Без край

by **nessa** Чет Юни 24, 2010 10:02 am

Първа глава

…Бях седнала в парка и се любувах на величието на природата. Изведнъж се чу звънене. Прекрасната картина започна да избледнява и аз отворих очи. Звъненето беше от будилника ми. Някой да ми обясни защо той звъни в 6:00 посред лято. Погледът ми се шареше из стаята, когато изведнъж спря на календара, която настойчиво сочеше, че днес е 15 септември. Да, бе! Шегувате се с мен!
- Ванеса Блекроуз! Ако не си покажеш физиономията тук до две минути не отговарям за действията си. – викна брат ми отдолу и разбрах, че календарът не се шегува с мен.
Нямах абсолютно никакво намерение да слизам долу по пижама, затова извиках:
- Оправям се! И моля те стой далеч с кофата вода, която мъкнеш. – чух го промърморва нещо от сорта на „Как разбра?” и тресна вратата на стаята си.
Засмях се. Разкарах пижамата от себе си и се шмугнах в банята. Цялото помещение се размириса на моя плодов шампоан. Излязох, завита с една огромна кърпа – първата, която хванах. Застанах пред гардероба си (някой може д го нарече „гардеробище”, но аз не мисля, че имам твърде много дрехи). Избрах си едни протъркани светло сини дънки с една зелена ризка с къс ръкав. Обух и едни платформени зелени обувки и отворих още един гардероб. Беше пълен с…чанти. Те са моята слабост – обожавах ги. Имах за всеки един тоалет, най-малко по 3 чанти. Извадих една зелена, която чудесно си пасваше с обувките ризата. Беше достатъчно голяма, за да събере учебниците ми, които днес щяха да ни раздадат. Имаше и една лента, вързана на панделка,на едната дръжка. Слязох долу, където ме чакаха за закуска. Часът беше 6:55. Бях се справила сравнително бързо…по моите сметки. Бате подхвърли:
- Ти кой криеш горе и какво правиш с него, че се бавиш толкова време.
Той моя любовен живот ли обсъждаше!?! Това беше болна тема и той го знаеше. Не се сдържах и му изкрещях:
- Първо не те интересува МОЯ любовен живот, второ, мога да правя каквото си поискам, с който си поискам – все пак съм на 16 и трето, мисля, че знаеш, че не обичам да говоря за това.
Изхвърчах бясна от вкъщи и се качих на жълтото порше, което ме чакаше отпред – моето жълто порше. Не знам защо избухнах така. Подпрях глава на волана. Трябваше да помисля. Трябваше! Нямах сили за нищо. След като постоях ощ малко така реших, че аз съм права. Защо отново не разбрах. Но аз съм права. Така ли? – каза друго гласче в главата ми. Избутах ги да се карат другаде, а не в моя, така или иначе, прегрял мозък. Имах час и половина до започването на учебните часове. Е, щях да отида по-рано. Докато висях в едно задръстване – нещо обикновено за Париж – усетих, че съм без грим. Набързо с сложих черен молив и спирала, заедно с гланца ми. Изглеждах…супер. Засмях се. Понякога имах твърде високо мнение за себе си. Светофарът беше светнал зелено точно в 7:30 бях в двора на гимназията. Някои хора може да кажат, че мразят училище, но аз го обожавам. Ей, да не ме помислите за луда!?! Просто уча в гимназия „Салвадор Дали”. Часове като математика, френски, литература и всякакви такива глупости ги имаше, но по един час на седмица. Това беше училище за изкуства. Имаше пет паралелки – три с рисуване, една с музика и една с актьорско майсторство. Вдигнах поглед към величествената постройка. Беше висока точно седем етажа и не беше в скучния сив цвят като другите училищни сгради. Беше в формата на буквата С и беше в искрящо оранжево. На първия етаж бяха учителската стая, библиотеката и офисът. Точно на там с бях запътила. Влязох вътре и секретарката извика:
- Неса! Здрасти! – тя познаваше всеки един човек от това училище – все пак бяхме по 10 човека в клас – и и беше много приятно, когато виждаше някой от Бандата.
