Сън без край...

Такаа, това е едно от творенията ми, което още не съм довършила, но със сигурност ще има край.

Сън без край...

Резюме:

Историята, на момиче, което мисли че има всичко. Което е всичко, но както всеки друг, тя също има недостатъци, макар невидими, за тези, които я харесват, превъзнасят и които й завиждат, тя също е човек, както всеки друг.
Ужасяващи събития, смущават родния й град и училището й, убийствата зачестяват, наравно със сънищата й. Реалността се преплита с въображаемия нощен свят, докато не остава нищо друго, освен събитията, обсебващи цялото й внимание. Любовта се промъква в, наричаната й от някои феминистка душа, допринася за объркването й, а най-ужасното е, че не знае, дали може да вярва, дори и на прекрасния Хенри, който се намесва така помпозно в живота й.
История, съдържаща от всичко по малко, но най-вече, навлизаща дълбоко в човешкото съзнание. История на Лина.

Глава първа

Изваяното като статуя на Афродита, момиче крачеше самоуверено към кабинета по Физика. Беше 17 годишна, красавица, с наситено черна коса, спускаща се на нежни вълни около тънките й рамене. Зелените й очи шареха живо, оглеждаше изпитателно съучениците си. Почти всеки се обръщаше след нея, всеки я поглеждаше с благоговение. Но чернокоската не се трогваше, беше й дотегнало от всичкото това внимание, макар и нещо вътре в нея да се радваше на вниманието. Тялото й, с перефектните, мечтани от всички момичета форми, се носеше грациозно. Бе точно като Богиня, излязла от гръцката митология. Ръцете й, тънки и дълги, се полюшваха плавно до тялото й. Пръстите бяха също толкова съвършени, завършващи с безупречни нокти, лакирани в тъмно червено. Носеше кафява блуза с в-образно деколте. Дънките бяха черни, прилепнали по тялото й.
Всички я гледаха с възхищение, всички искаха да са като нея и не само заради външния й вид, защото знаеха какъв потенциал се крие в нея, знаеха че макар и да бе толкова красива, тя беше надарена с невъобразими умствени способности. Изключително талантлива, тя бе страхотен оратор. Когато заговореше привличаше вниманието на всеки около нея. И не, защото думите се лееха, от тези прекрасни плътни устни, а защото тя умееше да си борави с тях, защото играта на думи, за нея бе като кубчетата, които редят малките деца. Изисква усилия докато се научиш, но направиш ли го можеш да си безпогрешен. Такава бе и тя – безпогрешна.
Но всеки има някакъв недостатък, нали?
Това се питаха всички, това се питаше и тя понякога. Разбира се, имаше особености в характера, но не това бе недостатъка, напротив някои хора смятаха за изключително очарователна сприхавостта й.
Стигна до кабинета и спокойно седна на обичайното си място. Най-добрата й приятелка, вече бе там, очаквайки я. Това, може би, бе единствения човек в училището допуснат до нея, единствения облагодетелстван с вниманието и любовта й, защото тя наистина я обичаше.
- Крис. – поздрави красавицата.
- Лина, знаеш ли че днес пристигат новите ученици от Мейн. – каза нетърпеливо Крис.
- Хмм... – промърмори Лина.
- Даа и на всичкото отгоре, дочух че са големи красавци.
- Красавци? – повтори чернокоската.
- Даа, брат и сестра са.
- Аха. – беше единствения отговор.
- Хайде де, не можеш да ми кажеш че въобще не ти пука. – проплака блондинката. Косата на Крис бе права и късо подстригана, не едно кичурче стърчеше. Сините й очи се взираха любопитно в Лина.
- За какво толкова да ми пука, все пак, това са просто ученици, красиви или не, тепърва ще доказват колко струват, какво от това че са красиви?
- Каза красавицата на околността. – прихна Крис.
- Охх, защо отново трябва да подхващаме тази тема, мисля че множество пъти досега, съм доказвала мнението си за външния вид, незавиисимо дали съм красива или не мисля че трябва да се докаже с това, което ти е в главата. Не отричам че съм толкова известна най-вече заради външния си вид, но каква мислиш щях да съм в очите на другите, ако бях просто една куха черупка с красива обвивка? Щях да съм поредната фръцла, нищо повече, Крис, трябва да разбереш веднъж за винаги, че външния вид е предимство – да, но е само временно и дори и през това време да се радваш на мимолетната си слава, падането на земята след това не е от най-приятние. Истинското уважение и респект, не се печели с хубави очи, чаровна усмивка или пищни гърди, незавиисимо какво смятат повечето момичета, чиято единствена и фикс идея е да изглеждат така. Моля те, не се превръщай в една от тях или от другия тип, които им се възхищават! – разпалено каза Лина. Тя знаеше че Крис е далеч от това, което тя каза, но не беше ли по-сигурно, да й напомни да се пази от това?
- Много добре знаеш че пътя ми не клони натам. А и така и не разбрах какво доведе до това. Все едно, двамцата са доста хубави, както изглежда, а и може би и нещо повече, не знам, та идеята ми беше, мислиш ли да се запознаваме лично с тях?
- Ами, не, не смятам че е нужно, ако обстоятелствата се стекат така, добре, но не смятам да ги гоня, като поредната празноглавка.
- Мхм... – промърмори блондинката.
- Какво има, Крис, държиш ли да ги познаваш?
- Не, просто, ами не знам...
- Да или не?
- Не, не, спокойно не държа, а и така или иначе сме в едно училище, все някога ще се наложи да се запознаем с тях, нали?
- Така те искам! – усмихна се Лина.
Госпожицата влезе и двете момичета прекъснаха разговора си, обръщайки се към дъската.

***

На четвъртия етаж на училищтната сграда, високо чернокосо момче и ниска брюнетка подтичваха по коридорите. Закъсняването в първия ти учебен ден не бе едно от най-приятните неща.
- Сю, никога повече няма да те чакам, когато решиш че трябва тепърва да си правиш кафе, при положение че трябва да тръгваме след 15 минути. – раздразнено се обади момчето. Тъмните му, почти черни очи се взираха концентрирано към стълбите, откъдето се очакваше да стигнат до третия етаж, където бе и кабинета по Физика.
- Хенри, моля те, престани с упреците си, достатъчно ми беше монотонното ти мърморене в колата, искам малко покой.
Момчето само изсумтя и я побутна, с надеждата че ще се разбърза.
Тя изсъска недоволно, но все пак се затича.
След пет минути, най-после успяха да се ориентират. Влетяха в стаята с показност, която определено не искаха да предизвикват.
Погледа на учителката и на всички ученици се прикова в новодошлите. Те, обаче, дори и не трепнаха. Момчето се усмихна, нагло, както се стори на Г-ца Джонсън, и проговори с равен, меден глас.
- Извинете ни, за закъснението, Госпожице.
Бедната учителка примигна няколко пъти, бузтие й поруменяха и тя промърмори:
- Сядайте, сядайте.
Погледа на Хенри се спря, на Лина. Извънредно красива в неговите очи, както и в очите на всички други, той се възхити от нея. Но не след дълго се прокрадна и някакво друго, необяснимо чувство. Нещо в нея го отблъскваше, отвращаваше, макар тя да бе съвършена, да нямаше нищо неприятно в това ангелско същество, той усещаше нещо. Нещо необяснимо и за самия него.

знам, че сигурно мястото не е подходящото, но защо няма продължение?? Звучи доста добре

Нарушена т.2.1 и т.2.2 от Правилата за този раздел!
BLooDyKiSs