Hatenaku tsuzuku michi no naka ni kimi wa nani o omou no?

[Sayonara ::]

Луната по-красива ли е от мен?

Сега разбирах защо той казваше, че е красива. Разбирах какво изпитваше преди, когато я гледаше. Разбирах какви бяха чувствата му тогава; колко силни бяха те. Сега знаех защо, когато я гледаше, сякаш потъваше в нейния свят и забравяше за всички около него. Погледнах я... наистина беше красива. Сиянието, което извираше от нея, завладяваше всяка моя мисъл. Сребриста й светлина замъгляваше всяко чувство. И сега бях сигурен, че изглеждам също като него през онези дни на "слабост". Със сигурност имах същото страховито изражение и плашещи очи. За момент сякаш тя ми даде разрешение да надникна в спомените си да се върна при него.. точно в онзи момент.

*****************

"Кажи ми... има ли нещо, което те тревожи?" попитах го, заглеждайки се в лицето му. Нежните му черти бяха спокойни, устните - леко разтворени, а очите му бяха толкова празни. Топлият му дъх се смесваше с нощния въздух. Погледна ме с ъгъла на очите си и само леко поклати глава. След това отново се загледа нагоре. От няколко седмици насам той не спираше да се взира в луната сякаш тя решаваше всичките му проблеми.
Аз също я погледнах. Честно казано не виждах нищо специално. Просто сребърен кръг на небето. Нямаше нищо толкова необикновено, невероятно или дори вълшебно, което да накара някого да е толкова привлечен от нея. Но той беше. Не спираше да я гледа с това спокойно изражение, което понякога изглеждаше дори страшно, и тези плашещо празни очи.
"Не разбирам." проговорих отново и този път той се обърна изцяло към мен, гледайки ме любопитно. "Не разбирам какво намираш в луната. Не разбирам защо я гледаш постоянно и не говориш с мен." продължих аз, сега гледайки в очите му. Странно... празнината все още попълваше по-голямата част от тях, но сега имаше и нещо друго. Нещо, приличащо на надежда, копнеж.
"Защото е красива." ах, тази нежна мелодия, която не бях чувал от толкова много време. Сега беше мой ред да съм любопитен.
"Красива?" попитах го. Видях как накланя леко главата си настрани и лека усмивка се прокрадна по устните му. Не ми отговори. Просто се отдалечи от прозореца и седна на дивана. Последвах го и се настаних до него. Веднага щом седнах протегнах ръце и го придърпах плътно до себе си. Той дори не реагира на докосването ми. Просто ме остави да правя каквото поискам.
Наистина не разбирах защо е всичко това. С всеки изминал ден ние все повече и повече се отдалечавахме един то друг... и мен ме болеше.
"Какво има?" попита ме изведнъж той. Изучаваше лицето ми с тъмните си, горящи кожата ми, очи. За пореден път днес се вгледах дълбоко в тях.
Празнината беше всичко, което намирах сега. Желанието от преди минути сякаш се бе изпарило без да остави никакви следи след себе си. Стоях така, загледан в очите му, няколко минути, а после просто се загледах в стената пред мен.
Той се раздвижи в ръцете ми и обърна тялото си срещу моето, но аз все още не исках да го погледна. Беше ме страх отново да потъна в тази празна дупка. Беше ме страх, че ако го направя, този път ще разбера истината. Той облегна глава на гърдите ми; усещах дъха му дори през тениската си. Притиснах го по-силно до себе си и зарових лице в косата му, вдишвайки от аромата му - миришеше на тъга.
Бавно се отдръпнах от него и се изправих. Не можех да понасям да не усещам тялото му, но не можех и да издържам това съжаление преливащо от него, когато бяхме близо един до друг.
"Тъжен си." обясних му, когато усетих, че хваща ръката ми.
Застанах пред прозореца и отново погледнах нагоре. Не можех да разбера. Огледах цялото небе. Приличаше на платно на художник обляно в тъмен сивкаво син цвят, отгоре напръскан със светла боя, капките представляващи звезди; и един голям сребрист кръг в средата. Беше наистина красиво да гледаш всичко това, но луната сама по себе си не беше толкова прелестна. Красивият цвят на нощното небе и малките светещи точки около нея й придаваха това величество, но... нищо повече.
Усетих как две ръце се увиват около кръста ми.
"Не съм тъжен." устните му бяха на врата ми, галеха кожата ми; изтръпнах. "Аз съм щастлив." и го каза с такава увереност, че за момент се усъмних, че аз полудявам.
Бавно се обърнах към него и се осмелих да погледна в очите му. И все пак не си разрешавах да се поддам; да се изгубя в тях.
"Кажи..." започнах, но устните му ме прекъснаха. Мека целувка показваща емоциите, които очите му криеха от мен.
"Да… тя е." промърмори той между няколко целувки.