- Здрасти, Джес. – секретарката се казваше така и беше на не повече от 23 години. – Ще има ли нови предмети? – надявах се на отрицателен отговор.
- Не, Ви. Старите са си. В класовете по актьорско и музика са им добавили и психология, но Джеймс (учителят ни по дизайн и класен на нашия клас) каза, че имате твърде много неща и не може.
- Супер! Дай ми програмата, че сигурно бандата ме чака.
- Ето. Бягай. Бандата не трябва да чака командира.
Засмях се и тичешком излязох на двора. Там беше само моето порше. Защо ли се бави бандата? Извадих телефонът си и видях, че часът е 7:45. Нормално е само аз да съм тук. Седнах на пейката. Взех да разгледам програмата си, знаейки, че само отлагам момента, в който ще си спомня защо мразя да говорим за любовния ми живот и за това, което се случи. Е, по-добре по-късно отколкото сега. Загледах се в програмата си и щях да подскоча от радост.
Понеделник – Математика, Скулптура, Графика, Живопис, Дизайн
Вторник – Френски, Скулптура, Графика, Живопис, Дизайн
Сряда – Литература, Скулптура, Графика, Живопис, Дизайн
Четвъртък – Физика, Химия и Биология (това е един предмет), Скулптура, Графика, Живопис, Дизайн
Петък – Английски, Скулптура, Графика, Живопис, Дизайн
Програмата отново включваше само по един час от ужасните предмети. Спорът с брат ми си оказа влияние. През целия път дотук усещах как нещо в черепа ми пулсира. Силно, твърде силно. Какво ми ставаше, по дяволите? Разбрах, че нямасмисъл да се боря и, че спомените, които отдавна искам да погреба отново ще изникнат. Отново, отново... Пулсиращата болка в главата ми се увеличаваше. Явно нямаше смисъл да се боря. Край. Хванах я с ръце и потънах в ужасяващи, поне за мен, мисли.
„Първият ден от на началото на девети клас. Ашли ме чакаш и двете заедно седнахме на една пейка, за да изчакаме звънеца да бие и да влезем в час – тя в музика, а аз в рисуване. Тогава дойде Келън – гаджето на Ашли. Той и каза, че късат и предложи на мен. Бях като ударена с мокър парцал през лицето. Обърнах се към Ашли, за да я попитам какво да направя, а тя ми изкрещя:
- Знаела си! Знаела си и си искала да отмъкнеш любовта на живота ми. Как смееш!?!
След това стана русокосата принцеса стана и избяга. Аз се обърнах към Кел, който чакаше отговора ми. Знаех, че иска само тялото ми. Дори не го харесвах. Но щях да бъда известна, а той беше сладък. В мен се водеше борба между сърцето ми и ума ми. Както никога разумът надделя. Отказах му.
Зарязах този спомен и се замислих какво стана след това. До края на първия срок вече нямах приятелки. Ашли беше казала на всички, че пуша, пия, дрогирам се и правя секс за пари. Те спряха да ми говорят. Не ми харесваше, но не можех да променя нищо. Два месеца по-късно в гимназията дойдоха 5 нови момчета. На обяд ме заговориха и седнаха на моята маса, защото бях сама. Те бяха бандата. Обикнах ги веднага. И още ги обичам, но само като приятели, разбира се. По-точно като братя. Сега имах 6 братя. А и бате се разбираше чудесно с тях. Когато им разказах цялата история, те казаха, че Ашли е голяма идиотка и, че изобщо не трябва да и се връзвам. Оттогава сме неразделни. Чух клаксон и се обърнах. Големият джип на Сам паркираше и от него скочиха Сам, Кевин, Майк, Джон и Питър.
- О! Ето я и принцесата! – викна Джон.
- Момчета! – отвърнах аз и се втурнах да ги прегръщам.
- Добре, Сам! Печелиш! – каза Пит и му даде 10 евро.
- За какво сте се обзалагали този път – попита скептично аз, наблягайки на последните две думи.
- Ами… дали ще си по-красива от преди – призна Питър с неохота.
- И Сам победи. Но какво беше казал той? – полюбопитствах аз.
- Казах, че ще бъдеш по-красива – отвърна ухилен Сам.
„С вашите камъни по вашата глава” – помислих си аз и продължих с блъфирането.
- Значи Пит е казал, че ще бъда по-грозна.
- Не! Казаха, че ще си същата. - побърза да добави той, докато не съм се разфучала.
- Аха – казах бавно аз.
- А за мен няма ли едно здрасти, красавице – попита усмихнат Майк.
Аз се засмях и отидох да го гушна. Той беше последното момче, с което ходих. Той още си пада по мен,сигурна съм, но бях решила да се правя, че не знам. Сега, обаче, вече не можеха да ми затворят устата, така че се възползвах от момента.
- Познайте какво? Всички останали класове ще имат и психология, но ние не, защото Джеймс е добър. Днес имаме математика, което е готино – чух ги как изсумтяват. За разлика от мен, те мразеха математиката. Аз я обичах, защото ми трябваше по дизайн, любимия ми предмет. – Предполагам, че по всички предмети ще имаме входно ниво. – вече се задъхвах да приказвам, затова си признах направо. – Момчета, липсвахте ми!
- И ти на нас – казаха хорово те.
Засмях се. Звънеца би, а ние се затичахме с все сила към класната стая, защото ако закъснеехме не знам какво щеше да ни направи госпожица Найджълс (да не решите, че е на 20. Мисля, че е най-малко на 40. Горката жена, никой мъж не би се оженил за такава космата и тъпа маймуна. С две думи, просто няма кой да се влюби в нея. А ако се намери такъв индивид (в което искрено се съмнявам), то горкия човечец ще се гътне след като я подуши. Да, най-много ме бива да обсъждам хората.). Та влетяхме в празната стая. Точно поради тази думичка „празна”, момчетата за малко да ме претрепят. Хвърлих бегъл поглед към бежовия (всичко в този ужасяващ кабинет беше в такъв цвят. Колкото и да обичах математиката, трябваше да призная, че както кабинета, така и преподавателката си бяха под всякаква критика.), който спокйно си почиваше над бялата дъска. Стрелките му сочеха 8 и 25. -
Та това е било първия звънец. Ах ти… - закани се Майк, но аз побързах да го спра.
- Не знаех, де – бях сигурна, че, ако взема да се оправдам, номера ще мине.
Така и стана. Всички се разсмяха и решихме да изберем къде да се настаним. Тъй като бяхме първи имаше голям избор. Чиновете бяха по 5, в три колонки. Аз седнах с Майк и Джон на първия чин, а зад нас бяха Сам, Кевин и Питър. Както споменах, момчетата не обичаха математиката, но на мен щеше да ми трябва, когато станех дизайнер. Ах, мечти, мечти! Е, мога да си мечтая, нали?Някакъв шум ме изтръгна от размишленията ми (ако изобщо можех да ги нарека така). Погледнах към вратата видях влизащите ученици. В часовете, които не са свързани с рисуване, учехме с останалите. Всички чинове се напълниха. Чакахме само Ашли (бившата ми най-добра приятелка, както разбрахте от неканения спомен в главата ми), Мелъни и Мери (новите и придобивки. Бях сигурна, че когато вече не и трябва и тях ще захвърли на боклука, както стана с мен, но и да им го кажех, те нямаше да повярват. А и не искаш. Желаеш да видя как Ашли Лорънс се подиграва с тях. Бях станала човек на отмъщението. Не знам защо, но вече не бях онова мило и добро момиче.) Хмм. Имаше още едно свободно място. Огледах се добре и с изумление не открих Ники никъде. Не беше присъщо за нея да закъснява. Сетих се как Ашли я беше натопила за нещо, въпреки че беше повече от ясно, че Лорънс го е направила. Не се рових повече, защото самото име Ашли ме отвращаваше. Усетих пет чифта очи забити в мен и се сетих, че не съм казала нищо от паркинга до сега. И аз и момчетата знаехме, че щом не говоря толкова много време, значи мислех за нея. За това, което бяхме преживели заедно. За това, че проклинах всеки път, деня, в който този Келън дойде и поиска да тръгне с мен. Знаех, че Ашли ме е използвала, но не беше лесно да спра да мисля за това момиче…чудовище, би и отивало повече. Обърнах се към момчетата, които ме гледаха с проницателни погледи. Знаех, че ще ми се карат, че пак с връщам в миналото, но колкото и добра лъжкиня да бях, тях не можех да излъжа.
- Мислих си за Ашли и коя ли е новата и жертва. – признах с неохота аз – Сега доволни ли сте?
-[/size] Ванеса Джен Блекроуз – знаеха, че мразя да ме наричат с пълното ми име, което значеше, че не следва нищо, ама абсолютно нищо добро. – Забранявам ти да мислиш за тази кра..
- Ти не можеш да ми забраняваш – исках да изкрещя, но се получи нещо между шепот и молба.
Джон леко ме прегърна и каза:
- Сам е прав, Ви. Не трябва да се измъчваш с миналото. Не можеш да го промениш, колкото и да искаш. Знаеш каква е Ашли. Егоистка, садистка... Мисля, че не е нужно да ги изброявам.
Знаех, че са прави. Сам хвана внимателно ръката ми и се усмихна.
- Извинявай, Сам. Днес ми дойде малко повече.
- Повече? Какво е станало? – попита той и пусна ръката ми.
- Скарах се с Ник – признах си отново аз и зарових глава в ръцете си.
- Скарала си се с брат си! – изкрещя Джон.
Няклко ученика се обърнаха и ги погледнаха. Дадох им знак да снишат гласовете си – не исках да се разчуе тоолкова бързо.
- Джон, млъкни. Сериозно е! Та тя не се е карала с него откакто се започнахме. Ви, какво се случи? – Сам пое отново ръката ми и започна да я масажира бавно.
Навлизах в мътни води. Можех да плувам, но дали бях толкова добра. Те не знаеха за тази част от мен – за изстрадалата, победената и наранената, не само от Ашли, а и от други екземпляри. Е, сега щяха да разберат и се надявах да не ми се разсърдят.
- Той..Той повдигна темата за любовта. – прошепнах една чуто аз.
- И какво от това? – започна разпалено Джон – Него дори не го интересува! – Този път Сам прозря по-бързо.
- Остави я да говори. Тя има какво да каже.
- Да.. Още в седми клас…
- Добър ден, ученици! – провикна се госпожица Найджълс и ние се обърнахме.
Сам прошепна „После ще ни разкажеш”. Погледнах към дъската. Дори не чувах какво бръщолеви учителката. Гледах с празен поглед белия правоъгълник пред мен. Точно това, което не исках да се случва, ставаше. Те нямаше да искат повече да ми проговорят, след като чуят историята ми. Изведнъж вратата се отвори и от там се появиха Ашли и групичката и. Зад изникна запъхтяната Ники. „Явно и този път са я изтезавали” – помислих си. Джон намери ръката ми под масата и я стисна силно. Надяваше се да се успокоя. Исках да започна да крещя на тези уличници, но не трябваше. Все щях да намеря време. Откъде се беше появил всичкия този гняв в мен? Не знам, но не ме и интересуваше. Харесваше ми и щях да си го изкарам на Ашли, само ми трябваше удобен момент. Не че директорът ще ми направи нещо, ни най-малко, все пак ми е чичо (брат на тате), така че докато съм тук мога да правя каквото си искам. Не знам защо обаче не използвах често тази своя привилегия. Пак се отблях на някъде. От транса ме извади преподавателката.
