Little things...

Понякога пиша и разкази... Късички са, но все пак...


*** ~Sin ti, contigo...~ ***

"El amor es como mafia,una vez que estas dentro ya no puedes salir!"
"Любовта е като мафия, вътре ли си един път, вече не можеш да излезеш!"

~~~~~~~~

Благодаря ти, че ме научи как да живея, как да дишам, как да мечтая...
***
Сълзите ми капеха върху пръстта сливащи се с дъждовните капки. Зарових ръце в шепи неспособна да спра плача си. Шумът от бурята заглушаваше тихите ми, болезнени стенания. Бях тук, бях жива, но сякаш животът си бе отишъл с теб, любов.
По черната мраморна плоча, черна като очите ти, се виждаха няколко пукнатини. Снимката ти ми навяваше толкова много красиви спомени. Ала сега те нямаше. Вече шест години всеки ден идвах на гроба ти, но днешната дата ме караше да скърбя най-много. Точно днес, денят в който всички празнуваха аз ронех сълзи. Скърбях, за това, че те загубих. За това, че животът те отне от мен.
Коледа. Отиде си на Коледа. Преди шест години. Цели шест... Имах чувството, че са изминали хилядолетия от както те прегърнах за последно, откакто те целунах. Откакто чух звънкия ти смях и видях любовта в очите ти. Имах чувството, че си отиде вчера. Болката все още бе така непоносима, както когато те видях застинал на болничното легло. Знам, че се опитаха да те спасят, но въпреки това така и не успях да им простя, просто не можах.
Въпреки сълзите, риданията, виковете, болката, страданието ми ти не се върна.
***
Странно. Обикновено валеше сняг. Ала тази вечер сякаш сълзите ти се смесваха с моите. Сякаш дъждът олицетворяваше нашата мъка. Седнах на малката черна пейка и се загледах в замръзналата, заскрежена пръст, която сега бе твоя дом. Твоето вечно легло. Протегнах ръка и погалих черно-бялата, леко избеляла снимка. Усмихнах се. И вече знаех какво да направя.
***
Не можех повече да скърбя за теб. Не можех да понеса и минута повече без теб. Исках да чувствам радост, а не тъга. Исках любов, а не болка. За това просто трябваше да дойда при теб. Там където си ти.
***
Съблякох черното износено палто. От шест години не бях погледнала друг цвят. Аз никога нямаше да спра да скърбя за теб. Хвърлих го на пейката и преминах от другата страна на гроба. Бях облечена точно както при първата ни среща. С белия си вълнен пуловер, с избелелите си дънки и с онзи пухкав, плетен шал, който ни събра. Усмихнах се и го направих. Легнах до теб. Прегърнах черната пръст, сякаш прегръщам тялото ти.
***
Заваля сняг. Не знам от колко време лежах на земята. Тялото ми трепереше. Или пък се беше сковало. Не усещах почти нищо. Снежинките падаха по лицето ми като студени, щипещи целувки. Нежно се стопяваха превръщайки се в малки капчици, сълзи. Русите ми коси – навсякъде разпилени като покривка, обсипана с малки, бели кристалчета...
***
Усетих как нещо сякаш ме дърпа нагоре. Не можех, а и не исках да преборя нито него, нито съня, към който ме приканваше. Затворих очи и... тогава те видях. Все така красив, висок, сторен и усмихнат. Черната ти коса бе огряна от меките слънчеви лъчи. Ръката ти протегната към мен ме накара да се затичам с все сила по меката, зелена трева. Прегръдката ни бе силна, изразяваща копнежа ни един по друг. Устните ти върху моите... Целувката ни бе нежна, изразяваща изпепеляващата ни любов. Сърцата ни туптяха заедно, сякаш бяха едно цяло. Чувствах се завършена, цяла. Усмивката ти ми вдъхна кураж. От тук насетне щяхме да бъдем заедно. За винаги...
***
И двамата поехме към светлината. Ръцете ни сключени здраво, като древно обещание. Аз и ти. Заедно завинаги, любов.

~~~~~~~~~~~~~

Para siempre...

