'Cause I wrather feel pain than nothing at all...

{06.09.10, 21:25 часа}
Ъхх... И преди съм водила дневник, но съм се отказвала. Стигам до някаква случка и повече никога но искам да го погледна. Да се надяваме, че теб няма да те зарежа... И така, ти няма да имаш име като мен, ние с теб двамата не съществуваме или поне така караме света да мисли. Знам, че ти си виждал света през моите очи, но ми позволи още веднъж да си излея душата. Остави, че най-накрая се навих да си пиша автобиографията, чудех се дали да го правя вече година и половина насам... И реших. ЩЕ я напиша, няма да е дълга, после по някое време ще ти я покажа тук. Нещо от днес, което би могло да те заинтригува... Ами... Знаеш ли какво! Помниш ли онези момичета, с  които бях в един клас прогимназията? Да, онази групичка! Колкото проблеми ми създадоха, дори се бе наложило да сменя училището! В 9то ОУ обаче беше супер... За това мога да съм им благодарна, изпратиха ме на по-добро място... Както и да е... Та нали ти казвах, че не мога да мразя никого. Да, все още се мисля за прокълната! Всеки човек може да мрази, да се държи зле с някого, да му мисли лошо, само аз не мога! Не знам как! Може би защото не съм ходила на детска градина, не знам... Таааа, да, тези мои "приятелки не спряха след толкова години... Днес приятелят ми ми писа, че отново са го закачали и са му писали навсякъде, където има регистрация, че не ставам, че съм кучка, че греши като е с мен. Каза ми, че му е писнало, защото не му се занимава. Разделихме се, разбира се, нали това целяха. Но... ми идва в повече, не мога вечно да търпя!!! Не знам какво да правя... Не искам да си го връщам, не съм като тях... Но ме боли, кога ще спрат? Кажи ми, моля те, ще ме оставят ли намира? Защо аз точно? Дори не съм ги виждала цяло лято! Какво искат от мен?  

Хееееей, малък спойлър от писанките ми... Надявам се не е прекалено емовско...

1

Let me tell you a story about… someone. Someone you might know or someone you never met. But let this certain somebody into your heart and it wouldn’t matter.

It all began with her birth. That horribly cold day in April, when she filled her lungs with air for the first time. Just a month ago expected to be a boy, a small skinny girl with light brown hair and brown eyes cried out to the world that she’s here: breathing, seeing and feeling. What she then probably didn’t know that would cost her so much pain in her life. They gave her a holy name to be her charm and prayed for her to be pretty, happy, good, rich, loved and healthy. Ironically, she had to spend half her childhood in hospitals, because her little body wasn’t as healthy as everybody thought. At the age of two she was a goner, but luck (good or bad – nobody can tell) she grabbed life and hang on to it with all her strength. She got away just with asthma, but that still decided another ten more years of her life.

When all the four-year-olds went to kindergarten and had fun, she stayed at home, isolated because of her fragility. When everybody ate ice-cream, she took medicine quietly, assured from the grown-ups that it’s for her best and someday it wouldn’t be necessary. Believing that, she did her best and waited patiently.
“Will I be able to play with the kids outside sometime, mummy?” she asked once, pressing her nose to the hospital’s window and dazing off to the sunny playground.
“Yes, yes of course, you would, honey!” answered her mother, hiding the pain.

Days went by and her first day at school came.
“May I please play with you?” she asked nervously a few girls.
They eyed her as though she carried the plague and ran away to the other end of the playground, hissing and laughing.
She locked her gaze on her pink shoes and stayed there ‘till the bell rang.

“Why are you crying?” asked her big sister, taking the heavy backpack from her tiny shoulders.
“They don’t like me here!”
“That’s not true, there’s still tomorrow, you’ll get along!”
“Are you sure?” she pleaded with wet swollen eyes.
“Yeah, I promise”
They hugged and went home.

But her sister couldn’t keep the promise.
Tomorrow came but all was the same. And then tomorrow. And tomorrow. She just watched the others play from a rusty swing and thought that it was right, considered the thought of being strange and different made the others hate her and eventually stopped talking to them, knowing they would be happy that way.
“How was school today, sweety?” asked her big sister.
“Great!” was the first small lie of hers…

{07.09.10, 13:27 часа}

Здравей, приятелче! Няма да те пълня с глупости днес! ...Надявам се до края на деня да не си променя мнението! хДД

Днес смятам малко повече да прекарам време навън, може да отида на кафе с музикалната група, караоке в парка, един приятел отдавна иска да ме учи на китара, пък и аз едва чакам да получа своята!!!
Абе общо взето ми се очертава толкова работа, че нямам никакво глупаво време за губене в нерви! ^^

Днес Дани ми се обади и съм много щастлива, защото и тя ми каза, че ме обича. Писаха ми Ради, Зи, Боби, Стефи, цялата тайфа!!! <33

Леле, толкова ги обичам, глупаво е да пилея чувства /било то лоши/ за някого друг! =)

{08.09.10, 20:12 часа}

Здравей отново!
Този път трябва да се оплача, за жалост. Защо, по дяволите, нямам нито един дневник, в който да пиша нещо весело? Или поне не депресарско?!
Както и да е, заслужава си отбелязването...
Страх ме. Наистина много, много, много ме е страх. Трети ден не мога да се отърся от случилото се, приемам го прекалено навътре и здраво съм освирепяла. Виж, не съм такава! Цял живот, каквото и да се е случвало /а повярвай ми, много се е случвало/ никога не съм имала лоши мисли през главата си, дори съм пожелавала всичко добро на врага и на човека, който изпитва удоволствие от това да ме вижда наранена. Никога досега не съм била като трескава, с температура, и то за едната злоба от това, че съм наранена. Кръвното ми пак пада и ме е страх да не хвана отново анемията. Мразя да припадам насам натам след най-краткото рязко движение. Аз съм хиперактивна и е като самоубийство да го подтискам!!! Цял ден ме боли глава и ходя като бесен вълк в клетка из стаята си. Не съм излизала от три дена и трябва да изпуша някак, само да не изригне. Бокс може да помогне... Все ще си излея всичкото на някаква мишена...
Обаче наистина ме е страх...

{09.09.10, 03:15 часа}

Извинявай, другарю! /Хаха, Роуз ме радва с тва обръщение към димка./
Май те излъгах. Няма да те пълня само с депресии! ^,..,^
Преди малко се запознах с едно момиче, което не само се оказа от града, но и от същата гимназия!
Здрасти, Тети, знам, че четеш! хДД
Да знаеш, много се радвам, че се запознахме, защото си приличаме и имаме сходни стилове и начин на мислене! Надявам се това да е началото на едно щастливо приятелство, не като някои предни, за които не ми се разказва, знам, че можеш да ме разбереш, за което съм благодарна!!!

Мале, приспа ми се, едно писмо не мога да доуформя! ;о