- Сядайте, момичета. Ники, оставаш след часовете, защото закъсняваш за МОЯ час.
Нещо в мен кипна. Направо щях да се разкрещя, ако Джон не беше стегнал хватката около ръката ми. Хвърлих му един благодарствен поглед и хванах химикалката. Взех теста, даден ни от Найджълс и започнах да го решавам. Оставаха 10 минути до края на часа, когато предадох и излязох от стаята. Две минути след това дойдоха и момчетата.
- Неса, слушаме те. – каза Сам.
Не проговорих, докато не стигнах до кабинета по скулптура. Седнах върху един чин и започнах да говоря.
- Добре. Първия ми приятел се казваше Джо. Както ви казах беше в седми клас. Обичах го твърде много. Предполагам, че и той мен. Е, всъщност – надявам се. С него изживях едни от най-прекрасните си спомени. Но всяко нещо си има край, както и тази връзка приключи твърде бързо – за мен, поне. Страдах много. Прекалено много. Оттогава ме е страх да обичам. Точно зарад това, Майк, не се получи. Просто.. Знам, че ти няма да ме нараниш, но ако се влюбя отново.. Не искам да го правя. Страх ме е, момчета. Страх ме е! Успях да го преодолея на края на годината, но винаги щом си помисля за него и нещо в мен започва да се бунтува. Е, това е! – надявах се гласът ми да не се пречупи точно накрая, за да не разберат, че има още. Напразни надежди!
- Нататък? – попита Пит.
- Какво нататък? – започнах да се правя на невинна.
- Ванеса! Има още много и ти го знаеш!
- Ох, добре! Вечерта на 15ти септември в девети клас, всички решихме да отидем в един клуб. Мама и тате нямаха нищо против, защото Ник щеше да е там. Ашли го харесваше и още го харесва. Та Лорънс флиртуваше с него цялата вечер. Ядосах се, отново без да знам защо. Просто нещо ми стана. Побягнах към вкъщи през едни малки улички. Точно това ми беше грешката. В една от тях един мъж ме спря. Беше пиян. Много пиян. Притисна ме до стената. Ясно ми беше какво иска. Реших, че ако покажа колко ме е страх, той само ще се зарадва повече, затова направих друго. Започнах да говоря и да го убеждавам чрез думи. Не вярвах, че ще се получи, но нямах друг избор. Попитах го дали така иска да си опропасти живота. Дали иска кошмарът от действията му тази нощ да го преследват цял живот. Дали иска да се проклина, заради едно напиване. Отвътре треперих от страх, но се надявах той да не го забелязва. Явно мъжът се замисли. Спря за момент и ме погледна. Гледаше ме в очите, подлудели от страх. С едно движение свали дрехите ми над кръста. След това каза да се разкарам. Отидох в клуба и хванах брат ми да се целува с Ашли. Той спря, погледна съсипаните ми дрехи и ме забута към вкъщи. Обясних му какво се е случило, а той на свой ред ме успокои, че Ашли е само играчка. Сега доволни ли сте? – попитах след като разказах всичко на един дъх.
- Да – каза Питър и ми се ухили.
Господин Робъртсън влез. Той беше преподавател на катедра Рисуване, директор на училище Салвадор Дали и моя любим чичо. Да, наистина много го обичах. А като бях малка ми правеше чудесни подаръци. Сигурно за това. Джеймс седна на бюрото и започна да преравя листовете, които се намираха там. Чиновете в класната стая бяха наредени един до друг, в правоъгълник, но без едната си страна. На всеки чин имаше по един пакет глина, малко легенче с вода, бои за глина и грънчарско колело. Ние бяхме заели две от страните. Бях доволна, че Ашли не е с нас и, че ще трябва да я видя чак на обяд. Замислих се за брат си. Какво стана? Какво направих? По дяволите, никога, абсолютно никога не се бях карала с него, камо ли да си тръгвам толкова демонстративно от вкъщи. Трябваше да му се обадя и то веднага. Секунда след като си го помислих, Сам ми подаде телефон.