~Siren’s kiss

Както всеки ден, така и днес отново бях на лодката. Целите ми живот и прехрана зависеха от риболова. Именно за това бе нужно да излизам в морето всяка сутрин и да се прибирам след много, много часове.
***
Живеех в малко село където всички се познаваха. Като цяло нямахме много пари и всеки сам изкарваше прехраната си... буквално. Чрез собствените си ръце. Някой бяха занаятчи други животновъди, а трети ловуваха... аз се занимавах с риболов. Не че ми беше мечта, ала тук не можеше да става и дума за мечти. Живеехме ден за ден и не можехме да си позволим това.
***
Името ми е Джак Райли. От единадесетгодишен съм сирак. Баща ми също беше рибар, а майка ми е починала при раждането ми. По-големият ми брат – Зандър умря преди година. Удави се при залива. Имам черна коса и черни очи. Всички от семейството ми имат... От поколения наред. В селото се носеше нещо като легенда, че Райли са прокълнати да носят смъртта със себе си, но това бяха абсолютни измислици... предполагам. И без друго в селото се носеха какви ли не легенди. За нимфи и феи, за извънземни и за... сирени. Всъщност хората дори почитаха последните. Старият Джо ми каза, че именно сирените бяха убили брат ми, понеже когато го намерихме на лицето му беше изписана блажена усмивка. Сякаш, че в последните минути от живота си бе видял нещо райско. Усмивката му наистина бе зловеща, но не позволих на глупавите легенди да помрачат паметта му. Зандър също бе рибар, точно като мен, като баща ни, като нашият дядо... Често излизаше с лодката нощем, да лови риба и винаги казваше, че чувал омайни песни. Песните на сирените.
***
Един ден просто не се върна...
***
Беше нощ. Уловът от деня беше прекалено малък. Налагаше се да изляза и през нощта. Бях спал само 4 часа и от време, навреме погледът ми се замъгляваше. Въпреки зачестелите убийства не можех да си позволя да се крия в колибата си цяла нощ. Като пълен страхливец. Трябваше да изхранвам жена си и сина си, а също и себе си. Трябваше да отида и да се опитам да хвана достатъчно риба, че да стигне и за вкъщи и за продан. А с изкараните пари щяхме да си купим хляб, може би алкохол и ако останеше за платове. Целунах съпругата и момченцето си и се отправих към лодката.
***
Мислех си за Корин. Не я обичах. Сам я бях избрал за съпруга, но това беше просто защото беше от добро семейство и беше работлива. Наистина беше много мила и всеотдайна, домакинстваше, шиеше, переше, гледаше детето ни, но така и не успя да докосне сърцето ми. Когато ме дари със син се чувствах щастлив, наистина щастлив. Тогава може би изпитах нещо, но явно се бях заблудил. Обичах сина си, обичах и нея... но не по начина по който ми се искаше.
Някакъв звук ме изтръгна от мислите ми, карайки ме да хвана дръжката на ножа винаги стоящ близо до мен. След миг се сетих, че тук, на лодката няма кой да ме нападне и ... освен разбира се някоя акула, но бях сигурен, че не беше това. Пуснах го на дъното на лодката и се заслушах. Звукът се усили превръщайки се в песен. По-скоро в мелодия. Най-красивото нещо, което бях чувал през целият си живот. Думите, не бях сигурен дали са думи или звуци, бяха най-изящното нещо, което бях слушал. Езикът бе непознат, но звучеше като древна магия. Хванах фенера и се наведох през лодката, надявайки се да видя какво издаваше тези звуци.
***
Водите бяха черни, като очите ми. Непроницаеми, като като далечното небе. Наведох се още малко и приближих фенера до водата. Това, което видях ме порази. „Неземно“, бе една от думите, които пасваха идеално на съществото явило се пред очите ми. Неземно, но и много, много красиво. То или по-скоро тя бавно изплува до повърхността и приближи лицето си до моето. Може би трябваше да бъда уплашен, но не бях. Приличаше на най-нормална човешка жена. Като изключим някои по-особени черти.
***
Лицето и се приближи до моето, а усмивката на устните и ме подканяше да ги целуна. Бяха на не повече от сантиметър от моите. Защо да не го направех?!
***
Колкото повече приближавах лицето и, толкова повече тя се потапяше във водата. Накрая, когато само част от лицето и бе видимо, внезапно протегна дългите си, силни ръце и обви раменете ми. Гледах я изумено, неспособен да мисля за нищо друго освен за нея.
***
Мелодията се чуваше дори когато тя не движеше устните си, но сякаш идваше от нея.
***
Последвалото дойде като шок. Внезапно красавицата ме притегли с все сила към себе си и аз се озовах във водата. Беше ледена като айсберг и това ми подейства отрезвяващо.
***
Огледах се. Нямаше нищо наоколо. И нея я нямаше. Къде беше лодката ми? А фенерът?! Усетих как зрънцето страх се засажда в душата ми. Нямах представа какво става. До преди минута се чувствах като опиянен, а сега осъзнавах абсурдността на ситуацията. Какво бе тя? Коя бе тя? Какво искаше?
***
Изведнъж нещо хвана крака ми дърпайки ме надолу, към тъмната бездна. Опитах се да се боря, но от това само губех повече кислород.
***
Как беше възможно да чувам мелодията, дори и под водата?!
***
Видях я пред себе си. Не беше сама. Все така причудливи красавици стояха пред мен, а около тях се носеше ефирно сияние. Всички бяха със сини, зелени, червени, оранжеви, черни коси... ала нейната бе розова. Като летен залез. Не можах да ги преброя, но всички се усмихваха и всички имаха... опашки. Рибени опашки. В сапфирен цвят.
***
Опитах се за изплувам нагоре, ала тя хвана ръцете ми със своите и очите ми попаднаха в плен на нейните нефритено-зелени. Въздухът ми свършваше изключително бързо, ала не можех да откъсна очи от нейните. Личеше си, че бе лидер. Всички чакаха нейните действия. Не говореха, ала изглеждаха като хора. С рибени опашки. Сирени... Ококорих очи изпълнени със страх. Нима Зандър бе убит от тези ефирни създания?!
***
Устните и се приближиха до моите. От падането ми във водата до сега беше изминала не повече от минута, ала се бяха случили толкова много неща.
***
Целувката и бе сладка и горчива. Сигурна и опасна. Нежна и жестока. Целувката на смъртта. Целувката на сирената. Усетих как бавно изпива живота ми. Започваше да ми причернява, ала цялото преживяване ми доставяше удоволствие.
***
Замислих се... утре сигурно щяха да намерят и моето тяло при скалите. Тя щеше да го занесе там. Винаги ги носеха там. Целувката и бе блаженство. Сякаш бях попаднал в самия Рай.
***
Силите се оцеждаха от тялото ми. Всичко, за което можех да мисля бе целувката. Затворих очи потъвайки в тъмата на собствената си душа. Последното, за което мислих бе за тази най-изпепеляваща целувка в живота ми. Целувката на жената с розови коси и нефритени очи. Нейната целувка... Целувката на сирената.