*****************

Усмихнах се слабо срещу луната. Бях щастлив, че си спомних тази нощ; последната нощ.
Още помня как на сутринта него вече го нямаше; не беше до мен, когато се събудих. Но някак си аз не бях разтревожен. Не бях тъжен, че го няма. Знаех, че това ще се случи един ден, но не исках да приема, че ще бъде толкова скоро.
Онази сутрин истината се вля в съзнанието ми, както нежната лунна светлина се вливаше в тъмното небе. Знаех къде е той и знаех, че вече не може да се върне. Тогава знаех, че той беше при мен благодарение на нея... и че пак по нейна вина сега го няма.
Знаех, че целувките от предишната вечер бяха последните му думи, а докосванията - последното "Обичам те!". Все още взиращ се в луната си спомних въпроса, който тогава той погълна с целувките си.
"Луната по-красива ли е от мен?"

Край




[08.07.2010г.]

[/font]

Едит: Страхотен е разказа, но си направи тема за коментарите. :) - Lily

[Ronrinesu]

Убер, убер, убер яко! <333
Яой =w=

Имаш ли и други разкази? XD

[Sayonara ::]

Направих тема за коментари ~~тук.

Снегът

Вървях по улицата; дъждът мокреше дрехите ми, но не ме интересуваше. Макар да валеше наоколо имаше много хора; всеки бързаше да се прибере, за да бъде с хората, които обича. Целият град беше потънал в празнично настроение, облян в светлини и украси.
Бях сигурен, че ако отида до някоя къща ще мога да чуя как семейството се весели и всички се смеят заедно. Знам,че на масата щеше да има няколко свещи, осветяващи трапезата. Децата щяха да тичат щастливо наоколо, а възрастните щяха да са потънали в разговори, спомняйки си как преди години и те са правили това. Знаех, че тази атмосвера щеше да изпълва и моя дом, ако не се беше случило това; ако аз не бях толкова глупав.
Забързах по улицата, опитвайки се да избягам от ужасния спомен, и дори не забелязвах, че се блъскам в хората. Някъде в главата си дочувах виковете им, когато се удрях в тях, но не обръщах внимание и подминавах всеки. Не ме интересуваше.
Исках да го намеря възможно най-бързо и да му се извиня. Исках да го притисна до гърдите си и никога повече да не го пусна. Исках да го целувам и да го докосвам отново и отново сякаш няма да има следващ път. Оглеждах се навсякъде, надявайки се, че той ще се появи пред очите ми и всичко ще се оправи... но него го нямаше.
Нещо се прокрадна в съзнанието ми и си спомних старата барака, в която той се криеше преди години, когато просто искаше да остане сам. Там се запознахме, там го прегърнах за първи път, защото не можех да го гледам как плаче и пак там го целунах за първи път, защото не можех да му кажа колко много го обичам.
Запътих се на там без да виждам нищо, очите ми замъглени от дъждът. Усещах, че вече едва си поемам дъх, но не спирах - продължавах да тичам. И тогава го видях. Стоящ пред старото му скривалище и се усмихваше. Усмихваше се на мен.
Спрях на няколко крачки от него и се вгледах в лицето му. Бях готов да му се извиня, да му кажа колко много съжалявам, но когато отворих устата си, за да кажа нещо, той проговори.
"Вали сняг." беше единственото, което каза.
Погледнах нагоре към небето... бели снежинки се сипеха и галеха земята. Не бях забелязал кога дъждът е спрял и отстъпил място на снега.
Погледнах към него. Усмивката не слизаше от лицето му докато ме гледаше. Не разбирах.
"Защо?" успях едвам да изговоря. Беше един прост въпрос, но той много добре разбра значението му.
Знаеше че го питам, защо не е ядосан. Защо не ме удря и не вика. Защо продължава да се усмихва въпреки ужасните неща, които направих. Защо не ме мразеше, след като толкова много пъти го предавах, забравях, наранявах, а после пак се връщах при него и той не ме упрекваше.
"Защото ти се върна." отговори ми, все още усмихвайки се.
"Но аз винаги се връщам." направих една крачка към него. "И дори не се извинявам, а ти ми прощаваш. А сега избяга и си помислих, че няма да те видя пак. Защо сега се усмихваш? Защо отново ми прощаваш?" в гласа ми се прокрадна нотка на отчаяние.
Наистина не разбирах. Аз не заслужавам толкова чист и верен човек. Но въпреки това той оставаше до мен.
Той скъси разтоянието между нас и ме погледна в очите.
"Защото ти ме намери сега." приближи лицето си до моето, устните ни се докосваха съвсем леко. И точно преди да се изгубим в сладка целувка устите му леко помръднаха и в нощта се разнесе тих шепот, запечатващ всички емоции, които преминаваха през нас в момента. "Точно в тази нощ, в която снегът отмива всички грехове."

