Blood Promise / Кръвно обещание - Книга 4

Веднъж, когато бях девети клас, трябваше да напиша анализ на една поема. Един от редовете беше: „Ако очите ти не са отворени, ти не знаеш разликата между мечтите и реалността.” Това не значеше много за мен. Въпреки всичко, тогава имаше момче в класа, което харесвах, така че не би трябвало да се предполага, че ще обръщам внимание на литературни анализи. Сега, три години по-късно, разбрах поемата перфектно.
Защото по-късно, животът ми наистина изглеждаше така сякаш беше пропаст от непрекъснати мечти. Имаше дни, в които се събуждах и откривах, че последните събития дори не са се случвали. Навярно трябваше да съм принцеса в сладък сън. Мислих си, че тази мечта – не, кошмар – ще свърши и ще намеря своя принц и щастлив край. Но нямаше никакъв щастлив край, поне не в близкото бъдеще. А моят принц? Е, това е дълга история. Моят принц беше превърнат във вампир – Стригой всъщност. В моя свят има два вида вампири, които съществуват в тайна от хората. Мороите са живите вампири, добрите вампири, които владеят магията на елементите и не убиват, за да съществуват. Стригоите са вампири, безсмъртни и хранещи се със същества, които убиват. Мороите са родени. Стригоите се създават – насилствено или по желание – чрез зли средства.
И Дмитрий, момчето, което обичах, беше превърнат в Стригой против неговата воля. Той беше превърнат по време на битка, епическа спасителна мисия, от която аз бях част. Стригои отвлякоха Морои и Дампири от училището и ние трябваше да се бием заедно с тях, за да спасим останалите. Дампирите са полу-хора, полу-вампири – надарени с човешка сила и смелост, и моройски рефлекси и чувства. Дампирите се тренират, за да станат пазители, хора, които предпазват Мороите. Ето какво съм аз. Ето какво Дмитрий беше.
След превръщането, останалите Морои приеха, че той е мъртъв. До голяма степен той беше. Тези, които бяха превърнати в Стригои, загубваха всяко чувство за доброта и живот, което са имали преди. Дори да не са превърнати по собствен избор, това не променяше нещата. Те пак ставаха зли и жестоки, точно както всички останали Стригои. Човекът, който преди това е бил, вече не е същият и честно казано е по-лесно да си го представиш да отива в Рая или в друг живот, отколкото да го виждаш как дебне в нощта и взима жертви. Но няма начин да забравя Дмитрий или да приема, че е почти мъртъв. Той беше мъжът, когото обичах, с когото бях в пълен синхрон – не знаех къде свършвам аз и започва той. Сърцето ми отказваше да го пусне да си отиде – дори технически да беше чудовище, той все още беше някъде там, навън. Също не бях забравила разговора, който имахме с него. И двамата предпочитахме да сме мъртви – имам предвид истински мъртви – отколкото да се разхождаме по света като Стригои. И след като веднъж спрях да тъжа толкова за добрината, която бях изгубила, реших, че ще е най-добре да изпълня неговото желание. Дори вече да не го искаше. Трябваше да го открия. Трябваше да го убия и освободя душата му от тъмната и неестествета сянка. Знаех, че това е нещото, което Дмитрий – този, когото обичах – щеше да поиска.
