Тронът на елфите

Така здравейте на всички. Всъщност тове е РП, което водим с Нее, но така или иначе мога да пускам постовете и тук. Дам, не е само мое. Далиндра е моята героиня, Аня е нейната.

Историята:
...Светът загива.Вече нищо не е както е било.Горите стават опасно място, обежище на невиждани досега зверове.Птиците не чуруликат.Елфите не пеят.Дърветата плачат, пеейки забравени песни за старите времена.Някога, много отдавна, светът бил управляван от благородни и справедливи крале, обичани от всички.Горите се огласяли от елфически песни и от звънкия смях на дървесните нимфи.Трите елфически кралства били известни със своето изящество, красота и величие.Най-голямото от кралствата-Лоегрин, било управлявано от Владетелката Анарион, считана за най-красивото и благородно същество на Света.Но един ден,за ужас на всички живи твари, Анарион се разболяла от тежка и неизлечима болест и не след дълго умряла.Това била най-голямата загуба на мягьосническия свят,преживяна някога.За жалост, когато Владетелката напуснала Света, с нея си отишли и неговата красота, благородието и състраданието на всички живи създания, които го населявали...
От Мрака изпълзели създания, които досега не били виждани;заедно с тях от Сенките надигнал глава и Морион- Върховния Господар на Злото.За него се носили легенди, но досега никой не го беше виждал.Той се провъсгласил за Господар на Света, сядайки на трона на Владетелката Анарион.Но в мига, в който той стъпил в нейното кралство, то изгубило някогашната си красота и величие, повехнало;розите в прекрасната градина почернели.Елфите по света отказали да се подчинят на Демона и не могли да превъзмогнат оскверняването на дома на Владетелката Анарион;оттогава започнали войните.Но врага бил много по-многоброен и свиреп; откритите сражения донесли много загуби на елфическия народ.Затова те се скрили в останалите две елфически кралства и ги укрили така, че никой вече не могъл да ги открие, след време хората дори започнали да се съмняват в съществуването им.
Междувременно, вече под властта на Морион, Градовете тънели в мизерия, както и обитателите им. Имало толкова много забрании високи данъци, които мъчели обикновените селяни...Всичко загубило някогашното си изящество.Когато станели на 15, всички по-силни деца, освен тези от богаташките семейства, се взимали в армията, да служат на Морион.Но в едно село, едно момиче нямаше намерение да се подчини на този закон...

Герои:
Далиндра Дезеспоар
На 17 години, със зелени очи и дълга черна коса. Родена и израснала в глад Елоане. Живее с баща си, баба си и по-големият си брат. В семейство Дезеспоар отгодини се предават специални сили, но само по женска линия. Велика Дезеспоар притежава магически сили от както се е родила, наследени от майка й. По този начин и Далиндра е наследила своите собствени сили. Технически тя е човек, макар, че останалите хора я определят като вещица. Далиндра няма нищо против това определение, но не е съгласна с частта, че вещиците са грозни. Има черен котарак на име Нюи, които й помага в битките.
#1 #2
Nuit

Аня Аредхел
Израства сред мизерия и нищета в едно изключително бедно, но особено семейство на вампири.Всеки член на семейство Аредхел притежава... вълк.Не го получава, а все някога просто го среща.След тази среща те са неразделни и най-добри приятели.Вълкът пази гърба на своя стопанин.Освен това стопанинът може да разбира езика на вълка си, но само неговия!Но Аня Аредхел разбира езика на всички вълци.Тя узнава това още докато е малка, но го крие от семейството си, защото я е страх да не си помислят, че е луда.Оттогава тя се чуди дарба ли е това, или проклятие.Впрочем, нейния вълк се казва Киба и е едно наистина много красиво и благородно създание, козината му е сива.
#1
Kiba


Град Елоене беше спокойно място, рядкост в това размирно време. По улиците на града се размотаваха хора от всякакви възрасти. Елоене, както и подсказваше името му беше отдалечен от останалия свят град. На стотици километри от столицата на Лоегрин градът беше едно от малкото места където преврата на Морион не беше променил много живота на жителите. Елоене не беше част от нечие кралство или владение, той беше град основан върху демокрацията и мира между всички раси.
Всичко това допреди две години. Когато новият Върховнен съвет на Лоегрин не реши да разширява териториите си. За това беше нужна армия, а армията се състоеше от войници. И генералите на Морион тръгнаха из отдалечените градове да търсят даровити деца.
Армията жадна за войни пристигна и тук. Всяко момче или момиче навършило 15 години притежаващо специални умения беше насила отнемано от семейството му. Никой не знаеше как точно Морион кара апмията да му се подчинява, но едно беше сигурно – попаднеш ли там връщане назад няма.