Край




[09.07.2010г.]

[Sayonara ::]

Студ

Протегнах ръка напред, но единственото, което успях да докосна, беше студа. Тялото ми изтръпна. Усетих как краката ми се разтрепериха силно и в следващия момент знаех само, че съм на колене пред "теб". Загледах се в мократа пръст и за момент през съзнанието ми пробяга един въпрос: "Земята е мокра от сълзите ми или просто небето сипе мъката ми върху нея?" Останах все така загледан в тази така наранена земя и дори не усетих как от устните ми се пророни:
- Хей, помниш ли първото "Обичам те!"?

**********

And now... I just can`t close my eyes.
But, I want to.
I want save this memory in my mind.

----------

Протегнах ръка към телефона си в опит да изключа дразнещата мелоодия, която ме събуди. Потърках очите си и се изненадах, когато открих кой ми звъни. Колебливо отговорих на обаждането.
- Ало?
- Може ли да се видим след половин час? - чух колебливия ти глас. Бях наистина учуден, защото ти никога не бе разговарял с мен, а сега просто искаше да се срещнем.
- Добре. - отговорих тихо. - Ще те чакам в кафенето.
А ти просто затвори, не каза нищо. Останах няколко минути загледан в изгасващия екран на телефона и след това станах, за да се преоблека. След половин час вече бях в кафенето, но теб те нямаше. Чаках около пет минути и ти се появи пред мен. Не каза нищо... само хвана ръката ми и ме задърпа нанякъде.
- Ой. - извиках, опитвайки се да се отдръпна, но ти не спираше. Пусна ме едва когато стигнахме в най-отдалечения край на парка. Никой не ходеше там, въпреки че беше невероятно красиво. Цветята, дърветата, животните, песните на птиците - всичко това създаваше прекрасна, спокойна, романтична атмосфера. Но не и в този случай. Имаше напрежение, нервност, но не и романтика. Загледах се в теб. Косата ти беше разрошена, дрехите леко раздърпани и беше задъхан. Изглеждаше така сякаш току що си бягал с километри. Погледнах очите ти, тези прекрасни кафеви очи, и те бяха пълни с увереност. И тогава изведнъж разбрах защщо всъщност е тази неудобна атмосфера.
– Обичам те! - каза високо ти, а аз не можех да повярвам на това, което чух.
- М-моля? - само мога да си представям изражението ми в този момент. Всичката ти увереност се изпари като с вълшебна пръчка и ти промърмори съвсем тихо.
- Аз... аз те обичам. - нежен вятър разлюля клоните на дърветата и те сякаш попиха думите ти. В следващия миг знаех само, че съм на сигурно място, че съм си у дома - в топлата ти прегръдка.

**********

Прокарах нежно пръстите си през студа. Нямаше и помен от тази така уютна топлина вече. Отново, едва чуто, промърморих.
-Сигурен съм, че дърветата още пазят тази прекрасна сцена в паметта си. И съм сигурен, че още разказват историята за тези две прекрасни думи.
Отделих ръката си от студа и я приближих до лицето си. Усетих как по него се спуска нещо мокро, но все още не бях сигурен дали аз плача или просто дъждът се опитва да отмие тъгата по жесток начин.

----------

I hate that I can`t be by your side anymore!
I hate that from now on I can see you only in my memories.
I hate... I don`t know what I hate.
Actually... I hate me!

----------

- Хайде, да се прибираме. - чух тих глас зад себе си. С края на очите си погледнах източника му. Бях прекалено уморен, за да се движа. Единствено можех отново да ппротегна ръка и да погаля студа- не, не него. Единствено можех да погаля името ти, гравирано на студения камък. И единственото, което усещах, когато го напрая... беше студ!
- Вече няма и помен от тази така уютна топлина. - не знам дали го изрекох на глас, но мога да се закълна, че от някъде се чу викът, напиращ в гърлото ми. С последните си сили се изправих на крака и погледнах към небето. Дъждът помилваше лицето ми в опит да заличи сълзите ми, но колкото повече се опитваше, толкова повече се проливаха те. За един последен миг усетих нежната ти ръка върху бузата си, а след това чух как вятърът прошепна с твоя глас: "Студ!"

