на леглото и ме гледаше преценяващо.
- Изглежда добре. Ще ти бъде от полза. - след това ме прикани да отида при него.
Станах и седнах на до мъжа, но той ме питегли в прегръдките си. Обожавах прегръдките му. Вдишах дълбоко и се отпуснах. Ако зависеше от мен, щях да остана така за винаги. Въпреки, че предпочитах по друг начин. Надигнах се леко и видях бездънните му очи, изучаващи ме. Сложих едната си ръка на тила му и го придърпах към мен. Очите ми се затвориха и устните ни се допряха. Беше лека и сладка целувка. Опитах да се отдъпна, но той ме задържа. Целувката премина в нещо повече. Тялото ми започна да гори и исках още и още. Бутнах го на леглото и се опитах да легна върху него, но той ме изправари. С едната си ръка ме държеше ниско за кръста, а другата беше вплел в косата ми. Устните му се движеха срещу моите страстно, искайки нещо повече...