Ритъмът на Сърцето (разказ)

by ivancho Вто Май 25, 2010 10:38 am

"Ритъмът на Сърцето" е моят първи разказ, който мисля да изпратя за един конкурс на издателство "Кръгозор", за конкурса се казва " „Прелестни създания” - Конкурс за разказ с герои от българската митология".

"Ритъмът на Сърцето"

Какво стана? Вече сякаш не чувам ритъма на сърцето си. Колкото повече опитвам да отворя замръзналите си сякаш от студ очи, толкова по-вкаменени стават те. От студ, който не познавах до сега. Студ, който ме плаши до дъното на душата ми.
Колкото повече се опитвам да си възстановя, сякаш кристалните спомени от последните мигове, толкова по-прозрачни стават те. Но КАКВО СТАНА?
Последното, което изниква в спомените ми, беше едно прекрасно момиче. С дълга, права алено руса коса, с кристално сини очи като сапфир, с прекрасна усмивка, с която можеше да опитоми и змей. Но коя беше тя? И защо танцуваше около реката, така прекрасно, някак си диво, но прелестно?
Изведнъж една светлина се появи от заобикалящия ме мрак. Светлина, като слънце в нощта, така топла, но в същото време и болезнена, като кинжал пробождащ сърцето. Колкото по-ярка ставаше, толкова по-силна болка усещах.
Вече сякаш не бях в мрачната бездна. Замръзналите ми очи, от ужасяващият студ, започнаха да се отварят. Образът започна да се изяснява и да усещам шепот в съзнанието си. Скоро чувах ясно:
- .. Моля те! Боже само да не ме е измамила самодивата.. Не мога да те загубя.. Ако не се съживиш, ще умра и аз.. – Тези думи.. Възможно ли е и тя да има същите чувства, каквито аз изпитвам към нея.
Тя беше със затворени очи. В този миг реших да рискувам. Трябваше да рискувам. Надигнах се. Умирах от болка, но това беше момента. Доближих устните си до нейните и я целунах. Тя трепна. Но не се отдръпна, а отвърна на целувката ми, по лицето си усетих, капки сълзи.
Времето беше спряло за нас. Отдръпнах устните си от нейните, а лицето й се озари с усмивка.
- Какво стана? – едва попитах, защото още ме болеше ужасно всичко.
- Ти оживя.. Какво стана ли? Наивник. Какво си мислеше като се изправи пред самодивата!? – скара ми се. Но след това продължи с мек тон. – Нищо свърши вече. Ти оживя, това е важното в момента. Сега трябва да те прибера вкъщи и да си починеш. – След тези думи тя ме целуна отново…

Спал съм цели три дни. Родителите ми не ме питаха какво е станало, защото явно Илиана им беше разказала. Реших да мълча за инцидента пред майка ми и баща ми, но нямах търпение да отида в училище и да я видя. Трябваше да я видя.
Почти не бях спал последната нощ. Сутринта хапнах набързо и в седем и половина бях в училище, тръпнещ в очакване. Чаках сякаш безкрайно, но тя не дойде. Какво ли беше станало?
Изкарах един час в училище и избягах, не можех да седя повече безучастно, нещо ме караше да отида при любимата си. До къщата й, която е на 20 минути път от училище, постоянно чувах в главата си някакъв шепот,но не можех да разбера от кого идва или ума ми си прави шеги с мен.
Когато почуках на врата, майка й отвори.
- Здравейте, Илиана тук ли е? – попитах аз разтревожен.
- Да, но е много болна. – отговори майка й и видях в очите й много болка и тъга.
- О, не, трябва да я видя! – Не дочаках да ме покани, а влязох направо. Качих се по стълбите, за да стигна до спалните и влязох в стаята й. О, Боже! Илиана беше пребледняла като мъртвец. – Или, как си? Какво ти има? – Отидох до леглото й и я прегърнах.
Тя се усмихна и в очите й, отново имаше живот. Отново бяха светнали, живи, в тях имаше отново пламък. Този път, се надигна тя, и ме целуна. Имах чувството, че тази целувка продължава цяла вечност.
- Иво! Надявах се да дойдеш... Трябва да ти разкажа какво стана. – тя замълча и се огледа в очите ми. – Самодивата те уби. Ти беше мъртъв цели два дена, но аз намерих начин да те съживя. Сключих сделка със самодивата. Ако разменя една част от душата си, тя ще те съживи.. Трябва да те питам нещо. Обичаш ли ме истински?
- Обичам те, винаги съм те обичал. – Бях напълно искрен.
С Илиана от както се помним сме били приятели, но никой от нас не се престраши да си признае чувствата. Благодарение на инцидента, ние си признахме.
- И аз те обичам!.. Имаше още едно условие ако до пет дни ти не ми кажеше искрено, че ме обичаш , аз щях да умра от нелечима болест. Но сега вече съм спасена.
Наведох се отново към лицето й и я целунах.
Любовта ми я беше спасила.

Автор: Иван Иванов

Коментирайте: тук