Шепа бонбони и малко любов...


От известно време зяпах кецовете му, целите издраскани с графити и имена на момичета. Разкривеният почерк на една от тях ме дразнеше изключително много. По необяснима причина. Наведох се и закачливо дръпнах връзката на единия му кец. Изсумтяването му ми показа, че не е в настроение. Наведе се и просто натъпка връзката между чорапа и кеца, след което зае същата поза, в която стоеше от близо четиридесет минути. Въздъхнах и увих ръце около дясната му ръка.
- Хайде стига... - поредно изсумтяване. Този път поне не ме избута в другия край на пейката. Ура, имаме подобрение!
- Ще го оставиш ли? - попита ме и директно срещна очите си с моите. Веждите ми рязко се стрелнаха нагоре и дори отворих леко уста. Защо ли пък ме питаше подобно нещо?
- Че защо да го оставям? - остро попитах. Мразех хората да ми се бъркат, а те като че ли нарочно винаги го правеха. Никой не ме оставяше да си живея живота. Всички казваха, че за момиче на 21 животът, който водя е... непочтен. Какво ли разбираха те?! В 21 век нямаше конкретен случай на непочтеност, защото самия свят бе непочтен.
- Защо спиш с мен? - смени темата, а лицето му бе смръщено като буреносен облак. Един и същи разговор от няколко седмици насам. Не разбирах какво толкова го бъркаше, че съм сгодена за друг, но междувременно спя с него. В началото каза, че не му пречи. На мен още по-малко... Точно, затова не разбирах къде бе проблема. Връзката ни, ако можеше да се нарече така, бе съвсем неангажираща.
- Защото ми харесва. - отвърнах и се отдръпнах от него. - Знаеш ли, трябва да тръгвам. Мислех, че ще правим... нещо, но изглежда не си в настроение. - взех си чантата и станах от пейката силно надявайки се той да ме спре. Само че, не го направи. - Обади ми се когато искаш.
- Да, върви при онзи богаташ... - чух думите му, от които ме заболя. Обикновено бях голям непукист, ала напоследък все повече се хващах, че мнението на Нейт ме вълнуваше. Не се обърнах, а само отметнах коса и се насочих към края на парка.
***
Да бъдеш с някого за пари не бе чак толкова лошо. Тази вечер например, Уил ми подари 16-каратови обици с шлифован розов диамант, в комплект със колие и гривна. Наистина красиви, а и най-важното, скъпи. Благодарих му и се усмихнах съблазнително. В усмивката ми нямаше благодарност. Знаех, че заслужавах всичките му подаръци. Поне това заслужавах щом си съсипвах живота.
Някои хора бяха похотливи други прекалено гневни, а аз бях просто алчна. Всеки си имаше собствен грях, с който трябваше да се справя. В моя случай аз просто му се отдавах.
Светлината на свещите огряваше диамантите от комплекта, който си бях сложила с помощта на Уил. Трябваше да призная, че въпреки глупостта си той все пак имаше вкус. Диамантите и сребърният им обков прилягаха чудесно на русата ми коса. Отърсих се от мислите си и се заех с представлението си за пред годеника ми, който между другото беше голям глупак. С колко акъл трябваше да разполагаш, за да се сгодиш за момиче, което познаваш от две седмици и си по-възрастен от него с дванадесет години. Разбира се вече повече от месец и половина бяхме сгодени и да не повярва човек, все още не бяхме преспали.
- Как мина денят ти? - попита ме с онзи леко надменен тон, присъщ на богаташите. Скрих презрението си и се усмихнах с леко стиснати устни.
- Нормално, дори леко скучно. - отвърнах му с обичайния отговор и допълних. - Но срещата ми с теб го направи прекрасен.
Бях алчна кучка, лицемерка и дори курва, но го правех с кеф.
***
Цялата вечер продължи в лицемерничене от моя страна и заслепен идиотизъм от страна на Уил. Изпратих го от малкия ми апартамент в 01:22ч. през нощта. Беше се понапил със скъпото червено вино, а аз изкарах срещата само с половин чаша. Но не защото не ми се искаше да се напия. О, напротив, искаше ми се и то много, но трябваше да държа нещата под контрол.