- Как го направи? – попитах аз.
- Кое? – отвърна на въпроса ми с въпрос момчето.
- Ами..няма значение – не ми се занимаваше да обяснявам, затова само грабнах телефона от ръката му и набрах номера набързо.
Първи сигнал, втори.. Гласова поща. Набрах отново. Нищо по-различно. На десетия път се отказах и оставих телефона настрана.
- Не отговаря ли? – попита Джон, а аз поклатих глава.
- Знам, че ще ме помислите за параноичка, но имам чувството, че се е случили нещо лошо.
- Какво може да е станало? – попита шеговито Майк. – Неса, наистина ставаш параноичка. Просто сигурно още ти се сърди. Дишай, момиче!
- Прави сте! Извинете! – казах бързо аз, въпреки че отвътре изгарях от угризения на съвестта.
- Ние винаги сме прави – отвърна Сам и всички се разсмяхме.
Затова ги обичах тези момчета. Винаги можеха да ме накарат да се смея дори когато умът ми си прави лоши игрички с мен. Звънеца би и всички се оказаха в стаята. Всички, всички, то са три момичета – Сара, Хилари и Ники – много приятни момичета, въпреки че аз не общувах с тях. Тоест не бях голяма приятелка. Имах си бандата и не ми трябваше никой друг. А всъщност така ли беше? Не ми ли трябваше? Липсваше ми това да си поприказвам с някое момиче, необезпокоявани от наглите уши на момчетата. Да не и помислите, че мисля, че бандата е нагла. Нищо подобно! Също така не съм си и помисля, че може да бъда с някои по-добри приятели. Просто щеше да е…забавно (предполагам) да има момиче, с което да се шегуваме, да се преобличаме с часове без да досаждаме на мъжката част. Е, това беше пътят, който съдбата ми беше отредила. Пътят, който следвах. А не бях ли аз тази, която казваше, че сами чертаем съдбата си и тези горе само ни направляват? Може би отстрани изглеждах като огромна щастливка, но не беше абсолютно наистина. Да, имах семейство, но рядко получавах майчина прегръдка. Майка ми – Соня – беше купонджийка. Не се прибираше вкъщи преди 12 вечерта. Сутрин спеше до късно, а това, че днес се бяхме засекли си беше истинско чудо. Обикновено говори по телефона, за да разбере с кого ще се вижда след това или да и кажат каква е новата колекция на D&G. Спокойно! Вече съм свикнала. Не ми прави впечатление, когато видя поредния камион паркирал пред вкъщи и майка ми, която командва кой кашон с покупки къде да отиде. За пари не бих могла да се оплаквам – имах всичко, което поисках. Купища от тях за месец, още повече в трите ми кредитни карти. Но това ли беше всичко? Лукс и пари?? Да, наистина мислех, че е това, но... Но отдавна осъзнах, че не е така. Че има много по-важни неща като приятелство и любов. Любов, която не можех да получа. Получавах я само от тате и от брат ми, а сега се скарах с него. Какво можеше да е по-зле. Любовта между мъж и жена не съществуваше в моя свят. Нямаше я. Просто не съществуваше за мен, за Ванеса Блекроуз. Трябваше да спра. Стоп! Край! Довиждане лоши мисли! Момчетата сигурно предполагаха за какво си мисля, защото, когато Пит срещна блуждаещия ми поглед, не каза нищо. Изведнъж Джеймс започна да говори.
- Здравейте, хлапета! Е, нямам много какво да ви кажа. Знаете си предметите, учителите също. Може би, само не знаете, че днес цял ден ще правите входни нива. А сега се разделете в групички по трима. Ще правите чаен сервиз. – момчетата го погледнаха съжелително, а той просто добави – Не съм аз виновен – говорете с министерството.