----------

And now... I have only cold.
My arms, my legs, my heart, even my eyes be cold.
I`m cold... because I want to be like you.
I want that be our cold.

Край




[22.07. - 23.07.2010г.]

[Sayonara ::]

Обичам те

- Хей! - чувах гласът му зад мен, но не се обърнах. Продължавах да вървя към самолета. - Чакай!
- Последно повикване за полет-

------------
Преди две години
------------

-Хей, ти! Спри. - викаше някой зад мен. От както дойдох тук това момче винаги ме преследваше и всеки път ми казваше едно и също нещо. Не знам защо го правеше. Когато дойдох тук не спираше да ме гледа. Беше доста странно, имайки в предвид, че той дори името ми не знаеше тогава. - Спри се ти казвам.
Той хвана ръката ми, принуждавайки ме да спра. Въздъхнах и се обърнах към него, вглеждайки се в очите му.
-Какво искаш? - попитах и дори не се опитах да прикрия досадата в гласа си. - Не ти ли омръзна всеки път да ми казваш едно и също? Не ти ли омръзна постоянно да ме тормозиш?
-Не. - обяви той гордо и се ухили като глупак. - Мразя те.
След това просто пусна ръката ми и си тръгна. Останах загледан в гърба му докато не изчезна от погледа ми. Отново въздъхнах; това нямаше да свърши скоро.

------------

-Спри! - продължаваше да вика и вероятно се блъскаше във всички по пътя си. Но този път нямаше да се обърна. Омръзна ми от всичко това - точно за това си тръгвах.

------------
Преди една година
------------

-Хей, пак сме в един клас. - обърах глава към него и въздъхнах. Не можеше денят ми да стане по-лош.
-Благодаря, че ми каза. Бях се притеснил как ще оцелея без теб. - казах съркастично и пак се загледах през прозореца. Виждах как всички бягаха и всеки държеше нещо над главата си, опитвайки се да сепредпази от дъжда. За мен нямаше проблеми да вали - обожавах чувството, когато студените капки падаха по кожата ми.
-Никога няма да изгубиш чувството си за хумор. - каза той като се засмя.
-А ти никога няма да спреш да ми досаждаш. - чух как се подсмихва и сяда до мен. - Какво правиш?
-Навсякъде е заето. - огледах стаята. Освен нас имаше още три момчета и никой друг. Бях сигурен, че няма да се махне дори и да му кажа. Въздъхнах и пак се обърнах към прозореца. Стаята бавно започна да се пълни, а накрая дойде и учителят. Усетих ръка на рамото си и погледнах досадника до мен. Той бутна едно листче в ръцете ми и се върна към това, което правеше - цял час да гледа в мен и да се усмихва самодоволно. Разтворих бележката и прочетох написаното на нея: "Днес не съм ти казвал, че те мразя. Мразя те!"

------------

-Хайде, стой! - този човек наистина не се отказва. Спрях само за един миг и се обърнах. Имах нужда да видя лицето му за последно преди да замина. И след като го видях отново продължих по пътя си. Слушайки гласа му зад мен, се качих на самолета. Сега вече всичко щеше да свърши.

------------
На предишния ден
------------

-Хей! - излизах от кабинета на директора, когато го чух. Погледнах лицето му - изглеждаше странно.
-Какво искаш? - тръгнах към класната стая, а той вървеше до мен.
-Какво правеше там?
-Вземах си отпусното. Утре заминавам. - казах спокойно, влизайки в стаята. Двамата седнахме на чина си и той се загледа в мен, както правеше винаги.
-Местиш се? Къде? - попита и мога да се закълна, че гласът му прозвуча тъжен.
-Канада. - загледах се през прозореца. Усещах тежкия му поглед върху себе си.
-Мразя те. - промърмори тихо и вече не ме гледаше. Обърнах се към него учудено. Сега гледаше надолу към чина и пишеше нещо в тетрадката си. Останах загледан в него за околло минута и след това отново се загледах през прозореца. Днес той беше странен.