В дома на семество Дезеспоар беше настанало необичайно оживление. В една от стаите възрастна жена говореше със сина си.
- Те са тук Адам. – каза тя.
В гласът и се усещаше прекомерното напрежение.
- Майко, тогава нямаме избор. – отвърна мъжът.
Най-неочаквано жената заби силно крак у пода.
- Не можем просто да им ги дадем.
Възрастната жена излезна от стаята тръшвайки вратата след себе си. После извика.
- Тя е достатъчно зле и в момента, не би преживяла преместване.
Гласът й се чу глухо, но мъжът разбра думите й съвсем ясно. Те отекнаха в главата му като ехо. Думите на майка му значеха, че армията на Морион беше дошла и тук и щеше да отнеме и двете му деца. И малката му дъщеря, тежко болна от седмици не би оцеляла.
Мъжът, вече на средна възраст, се ядоса и удари с юмрук дървената маса. Тя издаде стенещ звук и едно парче дърво се откърти от нея.

Петнайсетгодишната Далиндра отвори очи. Беше на легло вече трета седмица. Но в момента болестта й беше най-малкият й проблем. Армията на Морион идваше, идваше за нея. Тя щеше да се превърне в поредната машина за убиване, щеше да стане нечия играчка. А в сегашното си състояние тя не можеше да се бори, не можеше да защити семейството си. А тази отговорност се падаше на нея, тя беше наследила силите на Отчаянието.
Велика Дезеспоар влезна в стаята на внучката си и видя, че тя се беше събудила. Последният път когато това стана беше преди 2 дни. Тя се приближи до леглото й и я погали по челото.
- Ще отида. – промълви Далиндра.
Гласът й беше слаб, но непоколебим.
- Не се тревожи за това сега. Най-важното в момента е да оздравееш.
- Нямам избор. Аз трябва да отида и да защитя семейството, това е моето задължение. – изкрещя момичето.
Тя стана от леглото и погледна баба си в очите. Старата жена не промени изражението си, то си оставаше все така непоколебимо и проницателно.
- В сегашното си състояние не би оцеляла. – каза с горчивина тя.
- Дали ще живея или не е съдба, дали ще съм тук или някъде другаде няма абсолютно никакво значение. И ти го знаеш, много добре го знаеш.
Една сълза се плъзна по бузата на момичето. Тя беше наследничката на силата на Отчаянието, тя беше избраната. Но болестта й се дължеше именно на тази сила, защото тя беше прекалено ограмна, за да го понесе тялото й. Така се беше случило и с майка й. Преди 15 години майка беше починала при раждането, защото още от тогава малкото бебе беше със свръх естествени умения. Да, тя, Далиндра Дезеспоар беше убила собствената си майка. И затова сега тя трябваше да защити семейството си. Защото тези, които избираха да предпазят децата си ги застигаше гневът на Морион, а това не беше нещо, срещу което семейство като нейното можеше да се бори. Нямаше друг изобр освен да отиде.
От съседната стая се чуха удари. После някой изби врата на спалнята на Далиндра.
- Делинда Дезеспоар? – попита огромният орк, който беше влезнал с гръм и трасък в малката дървена стая.
- Далиндра. – поправи го момичето гледайки го в очите без капка страх.
Оркът се приближи до нея и я надигна от пода държейки я за врата.
- Слушай, нищожество такова, все ми е тая как ти е скапаното жалко име. Сега събирай си багажа и тръгвай с нас.
Далиндра продължаваше да гледа оркът в очите, изражението й си оставаше все така каменно.
- Махни се от нея, грубиян такъв!
Някой влетя в стаята и удари оркът с крак по гърба. Тежкото създание се обърна мятайки Далиндра на леглото.
- Кой си ти нищожество? – попита той.
- А кой си ти, че да идваш така в дома ни? И кой, по дяволите, ти е позволил да влизаш при сестра ми? – изкрещя момчето, може би с около четири години по-голямо от момичето, така си помисли оркът.
Далиндра тъкмо се канеше да каже, че ще тръгне с оркът без да има нужда от излишни грубости, но усети как главата й гори. Зави й се свят и вече й беше трудно да мисли трезво. Преди да се усети какво става тя се сгромоляса с трясък и падна от леглото на пода.
Оркът се обърна и остави момчето на страна. Наведе се и отново хвана Далиндра за врата.
- “По дяволите!” – ядосваше се той. Момичето му трябваше живо, поне докато се върнат в столицата на Лоегрин.
Той помисли около двайсетина секунди как точно да се справи със ситуацията. След като премисли всички варианти и реши кой ще е най-подходящия оркът се обърна към момчето. Голямото създание извади списък от джоба на мръсното си палто и каза:
- Кевин Дезеспоар ти идваш с мен.
Преди да има шанс да отвърне каквото и да било по-големият брат на Далиндра получи юмрук в лицето и изпадна в безсъзнание. Оркът вдигна момчето и го метна на рамото си. Но преди да излезе той се обърна и се върна до леглото където беше припаднало момичето. Той го ритна с всичка сила в корема.
Велика, която досега не беше взела никакво участие в събитията се размърда. Тя знаеше, че ако продума нещо щеше да утежни положението и на сина си, и на внуците си. Старата жена каза:
- Ще я вземете ли?
- Как ли пък не!? Тая пикла ще е мъртва до ден, защо ми е да си пъхам таралеж в гащите.
- Тогава проявете малко благоприличие и напуснете без да всявате още безпорядък. Не ви ли е достатъчно, че взехте Кевин?
- Слушай ме стара чанто, въобще не си във позиция да ми казваш какво да прявя! – изкрещя вбесен оркът и ритна Далиндра още по-силно.
- КАЗАХ ДА НАПУСНЕТЕ! – гласът на Велика прозвуча различно, много по-различно. Сега тя използваше силата на Отчаянието.
Оркът беше чувал за това, но не знаеше, че може да въздейства така. В същият миг в главата му нахлуха спомени, най-големите му страхове. Видя му се, че собствената му майка го проклина да остане завинаги сам и един ден да бъде убит от собствената си самота.
Оркът успя да напусне къщата олюлявайки се, с по-големия брат на Далиндра на гърба.
- Вещица такава! – успя да извика той.
Велика Дезеспоар се приближи до внучката си и потърси с ръка пулса й. Слава богу, все още беше жива. Тя успя да вдигне момичето и да я положи отново на леглото.
- Тя добре ли е? – попита Адам Дезеспоар, който току що беше влязъл в стаята.
- Ще живее. – отвърна облекчена Велика. – Но не съм сигурна, че ще приеме начинът по-който оцеля. – сега вече горчивината надделя в гласът на старицата.

