Форум Академия за вампири
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази 7104180s


Join the forum, it's quick and easy

Форум Академия за вампири
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази 7104180s
Форум Академия за вампири
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Вход

Забравих си паролата!

Дарения за форума
Latest topics
» Помогнете ми
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази EmptyЧет Авг 23, 2018 12:01 pm by magi961

» Коя е последната книга, която си купихте?
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази EmptyНед Яну 21, 2018 6:53 pm by Valentina

» Любима вампирска поредица?
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази EmptyНед Яну 21, 2018 6:51 pm by Valentina

» Коя книга четете в момента?
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази EmptyНед Яну 21, 2018 6:50 pm by Valentina

» От А до Я имена на момиче и момче
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази EmptyНед Яну 21, 2018 6:25 pm by Valentina

» Да броим до 999 vol.2
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази EmptyНед Яну 21, 2018 6:23 pm by Valentina

» Новини около издаването на четвъртата книга в БГ
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази EmptyНед Яну 21, 2018 6:10 pm by Valentina

» Любим момент от първата книга?
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази EmptyВто Яну 16, 2018 11:03 pm by Valentina

» Дориан или Кийо?
Увяхналото цвете - малък сборник от разкази EmptyВто Яну 16, 2018 11:00 pm by Valentina


Увяхналото цвете - малък сборник от разкази

Go down

Увяхналото цвете - малък сборник от разкази Empty Увяхналото цвете - малък сборник от разкази

Писане by Comatose92 Нед Мар 06, 2011 8:00 pm

То и първият ми разказ

Последния дъждовен ден

Отново валеше и това бе хубаво, обичам да гледам как малките капчици падат върху жадната за дъжд почва, как изчезват в пръстта и дават живот на растенията. Точно този нетипично кротък дъжд ме накара съвсем импулсивно да изляза навън, за да се разходя сред малките капчици живот. Бързо навлякох якето и грабнах ключовете, за да заключа, не взех нито чадър, нито дъждобран, защото нямаше от какво да се плаша- дъждът бе мой приятел.
Тръгнах по алеята на улицата, вървях безцелно, без да мисля, без да виждам града, усещах само дъжда. Вече бях доста мокра и това ме накара да прекратя разходката си. Обърнах се назад...
Усетих удар, усетих моментна болка и после мрак. За секунди смених толкова много емоции и чувства: страх от идващата кола, болка от сблъсъка и накрая облекчение- не усещах нищо.
Изправих се, за да разбера какво точно бе станало. Само едно нещо знаех не бях сериозно ранена- поне според мен. Видях голяма тълпа на около метър от мен, оттам се чуваха писъци и плач. Тръпки обхванаха тялото ми- шофьорът сигурно бе ранен, явно бях извадила късмет. Затичах се, тълпата пред мен сякаш се разпръсна, за да видя ранения. Не бях готова да видя точно тази гледка- аз лежах неподвижно, безмълвно на студения асфалт, а дъждовните капки обгръщаха тялото ми. Явно наистина бях извадила късмет. Това не беше така, както го описват в книгите и филмите, нямаше нито ретроспекция, нито нещо от този род.
Ирония на съдбата, точно когато си мислиш, че започваш да живееш, ти преставаш да дишаш, да мислиш. Погледнах хората, събрали се около ми, те гледаха уплашено, чакащи линейката, но тогава разбрах, че хората, стоящи там, седяха само за да видят как свършва тази история, не за да помогнат, а за да могат да разказват за случката от първия ред на сцената. Нямаше доброта, съчувствие или сплотеност, които тази трагедия би породила у хората, те стояха, за да видят финалът, а не разбираха , че финала бе вече отминал. Пак погледнах към тълпата, този път се вгледах в нея по- внимателно, сред загрижените маски видях няколко хора, които наистина плачеха, наистина страдаха за края на един току-що започнал живот, за нелепите случай в живота и за това , колко е кратък и непредсказуем той.
Заслепена, тълпата мислеше, че съм изгубила живота, но това не бе така - аз сега започнах да живея, виждайки истината, а тя бе, че за да живееш, трябва да отвориш сърцето си, да прогониш леда в него и да обичаш.
Някой тогава ме дръпна назад, поех отново жадна глътка въздух и сърцето ми заби отново, сякаш нищо не е било. Отворих бавно очи. Беше спряло да вали.