------------

Слязох от самолета. Вече бях в Канада и най-накрая бях далеч от него. Или не. Там, на летището, стоеше той. Усмихваше се със същата тази самодоволна усмивка, която винаги стоеше на лицето му. Застанах пред него и се вгледах в очите му.
-Какво правиш тук? - попоитах шокирано. А той само ме погледна и протегна ръка към мен.
-Не успях да ти кажа, че те мразя. - сега самодовлната му усмивка се замени с най-нежната, която бях виждал някога. Усмихнах се.
-Глупак. - промърморих и хванах ръката му. Той наистина не се отказваше.

Край




[27.07.2010г.]

[Sayonara ::]

Ангел

Отворих вратата и мръсният въздух ме удари в лицето. Примес на цигарен дим, алкохол и порочни мисли навлизаха в съзнанието на всеки дръзнал да влезе в този клуб. Седнах на един свободен стол до бара.
- Уиски, моля. - казах на бармана и започнах да оглеждам мястото. Дансингът беше препълнен и започвах да се чудя как тези хора успяват да се движат. Телата им се отъркваха едно в друго в ритъм с музиката и бях сигурен, че голяма част от тях ще свършат в нечие легло на сутринта. Не далеч имаше няколко врати, вероятно водещи до сепарета. Огледах бара - няколко мъже пиеха сами, очаквайки да се появи някое заблудено момиче, което да напият и да вкарат в леглото си. Вдигнах чашата си и оставих уискито да замае главата ми. Музиката ставаше все по-силна и имах чувството, че цялата сграда пулсира под звуците й. Погледнах мястото до мен. Ако до преди минута е било празно, то сега там стоеше красива блондинка, която бе вторачена в мен. Усещах вибрациите на тялото й, похотта изллизаща от него, и вече можех да кажа, че няма да ми се наложи да я напивам. Отново започнах да оглеждам клуба, игнорирайки я, и запалих цигара. Блаженството от "отровата" замая главата ми; пушенето беше единственото ми развлечение. Дори не знаех защо съм тук. Обикновено не посещавах такива места.
- Хей, защо да не... - чух блондинката, но дори не я оставих да довърши.
- Не и днес, благодаря. - казах и, оставяйки пари за уискито на бара, станах от стола и се запътих към изхода. С периферното си зрение видях какблондинката просто повдигна рамене и се премести на друго място до един от онези "отчаяни" мъже. Излязох от клуба и вдишах дълбоко. Чистият въздух напълни дробовете ми и почти изчисти тялото ми от клубния адреналин. Почти. Погледнах часовника си и, веднага щом "замърсения" ми мозък реализира колко е часа, бързо тръгнах към парка. Като се замисля странно е, че последните три години всяка вечер правя едно и също нещо - идвм в парка. Точно в полунощ, когато небето е покрито с перелина от звезди, а луната покрива цялата земя с нежната си светлина. Веднага щом стигнах седнах на обичайната пейка; скътана между няколко дървета, на която никой не сядаше. Е, почти никой. Точно тук, преди три години, се срешнахме. От тази пейка се виждаше разцъфналата Сакура и цветовете й, смесващи се с нощната красота, създаваха магически ефект. А тогава, под това красиво дърво, видях едно прелестно създание. Кожата - бледа като на призрак, но все пак нежна като на най-крехкото създание. Косите й - гъсти като безкрайна гора, но все пак меки като стръкчетата на тревата, обляни от сутрешната роса. Очите й - дълбоки като бездънна яма, но все пак красиви като нощното небе. И аз продължавах да я гледам, така завладян от красотата й, а тя просто ме погледна и ми се усмихна. Беше така за няколко месеца напред. Аз идвах на тази пейка, отново и отново, а тя само стоеше под дървото и ми се усмихваше. Още помня и първата нощ, в която нея я нямаше. Под дървото нямаше никого, когато дойдох, и тогава бях наистина тъжен. Но тогава-
- Спомени? - обърнах се по посока на нежния глас и ангел се яви пред очите ми. Всеки ден ставаше все по-красива и по-красива, а аз не можех да повярвам как е възможно това. Кимнах и тя седна до мен. Да, онази вечер, когато я нямаше под Сакурата, а аз бях тъжен, тя се появи и прошепна "Здравей"вече седнала до мен. Още помня колко щастлив бях, когато чух гласа й и как се радвах, че тя дойде при мен. Погледнах към нея. Прекрасните й кафеви очи изучаваха небето както правеха всяка вечер от години насам. Понякога си мислех, че брои звездите, но това е невъзможно, нали? Но как би могло нещо толкова просто да е невъзможно, щом света е в състояние да открие такава красота като нейната? Е, това няма значение. И от сега нататък аз никога нямаше да посещавам клубове. Красотата на всички песни, танци, картини породени от алкохола и русите момичета не можеше да се мери с прелестта на моя ангел седящ до мен. И както всяка вечер преди това останахме на тази пейка в парка: тя - взираща се в луната, аз - взиращ се в нея.