~*~*~*~*~*~

Две години по-късно Далиндра се канеше да напусне дома си. Навършила седемнайсет вече официално беше пълнолетна. През изминалите две години тя имаше само една единствена цел – да стана по-силна и да отиде да върне брат си. Вече частично усвоила силата на Отчаянието и перфектна в магиите с Нюи, черният й котарак, Далиндра беше готова да отпътува.

- Миличка ще тръгваш ли вече? – попита я Велика.
- Нямам избор бабо, всичко това е по-моя вина. – отвърна Далиндра.
Баба й я целуна по челото, както обичаше да прави, после я прегърна.
- Знаеш, че ако имаш нужда от помощ аз винаги ще съм с теб.
Далиндра й се усмихна в отговор.
- Знам бабо.
Момичето пристъпи вратата на кухнята канейки се да се сбогова с баща си. Но за нейна изненада тя не го намери там. Тогава някой я погали по-рамото.
- Късмет. – каза баща й.
Далиндра кимна и стисна юмрук.
- И се върнете, и двамата. – добави Адам Дезеспоар.
- Обещавам! – отвърна тя.

Далиндра вече беше напуснала дома си. До нея вървеше Нюи. Двамата се бяха запътили на юг, към Лоегрин. По пътя Далиндра срещна много отчаяние и болка, резултат от войните. Минавайки през поредното село тя реши да поспре и да вързвърне силите си. Обикновен опредпочатеше да го прави из някоя гора, далеч от хората, но този път реши да мине през селото и да събере малко информация.
Отчаянието на хората наоколо я плашеше. Грозно слабите деца, загубилите надежда им родители, всичко това беше толкова ужасно и едновременно страшно. А тя помнеше, помнеше времето когато в Лоегрин не беше дошъл Морион, когато нямаше размирици, когато всичко беше спокойно. И хората тогава бяха щастливи, изключително щастливи. И светът беше красив. Тя помнеше как като дете винаги се опитваше да подражява на брат си, искаше един ден да стане силна като него. Искаше да владее бойните изкуства като него и да може да стреля с лък като него. Искаше да дъде перфектна като него. Искаше един ден и нея да я възприемат насериозно, както него. Искаше един ден и тя да може да защити семейството. Не искаше винаги тя да бъде защитаваната. Далиндра винаги е усещала, че нещо с нея не е наред. Въпреки, че баща й никога не й го беше казвал, тя го знаеше. Знаеше, че вътрешно той я мрази, за дето беше отнела скъпата му съпруга. Знаеше, че я обвинява за смъртта й. Единствената, която поне малко я разбираше беше баба й. Наследила силата си именно от нея тя можеше да говори с баба си по всички теми без да се притеснява, че няма да я вземат насериозно. Защото баба й знаеше, знаеше какво е да си вещица и да притежаваш сила като тази на Отчаянието.
Далиндра видя, че насреща й се задават трима великана и едно джудже. На нея и стана ясно с каква задача са тук. Не й беше приятно това, което щеше да последва, но нямаше намерение да се забърква в излишни проблеми докато е толкова неинформирана относно събитията.
Служителите на Морион се насочиха към една къща. Единият от великаните разби врата и извика.
- Хайде излизай от там, че да свършваме по-бързо.
- Орки, магьосници, а сега и великани!? Какво ли още ще ми прати Морион? – гласът беше на момиче, може би малко по-малко от Далиндра.
Великанът замахна и буквално отнесе половината къща. Момиче с изключително дълга коса изкочи изпод руините.