За разлика от момчетата, аз го гледах като паднала от Марс. Джон и Питър, които седяха до мен ми предложиха да сме заедно. Приех на драго сърце. Единствения предмет, който никога не съм харесвала, а и не ми се е отдавал, след пеенето (точно така – ужасна певица съм), е бил скулптурата. След като всички се разделихме, което всъщност не беше никак трудно, тъй като щом аз си бях избрала партньори картинката беше ясна. Чичо продължи:
- Нека видим кой е тук преди да започнем!
- Чичо, всички сме тук! – казах бързо аз и целия клас (той нали е огромен) избухна в смях.
- Знам. Просто искам да видя дали ви помня имената. – след това, което каза директора (гх, така не ми харесва) класът още повече се разсмя.
- Както кажеш – отвърнах аз през смях, а той продължи.
- Ванеса Блекроуз?
- Под носа съм ти.
- Сам Никълсън?
- По-близо съм отколкото предполагаш.
- Ники Голд?
- Тук съм.
- Кевин МакКери?
- На луната.
- Сара Бекинсел?
- Тук.
- Майк Мейсън?
- Не ме виждате.
- Хилари Адамс?
- Тук.
- Джон Блек?
- Тука съм, шефе.
- И..Питър МакКартни?
- Не вярвах, че съм толкова малък, че да не ме видите, но…
Чичо въздъхна и попита.
- Някой може ли да ми обясни защо се държите на олигуфрени.
След този въпрос, моята непослушна (ха-ха) ръка скочи във въздуха.
- Нека ти обясня, чичо..
- Господине!
- Добре де! Нека ви обясня, господине… Господине ли? Чакай ти шегуваш ли се? Да няма някой инспектор тука, че да ти викам господине. Ще му казвам господине!?! Та както и да е. Щом тънеш в такова неведение, нека ти обясня. В поведението на Ники, Сара и Хил, не виждам нищо необикновено. За Кев, Сам, Майк, Пит и Джон – все пак са момчета. А колкото до мен. Хм.. Дъщеря съм на брат ти и съм твоя племенница. На всичкото отгоре, доколкото си спомням, брат ми е доста добър учител на тема такива глупости. Така че от доста страни ми е заложено да съм луда глава.
Всички започнаха да се смеят. Дори и „господинът”. Ох, това наистина ме съсипа. Честно, не си спомням от колко време не съм му казвала господин. Сигурно от три години, тоест от както уча тук. Не ми се мисли. Имам си друга работа, както никога. Какво ми става, по дяволите? Пияна ли съм? Джон ме побутна да се съвзема. Обърнах се към Джеймс, чиято дълга руса коса беше вързана на опашка и падаше красиво върху гърба му. Чисто белите му зъби бяха в страхотен синхрон с усмихнатото му бледо лице.
- Хайде, започвайте! – каза той на тркалящя се по пода клас.
Джон и Питър поглднаха към мен с надежда, а аз вдигнах рамене. Колко смешни бяха, когато не знаеха какво да правят. Реших да не ги мъча повече.
- Добре де! Имам някаква бегла идея. – започнах да увъртам аз, а двамата братя забиха синьо-зелените си очи в мен. – Предлагам Джон да започне да прави чашките, а Пит – чинийките. Когато сте готови ще се разберете кой да измайстори чайника и захарницата. А в началото аз ще правя кръгчета за салфетки, а след това ще украсявам сервиза с боички. Съгласни ли сте?
Те се усмихнаха и кимнаха. Биха се съгласили на всяко мое лудо решение, а това дори не беше чак толкова лудо, само и само да съм щастлива. Чак сега си представих как изглеждаме отстрани – пет момчета и едно момиче. Всички ми казваха командирът или капитанът. Момчетата още ме гледаха, а аз продължавах да се смея. Сигурно съм пияна, наистина – помислих си аз.
- Започваме ли? – опита се да бъде деликатен Пит, но в резултат от този опит, аз и Джон избухнахме в смях, тъй като Питър и деликатност, просто не се връзваха.