Край




[13.08 - 14.08.2010г.]

[Sayonara ::]

Пиано

Завесите бяха спуснати и закриваха големите френски прозорци, блокирайки всяка възможност да се види през тях. Стаята беше потънала в напрегнато спокойствие и единствения източник на светлина беше една, вече едва горяща, свещ поставена на масичка в един от тъмните ъгли. Тишината беше ужасяваща, подпомагаща на тъмнината да стане по-плътна и мистериозна. По някакъв каприз на съдбата от вън се чу углошаващ гръм и по прозореца затропаха капки. Ако някой се заслушаше по-внимателно би могъл да чуе, че мелодията, която създават, напомня на отчаян вик за спасение. Сякаш те самите искаха да избягат от себе си, от същността си. Сякаш искаха просто за един миг, от краткото си съществуване в света, да не играят ролята на капки дъжд, а на нещо по-ценно, по-нужно. Отчаянието, което се излъчваше от мелодията, създадена от безполезния дъжд, можеше да докара човек до лудост. И изведнъж всичко заглъхна. Дъждът продължаваше да се сипе, но капките сякаш вече откриха себе си и оставиха прозореца на ласките на стодения вятър. Напрегнатото спокойствие, царящо в стаята до преди минути, сега бе заменено с нещо неразбираемо. Дори тишината и тъмнината се бяха сгушили в прегръдка, очаквайки нещо да се случи. И тогава всичко замря напълно, омагьосано от това, което последва. Нежни звуци изпълниха цялата стая и сякаш обещаваха най-прекрасното нещо да се случи всеки момент. В средата на стаята беше разположено голямо пиано, а на стола пред него стоеше човек, чиито черти не можеха да се различат заради тъмнината. Но на него тя не му пречеше. Продължаваше да движи ръцете си и да създава прекрасни звуци. Сякаш галейки клавишите на пианото, човекът го караше да шепне най-красивите думи, които някой е чувал. Ако някой го погледне точно сега, вероятно би си казал, че човекът и пианото разговарят тихо помежду си. Но под маската на прекрасните звуци, изпълнили стаята, можеше да се види лудостта. Лудост завладяла човека, който не спираше да гали пианото и да създава тази красива мелодия. Лудост, която би могла да накара всеки да забрави същността си и да се вгледа в нещо далечно. Далечно също като пианото, стоящо в средата на стаята, също като човека, който му дарява нежна ласка с всяко докосване, също като опияняващата мелодия, която е създадена от тях. Напрежението отново се завърна в стаята, вероятно безгласно викайки, че края наближава. И беше така. Усещаше се как разговора между пианото и човека бавно върви към своя завършек и скоро всичко ще потъне отново в тишина. Усещаше се как вероятно тогава музиката ще отстъпи място на лудостта и стаята ще бъде потънала в нещо много по-страшно от спокойната мелодия. Забравената в ъгъла свещ приближаваше своята "смърт" и се канеше да остави стаята потънала в пълен мрак. И още веднъж всичко се обърна към човека и последните му ласки насочени към клавишите на пианото. Музиката спря в мига, в който свещта загасна, и двете оставяйки само напрежението като доказателство, че някога за съществували. Пръстите на човека останаха върху клавишите и той самият не помръдна и на сантиметър, след като спря да свири. Не помръдна дори и когато дъждът отново забарабани по прозореца, доказвайки, че лудостта, която донесе мелодията, вече е погълнала отчаянието на капките. Напрегнатото спокойствие се удари в тишината, карайки всичко да забрави напълно за случилото се преди минути, а тъмнината погълна всеки остатък от спомените на стаята и я потопи в непрогледен мрак. Тиха въздишка, напомняща на полъх на вятър, се разнесе като шепот и сякаш всички емоции обърнаха поглед към човека пред пианото. Без предупреждение пръстите му се раздвижиха и отново започнаха да играят с пианото. Музиката погълна цялата стая и този път всичко се остави да бъде завладяно от лудостта извираща от нежните и красиви звучи, които редеше пианото без спир.

Край




[18.08.2010г.]

[Sponsored content]