- Елате и ме хванете де? Какво да не ви хвана страх? – попита тя, вече успяла да се качи на една висока топола.
- Малка пикла, не си играй с нас. – каза друг от великаните.
Групата от тримата великани и оркът се насочиха към дървото, на което беше качено момичето. Един от великаните хвана дървото за ствола, разтресе го и го измъкна заедно с корените. Дългокосото момиче успя да отскочи на време и вече беше на улицата. Хората, които преди малко бяха наоколо, вече си бяха плюли на петите. Беше останала само Далиндра.
Служителите на Морион последваха момичето, а оркът се озъби на Далиндра.
- Ти белята ли си търсиш кучко?
Тя предпочете да не му отвръща, но въобще не възнамеряваше да се дръпне от мястото където беше застанала.
Оркът тъкмо възнамеряваше да извади боздугана си и да се погрижи за нищожното същество пред него, когато сив вълк се нахвърли отгоре му и го издра по лицето му.
- Очите ми! – закрещя той.
- Добър удар Киба! – обади се момичето, което незнайно как сега стоеше до Далиндра.
Великаните след като видяха какво се случи с другаря им се насочиха към двете момичета.
- Сега вече лошо ви се пише и на двете.
Дългокосото момче се готвеше да отвърне, но точно тогава Далиндра каза:
- Nuit eternelle!
Наоколо настана непрогледен мрак.
- Как го...
Момичето с дългата тъмна коса не успя да довърши изречението си.
- Просто мълчи и не мърдай от там. – каза й Далиндра.
Великаните се лутаха наоколо напълно неосъзнаващи какво им се бе случило току що. Далиндра се насочи към тях и застана точно отпреде им. Те естествено не можеха да я виждат, но тя ги различаваше перфектно. Тя затвори очи. После лъч бяла светлина озари всичко наоколо и след секунда всичко на улицата си беше нормално. Всичко освен това, че там лежяха трима мъртви великана и един орк. Великаните лежяха проснати по гръб и бяха с ужасени физиономии на лицата си, а оркът беше с прегризано гърло.
Дългокосото момиче се приближи. Тя извърна глава при вида на великаните.
- Как го направи? Ти да не би да си вещица? – попита недоумяващо тя.
- Именно. – отвърна й Далиндра.
Тя се отдалечи готвейки се да продължи пътя си.
- И не прави такива изпълнения другия път. – добави тя.
Другото момиче очевидно се вбеси и изкрещя.
- И какво? Трябваше да оставя тези глупаци да ме превърнат в роб на Морион, така ли? Това ли ми предлагаш ти, а?
- Успокой се. Гневът няма да ти помогне.
- Мълчи! – извика тя. – Не съм ти искала мнението, нито помощта.
Далиндра махна с ръка и обърна гръб на момичето.
- И сега какво ще правиш? – попита тя.
- Какво ли? Ще спася света и ще възвърна мира. – рече въодушевено дългокосото момиче.
Далиндра се обърна, явно заинтересована.
- Тогава искам да дойда с теб.
- С мен? И ти ли си тръгнала да спасяваш света? – усмихна й се момичето.
- Не, имам друг причини.
Момичето изгледа Далиндра с любипитство.
- И така става. – отвърна й тя. – Впрочем, как ти е името.
- Далиндра Дезеспоар, а това до мен е Нюи. – каза тя посочвайки черния котарак.
- Аз съм Аня. – усмихна се дългокосото момиче. – Аня Аредхел, а това е Киба.
- Приятно ми е. – отвърна Далиндра.
Двете момичета решиха, че ще е по-добре да си вървят, докато не е настанал още по-голям хаус. И те напуснаха селото тръгвайки на юг.