Да убиваш Стригои не е лесно. Те са ненормално силни и бързи. Те нямаха никаква милост. Аз бях убила няколко от тях – малко странно за някого, който тъкмо е станал на осемнадесет. И знаех, че това да убия и Дмитрий, щеше да е най-голямото ми предизвикателство – физическо и емоционално. Всъщност емоционалните последствия ме удариха веднага щом взех това решение. Преследването на Дмитрий означаваше, че ще трябва да променя живота си (което не включва това, че в борбата срещу него дори мога да загубя живота си). Бях още в училище, само на няколко месеца от завършване и да стана квалифициран пазител. Всеки ден, който прекарвах в Академията Св. Владимир – отдалечено и предпазено училище за Морои и Дампири – означаваше още един преминал ден, в който Дмитрий беше навън, живеещ в положение, което той никога не е искал. Обичах го твърде много, за да позволя това. Затова трябваше да напусна училище по-рано и да се присъединя към хората, изоставяйки света, в който съм живяла през целия си живот. Напускането означаваше също изоставяне и на нещо друго – или по-точно човек – най-добрата ми приятелка, Лиса, също позната като Василиса Драгомир. Лиса беше Морой, последната от царската линия на своя род. Аз щях да бъда нейна пазителка, когато завършим и моето решение да преследвам Дмитрий проваляше бъдещето ни с нея. Нямах друг избор освен да я оставя. Освен нашето приятелство, Лиса и аз имахме уникална връзка. Всеки Морой се специализира в един елемнт – земя, въздух, вода или огън. До преди вярвахме, че са само тези четири. След това открихме и пети: духът. Това е елементът на Лиса. Има още няколко Морои, специализирали се в духа, но ние знаехме съвсем малко за тях. Лиса владее страхотно и внушението – способността да успява да го прави на почти всички. Също така може и да лекува и точно тук нещата стават объркани между нас. Разбирате ли, аз технически умрях в инцидента с кола, който уби семейството й. Лиса ме върна обратно от тъмната страна на смъртта, без да го осъзнава, създавайки психическа връзка (дарба) между нас. От тогава винаги знам къде се намира тя, какво си мисли. Мога да кажа каво се върти в главата й и как се чувства, когато е в опасност. Също така наскоро открих, че мога да виждам призраци и духове, които все още не са напуснали този свят. Това ме обърка и започнах да се опитвам да ги блокирам. Целият този феномен се нарича "Целунат от сянката".
Нашата дарба ме правеше идеалния избор да защитавам Лиса, защото знаех кога е в опасност. Бях обещала да я пазя през целия си живот, но тогава Дмитрий – висок, великолепен, силен – промени всичко. И аз бях поставена пред ужасния избор – да продължа да предпазвам Лиса или да освободя душата на Дмитрий. Избирането между тях разбиваше сърцето ми, оставяше болка в гърдите ми, сълзи в очите ми. Раздялата ми с Лиса беше мъчителна. Ние бяхме най-добри приятелки от детската градина и моето заминаване беше шок и за двете ни. Да бъдем честни, тя не го беше очаквала. Аз пазех моят романс с Дмитрий в тайна. Той беше моят инструктор, седем години по-голям от мен и беше предназначен за неин пазител също. А и двамата се опитвахме да се борим с тази любов, знаейки, че трябва да се фокусираме върху Лиса повече от всичко, а и щяхме да си навлечем неприятности с тази ученик-учител връзка. Но да бъда далеч от Дмитрий, дори аз самата да се бях съгласила, ме накара да не кажа на Лиса много неща. Предполагам, че трябваше да говоря с нея и да й обясня провалилия се план. Някак не изглеждаше честно това, че Лиса живееше свободно и обичаше този, който си поискаше, а аз трябваше винаги да жертвам собственото си щастие, за да бъде тя предпазена. Тя все пак беше най-добрата ми приятелка и не си позволявах да я наранявам. Лиса беше особено уязвима, защото използването на духа имаше обратен ефект – правеше хората нестабилни. Така че трябваше да крия чувствата си, когато те просто избухнаха и напуснах Академията, и нея, за добро. Един от призраците, които виждах – Мейсън, приятел, който беше убит от Стригои – ми каза, че Дмитрий се е върнал там, където е роден, а имено в Сибир. Душата на Мейсън беше открила мир и напуснала света скоро след това, без да ми даде никакви улики къде точно в Сибир се намираше Дмитрий. Така че трябваше да търся на сляпо, бореща се в света на хората и с език, който не разбирам. След седмици сама най-сетне успях да стигна до Санкт Петербург. Все още търсех, спъвах се, но решително продължавах да го търся, дори да се страхувах същевременно. Защото ако наистина осъществя плана си, ако наистина успея да убия мъжа, когото обичам, това означава, че Дмитрий ще си тръгне от тук. Аз не съм много сигурна, че искам да съществувам в такъв свят.
Всичко това ми се вижда нереално. Кой знае? Може би не е истинско. Може би всъщност се случва на някой друг. Може би е нещо, което си измислям, фантазирам. Може би скоро ще се събудя и ще открия, че нищо не се е случило с Лиса и Дмитрий. Всички ще бъдем заедно и той ще е там, ще ми се усмихва и ще ми казва, че всичко е наред. Може би просто всичко това е било сън. Може би... но не ми се вярва.