Comatose92
Comatose92
Дампир-Пазител
Дампир-Пазител

Брой мнения : 1695
Точки : 8471
Репутация : 0
Присъединяване : 01.12.2009
Възраст : 31
Местожителство : Козлодуй

Върнете се в началото Go down

Увяхналото цвете - малък сборник от разкази Empty Re: Увяхналото цвете - малък сборник от разкази

Писане by Comatose92 Нед Мар 06, 2011 8:05 pm

Сън от старо време

Чувал ли си истории за вили?... за прекрасните самодиви. Има ли въобще човек, който да не е слушал за тях, сгушил се пред пламтящата печка, в някоя късна зимна нощ.
Вили, щом някой зърне дори една от тях, то той ще я помни, ще я помни и то завинаги. Ще пази вътре, в сърцето образа `и неповторим. Ще го помни и на сън ще го шепти. И каквото и да преви все към нея ще върви, покорен от дивните `и очи. очи бленувани и несънувани. Ще пламне огън неугасим в сърцето, пламъкът на нейните огнени коси.
Месечината тъкмо изгряваше на нощния небосклон, когато на вратата се потропа, силно и настоятелно. Отвътре, обаче само тишината отговаряше нямо. Почука се отново, но този път удара по крехката врата бе повече като трясък, готов аха да я счупи. Отговор отново не последва. Тогава, разгневи младия мъж. Последва още един удар, след което вратата зейна отворена.
Пуста, къщата излъчваше хлад, носещ сякаш спомена за смърт, а нощното було пускаше своите сенки напомнящи на някогашни обитатели. Тази картина би стреснала всеки, но не и Пламен, той бе тук с цел и знаеше, че без нея нямаше да си тръгне, защото без нея живота нямаше значение.
Нещо обаче се бе променило, нея я нямаше, беше си тръгнала. Но къде, с кого? Той не знаеше. Та нали вчера скрит в сенките на нощта я бе проследил до тук и днес идваше да я вземе със себе си, но бе закъснял, други я бяха взели. Пламен отпусна тежко тялото си на стълбите пред къщата и заровил ръце в косите си започнаха в главата му да нахлуват спомени за нея.
Пламен бе дошъл в Змейково само за седмица, две при роднини преди да се върне в града и да продължи обучението си. Това бе планът му, точен и ясен- провинцията щеше да му се отрази добре, щеше да проясни мислите си.
Сутрин той ставаше необикновено рано и помагаше за къщната работа, а след обет излизаше сам на разходка из зелените, миришещи на пролет поля. Така бавно се нижеха дните, докато една вечер Пламен се спусна до край селската чешма, където привечер се събираха младите. Отначало той стоеше отстрани, гледащ задявките, разговорите та дори и песните, които долитаха до него. Сякаш бе някакъв сън от стари времена.
Усмихна се с лека насмешка, това място бе измъкнато като от никаква стара книга, та дори тук нямаше обхват за GSM. Пукот от клонка го извади от мислите му. Без да усети кога, до него бе застанало едно младо много хубаво момиче с коси дълги и огнени, с очи сини язовири, с устни- разцъфнала роза.
Без да продума тя го хвана за ръката и го поведе към събралата се група.
- Вижте какво си е намерила нашата Ирина – провикна се едно момче седнало до чешмата. Общ смях се разнесе и изпълни въздуха.
Настаниха Пламен край огъня и жлъчката отново се разнесе. Той бе приет като стар приятел, приятел, който не сваляше очи от Ирина, която свенливо пускаше поглед към пламъците щом зърнеше неговия впит в нея.
Из огъня се разнесоха истории за самодиви, брегини, караконджули и какво ли не, забравено от хората. Покрити с пепел, която младите сега разпръскваха. Изведнъж жлъчката секна- бе време всички да се разотиват. Ирина първа понечи да стане и да се отдели от групата, видял това Пламен я последва и с несигурен глас я запита:
- Тъмно е вече, искаш ли да те изпратя, вечер така, сама не бива – запрепъва се той.
- Да не бива, но аз живея тука, до сами край на селото.
- Все пак да те изпратя и вашите ще да са по- спокойни като знаят, че някой ще те съпроводи.
- Живея само с баба ми, тя отдавна вече е заспала- каза момичето усмихвайки се горчиво. Без да дочака, за да се слугува Ирина бързо се завъртя и пое по каменната пътека.
През следващите дни Пламен ставаше и лягаше с мисълта за вечеринките, на които ще види Ирина. Неговото увлечение стигна до там, че една вечер даже я бе проследил до самия `и дом. Постепенно той разбираше, че се влюбва, така както никога до сега. Тази любов бе чиста, неопетнена.
Слънцето бавно слизаше от небосклона и Пламен се запъти към селската чешма. Решил бе да `и каже, че тя е всичко за него. Но нея я нямаше. Цяла вечер той гледаше каменната пътека, но тя не дойде. Още не приключила седянката Пламен скочи от мястото си и пое по криволичещата пътека. Зад него се чу глас:
- Къде така бе Пламене?
- Да си търся късмета.- Подметна той без да се обръща и продължи нататък.
Сега той стоеше на прага потънал в мрачни мисли, изоставен от този свой късмет.
Бавни, тромави стъпки се сляха с тишината. Бавно, подпряла се на тояга към младия мъж се приближаваше стара жена, това бе баба Марица, жената отгледала Ирина, нейната баба. Едва сега Пламен бе съзрял в далечината една светеща колиба в края на двора.
Баба Марица щом се приближи до него продума с глас доближаващ се до плач:
- Закъсня моето момче, те отдавна я взеха. Тя те чакаше, но не те дочака...- гласът `и секна, тя нямаше вече сили за нищо.
- Бабо, че кой е отвел Ирина от тук?
- Те отдавна я искаха, красотата `и я погуби. Заради красотата `и ми я отнеха- баба Марица бавно се отпусна върху студения камък и тихо зарида.
Тишина изпълни въздуха. Миг на колебание и слабост. Миг безмълвие. После старата жена продължи, сякаш нареждаше нещо: красотата `и я погуби, зарад красотата `и.
- Кой я е отвел от тук? Аз ще го намеря и ще я върна жива, здрава, невредима.
- Те … самодивите.
В друго време, в друго място Пламен не би повярвал, той би подминал тези дума като брътвеж на една старица изгубила разума си. Но сега нещо го караше да вярва и знаеше, че тези думи са истина, колкото и неразумно да звучаха, а може би и той смия отдавна бе загубил разсъдъка си.
Баба Марица набързо му разказа къде сега се крият чудните същества и къде да търси нейното чадо.
Луната бе изгряла високо над полето и огряваше околностите. Всичко живо се бе прибрало отдавна по къщите и бе кротко заспало. Беше време самодивите да посрещнат новата си другарка.
Около селската чешма на село Змейково се разнесоха звуци от кавал, а покрай нея се завихри бърз дивен танц. Девойките дори не докосваха земята с нозете си, а от тях се открояваше една по- пъргава и по красива от всички там. Това бе Ирина с новата си бяла премяна и със зеления си пояс тя не отстъпваше на своите сестри.
Ирина бе вече част от тях. Тя вече бе самодива, но в очите `и имаше още малък пламък останал да гори като спомен за една любов, пламък, който постепенно угасваше и започваше да тлее.
Звуците на кавала секнаха. По пътя се задаваше човек. Самодивите се събраха заедно, готови да посрещнат заблудилия се пътник. Смита, главната самодива, излезе напред и със звънлив глас продума:
- Като за добре дошла Ирина ще реши дали да пощадим този нещастник и да го оставим да си върви по пътя или ще го накажем за неблагоразумието да идва по тези места толкова късно нощес.
Ирина погледна своите сестри с надежда да познае желанието им, но уви не успя. Незнаеща, какво да прави тя се взря в странникът, който вече се бе приближил. Тогава тя го позна. Въздъхна и зарида неудържимо.
- Какво има сестрице? - попита я живо Смита.
- Пламен … той ме търси, а аз го бях забравила.- едва изхлипа тя.
- Ти си вече една от нас за теб той е никой- възрази една от тях.
- Но не по моя воля станах това, което съм сега.
- Искаш да се върнеш при него? – Смита се приближи до нея с поглед издаващ съчувствие, но и твърдост.- Тогава той трябва да го заслужи.
Пламен вече бе пред тях впил поглед в Ирина. Той знаеше, че това е тя, но сякаш гледаше непозната, докато не срещна погледът `и. Сърцето му заби лудо, наоколо му причерня, как можеха да сторят това на едно невинно, неопознало още света момиче.
Той направи още една крачка напред и високо заговори:
- Дойдох да си взема изгората и никой не ще ми попречи, затова моля ви оставете м да си я прибера у дома.
Силната му решителност докосна студеното сърце на Смита и тя се смили над влюбените:
- Ще получиш своята Ирина само след като си заслужиш правото да я имаш. Сега тя е самодива и ако смъртен като теб я иска, трябва първо булото `и да открадне, а след това тя доброволно ще му пристане. Но момче не се лъжи, че това е лесно до изгрев слънце малко време има, а втори шанс за теб не ще се случи никога.
Думите на Смита го окуражиха. Пламен знаеше, че Ирина го обича, но не знаеше, че тя сега бе друга. Когато той се приближи към нея и протегна ръка да снеме булото тя ловко се отдалечи от него.
Какво ставаше? Нито Ирина, нито Пламен проумявах, те се обичаха и искаха, но тогава защо тя бягаше? Нещо по- силно от нея самата я караше да го прави.
Минаха се часове, а гоненицата не спираше. Скоро Слънцето щеше да се появи на небосклона и всичко щеше да приключи.
Последен опит. Пламен събра всичките си сили и протегна ръка…