- Да – казах аз и извадих лист и молив от чантата си.
Надрасках набързо кое как ще изглежда и момчетата започнаха. Още докато избирах боитеПит ми даде една готова чинийка. Боядисах я цялата в някакъв гланц, който чичо ми беше дал. Чинийката стана бяла. Ей, беше много красиво! Докато я чаках да изсъхне Джон ми подаде чашката. Нея я сполетя същата бяла съдба. Взех чинийката и я направих на сини и розови цветенца. Чашка, чинийка, чашка.. По едно време ми дадоха чайника и захарницата, така че и те бяха нарисувани. Джон нареди готовия сервиз и викна Джеймс. Той се усмихна и рече:
- Може от много места да ти е заложено да си луда глава, но от още повече – да си талантлива.
„Господинът” разбута косата по главата ми, с което си спечели ядна усмивка. Джон и Пит се намръщиха, а гримасата на чичо стана още по-голяма.
- Джо, Пит добра работа, момчета!
Забих нокти в ръцете си с тайната надежда да не се разкрещя. Заговорих бавно, със съскащ глас.
- Не го наричай Джо, чичо.
- Опа! Извинявай!
Джеймс се отдалечи и отиде да види какво става с останалите тройки.
- Добре ли си? – попита Джон.
- Да, разбира се. Джо е минало. Просто не обичам да говоря за него.
- Нямах това впредвид.
- А кое?
- Това, че те накарахме да се върнеш в спомените.
- Спокойно. Все някога трябва да преодолея всичко това. Страха си от миналото.
Точно в този момент часа би и ние се отправихме към кабинета по графика. Както никога, днес цял ден подранявахме. Е, този път беше за добро, предполагам. В стаята ни чакаше някаква учителка. Жената беше на около 50-60 години, с побеляла коса и добродушно лице. Носеше очила, които бяха перфектни кръгове и се спускаха стремглаво напред по носа и, затова и се налагаше от време на време да ги побутва. Изглеждаше ми добър художник, ако съдех по дрехите и – черна права поло до земята и обувки с не много висок ток от същия цвят, бяла риза с малки копченца и черно сако. Когато всички се събрахме, тя ни каза да сядаме.
- Ама междучасието? – негодуваше Майк, а аз и Ники го сръгахме да мълчи.
- Ученици, аз съм госпожа Монър, новата ви учителка по графика. Наясно съм какво сте учили, така че входното ниво няма да ви се размине.
Майк продължаваше да негодува, но никой не му обръщаше внимание – всеки се беше заел да извади моливи, гуми и картон. Трябваше да нарисуваме една ваза, пред която имаше малко свещниче. Започнах да дращя по листа бавно, но сигурно. Щрихът ми беше подреден и бавно запълваше красивата ваза. Красива… Много хора ми бяха казвали, че съм красива. Наистина ли беше така? Всъщност, да така беше, но някакси едно е аз да си го кажа, а съвсем друго е някое момче, а и момиче да ми каже, че съм красива. Погледа ми се спря на корема и изохках. Сам, който беше най-близо до мен ме погледна с учуден поглед.
- Дебела съм – промълвих тихо, а той избухна в истеричен смях.
Госпожа Монър го погледна, след това надзърна в дневника и попита:
- Господин Никълсън, ако не се лъжа, може ли да ни обясните защо се смеете?
- Нищо важно, госпожо. Просто Неса, госпожица Блекроуз, каза, че е дебела – на последната дума гласът му се пречупи и отново избухна в невъздържан смях, последван от този и на останалите момчета.
Хвърлих поглед към Ники, единствената, която не се смееше. „Момчета” – каза тя с устни и тогава двете също се разсмяхме. Часът свърши без повече произшествия от моя страна. Следваше обядът. Бях изгладняла като вълк, но ако знаеш какво следваше изобщо нямаше да си помислям да отивам там.