Привечер телефонът ми звънна. Бях сигурна, че е Уил и, за това се поколебах дали да вдигна. На екрана обаче името бе друго - "Нейт". В стомаха ми запърхаха пеперуди, а аз се учудих на собствената си реакция. Побързах и натиснах зелената слушалка на белия iPhone, подарък от годеника ми.
- Нейт? - отчетливо казах, ала гласът ми прозвуча някак... задъхан.
- Здравей. Съжалявам за вчера. - отвърна и го чух как намалява телевизора.
- Дам... - измърморих и се приближих към прозореца. От третия етаж не се виждаше кой знае колко, а гледката от прозореца на кухнята ми представляваше изоставен строеж.
- У вас ли си? Ще дойда след 20 минути. - дори не изчака отговора ми, а просто затвори.
Заех се да поразчистя малко. Сложих чиниите в миялната, прибрах разхвърляните си дрехи в гардероба и оправих косата си. Дори за Уил не правех изброеното... Явно просто му харесваше да ме "притежава" или... и аз не знам.
Седнах на синьото канапе и зачаках появата на Нейт. Докато го очаквах се замислих. Обичах ли Уил? Определено не. А Нейт? На това дори не можех да си отговоря. Компанията му ми харесваше. Харесваше ми и това, което правехме. Харесваше ми когато го виждах усмихнат или дори намусен. Мисля, че точно тогава осъзнах, че съм влюбена. Само че... можех ли да си го позволя?
Взех телефона си и набързо написах един SMS. Точно го изпратих и на вратата се позвъни. Скочих от канапето и се втурнах към черната метална врата. Отворих я със замах и отсреща съзрях смутена усмивка и букет червени рози. Ухилих се и дръпнах Нейт в апартамента. Той ми подаде букета и пъхна ръце в джобовете си. Погледа му се закова някъде в изтъркания паркет, а думите сами излизаха от устата му.
- Ребека... Толкова съжалявам за вчера. Нямам право да ти се меся, но моля те, изслушай ме. - побърза да ме погледне в очите. - В началото, когато се запознахме, наистина бях привлечен само от тялото ти, но с времето просто... просто се влюбих в теб. - ококорих очи, но не казах нищо.
- Аз не мога да ти предложа много пари, знаеш... - при последното ядно сви устни, но после се доближи до мен. Помислих си, че ще ме целуне, но той просто извади дясната си ръка. Протегна я към мен и се усмихна.
- Не мога да ти предложа пари, но мога да ти предложа шепа бонбони и малко любов. - онази усмивка, запазена само за мен се мъдреше на лицето му. Беше толкова сладка. Покрих шепата му със своите две и се надигнах на пръсти. Щом слях устни с неговите вече знаех, че съм направила правилния избор.
- И аз те обичам, просто го осъзнах късно. - откъснах се за миг от целувката, но след думите отново сплетохме езици. Най-правилното нещо в живота ми бе Нейт. Не смятах да го губя за нищо на света. А Уил... той можеше да предложи парите и бижутата си на някоя друга. Някоя, която си няма невероятен приятел, шепа бонбони и малко любов. SMS-ът, който му пратих не бе особено съдържателен, но казваше всичко, а то беше, че съм намерила човека до себе си.
Нощта, която прекарах с Нейт тогава бе незабравима. Защото за първи път не правихме просто безчувствен секс, тогава за първи път правихме любов. Отдадохме се един на друг с цялото си същество... И беше незабравимо.
***
В крайна сметка с Нейт избягахме. Преместихме се в едно малко градче. Нямахме много, но и не бяхме лишени от нищо. С него животът ми бе вълнуващ и неповторим.
И до днес се чудя как шепа бонбони и малко любов можеха да променят живота ми. Странно, но факт. И повярвайте ми, заслужаваше си... бонбоните също.

Харесаха ми,особенно първото,намери място в сърцето ми ...