Слънцето вече бе изгряло. То милваше горите и полята със своите лъчи. Селото се събуди за новия ден. Животът монотонно си продължаваше своя ход. Само, че нещо се бе променило. Нещо нямаше да е като вчера.
До селската чешма лежеше един човек, измръзнал от студената нощ, стискащ в ръката си малко парче от було.
Comatose92
Comatose92
Дампир-Пазител
Дампир-Пазител

Брой мнения : 1695
Точки : 8471
Репутация : 0
Присъединяване : 01.12.2009
Възраст : 31
Местожителство : Козлодуй

Върнете се в началото Go down

Увяхналото цвете - малък сборник от разкази Empty Re: Увяхналото цвете - малък сборник от разкази

Писане by Comatose92 Нед Мар 06, 2011 8:05 pm

Последно завъртане

Последно завъртане, последен шанс смъртта да вземе онова, което и принадлежи, последна надежда за края на живота.
По старата маса се чу последното скърцане от револвера, който я бе надраскал от многото разигравания, гробна тишина, дулото вече бе избрало новата си жертва. Погледите на отегчените от живота мъже наобиколили масата се втренчиха в избраника, млад мъж на около 25 години. Досега никой от присъстващите не бе забелязал тази заблудена душа и главната причина затова се дължеше на страха дулото да не избере тях. В нито един от присъстващите господа нямаше и капа съжаление, че едни те първа започнал живот може след минута да приключи, напротив всички изпитваха облекчение, че не те трябва да доказват смелостта си и то със залог като смъртта.
Добре облечените господа обаче не знаеха една малка подробност - единствения който не се страхуваше от последствията бе този млад човек, който трябваше да изиграе този танц със смъртта.
Мъжът без да потрепери постави куршумът в барабана на револвера, сетне го затвори и завъртя.
Ек от изстрел раздра тишината.
Comatose92
Comatose92
Дампир-Пазител
Дампир-Пазител

Брой мнения : 1695
Точки : 8471
Репутация : 0
Присъединяване : 01.12.2009
Възраст : 31
Местожителство : Козлодуй

Върнете се в началото Go down

Увяхналото цвете - малък сборник от разкази Empty Re: Увяхналото цвете - малък сборник от разкази

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите