Gone...

Вълните тежко се разбиваха в скалите. Една, а после следваща. Гледката беше величествена - бушуващото море под сребристата светлина на луната, удряйки безмилостно скалата. В далечината се чуваха щурци, пеещи звънливите си песни. Нощта беше топла, в средата на юли, и единствено лекият бриз я разхаждаше.
Стоях сама на най-високата скала, гледайки в далечината. Дългата ми черна коса се люлееше леко заради бриза. Решението беше взето. Трябваше да го направя, независимо дали исках или не. Не можех да остана..
"Клеър" - чух тихия му глас, заглушен от разбиващите се вълни.
"Казах ти да ме оставиш" - изръмжах, но той сякаш не забеляза и само продължи:
"Моля те, нека се прибираме. Ела с мен."
"Не!" - изкрещях - "Не разбираш ли?! Ние не можем да бъдем заедно..не е правилно. Моля те, не, умолявам те, разбери ме, не можем..твърде различни сме, не си принадлежим." - Трябваше да разбере..щеше да е толкова по-лесно.
"Няма да те оставя!" - изкрещя, за да надвика шума - "Обичам те!"
Заболя ме. Обичах го толкова много. Но не можех да се предам, не и сега, когато бях толкова близо до шанса да го спася, да му осигуря нормален и щастлив живот...моето щастие нямаше значение, сега беше само той.
Обърнах се, зада го погледна в очите. Прекрасните му зелени очи сега бяха изпълнени с толкова много болка. В този момент почувствах как небиещото ми от толкова много време сърце се разбива на хиляди малки парченца, точно както вълните се разбиваха в скалата. изпитах болката, стаена в сърцето му, но разкривана в очите му. Поколебах се за миг..как да го оставя, като това ще разбие и неговото сърце? Не! Нямаше да го разбие, щеше да го нарани силно, да, но нямаше да е непоправимо. Щеше да си намери друга, да се ожени, да има деца, да остарее, гледайки как внуците му си играят и накрая просто да..да умре, както всички други хора. Без да трябва да се променя, без да се скита, без да ме помни...
Впих погледа си в неговия:
"Тръгни си... и ме забрави. От този момент нататък ти няма да ме познаваш - не знаеш коя съм, от къде съм, не знаеш нищо за мен...не ме обичаш.."
"Не!" Внушението ти не действа върху мен, забрави ли?" - красивото му лице се изкриви в крива гримаса - "Не можеш да ме накараш да спра да мисля за теб, не мога да спра сърцето и чувствата си...не мога да спра да те обичам!" - Защо трябваше да е толкова упорит?!
"Правя го за твое добро! Обричаш себе и си живота си на вечно проклятие! Не искам това да сполети и теб!" - изкрещях.
"Не ме интересува! Няма да те оставя!"
"Тогава ми остава само едно нещо, което да направя." - промърморих. Обърнах се към морето, засилих се и... скочих. Последното, което чух беше викът му...след това бях погълната от черната водна яма...

През годините наблюдавах живота му и с радост открих, че малко по-малко преодоляваше загубата ми и скоро си намери приятелка. Постепенно времето минаваше и дойде време да се дипломира, а след това отиде в колеж. Завърши колежа, влюби се в прекрасна жена, ожени се. След това се появиха и трите му деца, които растяха малко-по-малко всеки ден. Животът му беше прекрасен.
Един ден реших, че е време да си тръгна и да го оставя. Той продължи напред и аз трябваше да сторя същото. Заминах за Канада и се опитах да го забравя, но напразно. Времето минаваше, а аз продължавах да го обичам. Ходех на най-различни тържества и купони, организирани от себеподобните ми, но никой мъж не ме завладяваше по същия начин.
Минаха около 40 години, докато накрая дойде деня, в който реших, че е време да се отбия и да проверя как върви животът му. Вече беше навършил 80 години, имаше голяма къща с огромен двор, в който играеха внучетата му.
Скоро се разболя от някаква старческа болест и леглото го призова. Трудно ядеше, започваше да забравя, докато един ден усетих, че идва краят му. Последният му ден...
Издебнах, докато в стаята му нямаше никого и се промъкнах през прозореца. Болеше ме да го гледам така. Усети, че влизам и леко повдигна глава, за да види кой е.
"Внимателно" - казах и миг по-късно разбрах каква глупост съм направила. Но вече беше късно... Той си ме спомни.
"Клеър" - изломоти измъчено - "Ти се върна! Сигурно вече съм на небето!" - промълви с надежда. - "Ти си мъртва, също като мен, но ти не остана с мен, ти се самоуби като скочи от скалата, помниш ли? Но аз не те забравих и нито за миг не спрях да те обичам."
Ако можех да плача, до сега щях да съм изплакала океан от сълзи, само заради тези му думи.
"Повярвал е!" - помислих си. Той нямаше как да знае, че скокът не може да ми навреди. Не му бях казала...но беше време да го разбере.
"Аз..аз не съм мъртва, поне не в този смисъл. Дойдох да се сбогуваме. Ти изпълни задачата си на този свят." - Господи, дори когато беше на ръба на смъртта, душата ми ме теглеше към неговата.
"Значи..Значи скокът не те е убил? Защо, защо ми го причини?!" - гласът му беше съпроводен от суха кашлица.
"Леко, леко! Не се вълнувай." - питах се да го успокоя. - "През всички тези години те наблюдавах и се любувах на живота ти, копнеейки да бъда на мястото на прекрасната ти съпруга. Но и двамата знаем, че това беше невъзможно..Искам само да знаеш, че не съм спирала да мисля за теб, не съм спирала да те обичам!"
"Аз, аз също те обичам! Никога не съм спирал! Никога не те забрав.." - силна кашлица прекъсна думите му и осъзнах, че краят е все по-близо.
Стояхме така, гледайки се, още около пет минути. Той започна да се унася и последното, което каза беше: "Обичам те!"
В отговор промълвих : "И аз теб! Сбогом!"
И после сърцето му спря да бие..завинаги.